„Шаман“ от Робърт Шей

| от |

Първата половина на XIX век е особен период в американската история. Тогава се сблъскват нуждаещата се от земя разрастваща се нова нация и живеещите от векове по същите земи индианци. Сблъсъкът между тези два несъизмерими свята е проследен през живота на Бялата мечка – дете на бял и индианка, в спиращата дъха епопея „Шаман“ на американският писател Робърт Шей. В романа са умело преплетени свещено и профанско, дух и разум, любов и война.

Сив облак е син на Пиер дьо Марион и индианка от племето на саките. Шаманът на племето вижда в него носител на свещена дарба. След мистично пътуване младият мъж е обявен за наследник на стария шаман и приема името на своят дух-покровител – Бялата мечка. Намерил призванието си и срещнал любовта, Бялата мечка открива мястото си в живота. И точно тогава трябва да последва баща си, който иска той да наследи обширното имение „Виктория“. Навлиза в един напълно нов свят, приема името Огюст, учи във Вашингтон, влюбва се в Нанси. По този начин той живее буквално в два свята… Прогонен от чичо си след смъртта на баща си, Бялата мечка сe завръща при саките. Скоро започва война между индианците и белите. Племето на саките и младият шаман преминават през драматични моменти, изпълнени със страдания, загуба на обичани хора и тежки житейски избори. В „Шаман“ Робърт Шей проследява историята на една драматична съдба, която показва, че истината винаги има своята цена, а човечността, достойнството и любовта нямат цвят.

В сложното и опасно време сблъсъкът между две толкова различни култури – на индианците и на заселниците – е ужасяващ. Бялата мечка/Огюст има предимството, но и проклятието да е стъпил и в двата свята. Животът му е отчаяна битка да намери формата, в която противоположностите, олицетворени от двата етноса, биха могли да съжителстват. Героят преминава през множество перипетии, разкъсван между трудни избори, чувство за дълг и опити да открие своята принадлежност. Ще успее ли и какъв ще бъде изборът, който ще направи?

 За автора

Робърт Шей (1933–1994) започва кариерата си като журналист. Става известен с фантастичния епос „Илюминатус! Трилогия“, на който е съавтор. Автор е на шест други романа, а „Шаман“ е последната му книга.

ОТКЪС

Бялата Мечка я чакаше във вигвама. Когато тя легна на леглото си с Плаваща Лилия, очите му горяха от радост като гледаше дъщеря си. Той взе бебето, но то се разплака. Тогава той се засмя и го подаде обратно на майката.

– Не бях при теб, когато синът ни се роди – каза Бялата Мечка. – Никога не съм бил по-щастлив в своя живот, отколкото в този миг.

Завесата от кожа на вратата се отметна и вътре влезе Издялал Бухала, стиснал в едната си ръка своя магически жезъл, увенчан с главата на бухал, а в другата – купа с димящи благоуханни билки и дървени стърготини. Червена Птица забеляза, че бялата му коса е изтъняла още повече и бе непрекъснато приведен, когато се движеше. Той духна от дима върху майката и детето, за да ги благослови.

– Да извърви своя път с чест – каза и постави ръка върху малката главичка.

Излезе, а след него останаха димът и уханието.

Когато Червена Птица оголи гръдта си, Бялата Мечка се наведе и целуна зърното ѝ, а устните му поеха капчицата мляко, появила се там. Тя доближи Плаваща Лилия до гърдата си и лежеше доволна и мълчалива, а съпругът ѝ седеше до нея.

Той взе книгата си и зачете на глас:

…А щом е тъй, ликувай

ти, Ева с право назована Майка на човека,

а и на всички живи твари, тъй като чрез теб

ще оживее той, а те за него ще живеят .

– Какво означава това? – попита тя.

Той преведе думите на сакски и добави:

– Означава, че животът е сътворен от жената.

На вратата внезапно се появи Железен Нож, с широко отворени очи, свил устни с отчаяно изражение.

– Бяла Мечко! Дълги ножове идват насам, хиляди са.

Червена Птица се смрази и притисна бебето до себе си. Как ще успее да опази този крехък нов живот сред бягството и битките?

