„Шест разходки в горите на измислицата“ от Умберто Еко

| от |

В тази книга съпровождаме Умберто Еко в похода му през завоите на художествените гори, през тънкостите на езиковата форма и метод. От детските приказки до Флобер, По и Мики Спилейн, Еко ни разкрива техниките на разказвача и ни прави съпричастни в създаването на нов текст, в изследването на някои от най-основните механизми в литературата.

Как един текст разкрива към какъв читател се стреми? Как разиграва тази постановка пред нас, чрез стила и гласа си? Какъв модел за автор създава? Какво е отношението между „читателя-модел“ и „автора-модел“?

„Елате на разходка с мен в разлистените поляни на разказа…“ С Умберто Еко за водач и придружител, кой би могъл да откаже на подобна покана?

ОТКЪС

Бих искал да започна, като възкреся спомена за Итало Калвино, който преди осем години бе поканен да изнесе шест лекции в Харвард, но успя да напише само пет от тях, преди да ни напусне. Говоря за него сега не само като за свой приятел, но и като за автора на „Ако пътник в зимна нощ“, тъй като този роман засяга темата за присъствието на читателя в повествованието, а моите лекции ще са до голяма степен посветени на същата тема. В същата година, в която книгата на Калвино излезе в Италия, бе публикувана и една от моите книги, а именно Lector in fabula, чието заглавие само донякъде съвпада с английската версия – The Role of the Reader. Английското заглавие е различно от италианското, защото ако италианското (или латинското) бе преведено буквално на английски, то щеше да гласи „Читателят в приказката“ и нямаше да значи нищо. В Италия изразът „lupus in fabula“ означава същото като „за вълка говорим“ и се употребява, когато внезапно се появи лицето, за което разговарят събеседниците. Но докато италианският израз извиква асоциацията за вълка, който шества из всички приказки, то аз се занимавам с читателя. Всъщност, в ред ситуации вълкът може и да не присъства, и скоро ще видим, че на негово място може да се сложи човекоядец. Но във всяка история има читател и този читател е фундаментална съставка не само от процеса на разказване, но и от самия разказ. Днес всеки, който сравни Lector in fabula с „Ако пътник в зимна нощ“, би могъл да си помисли, че моята книга е реплика към романа на Калвино. Но двете произведения излязоха по едно и също време и нито един от двама ни не знаеше какво прави другият, въпреки че явно дълго време са ни занимавали едни и същи теми. Когато Калвино ми изпрати книгата си, явно вече бе получил моята, защото посвещението му гласи: „A Umberto: superior stabat lector, longeque inferior Italo Calvino“. Цитатът очевидно идва от баснята на Федър за вълка и агнето („Superior stabat lupus, longeque inferior agnus“ – „Вълкът стоеше нагоре по реката, а агнето – надолу“) и Калвино намекваше за моята книга за читателя. Обаче фразата „longeque inferior“, означаваща както „надолу по течението“, така и „низшестоящ“ или „по-маловажен“, си остава референциално двусмислена. Ако приемем, че думата „lector“ de dicto обозначава моята книга, то Калвино или иронично скромничи, или гордо си избира положителната роля на агнето, при което за теоретика остава ролята на Големия лош вълк. От друга страна, ако думата „lector“ се приеме de re и означава Читателя, то Калвино изказва много важно твърдение и се прекланя пред ролята на читателя. Отдавайки заслуженото на Калвино, ще взема като отправна точка втората от лекциите на Калвино от неговите „Шест предложения за следващото хилядолетие“ – онази, посветена на бързината, в която той разисква петдесет и седмата приказка в съставената от него антология „Италиански народни приказки“:

Един цар се разболял. Дошли лекарите и му рекли: „Чуйте, Ваше величество, ако искате да се излекувате, трябва да се сдобиете с перо от Човекоядеца. Не е лесно, защото Човекоядецът когото не е видял, него не е изял“. Царят разгласил сред всички, но никой не щял да иде. Помолил един свой подчинен, много верен и храбър, и той отвърнал: „Ще ида.“ Показали му пътя: „На върха на планината има седем дупки, в една от седемте е Човекоядецът.“ Тръгнал, но по пътя го заварила нощта. Отбил се в едно ханче… Калвино отбелязва, че „не се казва от какво боледувал царят, нито как така човекоядецът има пера и в що за дупка се крие“ и възхвалява достойнствата на бързината в повествованието, макар да уточнява, че „тази апология на бързината няма за цел да отрече насладата от протакането“. Аз ще посветя своята трета лекция на протакането. За момента, нека отбележим, че всяка повествователна литература е по фатална необходимост бърза, понеже, строейки свят, който включва безброй събития и персонажи, тя не може да каже всичко за този свят. Само намеква и оставя читателя да запълни редица от липси във фактологията. В крайна сметка всеки текст (както съм писал вече) е една мързелива машина, която иска от читателя да свърши част от работата ѝ. Проблем би било, ако един текст казва всичко, което трябва да разбере възприемателят – той би бил безкраен. Ако ви се обадя по телефона и кажа: „Тръгвам по магистралата и ще пристигна след час“, не бихте очаквали да добавя, че по магистралата ще използвам колата си. В Agosto, moglie mia non to conosco, големият комически писател Акиле Кампаниле ни представя следния диалог:

Гедеоне бясно заразмахва ръце към един файтон, спрял на края на улицата. Възрастният файтонджия слезе със затруднение от капрата и забърза, доколкото можеше, към нашите приятели, с думите: – Мога ли да ви помогна? – Не! – извика ядно Гедеоне. – Трябва ми файтонът! – Ах! – отвърна разочарован файтонджията. – Помислих си, че ви трябвам аз. Той се върна при файтона, качи се обратно на капрата и запита Гедеоне, който вече бе седнал вътре заедно с Андреа: – Накъде? – Не мога да ви кажа – рече Гедеоне, който искаше да запази експедицията си в тайна. Файтонджията, който не бе твърде любопитен, не попита пак. Няколко минути стояха неподвижно и се наслаждаваха на гледката. Накрая Гедеоне, неспособен да се сдържа повече, извика:– Към замъка Фиоренцина! От вика му конят се стресна, а файтонджията запротестира: – По това време? Ще стигнем чак по тъмно. – Вярно е – измърмори Гедеоне. – Ще идем утре сутринта. Елате да ни вземете точно в седем. – С файтона ли? – попита файтонджията. Гедеоне размишлява няколко минути. Накрая каза: – Ами да, така ще е по-добре. Докато вървеше обратно към хана, той се обърна и извика на файтонджията: – Хей! Да не забравиш коня! – Сериозно ли говорите? – отвърна онзи изненадан. – Добре де, както желаете. Откъсът звучи абсурдно, защото отначало протагонистите казват по-малко, отколкото трябва, а накрая изпитват нуждата да кажат (и чуят) повече, отколкото е необходимо. Понякога, искайки да каже твърде много, авторът може да се окаже по-комичен от героите си. През XIX век в Италия имало една много популярна писателка на име Каролина Инверницио, която се грижила за съня на цяло поколение пролетарии с разкази като „Целувката на мъртвата“, „Отмъщението на безумната“ и „Трупът обвинява“. Каролина Инверницио пише доста зле и моят превод ще е верен на стила ѝ. Литераторите са забелязали, че тя е била достатъчно смела – или неумела – та да вкара в литературата езика на дребната бюрокрация на новосформираната италианска държава (бюрокрация, към която принадлежал мъжът ѝ, управител на армейска фурна). Ето как Каролина започва своя роман „Ханът на убийствата“:

Беше прелестна вечер, макар и много студена. Улиците на Торино бяха осветени като посред бял ден от луната високо в небето. Часовникът на гарата показваше седем. Под голямата веранда се чуваше оглушителен шум, защото се разминаваха два бързи влака. Единият тръгваше, другият пристигаше. Не трябва да съдим твърде строго госпожа Инверницио. Тя някак си ще да е усещала, че бързината е голямо повествователно достойнство, но никога не би могла да започне както Кафка в „Метаморфозата“: „Една заран Грегор Замза се събуди в леглото след неспокойни сънища и установи, че е превъплътен в огромно насекомо.“ Читателите ѝ незабавно биха я попитали как и защо Грегор Замза се е превърнал в насекомо, и какво е ял предната вечер. Между другото, Алфред Казин разказва, че Томас Ман дал на Айнщайн един роман на Кафка, но той му го върнал с думите: „Не мога да го чета, човешкият ум не е толкова сложен.“ Айнщайн вероятно е имал предвид, че повествованието е твърде бавно (аз, пък, по-нататък ще възхвалявам изкуството да се забавят нещата). Вярно е, че читателят не винаги знае как да се справя със скоростта на текста. В своята книга „Четене и разбиране“ Роджър Шанк ни разказва друга една история:

Джон обичал Мери, но тя не искала да се омъжи за него. Един ден дошъл дракон и отвлякъл Мери от замъка. Джон възседнал коня си и убил дракона. Мери се съгласила да се омъжи за него. И живели щастливо до края на дните си. В книгата си Шанк се интересува какво разбират децата, докато четат, така че задал няколко въпроса за тази история на едно тригодишно момиченце.

В: Защо Джон убил дракона? О: Защото той бил лош. В: Какво му било лошото? О: Ранил го. В: Как го ранил? О: Сигурно го е залял с огън. В: Защо Мери се съгласила да се омъжи за Джон? О: Защото го обичала много, а и той много искал да се ожени за нея… В: Как така Мери решила да се омъжи за Джон, след като отначало не искала? О: Това е труден въпрос. В: Но според теб какъв е отговорът? О: Ами отначало тя не го искала, но той много я убеждавал, много ѝ говорил как иска да се ожени за нея, и накрая тя решила, че не е лошо да се ожени – да се омъжи – за него. Явно знанията за света на момиченцето включват факта, че драконите бълват огън, но не и че можеш да приемеш, от благодарност или от възхищение, любов, която не споделяш. Една история може да е повече или по-малко бърза – с други думи повече или помалко елиптична – но колко елиптична може да бъде, се определя от вида читател, към когото е адресирана. Тъй като се опитвам да обясня всички заглавия, които с цялата си глупост съм избрал за своите произведения, нека обясня и заглавието на своите Нортънови лекции. Гората е метафора за художествения текст, не само за текста на приказките, а за всеки повествователен текст. Има „гори“ като Дъблин, където вместо Червената шапчица можеш да срещнеш Моли Блум, и „гори“ като Казабланка, където можеш да срещнеш Илза Лунд и Рик Блейн.

 

 
 

И ний сме естети, и ний сме гледали на Ким Кардашиян дупарата!

| от в. "Сега" |

През последната седмица новостите в света на българската песенна култура бият като барабанен огън.

Социалните мрежи се възпалиха и кипнаха първо на почва Издислав и Фики Стораро, сега естетите и меломаниаците анализират Гери-Никол и новата й песен. Стръвта, на която кълват възмутените и вдъхновените, е рефренът: „яката дупара – кой ще я бара?“

Общо взето на Шопенхауер му е все тая, ама само Шопенхауер ли е естет на тоя свят? Едно магаре ли се казва Марко? И ний сме естети, и ний сме гледали на Ким Кардашиян дупарата!

***

Неслучайно на български основният офис на една компания се нарича седалище; и по-рядко – главен офис. У нас е по-важно да имаш дупара, нежели глава. Това е видимо и при други идиоми. На английски се казва – „трябва да имаш черва за еди-какво си“ (to have guts); на български за същото казваме – „трябва да имаш дупе“ (или евентуално топки). В дупарата сме куражлии!

***

Българо-македонският фолклор пази различни бивалици и небивалици с такава постройка: една работа се върши или с пари, или с дупара; пари нема – действайте.

***

В днешно време обаче има лидери едновременно с голяма и щедра дупара, но и приказно богати. От двете страни на един шпигел имаме две прекрасни корпулентни дупари. И не са стиснати – особено едната! Много обича да дава. На народа дава, но и на заслужили дупари дава – предимно обществени поръчки.

