„Приключения по пътя на виното“ от Кърмит Линч

| от |

Издателство Гурме представя новата книга на Кърмит Линч „Приключения по пътя на виното“.

„Виното е преди всичко удоволствие. Не бива да бъде принизявано само до скучна терминология… Ако вниквате в същността на всяко вино, което пиете, и го възприемате с отворено съзнание, ви очаква магия…“

cover_Adventure of the wine route_Final.indd

В „Приключения по пътя на виното“ известният винен експерт Кърмит Линч търси именно тази магия. По пътищата и из избите на Лоара, Бордо, Лангедок, Прованс, Северна и Южна Рона и Бургундия в ролята на вносител и откривател на вина с характер той научава повече за виното, отколкото през целия си живот. И най-важното е, че го споделя! Истинските му уроци са срещите с невероятните типажи, производители и търговци на френско вино от осемдесетте години на миналия век. Всичко, което е важно да се знае за виното, е казано и най-вече почувствано; хората, създали най-добрите и не винаги най-известните вина (за времето си), са в центъра на разказа; винените критици и бездушните според автора точкови дегустации са поставени на място. Е, докато не заговорят добре за виното на Кърмит, разбира се…

Четвърт век след първото издание на „Приключения по пътя на виното“ книгата продължава да бъде сред най-доброто, писано някога за виното. През 2007 The New York Times я нарича „една от най-проницателните американски книги за вино“. А през 2012 The Wall Street Journal я обявява за „най-добрата книга за винения бизнес“.

Кърмит Линч е роден и израснал в Калифорния. През 1972 отваря магазин за вино и бързо се превръща във вносител и дистрибутор с национално значение. „Приключения по пътя на виното“, публикувана през 1988, печели наградата Veuve Clicquot Wine Book of the Year. През 2004 публикува втората си книга, „Вдъхновяваща жажда“. Носител е на званието Винен професионалист на годината, присъдено от фондация „Джеймс Биърд“ и е Кавалер на Ордена за заслуги в селското стопанство на френското правителство. През 2005 става Кавалер на Почетния легион на Франция. Линч живее между Бъркли и Прованс, където произвежда вино, с децата и съпругата си, фотографката Гейл Скоф.

 
 

Раян Мърфи съживява Джани Версаче в нов сериал

| от chronicle.bg |

Раян Мърфи продължава да е във вихъра си. И по всичко изглежда, че ще се задържи там поне още един сезон.

През миналата година сериалът „Народът срещу О Джей Симпсън: Американска криминална история“ стана хит и получи няколко награди Еми. Мърфи сам си постави много висока летва и сега се готви да скочи още по-високо. Следващият сезон на поредицата вече се снима и предстои да излезе на екран в началото на 2018 г. А темата е повече от пристрастяваща – не просто убийство, а убийството на един от легендарните модни гиганти – Джани Версаче. „Убийството на Джани Версаче: Американска криминална история“ разказва за живота и смъртта на великия моден дизайнер, който в една юлска сутрин през 1997 г. е прострелян смъртоносно в дома си в Маями.

От екипа на сериала миналата седмица пуснаха специално за Entertainment Weekly първи кадри на някои от актьорите. И всички са страхотни. Можем да бъдем спокойни, защото по всичко личи, че Раян Мърфи отново ще ни докара до екстаз. Имаме Рики Мартин в ролята на дългогодишния партньор на Версаче, Антонио Д’Амико, Пенелопе Круз е главозамайващо секси в ролята на сестрата, Донатела Версаче, а младият и свеж Дарън Крис (когото познаваме от „Клуб Веселие“) ще играе Андрю Кънанан – убиецът, чийто мотиви остават загадка. А в образа на италианския дизайнер ще влезе Едгар Рамирез.

На 15 юли 1997 г. Джани Версаче се връща в дома си след традиционната сутрешна разходка по Оушън Драйв. Докато се изкачва по стълбите на имението в Баями Бийч, е прострелян в главата от 27-годишния Андрю Кънанан. Убиецът е хомосексуален, чиято цел е да се запознава с възрастни влиятелни мъже, които да го внедрят във висшето общество. Преди няколко години се среща с Версаче и оттогава е обсебен от него. Освен дизайнера, в списъка му с жертви са поне още четирима мъже, убити с едно и също оръжие. Осем дни след смъртта на Версаче Кънанан се самоубива, използвайки същата пушка. Така и не е заловен, а мотивите му и до днес не са изяснени. Модната империя на италианеца преминава в ръцете на сестра му, Донатела, а партньорът му, Антонио Д’Амико, получава доживотна издръжка. Семейството обаче се намесва в последната воля на Версаче и условията са променени.

