„Сестри Палавееви” донесоха и „Цветето на Хеликон” на Алек Попов

| от |

Романът „Сестри Палавееви в бурята на историята” („Сиела”) е новият носител на наградата „Цветето на Хеликон”. Нейният автор Алек Попов добави още една „стрелиция” към предишната – за „Черната кутия”.

DSC_0378_800x532

Церемонията по връчването на наградата беше предшестван от безпрецедентен флашмоб, посветен на Световния ден на книгата и авторското право. Стотици приятели на книгата получиха безплатни фланелки с надпис „Аз чета всеки ден! А ти?” от базираната на столичния булевард „Витоша” мобилна книжарница „Хеликон” . Шествието на четящите завърши пред книжарницата на „Хеликон”, която се намира на бул. „Патриарх Евтимий” 68.

iunkerНаградата на Алек Попов беше връчена от друг неин кавалер – Захари Карабашлиев.

„Честит ден на книгата. Надявам се това да е последният път, в който авторите на награждавания са на втория етаж, вместо на първия, където ни е мястото. Там ни е мястото – при читателя, а не над него. Благодаря на семейство Панайотови. Вие сте нещо, което наистина ни е липсвало толкова много време. Вие сте вече институция, благодаря ви за това, което правите.
На Алек Попов, с най-голяма радост, връчвам тази най-скъпа награда, която е наистина безсребърна, но е диамантена. Това са сърцата на читателите. Книгата я знаем всички. Това са „Сестри Палавееви“, №1. Очакваме съвсем скоро продължението. Благодаря ти за прекрасното изживяване”, заяви Карабашлиев, който в момента е главен редактор на издателство „Сиела”.

Алек Попов благодари на домакините от „Хеликон” и на издателя си „Сиела”.

„Вече имам едно такова „Цвете“ и това е наистина вълнуващо, защото това е обратната връзка с читателя, другата страна на писането. За да има литература, трябват две неща. Някой да седи и да пише, както и някой да го чете. Защото магията на литературата се ражда в главата на писателя, но и в това, което читателят изпитва по време на четенето. Това е уникално, много интимно преживяване, което не може да се сравни с нищо.
Много пъти съм казвал, ние гледаме най-популярните в момента изкуства, кино и телевизия, но винаги, когато гледаме един филм, ние виждаме нещо, което някой друг е видял, т.е. режисьора. Ние сме вкарани в тази реалност. С книгите нещата стоят по съвършено различен начин – на практика всеки един читател е своеобразен режисьор. Това, което се прожектира, това, което вижда, когато чете, защото четенето е едно съпреживяване, е уникално. Няма два еднакви прочита. Така че ние писателите задаваме една матрица, а после всеки я чете индивидуално, всеки вижда неща, които не всеки може да види.
Една книга, независимо колко е хубава, все пак по някакъв начин трябва да достигне до читателите, за да разберат те за нейните качества. Аз, разбира се, смятам, че не си и струва прекалено да се рекламират книги, които ще оставят, в крайна сметка, в читателите едно разочарование. Това е лоша услуга за литературата. Но това, което правят издателства като „Сиела“, дистрибутори, книжари като „Хеликон“ – това са наистина нещата, които съхраняват българската литература и които ще предопределят нейния възход и успех в бъдеще. Това е, благодаря ви”, сподели авторът на „Сестри Палавееви в бурята на историята”.

Алек Попов е и първият български писател спечелил два пъти наградата за нова българска художествена проза „Хеликон” – „Ниво за напреднали” и „Сестри Палавееви…”. Той е и първият носител на наградата „Четящият човек” (2012), която се връчва по време на откриването на едноименния фестивал в Бургас.
„Цветето на Хеликон” се връчва на Световния ден на книгата и авторското право 23 април. Наградата е „безсребърна” и я печели тази от 12-те номинирани книги, от която в книжарниците на „Хеликон” са продадени най-много екземпляри. Така решението на едно експертно жури бива допълнено с „гласа на хората”.
Тази процедура, опираща се на реалните продажби, може да гарантира точната преценка на читателите като изключва манипулациите с гласуване и предпазва от налагането на популистки текстове без естетическа, морална или интелектуална стойност.

Сред носителите на наградата са Виктор Пасков, Алек Попов, Боян Биолчев, Калин Терзийски, Захари Карабашлиев (два пъти), Михаил Вешим, Георги Господинов…

Статуетката на стрелицията, вплетена в слънчев диск, е дело на бургаския скулптор Огнян Петков. Тя е символ на наградата „Цветето на Хеликон” и е израз на хармония и съвършенство.

След „Сестри Палавееви…” в челната тройка по продажби се нареждат „Радикална еврейска енциклопедия” („Изток-Запад”) на Петър Волгин и „Апарат” („Сиела”) на Васил Георгиев.