– Може би няма да успеят да ни открият – каза шаманът.

– Не, съгледвачите казват, че потауатоми ги водят и те знаят къде да ни търсят. Кучета са потауатомите! Да се съюзят с дългите ножове срещу нас!

– Сигурно са били принудени да им помогнат – промълви Бялата Мечка.

– Черният Ястреб казва, че трябва веднага да напуснем лагера – продължи Железен Нож. – Ще се отправим на запад, колкото се може по-бързо към Великата Река.

Червена Птица притисна Плаваща Лилия толкова силно, че бебето изплака от болка. Тя начаса отслаби прегръдката си, но в мислите си виждаше как настъпват дългите ножове с техните жестоки, обрасли лица и избиват всички тях с пушките и сабите си. Видя хората, които обичаше, проснати мъртви в калта на Разлюляната Земя. Бялата Мечка ѝ бе казал, че отрядите от воините на Черния Ястреб са избили много от ясните очи, дори жени и деца. Сега дългите ножове щяха да отмъстят жестоко. Докато галеше бебето и му шепнеше, за да го успокои, тя усещаше как блъска сърцето в гърдите ѝ.

Мислеше си за това, че ги очаква тежък преход и още по-оскъдна храна. Да се опита да върви, след като току-що е родила, означаваше болката да я убие.

За миг тя изпита омраза към Черния Ястреб, че ги бе довел до толкова страдания. Де да беше Британското племе послушало Бялата Мечка миналата зима… И нея… После омразата отстъпи място на безумно отчаяние. Тя щеше да умре, преди да успеят да стигнат до Великата Река. Плаваща Лилия, която току-що се бе появила на този свят, също щеше да умре.

Железен Нож ги остави. Бялата Мечка се обърна към нея и в неговите очи прочете същата безнадеждност, която изпитваше и тя самата. Ала ако и той се предадеше, те наистина бяха загубени. Защо тогава е необходимо да понесат цялото страдание на бягството? Можеха да останат и тук, да изчакат дългите ножове да дойдат и да ги избият.

– Костенурката ми каза – промълви той, – че много от онези, които ще последват Черния Ястреб, няма да се завърнат с него обратно през Великата Река.

Хлад пропълзя по тялото ѝ, когато разбра как тези пророчески думи се сбъдват сега.

Малкото вързопче в ръцете ѝ се размърда. Гняв се надигна в гърдите ѝ. Въпреки жестоката грешка на Черния Ястреб, въпреки смъртната омраза на дългите ножове, тя и съпругът ѝ, техният син и малката ѝ дъщеричка нямаше да се оставят да бъдат убити.

– Тогава, ако не прекосим Великата Река, ще се спасим в друга посока – заяви Червена Птица решително. – Върви намери Орлово Перо и Палавия. Ще събера нещата ни.

Той ѝ се усмихна с благодарност, посегна и я прегърна. Яките му ръце вляха отново сили в нея.

– Няколко дни няма да мога да вървя или пък яздя. Ще трябва да ме завържеш за носилка и да ме влачите, както правим със старите хора.

– Ако трябва да те нося на ръце – каза Бялата Мечка, – ще го сторя.

Сега, когато бе решила да се бори, за да живее, се усмихна и се притисна в него. Тя беше самото олицетворение на любовта. Изпълнена със силата на великия дух, може би на онази Създателка, за която някога се бе замислила.

Костенурката бе казала, че много ще измрат, но също така бе предрекла, че някои ще оцелеят.

Тя и мъжът ѝ, децата им, те ще живеят.

„Шаман“  тук

 
 

CHR Седмичен хороскоп: Време за приключване на вредни навици

| от Селена Астро |

Седмичен астрологичен обзор (от 16.01. до 22.01.)

Понеделник и вторник Луната ще преминава през знака Дева. През този период ще сме много практични, взискателни, скептични и обърнати към подробностите.

Този период не е добър за подаването на документи и заявления, както и за явяване на изпити или провеждането на важни разговори, но за сметка на това е идеален за приключване на вредни навици, като тютюнопушене, прекаляване с храна или алкохол, както и за започване на нов спорт или нов по-здравословен режим на хранене.

