„Шест разходки в горите на измислицата“ от Умберто Еко

| от |

В тази книга съпровождаме Умберто Еко в похода му през завоите на художествените гори, през тънкостите на езиковата форма и метод. От детските приказки до Флобер, По и Мики Спилейн, Еко ни разкрива техниките на разказвача и ни прави съпричастни в създаването на нов текст, в изследването на някои от най-основните механизми в литературата.

Как един текст разкрива към какъв читател се стреми? Как разиграва тази постановка пред нас, чрез стила и гласа си? Какъв модел за автор създава? Какво е отношението между „читателя-модел“ и „автора-модел“?

„Елате на разходка с мен в разлистените поляни на разказа…“ С Умберто Еко за водач и придружител, кой би могъл да откаже на подобна покана?

ОТКЪС

Бих искал да започна, като възкреся спомена за Итало Калвино, който преди осем години бе поканен да изнесе шест лекции в Харвард, но успя да напише само пет от тях, преди да ни напусне. Говоря за него сега не само като за свой приятел, но и като за автора на „Ако пътник в зимна нощ“, тъй като този роман засяга темата за присъствието на читателя в повествованието, а моите лекции ще са до голяма степен посветени на същата тема. В същата година, в която книгата на Калвино излезе в Италия, бе публикувана и една от моите книги, а именно Lector in fabula, чието заглавие само донякъде съвпада с английската версия – The Role of the Reader. Английското заглавие е различно от италианското, защото ако италианското (или латинското) бе преведено буквално на английски, то щеше да гласи „Читателят в приказката“ и нямаше да значи нищо. В Италия изразът „lupus in fabula“ означава същото като „за вълка говорим“ и се употребява, когато внезапно се появи лицето, за което разговарят събеседниците. Но докато италианският израз извиква асоциацията за вълка, който шества из всички приказки, то аз се занимавам с читателя. Всъщност, в ред ситуации вълкът може и да не присъства, и скоро ще видим, че на негово място може да се сложи човекоядец. Но във всяка история има читател и този читател е фундаментална съставка не само от процеса на разказване, но и от самия разказ. Днес всеки, който сравни Lector in fabula с „Ако пътник в зимна нощ“, би могъл да си помисли, че моята книга е реплика към романа на Калвино. Но двете произведения излязоха по едно и също време и нито един от двама ни не знаеше какво прави другият, въпреки че явно дълго време са ни занимавали едни и същи теми. Когато Калвино ми изпрати книгата си, явно вече бе получил моята, защото посвещението му гласи: „A Umberto: superior stabat lector, longeque inferior Italo Calvino“. Цитатът очевидно идва от баснята на Федър за вълка и агнето („Superior stabat lupus, longeque inferior agnus“ – „Вълкът стоеше нагоре по реката, а агнето – надолу“) и Калвино намекваше за моята книга за читателя. Обаче фразата „longeque inferior“, означаваща както „надолу по течението“, така и „низшестоящ“ или „по-маловажен“, си остава референциално двусмислена. Ако приемем, че думата „lector“ de dicto обозначава моята книга, то Калвино или иронично скромничи, или гордо си избира положителната роля на агнето, при което за теоретика остава ролята на Големия лош вълк. От друга страна, ако думата „lector“ се приеме de re и означава Читателя, то Калвино изказва много важно твърдение и се прекланя пред ролята на читателя. Отдавайки заслуженото на Калвино, ще взема като отправна точка втората от лекциите на Калвино от неговите „Шест предложения за следващото хилядолетие“ – онази, посветена на бързината, в която той разисква петдесет и седмата приказка в съставената от него антология „Италиански народни приказки“:

Един цар се разболял. Дошли лекарите и му рекли: „Чуйте, Ваше величество, ако искате да се излекувате, трябва да се сдобиете с перо от Човекоядеца. Не е лесно, защото Човекоядецът когото не е видял, него не е изял“. Царят разгласил сред всички, но никой не щял да иде. Помолил един свой подчинен, много верен и храбър, и той отвърнал: „Ще ида.“ Показали му пътя: „На върха на планината има седем дупки, в една от седемте е Човекоядецът.“ Тръгнал, но по пътя го заварила нощта. Отбил се в едно ханче… Калвино отбелязва, че „не се казва от какво боледувал царят, нито как така човекоядецът има пера и в що за дупка се крие“ и възхвалява достойнствата на бързината в повествованието, макар да уточнява, че „тази апология на бързината няма за цел да отрече насладата от протакането“. Аз ще посветя своята трета лекция на протакането. За момента, нека отбележим, че всяка повествователна литература е по фатална необходимост бърза, понеже, строейки свят, който включва безброй събития и персонажи, тя не може да каже всичко за този свят. Само намеква и оставя читателя да запълни редица от липси във фактологията. В крайна сметка всеки текст (както съм писал вече) е една мързелива машина, която иска от читателя да свърши част от работата ѝ. Проблем би било, ако един текст казва всичко, което трябва да разбере възприемателят – той би бил безкраен. Ако ви се обадя по телефона и кажа: „Тръгвам по магистралата и ще пристигна след час“, не бихте очаквали да добавя, че по магистралата ще използвам колата си. В Agosto, moglie mia non to conosco, големият комически писател Акиле Кампаниле ни представя следния диалог:

Гедеоне бясно заразмахва ръце към един файтон, спрял на края на улицата. Възрастният файтонджия слезе със затруднение от капрата и забърза, доколкото можеше, към нашите приятели, с думите: – Мога ли да ви помогна? – Не! – извика ядно Гедеоне. – Трябва ми файтонът! – Ах! – отвърна разочарован файтонджията. – Помислих си, че ви трябвам аз. Той се върна при файтона, качи се обратно на капрата и запита Гедеоне, който вече бе седнал вътре заедно с Андреа: – Накъде? – Не мога да ви кажа – рече Гедеоне, който искаше да запази експедицията си в тайна. Файтонджията, който не бе твърде любопитен, не попита пак. Няколко минути стояха неподвижно и се наслаждаваха на гледката. Накрая Гедеоне, неспособен да се сдържа повече, извика:– Към замъка Фиоренцина! От вика му конят се стресна, а файтонджията запротестира: – По това време? Ще стигнем чак по тъмно. – Вярно е – измърмори Гедеоне. – Ще идем утре сутринта. Елате да ни вземете точно в седем. – С файтона ли? – попита файтонджията. Гедеоне размишлява няколко минути. Накрая каза: – Ами да, така ще е по-добре. Докато вървеше обратно към хана, той се обърна и извика на файтонджията: – Хей! Да не забравиш коня! – Сериозно ли говорите? – отвърна онзи изненадан. – Добре де, както желаете. Откъсът звучи абсурдно, защото отначало протагонистите казват по-малко, отколкото трябва, а накрая изпитват нуждата да кажат (и чуят) повече, отколкото е необходимо. Понякога, искайки да каже твърде много, авторът може да се окаже по-комичен от героите си. През XIX век в Италия имало една много популярна писателка на име Каролина Инверницио, която се грижила за съня на цяло поколение пролетарии с разкази като „Целувката на мъртвата“, „Отмъщението на безумната“ и „Трупът обвинява“. Каролина Инверницио пише доста зле и моят превод ще е верен на стила ѝ. Литераторите са забелязали, че тя е била достатъчно смела – или неумела – та да вкара в литературата езика на дребната бюрокрация на новосформираната италианска държава (бюрокрация, към която принадлежал мъжът ѝ, управител на армейска фурна). Ето как Каролина започва своя роман „Ханът на убийствата“:

Беше прелестна вечер, макар и много студена. Улиците на Торино бяха осветени като посред бял ден от луната високо в небето. Часовникът на гарата показваше седем. Под голямата веранда се чуваше оглушителен шум, защото се разминаваха два бързи влака. Единият тръгваше, другият пристигаше. Не трябва да съдим твърде строго госпожа Инверницио. Тя някак си ще да е усещала, че бързината е голямо повествователно достойнство, но никога не би могла да започне както Кафка в „Метаморфозата“: „Една заран Грегор Замза се събуди в леглото след неспокойни сънища и установи, че е превъплътен в огромно насекомо.“ Читателите ѝ незабавно биха я попитали как и защо Грегор Замза се е превърнал в насекомо, и какво е ял предната вечер. Между другото, Алфред Казин разказва, че Томас Ман дал на Айнщайн един роман на Кафка, но той му го върнал с думите: „Не мога да го чета, човешкият ум не е толкова сложен.“ Айнщайн вероятно е имал предвид, че повествованието е твърде бавно (аз, пък, по-нататък ще възхвалявам изкуството да се забавят нещата). Вярно е, че читателят не винаги знае как да се справя със скоростта на текста. В своята книга „Четене и разбиране“ Роджър Шанк ни разказва друга една история:

Джон обичал Мери, но тя не искала да се омъжи за него. Един ден дошъл дракон и отвлякъл Мери от замъка. Джон възседнал коня си и убил дракона. Мери се съгласила да се омъжи за него. И живели щастливо до края на дните си. В книгата си Шанк се интересува какво разбират децата, докато четат, така че задал няколко въпроса за тази история на едно тригодишно момиченце.

В: Защо Джон убил дракона? О: Защото той бил лош. В: Какво му било лошото? О: Ранил го. В: Как го ранил? О: Сигурно го е залял с огън. В: Защо Мери се съгласила да се омъжи за Джон? О: Защото го обичала много, а и той много искал да се ожени за нея… В: Как така Мери решила да се омъжи за Джон, след като отначало не искала? О: Това е труден въпрос. В: Но според теб какъв е отговорът? О: Ами отначало тя не го искала, но той много я убеждавал, много ѝ говорил как иска да се ожени за нея, и накрая тя решила, че не е лошо да се ожени – да се омъжи – за него. Явно знанията за света на момиченцето включват факта, че драконите бълват огън, но не и че можеш да приемеш, от благодарност или от възхищение, любов, която не споделяш. Една история може да е повече или по-малко бърза – с други думи повече или помалко елиптична – но колко елиптична може да бъде, се определя от вида читател, към когото е адресирана. Тъй като се опитвам да обясня всички заглавия, които с цялата си глупост съм избрал за своите произведения, нека обясня и заглавието на своите Нортънови лекции. Гората е метафора за художествения текст, не само за текста на приказките, а за всеки повествователен текст. Има „гори“ като Дъблин, където вместо Червената шапчица можеш да срещнеш Моли Блум, и „гори“ като Казабланка, където можеш да срещнеш Илза Лунд и Рик Блейн.

 

 
 

„Имението Даунтън“ се завръща на големия екран

| от chronicle.bg |

Феновете на „Имението Даунтън“ вече могат донякъде да си отдъхнат (и да започнат да чакат)  – продуценти от NBCUniversal потвърдиха , че филмът е на път и снимките ще започнат през 2018 г. Откакто през 2015 г. излезе последният епизод на хитовата поредица на PBS непрестанно се спекулира относно създаването на пълнометражен филм за благородническото семейство Кроули.

Майкъл Едстайн, продуцент от компанията казва, че работата по филма е започнала преди известно време. „В момента работим по сценария. След това ще видим дали ще можем да съберем актьорския състав отново заедно.“

„Имението Даунтън“ е създаден от носителя на Оскар за най-добър сценарии (за „Госфорд парк“), Джулиян Фелоус, и тръгна по малкия екран през 2010 г. Сериалът отбеляза рекорден рейтинг и всеки един от шестте сезона попадаше ежегодно в списъка на наградите Еми.

Последната кампания около сериала е световната изложба, която включва костюми, възстановки на снимачни площадки и невиждани досега видео материали от поредицата. Нейната премиера се състоя в Сингапур нa 17 юни, а обиколката включва няколко страни от различни континенти.

Още не е ясно дали някои от най-популярните актьори, като Мишел Докъри(Лейди Мери Кроули), Хю Боневил(Лорд Грантъм) и Маги Смит (Лейди Вайълет Кроули), ще участват във филма. Интересно е, че актьорите дори не са знаели че проектът е в действие и разбират за него от медиите.

Засега не обявена дата за премиерата, но едно е сигурно – филм, за наше щастие, ще има и отново ще можем да се потопим в изискания свят на английската аристокрация.