Всичко това, допълнено от безброй детайли, ще видят зрителите догодина. От информацията, публикувана досега, се вижда, че приликата с реалността е поразителна. За това спомага не само локацията на снимките (къщата на Версаче в Маями Бийч), но и приликата на актьорите с техните персонажи. Можете да се убедите в това сами, като разгледате галерията горе.

 
 

„Безбог“, „Слава“ и „Спомен за страха“ са номинирани за най-добър игрален филм

| от chronicle.bg, по БТА |

„Безбог“ на Ралица Петрова, „Слава“ на Кристина Грозева и Петър Вълчанов и „Спомен за страха“ на Иван Павлов са номинирани за най-добър пълнометражен игрален филм от Българската филмова академия – 2017. Трите продукции имат и номинации за режисура. Наградите ще бъдат връчени тази вечер от 19.00 ч. в Театър „Българска армия“, научи БТА от Съюза на българските филмови дейци.

За отличията за главни роли конкуренцията при актрисите е между Ирена Иванова – „Безбог“, Маргита Гошева – „Слава“, и Рая Пеева – „Пеещите обувки“ на Радослав Спасов, а при актьорите – между Ивайло Христов – „Спомен за страха“, Стефан Денолюбов – „Слава“, и Димитър Николов – „Христо“ на Григор Лефтеров и Тодор Мацанов.

Наградите за поддържащите роли си оспорват актрисите Йорданка Стефанова – „Спомен за страха“, Пламена Гетова – „Летовници“ на Ивайло Пенчев, и Радена Вълканова – „Маймуна“ на Димитър Коцев – Шошо, и актьорите Димитър Крумов – „Христо“, Ованес Торосян – „Спомен за страха“, Филип Аврамов – „Летовници“.

Номинираните късометражни игрални филми са „Дрехи“ на Веселин Бойдев, „Куче“ на Владимир Петев и „На червено“ на Тома Вашаров. В документалното кино надпреварата е между „Книжарят“ на Катрин Бернщайн и Асен Владимиров, „От Кремона до Кремона“ на Мария Аверина и „Пощальонът“ на Тонислав Христов, а в анимацията – между „Зоотроп“ на Сотир Гелев, „Как се скараха орисниците“ на Анна Харалампиева и „Пътуваща страна“ на Весела Данчева и Иван Богданов.
Най-добрият дебютен филм ще бъде избран между игралните „Безбог“ и „Христо“ и документалния „Пустиняци“ на Цветан Драгнев.

Ще бъдат връчен и награди за сценарий, филмова музика, операторско майсторство, сценография, костюми, монтаж, звукорежисьор, филмова теория и критика.

 
 

Типажите, които не искаш да срещаш в градския транспорт, но ти се налага

| от chronicle.bg |

Градският транспорт, особено в столицата, е място, на което можеш да видиш всичко. Ако имаш късмет – можеш да видиш политик, актьор или човека, по когото си падаш от няколко месеца. Ако нямаш късмет – някой може да маструбира на съседната седалка, без да подозираш, докато четеш задълбочено „Физика на тъгата“. И все пак градският транспорт в София се слави с това, че винаги може да се окажеш въвлечен в интересен разговор, искаш или не. Понякога може дори да те цитират в „Дочуто в София“. Има обаче характерни персонажи, които присъстват в много от пътуванията.

Бабата, която вярва в Идеята

„Всички знаем, че преди ’89-а си беше най-добре. Нямаше ги тия неща – смартфони, глупости. Всеки си гледаше работата, а не си показваше голотиите!“ Всичко това с патос и зъл поглед към девойката със заголено пъпче, която тъкмо й е освободила място да седне. Няма значение дали някой я слуша, гледа или й обръща внимание по друг начин, тя винаги е там и държи да се знае. И да се знае, че идеята не е забравена.

Дядото антикомунист

Разбираш кога се е качил на секундата. Сяда на прясно освободено място с псувня срещу „братята руси“ на уста, разказвайки на всички пътуващи наоколо как по-добре в комунизма е било само за празноглавците, дето не загряват колко назад сме се върнали заради тия „комунияги“. Шегува се с бурния напредък в строителството на метрото от 60-те години до днес. После, показвайки електронния си часовник, напомня колко дълго се е чакало за радио и за кола преди 89-а. Всъщност може да си остане само с първата реплика на уста, но ако установите зрителен контакт, няма как да не чуете останалата част от историята.