Пред тези два дни земните знаци Дева, Телец и Козирог, както и хората с лични планети или Асцендент в тези знаци е възможно да положат началото на нещо значимо в техния живот и да се отдадат на постигането му, влагайки изключително старание и самодисциплина.
Сряда и четвъртък Луната ще преминава през знака Везни, което й разположение ще направи тези дни добри за активно общуване с другите, обръщане на внимание на любим човек, сключване на сделки и споразумения, решаване на правни въпроси.

Най-добре ще се чувстват през периода въздушните знаци Водолей, Везни и Близнаци, както и хората с лични планети или Асцендент в тези знаци. Те ще получат сериозна похвала или възнаграждение за наскоро положени усилия и благодарение на това ще се почувстват наистина удовлетворени.

Петък, събота и неделя Луната ще се намира в знака Скорпион. Поради тази причина през тези три дни ще сме склонни да изкривяваме и драматизираме нормални житейски ситуации.

Периодът няма да е подходящ за медицински интервенции или стартиране на важни проекти, но за сметка на това е добър за работа с чужди пари, наследства или друг вид семейни въпроси.

Най-напрегнати от това разположение ще бъдат неподвижните знаци Скорпион, Водолей, Лъв и Телец. При тях има риск нещата и в личен и в професионален план по един или друг начин да се объркват, което е възможно доста да ги изнерви и да ги кара да действат или говорят прибързано и това от своя страна ще затрудни общуването им с околните и може да ги вкара в излишни конфликти. Поради тази причина на тях им се препоръчва да използват дните за размисъл и плануване, занимавайки се повече със себе си, отколкото с останалите. Добре би било също така да се постараят да намерят позитивен отдушник на своите емоции, като творчески занимания, разчистване или разместване в жилището или активни спортни активности.

През цялата седмица Венера, планетата на любовта, хармонията и разбирателството ще бъде в съвпад с Нептун, небесното тяло, което отговаря за размиването на границите на егото и жертването му в името на по-голяма цялост и смисъл, за състрадателността и жертвата.
Когато тези две енергии се срещнат е възможно да сме много силно идеалистични по отношение на любовните въпроси и да сме склонни да правим компромиси за важен за нас човек, силно идеализирайки го и жертвайки неща, които са важни за нас.

Добре е през периода да не даваме прибързани обещания и да не се спускаме в не добре преценени любовни авантюри, понеже има риск да ни заблудят или излъжат.

Най-отнесени и романтични се очаква да са водните знаци Рак, Скорпион и Риби, както и хората с лични планети или Асцендент в тези знаци. При тях са възможни много страстни срещи и наелектризирани любовни обяснения, които силно ще ги развълнуват и ще ги накарат да мечтаят за по нататъшно задълбочаване на отношенията с любимия.

 
 

Българското представление „Паякът“ заминава на американско турне

| от chronicle.bg |

Ако не сте гледали представлението „Паякът“ на режисьорския тандем Йордан Славейков и Димитър Касабов, сте пропуснали едно от значимите събития в българския театър през последното десетилетие.

Историята на сиамските близнаци Марта и Мартин, така прецизно, пълнокръвно и въздействащо пресъздадена от Пенко Господинов и Анастасия Лютова, е от онези театрални представления, които стискат зрителя за гърлото и не отслабват безпощадната си хватка много след излизането от салона.

Ако сте от театралните фенове, които харесват „Комиците“ и обичат да ходят на театър „да се посмеят малко“, може да спрете да четете този текст веднага. „Паякът“ е метафорична илюстрация на най-черните човешки характеристики и разказ за начините, по които те изпълзяват навън и изменят реалността. Иначе казано – постановката едва ли ще ви разсмее и разсее.

„Паякът“ е едно от най-награждаваните български театрални представления и сега заминава на 20-дневно турне в Америка.

Презокеанската обиколка на „Паякът“ е по покана на няколко родни институции и организации в Америка – Българския културен център в Сиатъл със съдействието на Генералното Консулство на РБ в Лос Анджелис, BG Voice Chicago и BG Еvents NYC.

