Откъс от „Зловещата харизма на Хитлер“

| от |

След успеха на Тайните на Втората световна война на Лорънс Рийс в България можете да прочетете още по-интересното изследване “Зловещата харизма на Хитлер“

На пръв поглед Хитлер е напълно негоден за водач – неспособен на нормални човешки връзки, неспособен на интелектуален дебат, изпълнен с омраза и предразсъдъци, лишен от способността да обича и тотален самотник. Няма съмнение, че като човек той е „за окайване“.

image001

Но въпреки това същият този човек изиграва най-важната роля в три от най-опустошителните решения, вземани някога – решението за нахлуване в Полша, което довежда до избухването на Втората световна война, решението за нападение над СССР и решението за изтребление на евреите. Ала Хитлер не отключва целия този ужас съвсем сам. Паралелно с множеството си лични недостатъци, той несъмнено притежава невероятен талант за убеждаване, описван просто като неговата „харизма“. Но Адолф Хитлер не е единствено лидер с харизма. Както добре знаем, за привеждане на плановете си в действие той е използвал заплахи, убийства и терор – прочетете ролята на всички тези аспекти в историята на неговото издигане на власт и последвалото му управление.

Малко вероятно е Адолф Хитлер да се превърне в лидер – същността му е изпълнена с омраза, неспособен е да поддържа нормални човешки отношения, не желае да обсъжда политически въпроси. И все пак получава огромна подкрепа и успешно раздава заповеди. Как тогава е възможно да се превърне в атрактивна фигура за милиони хора? Това е най-важният въпрос за известния историк и документалист Лорънс Рийс. Холокоста, нацистката инвазия в СССР, избухването на Втората световна война – всички тези катастрофални събития се свързват с личността на Хитлер. Макар и добил амплоа на военен престъпник без прецедент в историята, Хитлер все още оказва мощно влияние върху хората.

 

ВЪВЕДЕНИЕ

Моите родители бяха абсолютно категорични в отношението си към Адолф Хитлер. Преживели Втората световна война, в която бе загинал и братът на баща ми, и двамата смятаха Хитлер за същинско въплъщение на злото. Спомням си обаче, че дори още като дете се питах как така, щом е бил самият дявол в човешка форма, Хитлер е успял да увлече след себе си толкова много народ. Може да се каже, че в известен смисъл още оттогава размишлявам по този въпрос, и именно на него ще се опитам да дам отговор в тази своя книга.

На пръв поглед Адолф Хитлер е напълно негоден за водач – неспособен на нормални човешки връзки, неспособен на интелектуален дебат, изпълнен с омраза и предразсъдъци, лишен от способността да обича и тотален самотник. Няма съмнение, че като човек той е „за окайване“. Но въпреки това същият този човек изиграва най-важната роля в три от най-опустошителните решения, вземани някога – решението за нахлуване в Полша, което довежда до избухването на Втората световна война, решението за нападение над Съветския съюз и решението за изтребление на евреите.

Ала Хитлер не отключва целия този ужас съвсем сам. Паралелно с множеството си лични недостатъци, той несъмнено притежава невероятен талант за убеждаване. През 1942 година заявява: „Целият ми живот може да бъде определен като безкрайна поредица от усилия за убеждаване на другите в моите възгледи.“ Имах възможността да се запозная с много хора, живели през този период, които потвърждават горната оценка.

Запитани за причината, поради която са се поддали с такава го- товност на идеите на тази странна персона, те посочиха редица фактори – обстоятелствата по онова време, страховете им, надеждите им и така нататък. Но мнозина споменаха също така и силното привличане, което са усещали към Хитлер – нещо, което повечето описват просто като неговата „харизма“.

Но какво точно е „харизмата“? Думата е със старогръцки корени и означава „божествена дарба“. За съжаление днес тази дума е изгубила значението си на „божествена дарба“ и има по-скоро неутрален смисъл, което ще рече, че харизма могат да притежават не само добрите, но и лошите хора. Оригиналното значение на думата подсказва също така, че харизмата е абсолютно, вродено качество, което даден човек или притежава, или не. Но още тук е мястото да подчертаем, че харизматичното излъчване на Адолф Хитлер не е универсална величина.