 
 

Запознайте се с новите слушалки Beoplay E4

| от chronicle.bg |

Датската луксозна марка Bang&Olufsen разширява портфолиото си с още един продукт – слушалките Beoplay E4.

Те са от ново поколение и разполагат с по-добра функция за изолиране на външния шум (ANC), като блокират звук с до 15 dB по-ниска честота спрямо предишната ANC технология на Beoplay H3. По този начин слушателят трудно би чул дори ако самолет прелети над него.

Благодарение на т.нар. режим на прозрачност (transparency mode) само с един бърз жест пък може едновременно да изключите както шумоизолиращата функция, така и музиката, и да се върнете в обкръжението си.

2017_03_E4_Black_2

Новите Beoplay E4 са с подобрен дизайн. Батерията им е тънка, с полимерна повърхност, която осигурява по-голяма тактилност и издръжливост. Преработен е и дизайнът на устройството за управление на музиката, така че да се постигне по-лесно и интуитивно потребителско преживяване. Слушалките са изработени от лек алуминий, което ги прави изключително здрави и устойчиви на надраскване. В същото време са и изключително леки – общото им тегло е 50g.

Иновативните Beoplay E4 се предлагат в черен цвят и на цена от 249 евро. Очаква се през юли да пристигнат в шоурума на Bang&Olufsen – на ул. „Оборище“ 10 в София.

 
 

Ванкувър обмисля забрана на продажбата на котки и кучета в зоомагазини

| от chronicle.bg |

Ванкувър обмисля забрана за продажбата на кучета котки и зайци в зоомагазините, съобщават от местната управа.

Идеята се е появила след вълна от загрижени граждани заради отварянето на нов зоомагазин в града миналия месец. Причина за тревогата – лошо отношение към животните не само в зоомагазините, но и при размножаването на тези животни.

След проверка е установено, че много от животните идват от САЩ или други места зад граница, но нито може разкрито дали животните идват от „фабрики“ за размножаване, нито може да се упражни контрол върху развъдниците.

Магазинът, заради който се обмисля мярката, твърди, че всички животни, които предлага, са отглеждани в развъдници с добра репутация. Според неправителствени организации за защита на животните обаче нито един уважаван развъдник не би продавал домашни любимци в зоомагазини.

 
 

Кой ще получи звезда на холивудската Алея на славата през 2018 г.

| от chronicle.bg, по БТА |

Актрисата и носителка на „Оскар“ Дженифър Лорънс, рапърът Снуп Дог и „Ловецът на крокодили“ Стив Ъруин са сред знаменитостите, които ще бъдат почетени със звезди на прочутата Алея на славата в Холивуд през 2018 г., предадоха световните информационни агенции, позовавайки се на Холивудската търговска камара.

В категорията кино освен Дженифър Лорънс звезди на Алеята на славата ще получат също Джина Лолобриджида, Джак Блек, Кирстен Дънст, Джеф Голдблум, Ф. Гари Грей, Ник Нолти, Зоуи Салдана, анимационната героиня Мини Маус.

Знаменитостите от категорията телевизия, които ще бъдат почетени, са актрисите Джилиън Андерсън и Тараджи Хенсън, актьорът Ерик Маккормак, продуцентът Саймън Кауъл, телевизионният водещ Ру Пол, известен с женските си превъплъщения, сценаристът Райън Мърфи, продуцентката и режисьорка Шонда Раймс.

Представителите на звукозаписната индустрия, избрани да получат звезди на прочутата алея, са рапърите Снуп Дог и Айс Ти, певиците Мери Джей Блайдж и Кари Ъндърууд, британският милиардер Ричард Брансън, композиторката Петула Кларк, композиторът и сценарист Лин-Мануел Миранда, легендата на френския шансон Шарл Азнавур.

Посмъртно със звезди на Алеята на славата в Холивуд ще бъдат почетени австралийският естественик Стив Ъруин и актьорът Бърни Мак.

Идеята за Алея на славата се заражда през 1953 г. Първата звезда е монтирана на тротоара на 15 август 1958 г. С нея е почетен актьорът Престън Фостър. Официалната церемония по откриването на Алеята на славата е на 23 ноември 1960 г. Към настоящия момент звездите на прочутата алея в Холивуд са над 2600.