Както вече споменахме, пиесата е написана и режисирана от Йордан Славейков и Димитър Касабов, а актьорите Пенко Господинов и Анастасия Лютова, които са тандем и в живота, влизат в кожата на брат и сестра, сиамски близнаци, непосредствено преди операция по разделянето им.

Преди американските дати постановката ще бъде показана на 20 януари, петък, на сцената на ТР „Сфумато“.

The-Spider-American-Poster-270872-500x0

Пътуването на „Паякът“ до Америка е своеобразно завръщане след като през лятото на 2013 г. проектът беше показана на престижната сцена на Бродуей в рамките на 17-тото издание на международния театрален фестивал New York International Fringe Festival.

Тогава актьорите Пенко Господинов и Анастасия Лютова изиграха общо 5 представления със субтитри изиграха пред американска публика.

Пиесата беше отличена от американските театроведи и журналисти, като получи блестящи рецензии в изданията на New York Times и The Village Voice. Популярният нюйорски безплатен седмичник за култура и изкуство The Village Voice излъчи българската пиеса „Паякът” като най-добра сред 10 топ спектакъла, показани на най-големия мултиартистичен фестивал в Сверна Америка – New York International Fringe Festival. Играта на българските актьори  Пенко Господинов и Анастасия Лютова беше аплодирана и от журналистът Scott Heller в неделно издание на New York Times, където в пространствена рецензия обсипа със суперлативи българската постановка.

Заглавието се играе вече 6 години на българската сцена с над 65 представления. Има в портфолиото си номинация А’Аскеер 2011 за съвременна българска драматургия, номинация за “Полет в изкуството” 2012 от Фондация Стоян Камбарев. Награди за ней-добър театрален експеримент и за най-добра актриса на Анастасия Лютова от фестивал „Артокраина“ Санкт Петербург 2013, приз за най-добър театрален дует от театрален фестивал „Славянский венец“ – Москва 2013.

Какво каза един от режисьорите, Йордан Славейков, за предстоящото турне:

Това пътуване стана възможно благодарение на енергията на една българка, която живее отдавна в Америка – г-жа Елка Русков. Още преди  три години и половина тя прочела в New York Times рецензия за нас и си казала, че иска да се срещнем. През 2015-та тя дойде в София и гледа „Паякът“. Около една година организира това турне – свърза българските общности и българските културни институции зад граница. Тя направи мрежа от контакти, за да се случи това пътуване. В Чикаго, където живее значителна част от българската общност зад океана, вероятно ще имаме две представления – едно след друго.

Едновременно ще вървят субтитри на английски на всички места, за да може и местна публика да има възможност да ни гледа. В Ню Йорк билетите вече  чудесно се продават сред англоговорящи. Може би това се дължи на факта, че по някакъв начин сме познати в този град и че имаме имаме професионални и бизнес отношения с хората, които представляват театралната общност. Те с голяма радост канят свои приятели англоговорящи. В Ню Йорк публиката ще бъде минимум 50 на 50 – наши сънародници и американци с отношение към театъра.

Преди всичко искам да подчертая, че не отиваме в Америка, за да  умиляваме родната българска публика.

Отиваме да покажем една различна гледна точка на темата за отношенията в двойка. Опитахме се много критично и честно да сложим на масата проблемите в едно партньорство – в случая са брат и сестра, могат да бъдат и син-баща, майка-дъщеря и т.н..  Подходихме към тях честно и безкомпромисно, говорим за неизричани, непомислени, премълчавани неща.  За неща, за които обикновено не се говори, тъй като хората обичат да замитат боклука под килима и да се правят, че боклук няма.

 
 

Bookclub: Ин и Ян по пернишки

| от Мила Ламбовска |

Каква е вероятността да срещнеш любовта в град като Перник? В нетрадиционния роман „Моно“ на Антония Атанасова ще откриете отговор на този въпрос. Според творбата с експериментаторски дух и поетични нюанси, това може да се случи на по-малко от 1 човек сред всички жители на миньорския град.