То съществува единствено в пространството между него самия и емоциите на неговата аудитория. Напълно възможно е, ако в един и същ момент го видят двама души, единият да го определи като харизматичен, а другият – като съвършен глупак. Основите на съвременните ни схващания за понятието „харизма“ са поставени от именития германски социолог Макс Вебер, който още в началото на миналия век говори за „харизматичния лидер“. И макар че той пише много преди Хитлер да заеме поста канцлер на Германия, теориите му са актуални и до днес за всеки, който се интересува от проучването на нацизма като цяло и в частност – на Хитлер. Ключовият принос на Вебер се състои във виждането му за харизматичния водач като носител на особен тип управление, базиращо се на лични качества, които някои политици притежават редом с филмовите звезди. За Вебер харизматичният водач трябва да има силно усещане за „мисия“ и да бъде почти религиозна фигура. Последователите на подобен водач чакат от него нещо много повече от намаляване на данъците и по-добро здравеопазване – те виждат в него лидер, който може да ги поведе към постигането на много по-висши, често духовни цели, като например изкупление и спасение. Харизматичният водач не би могъл да съществува в рамките на обичайните бюрократични структури на държавата, защото всяко негово действие е подтиквано от чувство за съдбовна предопределеност. В този смисъл Адолф Хитлер може да се определи като архетип на „харизматичния водач“.

Пораждането на харизмата при взаимодействието между отделни индивиди е факт от ключово значение за анализа на определена личност. И в този смисъл възможността да се запозная и да поговоря с хора, които са живели през този забележителен период от нашата история, бе от невероятна полза за моите проучвания. При писането на тази книга имах късмета да разполагам с достъп до уникален първоизточник – стотиците интервюта с очевидци и участници в събитията, които взех през последните 20 години, се превърнаха в своеобразна филмова лента за онези времена. До този момент е публикувана една съвсем малка част от тези материали, така че повечето от разказите на свидетелите на историческия период ще станат за пръв път публично достояние именно чрез тази книга.

Имах невероятната възможност да пътувам по целия свят, за да се срещна и запозная с тези хора – от такива, които са били близки съратници на Хитлер, през онези, които са извършвали убийства в името на целите му, до другите, които са страдали заради него, и най-накрая до хората, спомогнали за унищожението му. Имах също така и огромния късмет след падането на Берлинската стена да бъда от първите, които отидоха в бившите комунистически държави от Източна Европа, където записах откровените си разговори за нацизма с хората, които са живели толкова дълго зад Желязната завеса. Онова, което казаха те, бе едновременно шокиращо и изненадващо.

От огромно значение за изследванията ми бяха и пространните дискусии, които водих с мнозина от водещите историци по света – материали, които събирах за моя образователен уебсайт WW2History.com – както и проучването на редица архиви и други, традиционни източници. Ала основните средства, които ми дадоха най-ценни насоки за природата на харизмата на Хитлер, бяха преди всичко срещите и разговорите с хора, които са го познавали лично или са живели при неговото управление. (Тук е мястото да напомня, че към свидетелските показания по принцип трябва да се подхожда изключително предпазливо. В други мои трудове съм описал пространно тестовете и предпазните мерки, които сме вземали при събирането на подобни материали.)

Много неща станаха ясни и от проучването на множеството ленти с архивни записи от периода – особено с речите на Хитлер. Когато преди 20 години започнах работата си по нацизма, си мислех, че тези филми ще успеят да ми покажат същността на „харизмата“ на Хитлер. Но съвсем скоро стана ясно – или поне на мен – че от днешна гледна точка Хитлер е категорично нехаризматичен на филмова лента. И тъкмо в това се крие разковничето на проблема. Аз не почувствах нищо, защото нито съм човек от онова време, нито пък съм предразположен да се поддам на харизматичното излъчване на Хитлер. Не съм нито гладен, нито се чувствам унизен след загубата на една война; не съм нито безработен, нито уплашен от повсеместното насилие по улиците; не се чувствам предаден от неизпълнените обещания на демократичната система, в която живея; не съм ужасен, че спестяванията ми ще се стопят при евентуален фалит на банките; и не желая някой да ми казва, че целият този хаос е по вина на някой друг.