 
 

„Лудетини“: Италианско лято, италианско кино

| от |

 Ако този уикенд трябва да си изберете филм, но не ви се гледа нищо комерсиално или  кърваво („Пришълецът: Завет“ вече е по кината), то спокойно може да се насладите на италианското приключение със слънчев загар „Лудетини“.

Клишетата, че има „мъжко и женско кино“ са толкова нелепи и неприятни, особено когато говорим за добра история. Киното може да бъде много неща. То е визуално, вълнуващо, възторжено, добре или зле разказана история, то трябва да се гледа на голям екран по-често, отколкото вкъщи, то има своите майстори и своите посредствени заглавия.Половото разграничение обаче не е едно от нещата, които дефинират киното и „Лудетини“ е филм, който го доказва.

Две жени, една лудница, топла, сочна Италия и сюжет, по нищо по-различен от класическа драма с елементи на абсурдна комедия.

Филмът на италианския режисьор Паоло Вирдзи (режисьор и на The First Beautiful Thing от 2010 г.), прави своя дебют на фестивала в Кан през миналата година. Част е от програмата на режисьорската вечер. На фестивала присъстват самият Вирдзи със съпругата си Микаела Рамацоти и другата основна актриса във филма Валерия Бруни Тедеши.  Филмът не печели почти никакви награди, но това не го прави по-малко чудесен.

Най-големите аплодисменти тук отиват при сценаристите и двете основни актриси – Валерия и Микаела са чаровно луди, всяка в своя собствен свят и имащи неподправена химия помежду си.

Италианското кино разказва умерено фантазни и откачени истории, по своя напевен, като в полупиянски сън, начин. Колкото и абсурдна да е една случка, колкото и безумна да се струва на нас, добрите стари източноевропейци, италианското кино успява да я оправдае.

Диалогът, облечен като почти изпяване на репликите, красивата природа, леката истерична лудост, носеща се от всеки кадър, виното, което се лее, роклите, които се развяват, гърдите, които се показват, храната, която се изяжда, сексът, който винаги е с чувство, парите, които се харчат с лекота… Италианското кино е като добре имитирана реалност, която винаги се случва някъде другаде. Колкото и да е безумна, ти нямаш нищо против да потънеш в нея и да пиеш от извора.

„Лудетини“ е онова приятно, опияняващо и леко ненормално заглавие, което модерните италианци предлагат на по-непретенциозния зрител. Това не е Паоло Сорентино, нито Фелини, Бертолучи, дори и Бенини… но е онова, което по-обикновеното европейско кино иска да бъде, ама не е. Непретенциозен филм с титанично красиви и отличителни жени в кадър, и добра история.

Подобно на Шекспирова комедия Беатриче и Донатела (по дяволите, дори имената им звучат като от абсурден театър) се запознават в психиатрична клиника. Едната е шумна, луда, претенциозна, снобарка по един очарователен начин. Другата е нейната противоположност – леко неумита, странна, затворена, социопатична жена с нервни тикове.

Едната търси лекотата и свободата, а другата детето си. В крайна сметка и двете търсят щастието, просто защото се оказва, че са се родили нещастни. Тъгата и сълзите са техен най-добър приятел още от детството им и това не може да бъде излекувано с никакви хапчета, вещи или дори хора. То просто е това, което е. Или живееш с него, или избираш да не го правиш.

Всеки човек търси щастието. Нуждата от по-доброто, по-хубавото, по-харесваното е фундаментално заложена във всеки от нас. Но най-силно това желание е изразено именно от онези, на които то най-лесно се изплъзва. Онези, които не го откриват в малките неща, онези, които успяват да го зърнат само за миг, с крайчеца на окото си.

За такива две жени, може би защото жените са по-склонни към емоционални залитания, се разказва в „Лудетини“. Те търсят щастието заедно, хванати ръка за ръка.  Филмът съдържа препратки към заглавия, в които лудостта, непокорността и непримирението са в основата, като „Полет над кукувиче гнездо“, „Телма и Луис“ и италианския филм „Познавах я добре“, за който самият Вирдзи казва, че го е вдъхновил за историята. Ясен визуален диалог към всички се виждат във филма и ако сте по-наблюдателни, ще ги хванете. Но дори и това да не се случи, прекарването в компанията на Беатриче и Донатела пак ще бъде приятно.

Киното преди всичко е удоволствие. Като чаша вино, секс, нещо сладко и топло лято. Всички присъстват в „Лудетини“, в случай че се чудите.

 
 

Приказната сватба на Пипа Мидълтън

| от chronicle.bg |

Пипа Мидълтън сключи брак с любимия си Джеймс Матюс по време на сватбата на годината, в присъствието на кралски особи, семейство и приятели.

Пипа е сестрата на херцогинята на Кеймбридж и съпруга на принц Уилям – Кейт Мидълтън.

Церемонията беше почти толкова пищна колкото онази преди 6 години, на която Пипа беше шаферка на сестра си.