„Моно“ е приказна творба със социален привкус, в който героинята среща хора, които я водят към собственото й „лекуване“.  Антония Атанасова се е отклонила от праведния път на литературата в дебютния си роман, за да разкаже как човек продължава живота си след края на едно обичане и колко важни за това са спомените и детството.

Отзив за книгата за Chronicle.bg написа поетесата Мила Ламбовска.

Двете ми души – черната и бялата – прочетоха тази книга.

Това е роман, който четох като поетичен том, по-близък до Рембо, отколкото до… Сен-Джон Перс. Или обратното. Може би е най-близък до Блез Сандрар („Проза за Транссибирския експрес и за малката французойка Жана“).

Защо си мислех за френските поети, докато четях „Моно“? Заради клишето, че французите разбират от любов, но и заради сюрреалистичната атмосфера на съзнанието, което движи „експреса“ на историята.

Четох този роман без прекъсване, но не на един дъх. Не търсех разбиране. Имах съпротива да схвана тази история, да видя фабулата зад думите. Стори ми се, че ще я нараня с проницателност и анализ.

Чувствах я. Унасях се. Доставях си удоволствие да наблюдавам подреждането на думите.  Поезията.

Представях си авторката и изглаждането/изграждането, както и реализацията на концепцията.

Изпитах нежност към това интелектуално усилие, но и уважение към композирането на романтична, ала и безмилостна история за любовта, за остатъка, който сме след нея.

Грижата, проявена към мен като читател – да търся, да изследвам, да ровя, да препускам, да се надбягвам с бързотечащата емоционална еманация на сюблимираната настървена жажда за любов. Трогваше ме тази грижа. Тя хранеше двете ми души – черната и бялата –  и даваше мигач на отбивката за Перник по Е79.

„Статистически е изследвано и доказано, че шансовете да срещнеш своята половинка (soulmate) е 0.53 на 100. Доста обнадеждаващо.

По-малко от един човек. Както казват в Перник „Е, нема що“.

И когато си срещнал някого, когото „евентуално“ можеш да обичаш, се оказваш захвърлен в зимата. Превръщаш се в ревностен съставител на списъци какво се прави след раздялата, луташ се сред лабиринт от възможни стратегии за оцеляване, защото се чувстваш като „малко насекомо“, на което са причинили зло. Тези колекции са саркофази на невъзможната любов, където самопогребването е спасение.

В сърцето на поезията съм от първия до последния ред.

И съм въвлечена.

Ако книгата на Антония Атанасова беше сезон, бих избрала лятото – като жар, готова за нестинарите. Нужна е готова душа. Всяка душа е подходяща, но трябва да е готова, да е в транс, да познава мистерията.

Ако беше музика, бих избрала Хендел. По-точно „Музиката на водата“, Сюита №1, дирижирана от Херберт фон Караян. Това е музика, която Хендел създава по поръчка на Джордж I, за концерта по река Темза. Кралска прищявка за голям оркестър.

Асоциацията е произволна. Водата символизира несъзнаваното. Оркестрация на несъзнаваното, поръчана от болката.

Ангелите в тази книга слушат друга музика, например Second Love – Pain Of Salvation.

„Музиката те държи за ръка, скомлъчеш* и мъката бавно отпуска захвата си.“

Болката от всяка раздяла е болест, която не се лекува, макар че всички оздравяваме.

Това е моят утешителен парадокс, който подарявам на читателите, които ще се потопят в дълбините на романа (като роман, а не поетичен том) и може би ще недоволстват от финалните варианти – 3 на брой.

Умният читател ще прочете всеки край като край.

В заключение ще кажа, че обичам този миг на ирационално изригване с положителен или отрицателен знак в мига на срещата – с човек, животно, предмет, място, книга… Това безрасъдно мигновение, когато с кралска категоричност казваш да или не, и избираш или не любовта.

С „Моно“ на Антония Атанасова ми се случи за пореден път. Прочетох първото изречение и знаех – харесвам я тази книга и искам още.