Вярващият тип

„Вярвате ли в Бог? Знаете ли как звучи гласът на Бог?“. В добрия случай само вие ще изслушате лекцията и ще се изместите бавно и тактично към вратата, преди да разберете повече, отколкото искате да знаете за Сътворението. В лошия – ще е придружил лекцията си от портативен високоговорител, така че целият автобус да знае (true story).

Пияният господин

Около него се носи характерен аромат, който подсказва, че там, където е ходил, се сервира и мезе. Той обича да заговаря мъже и жени. Най-често жени. Най-често толкова млади, че не би погледнал към тях трезвен, без да се засрами. Но сега държи да протече комуникация от по-личен характер, която да започва с реплика от типа на: „Шшшшш… ти с тия… ти…сигурно…ааа!“ Всичко това – при огромното нежелание от страна на събеседничката да участва в разговора.

Емигрантът, който знае всичко

Той е емигрант, който живее в Испания/Англия/Италия, затова всичко в София му се струва селско и провинциално, макар и самият той да идва от село край Враца, в което са преминали ¾ от живота му, а това си личи и по хавайската риза от 90-те на гърба му. Няма значение дали мие чинии в Испания, или работи по строежите, важно е да ти разкаже колко по-добре е там и колко по-тъпо е в България. В добрия случай – пътувате само една спирка. В лошия – качил се е от „Люлин“ и планира да слезе на Летището, а вие отивате към „Младост“ със същото влакче.

Готиният тийнейджър

„Бате, тоя тука, бате, все едно виж го как ме гледа, бате, абе братле, направо…“. Готиният тийнейджър ще застане съвсем близо до ухото ви, за да разкаже по смартфона чрез хендсфри на свой приятел/съученик как смърди в метрото/автобуса/трамвая и как, бате, тоя чичо/леля, дето е застанал/а точно до него, е… И тук разбирате за себе си тонове неочаквана информация, сякаш всъщност не сте там, а в друга вселена.

 
 

Изповедта на един грешен барман

| от |

Да си барман е като да излезеш първи от класно по математика. Около теб веднага се скупчват 100 човека и всеки иска нещо. Ние, барманите, сме направо власт в България. Седмата или осмата, вече не знам коя се пада. Ние сме съвременните попове. Може би затова много от нас имат бради. По това време на годината обикновено носим блаженство на морето. Има обаче неща, които трябва да изповядаме, за да сме чисти. Споделеният грях е половин грях. 50 милилитра грях.

Простете ми, защото съгреших!

Изчаквах хората да се напият и после им предлагах шотове все едно ще ги черпя, но им исках по 6 лева на шот. Съжалявам и за обратното – когато продавам алкохол на безценица и хората не се усещат, че е зло менте. Грешен съм.

Разкайвам се и за грешните дозировки. Когато наръсвам с черен пипер блъди мерито все едно е печено прасенце. Когато не използвам мярка, а сипвам на око и количеството видимо е грешно. Ако бях лекар, хората щяха да ходят или надрусани, или умрели.

И моля ви, не ме поставяйте в изкушение. Наглеждайте си гаджетата, защото иначе ще ги налазя. Не съм Ален Делон, но хората масово си оставят приятелките без надзор, а от толкова много все някоя хваща дикиш. Наричам това „принципът на Тери Пратчет“ – ако имаш 300 книги, все някоя ще е хубава.

Имам и много дребни грехове. Когато наливам от бутилка и пластмасовото кръгче от капачката падне в чашата. Когато слагам лед с ръката, с която съм пипал пари. Когато нямам дребни и ви назнача пазител на бара, докато отида да разваля. Когато имам само дребни и банските ви паднат от тежестта на метални левчета.
Знам, че не трябва да надупча музиката и да изляза отпред да пуша. Тези дни на блаженство трябва да приключат за мен. Няма да надувам музиката безмилостно и когато съм в заведението. Също така ще я разнообразявам и няма да въртя 1 диск в продължение на години. Аз имам сърце.

Осъзнавам грешките си и ги имам предвид, за да изживеем едно по-приятно море заедно. А по-приятното море започва с поздрав. Ако аз мога да си призная, че ви сипвам по-малко, и ви можете да ми кажете едно „Здрасти“. Защото знам, че не различавате българския алкохол от вносния – не ме вкарвайте в грях.