Много е важно още в началото да подчертаем, че хората, които приемат „харизмата“ на даден водач, в никакъв случай не могат да бъдат определени като „хипнотизирани“. Те много добре знаят какво става и са изцяло отговорни за действията си. Фактът, че някой избира да следва определен харизматичен лидер, изобщо не може да бъде използван впоследствие като оправдание или извинение за действието или бездействието му.

Но Адолф Хитлер не е единствено лидер с харизма. Както добре знаем, за привеждане на плановете си в действие той е използвал заплахи, убийства и терор – надявам се да успея да покажа каква е ролята на всички тези аспекти в историята на неговото издигане на власт и последвалото му управление.

Има, разбира се, и хора, които са изпълнявали желанията на Хитлер само от страх, както и има и такива, които никога не са смятали Хитлер за харизматичен. Макар тази книга да е изцяло за Адолф Хитлер, искрената ми надежда е тя да успее да предложи поуки и за днешния ден. Желанието да бъдем водени от силна личност по време на криза, копнежът съществуванието ни да има някаква цел, съмнителното преклонение пред „герои“ и „знаменитости“, стремежът към спасение и опрощение – това са все неща, които смъртта на Хитлер през април 1945 година не е променила с нищо и до днес.

Човешките същества са социални животни. Във всеки у нас е заложен стремеж към принадлежност. Защото без него животът ни би бил едно много студено място. Но само като си дадем сметка как онези, които се стремят към властта, се опитват да ни влияят, и как ние често сме активни участници в собствената си манипулация, бихме могли да разберем пред какви опасности се изправяме, ако загърбим рационалността и скептицизма си, и вместо това заложим всичко, заедно с целия си живот, на един харизматичен водач.

Първа глава

МИСИЯТА

През 1913 година, когато Адолф Хитлер е на 24 години, нищо в живота му не го отличава от останалите и нищо не подсказва, че той е бъдещият харизматичен лидер на Германия. Нито професията му – изкарва си препитанието като художник на картини за туристите в Мюнхен. Нито домът му – живее в стаичка, наета от шивача Йозеф Поп, на третия етаж в къща на „Шлайсхаймер Щрасе“ 34, на север от централната гара на Мюнхен. Нито дрехите му – консервативни, но изтъркани, в традиционния буржоазен стил на онова време – черно пардесю и черни панталони. Нито външният му вид – определено непривлекателен, с хлътнали бузи, пожълтели зъби, мустаци на фитили и зализана черна коса, отпусната вяло върху челото му. Нито емоционалният му живот – за него е невъзможно да поддържа продължително приятелство с когото и да било, и никога не е имал приятелка.

Главната му отличителна характеристика е способността му да мрази. „Той беше скаран с целия свят – пише Август Кубицек, който няколко години преди това е негов съквартирант в Австрия. – Накъдето и да се озърнеше, той виждаше несправедливост, омраза и враждебност. Критиките му не щадяха нищо и никого, нищо не намираше благосклонност в неговите очи. …Давейки се в собствения си каталог с омрази, той изливаше гнева си върху всичко и най-вече върху човечеството, което не го разбирало, не го оценявало и което непрекъснато го преследвало.“

Тогава как е възможно този човек, който на 24 години е така незабележителен, да се превърне в една от най-могъщите и безславни фигури в историята на света, в лидер, който освен всичко друго е прочут със своята „харизма“?

Няма съмнение, че огромна роля за неговата трансформация изиграват обстоятелствата. Ала един от най-любопитните аспекти на тази история е фактът, че редица от личните му качества, които Хитлер притежава още като художник на парче по улиците на Мюнхен от 1913 година – черти от характера му, които допринасят до голяма степен за липсата му на професионален и личен успех по онова време – впоследствие ще се превърнат не само в постоянни спътници в неговия живот, но и ще бъдат възприемани не като слабости, а като силни страни. Например пословичната липса на толерантност у Хитлер означава, че за него е напълно невъзможно да води какъвто и да било интелектуален дебат. Той формулира гледната си точка, но ако тя бъде поставена под въпрос или разкритикувана, бързо губи търпение. Интересното обаче е, че онова, което през 1913 година се е разглеждало като невежо крещене на лозунги, по-късно е било формулирано като увереност на идеите. Няколко години преди това, във Виена, той веднъж заявил пред сащисания си съквартирант, че възнамерява да напише опера – няма значение, че не можел нито да чете, нито да пише ноти. През следващите десетилетия тази негова прекалена самоувереност ще бъде разглеждана като белег за гениалност.