И като читател, и като редактор на литературни текстове съм разбрала, че първото изречение е ключово. С него авторът взема – или не – верния тон. Както музикантите си настройват инструмента, а певците гласа. С времето се научаваме да разбираме кога авторът е взел верния тон. Когато това се случи, ние го следваме и придружаваме до края. Ако това не се случи, няма романс, любовта не идва, не и този път.

„Когато видях теб за първи път, погледнах себе си за последен.“

Тук избрах да чета този роман като поезия. И се съгласих, че тази любов е необикновена.

И едно напомняне ще си позволя – „моно“  е първа част от сложни думи, които означават един, сам, но и единен. Дали е случайно това, че двете ми души – черната и бялата – четоха този роман? Дали раздялата наистина ни разделя един от друг в привидно различие, но нещо по-голямо не ни свързва? Знакът ин и ян представя единство, в което всяка съставка съдържа и частица от другата. Всеки от нас след раздялата съдържа потенциално другия, и макар че приемаме това за край, имаме начало на процес, който се стреми да постигне хармония между полярностите – безпределната празнота, – където безкрайността и нищото са тъждествени.

Дали се опитвам да докажа, че „Моно“ означава любов след любовта?

Антония Атанасова, „Моно“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2016. Цена: 10 лева. 

*Скомлъча (диал.) – плача тихо, при болка, безсилие, като дете, като кученце (е пояснил редакторът на книгата).

 

 
 

Bookclub: Откъс от новата книга на Фредерик Бакман

| от chronicle.bg |

Нова книга от шведския писател Фредерик Бакман излиза на българския пазар. Бакман е познат в България с „Човек на име Уве“, „Баба праща поздрави и се извинява“ и „Брит-Мари беше тук“. Броени дни след Коледа на български излезе и новелата „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг”.

Смъртта е единственото нещо, което е сигурно в нашия живот. Въпреки това обикновено за нас е трудно, често дори изглежда невъзможно, да си представим живота след като близък човек си отиде. Загубата на роднина или приятел може да бъде непосилно тежка, особено ако той си отиде внезапно. А колко по-тежка може да бъде, ако знаем, че времето на човека  изтича и обратното броене вече е започнало? Колко воля е нужна, за да запазиш самообладание, когато виждаш как близък човек чезне пред очите ти? Колко сила изисква да сдържаш сълзите си пред този, за когото знаеш, че си отива бавно, но сигурно?

В търсене на отговорите на тези въпроси добре познатият Фредрик Бакман, който се радва на нечуван читателски интерес по целия свят, написва новелата „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг”.

vsqka_sutrin_putqt_kum_doma_cover

Предлагаме ви откъс от новелата:

В края на един живот има болница, в която някой е опънал зелена палатка насред стаята.

В нея се събужда човек. Задъхан и изплашен е, не знае къде се намира. До него седи млад мъж, който прошепва:

– Не се страхувай.

И това ако не е най-хубавата възраст, мисли си стар мъж, щом поглежда внука си. Тогава, когато едно момче е достатъчно голямо, че да разбира как работи светът, но и достатъчно младо, че да отказва да го приеме. Стъпалата на Ноа не докосват земята, когато провесва крака от ръба на пейката, но главата му достига космоса, защото още не е живял толкова дълго, че да позволи на хората да закотвят мислите му за земята. До него седи дядо му, който е нечувано, нечувано стар, разбира се. Толкова стар, че хората вече са се отказали да му натякват да се държи като възрастен. Толкова стар, че вече е твърде късно да порасне.

Тази възраст също не е толкова лоша.

Ноа примигва тежко и сънено към изгрева отвъд площада, където се намира пейката. Не иска да признае пред дядо, че не знае къде са, защото това е тяхната игра: Ноа затваря очи, а дядо го отвежда някъде, където никога не са ходили. Понякога момчето трябва здраво, здраво да стиска очи, докато с дядо сменят четири автобуса в града. Друг път пък дядо го отвежда право в гората зад къщата до езерото. Понякога излизат с лодката и често плават толкова дълго, че Ноа заспива, а когато се отдалечат достатъчно, дядо прошепва „отвори очи“ и Ноа получава карта, компас и задачата да изчисли как да се върнат обратно. Дядо винаги е сигурен, че той ще се справи, защото има две неща, в които вярва непоклатимо: математиката и Ноа.