***

Благоразумието и прагматизмът ни учат: ако искаш мира, стой си на дупарата и кротувай! Но един неблагодарен дупарин пиян на мотика изрече непристойни и клеветнически думи за приключенията на Голямата дупара в Симитли.

***

Напънала се планината и родила мишка. Напънала се дупарата…

***

Дянков щеше да пляска дупарата на руската мечка. В действителност отиде и целуна пръстена, с извинение – влезе в управлението на голяма руска банка и икономически институт. На това му се вика дупара с две лица, казано на изящен език – това е стилът на Двуликия Анус.

***

И Христо Ботев е писал за Musculus gluteus maximus, но с ето такива възрожденски думи:

„Отзад кир Михалаки беше някак по-деликатен: вратът му – като талията на свинята, гърбът – като табашки кош, а под гърба – кръгла манастирска трапеза.“

Текстът е публикуван във в. „Сега“. 

 
 

Кърк Дългас – една легенда на 100 години

| от chronicle.bg |

На 100 години американският актьор Кърк Дъглас е живата история на киното. Роден като Исур Даниелович Демски на 9 декември 1916 година, днес той празнува един век живот. 

Актьорът има три номинации за „Оскар“, първата от които е през 1950 година. Получава статуетката за цялостната си кариера. Днес Дъглас ще празнува в Калифорния на тържество, организирано от сина му Майкъл Дъглас и снаха му Катрин Зита Джоунс. Очаква се да присъстват около 200 приятели и членове на семейството му.

Кърк Дъглас се пенсионира като актьор през 1996 година след прекаран инсулт. Преди настоящия си рожден ден, той е посещавал терапевт, за да може да произнесе кратко слово на рождения си ден.

„Хора често искат от мен съвети как да доживеят до преклонна възраст и да водят здравословен живот. Нямам подобни съвети. Смятам обаче, че всички ние имаме причини да сме тук. Оцелях след инцидент с хеликоптер и инсулт, за да направя още добри неща в света, преди да го напусна.“  – казва той в есе, публикувано от списанието за знаменитости Closer по повод рождения му ден.

Кърк приписва до голяма степен продължителността на живота си на голямата си любов, втората си съпруга Ан, която е на 97 години. „Имах шанса да срещна жената на живота си преди 63 години – поясни той. – Смятам, че прекрасният ни брак и обсъжданията ни нощем ми помогнаха да оцелея след какви ли не предизвикателства.“

Кърк Дъглас, който е син на руски имигранти, се е превъплътил в образите на някои най-митичните персонажи в историята на седмото изкуство, от художника Винсент Ван Гог до точния стрелец Док Холидей. Снимал се е в около 80 филма, сред които „Одисей“, „Викингите“, „20 000 левги под водата“, „Гори ли Париж?“, „Престрелка в О.К. Корал“, „Седем дни през май“.

 
 

Spotify отказа да купи SoundCloud за 535 млн. паунда

| от chronicle.bg, по nme.com |

Spotify излезе от преговори да придобие сайта за аудио записи SoundCloud.

Преговорите започнаха по-рано през годината, но след като SoundCloud обяви 70 милиона долара загуби за последните 2 години и двама от директорите на компанията отбелязаха, че „има материални несигурности около бизнеса“, Spotify реши да се откаже.

Друга причина, поради която компанията се е отказала от покупката, е че тя може да повлияе зле на предстоящото й появяване на стоковия пазар. Това се очаква да стане някъде през 2017 година.

SoundCloud е пуснат през 2007 година и от тогава е успял да привлече 175 милиона потребители месечно. Всяка минута на сайта се качват средно по 12 часа музика. Най-големият инвеститор в сайта е социалната мрежа Twitter.

 
 

Най-лошите филми на 2016

| от chronicle.bg, по businessinsider.com |

Холивуд отново е пред раздаване на награди на най-заслужилите.

Като контрапункт на това в галерията ще ви покажем най-лошите филми на годината. От  разбитата надежда „Алиса в Огледалния свят“ до разочарования като „Warcraft: Началото“.

Класацията ни е придружена с мнение на критици за всяка лента. Понякога, повечето пъти честно казано, тези реплики са по-оригинални от филма, който критикуват.