Но до пристигането си в Мюнхен Хитлер вече е преживял не едно и две житейски разочарования. Роден на 20 април 1889 година в Браунау на Ин в Австрия, на границата с Германия, Хитлер изобщо не се разбирал с вече застаряващия си баща – митнически инспектор, който постоянно го биел. Баща му умира през януари 1903 година на 65-годишна възраст, а четири години по-късно, през декември 1907 година, когато е едва на 47 години, майка му се предава на рака. Останал сирак още на 18 години, Хитлер лавира постоянно между Линц, Австрия, и столицата Виена. През 1909 година изпада в истинска мизерия, докато един скромен подарък от далечна леля не му позволява да се устрои като художник. Той ненавижда Виена – смята я за западнал, порочен град, пълен с проституция и корупция. Едва след двайсет и четвъртия си рожден ден, когато получава едно закъсняло наследство от над 800 крони по завещанието на баща си, той успява да напусне Австрия и да потърси квартира в Мюнхен – този германски град, към който, както ще сподели по-късно самият той, е бил „много по-привързан, отколкото към което и да било друго място в целия свят“.

Но макар вече да живее в град, който по неговите признания е харесвал, Хитлер е застрашен да си остане тотално неизвестен. Въпреки впечатлението, което по-късно се стреми да остави у обществеността (в своята автобиография „Моята борба“, написана 11 години по-късно, Хитлер се опитва да убеди читателите си, че по това време е функционирал едва ли не като начеващ политик), истината е, че през 1913 година Адолф Хитлер е социално и емоционално неадекватен индивид, блуждаещ през живота без никаква цел и посока. Най-важното, което му липсва на неговата 24-годишна възраст, и онова, което редица други исторически личности, възприемани като харизматични водачи, на тази възраст вече са имали, е чувството за лична мисия. Той открива онова, което определя страстно като своя мисия в живота, едва през Първата световна война и в начина, по който тя завършва. Без тези епични събития той почти със сигурност е щял да си остане в Мюнхен, напълно неизвестен за историята.

Но ето че Хитлер започва своето пътуване към съзнанието на света на 3 август 1914 година, когато в качеството си на австрийски гражданин изпраща петиция да бъде приет в баварската армия. Само два дни преди това, на 1 август, Германия е обявила война на Русия. Хитлер мечтае да служи на германската държава, на която се възхищава, и в крайна сметка желанието му е изпълнено – през септември 1914 година той е изпратен като обикновен войник в 16-и Баварски резервен пехотен полк (познат още и като Полк „Лист“ по името на първия му командир). Още през следващия месец вижда войната от първа ръка по време на битката при Ипер. По-късно пише следното на свой познат в Мюнхен: „Отляво и отдясно избухваха шрапнели, а между тях пееха английските куршуми. Но ние не обръщахме никакво внимание. …Над нас свистяха и пищяха снаряди, разцепвайки дърветата, около нас летяха клони. А след това дойдоха и гранатите, които падаха насред гората, вдигайки нагоре облаци камъни и пръст и потапяйки всичко в жълтеникавозелена воняща пара. …Често си мисля за Мюнхен, но едничкото желание на всички ни тук е да оправим нещата веднъж завинаги. Искаме пълна победа, на всяка цена.“

Това са думи на човек, който е открил нещо. Не само (за пръв път) е налице усещането за обща цел в колективно начинание с други човешки същества, но и истинско прозрение за драматичните аспекти на съществуванието. Този военен конфликт ще окаже подобен ефект не само върху Хитлер, но и върху мнозина други. „Войната, майката на всички неща, е и наша майка – пише Ернст Юнгер, друг ветеран от войната. – Тя ни очука и извая, вкорави ни, за да ни превърне в онова, което сме сега. И докато колелото на живота продължава да се върти за нас, войната ще бъде негова основна ос. Тя ни обучи за война, затова, докато дишаме, ние ще си останем преди всичко воини.“