Когато дядо бил млад, група учени измислили как да пратят трима души на Луната. Именно математиката ги отвела дотам и обратно. Цифрите винаги помагат на човек да намери обратния път.

Но това място няма координати. Не е отбелязано на картата и оттук не минават пътища.

Ноа помни, че днес дядо го помоли да затвори очи. Помни, че се измъкнаха от дядовата къща, и знае, че отидоха до езерото, защото познава всички шумове и песни на водата, независимо дали е с отворени очи, или не. Спомня си мокрите дъски под краката им, когато влязоха в лодката, но нищо повече. Не знае как двамата с дядо са се озовали тук, на пейка до кръгъл площад. Мястото е ново за него, но всичко тук му е познато. Сякаш някой е откраднал всички вещи, с които е израснал, и ги е наредил в нечий чужд дом. Малко по-нататък има бюро, точно като това в кабинета на дядо, с калкулатор и карирана хартия отгоре. Дядо свири някаква тъжна мелодия с уста. Спира за малко, за да прошепне:

– Площадът пак се е смалил през нощта.

После продължава да свири. Момчето го поглежда въпросително и дядо се изненадва, едва сега осъзнавайки, че е казал думите на глас.

– Извинявай, Ноаноа, забравих, че тук мислите се чуват.

Дядо винаги го нарича Ноаноа, защото харесва името на внука си два пъти повече от всички останали имена. Допира ръка до косата на момчето. Не я разрошва, просто отпуска пръстите си върху нея.

– Няма от какво да се страхуваш, Ноаноа.

Под пейката цъфтят зюмбюли. Милион мънички ръце се протягат над стеблата, за да прегърнат слънцето. Момчето ги разпознава – това се цветята на баба и миришат на Коледа. Други деца може би свързват празника с джинджифилови сладки и гльог, но ако някога си имал баба, която обича растения, то твоята Коледа винаги мирише на зюмбюли. Между цветята проблясват парченца стъкло и ключове, сякаш ги е носил в буркан, но се е спънал и го е изпуснал.

– Закъде са всички ключове? – пита момчето.

– Какви ключове? – пита дядо.

Погледът на стария мъж изглежда странно стъклен. Той почуква объркано слепоочията си. Момчето отваря уста, за да каже нещо, но щом го вижда, се спира. Мълчи и прави това, което дядо му го е научил да прави, когато се изгуби: оглежда околностите и търси следи и ориентири. Пейката е обградена от дървета – дядо ги обича, защото на тях не им пука какво мислят хората. Птичи силуети литват от клоните, разпръскват се по небосвода и се отпускат уверено, носени от ветровете. Дракон, зелен и сънен, прекосява площада. В един ъгъл пък спи пингвин, върху чийто корем има малки отпечатъци от длани с цвят на шоколад. До него седи пухкав бухал само с едно око. Ноа си ги спомня, едно време бяха негови. Дядо му подари дракона, когато Ноа беше още бебе, защото баба каза, че не било уместно да се дават плюшени дракони на новородени, а дядо отвърна, че не искал да има уместен внук.

По площада вървят хора, но фигурите им са размазани. Щом момчето опитва да се съсредоточи върху чертите им, те се изплъзват от погледа му като слънчеви лъчи между щори. Един от тях спира и махва на дядо. Дядо отвръща на поздрава и опитва да изглежда уверено.

– Кой е това? – пита момчето.

– Това е…  аз…  не си спомням, Ноаноа. Беше отдавна… струва ми се…

Той млъква, поколебава се, търси нещо в джобовете си.

– Днес не ми даде карта и компас, нищо, на което да разчитам. Не знам как да открия пътя към вкъщи – прошепва Ноа.

– Боя се, че тези неща няма да са ни от полза тук, Ноаноа.

– Къде сме, дядо?

Дядо заплаква, тихо и без сълзи, така че внукът му да не разбере.

– Трудно е да се обясни, Ноаноа. Много, много трудно е да се обясни.