Мидълтън и Матюс се ожениха в църквата Сейнт Марк в Енгълфилд. Пипа беше облечена в рокля на известния стилист Джайлс Дикън, с обувки „Маноло Бланик“.

Сред шаферите им бяха малките принц Джордж и принцеса Шарлот.

На сватбата, освен Кейт и Уилям, присъстваше и принц Хари, който обаче не доведе на церемонията приятелката си – актрисата Меган Маркъл, въпреки спекулациите, че и тя ще бъде там.

Сред другите гости на сватбата беше тенисистът Роджър Федерер със съпругата си.

Подробности около церемонията и тържеството не са споделени с медиите, а мерките за сигурност по време на събитието са засилени.

Над района са забранени полетите, включително на дронове, балони, хвърчила и парашути. Вижте в галерията няколко снимки от церемонията.

 
 

„Под игото“ излиза на шльокавица – za vseki tvoy priiatel, koyto pi6e taka

| от chronicle.bg |

Издателство „Жанет 45″ отпечатва романа на Иван Вазов „Под игото“ на шльокавица по случай 24 май. Дори и да си мислите, че това е шега, оказва се – не. 500 бройки от абсурдното издание могат да бъдат закупени от книжарниците.

Шльокавицата, известна и с други подигравателни дефиниции, сред които методиевица, маймуница, есемесица и кирливица, е нестандартен начин на изписване на българския език със съчетание от латински букви, цифри и препинателни знаци.

Издателство „Жанет 45″ преобразява словото на Вазов в тази нелепа писменост, за да покаже, че употребата й е реална заплаха за нашата грамотност, за езика ни и за българската култура. Романът вече е в продажба с идеята това да бъде първото и последното издание в подобен формат. За всяка закупена книга на шльокавица, която изчезне от книжарниците завинаги, издателите ще дарят други две български книги на училища, читалища и библиотеки в цялата страна.

„Жанет 45″ обръща внимание на опасността, в която шльокавицата от чатовете и социалните мрежи се е превърнала за езика. Затова дава начало на своята инициатива именно на празника на българската писменост 24 май.

Изборът на „Под игото“ не е случаен – през 2009 година в „Голямото четене“ българските читатели избраха романа на Вазов за своя любима книга. Изписването й на шльокавица показва колко много губим, когато тази абсурдна писменост започне да измества кирилицата.

Когато видиш тази книга, изпадаш в потрес, каза пред Webcafe.bg управителят на „Жанет 45″ Манол Пейков за изданието на шльокавица, в което единственият надпис на кирилица е на задната корица. Надписът обяснява инициативата и насочва читателя към сайта www.podigoto.bg.

Зад идеята стои агенция Saatchi&Saatchi. Заедно с издателството много дълго време са обмисляли и структурирали идеята, за да бъде поднесена максимално разбираемо и да постигнат желания ефект.

„Ако изгубим езика си, губим културата си. Така губим и идентичността си“, посочват от издателството.

Повече информация за инициативата и аргументи защо трябва да пишем на кирилица, вместо на шльокавица, могат да бъдат открити на онлайн платформата www.podigoto.bg. Желаещите да получат дарение от книги училища, читалища и библиотеки могат да се свържат с издателството на booksj45@gmail.com.

 
 

Жан-Люк Годар се завърна

| от chronicle.bg, по БТА |

Легендарният режисьор Жан-Люк Годар се завърна в Кан необичайно в изпълнението на актьора Луи Гарел във филма „Опасният“ на Мишел Азанависиюс, представен в основната конкурсна програма, съобщи АФП.

Филмът показва Годар насред екзистенциалната му криза през май 1968 г. За него Азанависиюс се е вдъхновил от книгата „Една година по-късно“ на Ан Вяземски, бивша съпруга на легендата на новата вълна. Годар, който участва активно в студентските бунтове през май 1968 г., преживява болезнено провала на филма си „Китайката“ с участието на Вяземски.

Филмът на Азанависиюс го показва егоцентричен и ревнив. В крайна сметка той води до отчаяние младата си съпруга, която е толкова влюбена в него.

Някои реплики улучват точно в целта. Зрителят се чуди дали наистина Годар е казал това. Други обаче се забравят мигновено. Мишел Азанависиюс признава, че дори сам не може да се ориентира. Той е използвал както цитати на Годар, така и измислени от него самия фрази.

Луи Гарел в ролята на Годар е в непознато досега амплоа. Изпълнението му го нарежда сред кандидатите за наградата за най-добър актьор.

Самият Жан-Люк Годар, който е на 86 години, живее в Швейцария. Той работи върху новия си филм „Образ и текст“, който Кан с радост би представил. Легендарният режисьор обаче не се вълнува от това. През 2014 г. той дори не пристигна, за да получи присъдената му Награда на журито за „Сбогом на езика“.