Онова, което Хитлер, Юнгер и милиони други преживяват на Западния фронт, е война като никоя друга до този момент. Война, в която мощта на отбранителните оръжия като картечниците и бодливата тел ограничават конфликта до тесни, кървави зони. Война, в която огнехвъргачките, експлозивите и бойните отровни вещества сеят смърт и разруха. В резултат на всичко това за Хитлер „романтиката на битката“ скоро се заменя с първичен ужас.

Следователно едва ли е изненадващо оформянето на виждането у Хитлер, че животът е постоянна и брутална борба. Защото за обикновения войник от Първата световна война животът е точно такъв. И не само това. За него тази война е също така и своеобразен тест, предлагащ възможност за редица актове на героизъм. И въпреки скорошните исторически

разкрития, които потвърждават, че Хитлер не е живеел в окопите, а е служел като разносвач на съобщения, базиран в щаба на полка зад фронтовата линия, няма никакво съмнение, че младият Адолф Хитлер е бил храбър войник. През октомври 1916 година, по време на битката при Сома е ранен, а две години по-късно е награден с Железен кръст първа степен. Предложен е за това отличие от офицер от еврейски произход – Хуго Гутман, а в официалната препоръка от командира на полка Емерих фон Годин се казва, че „като разносвач на съобщения Хитлер е образец за хладнокръвие и смелост и в статичните, и в мобилните военни действия“, и че е „винаги готов да се предложи за доброволец за отнасяне на съобщения в най-трудните ситуации, с огромен риск за своя живот“.

Ала въпреки несъмнената си храброст, Хитлер си остава и за своите бойни другари точно толкова невзрачен като човек, колкото е бил и за познатите си преди войната. Както си спомня по-късно един от неговите братя по оръжие – Балтазар Брандмайер, „имаше нещо много особено в Хитлер“. За другарите му е повече от странно, че той не иска нито да сe напива, нито да прави секс с проститутки; че прекарва малкото си свободно време в четене и рисуване, а също и в досаждане на всеки случайно изпречил се пред него с тирада по някаква тема, която му е привлякла вниманието; че очевидно няма нито приятели, нито семейство, и вследствие на това е напълно сам.

Що се отнася до неговата „харизма“, в онези години Хитлер като че ли не притежава нито капчица от нея.

 

 

 

Лорънс Рийс (р. 1957) е британски историк, автор и режисьор в BBC/PBS на три телевизионни документални поредици, посветени на Аушвиц и тайните на Втората световна война, както и на пет книги на същите теми. Една от тях – „Тайните на Втората световна война“ е преведена и на български език. Носител е на наградите The British Book Award за историческа книга на годината, George Foster Peabody Аward, Emmy, както и на редица телевизионни като BAFTA, Grierson Award, International Documentary Award, British Press Guild Award, BANFF Festival award.

 
 

Кърк Дългас – една легенда на 100 години

| от chronicle.bg |

На 100 години американският актьор Кърк Дъглас е живата история на киното. Роден като Исур Даниелович Демски на 9 декември 1916 година, днес той празнува един век живот. 

Актьорът има три номинации за „Оскар“, първата от които е през 1950 година. Получава статуетката за цялостната си кариера. Днес Дъглас ще празнува в Калифорния на тържество, организирано от сина му Майкъл Дъглас и снаха му Катрин Зита Джоунс. Очаква се да присъстват около 200 приятели и членове на семейството му.

Кърк Дъглас се пенсионира като актьор през 1996 година след прекаран инсулт. Преди настоящия си рожден ден, той е посещавал терапевт, за да може да произнесе кратко слово на рождения си ден.

„Хора често искат от мен съвети как да доживеят до преклонна възраст и да водят здравословен живот. Нямам подобни съвети. Смятам обаче, че всички ние имаме причини да сме тук. Оцелях след инцидент с хеликоптер и инсулт, за да направя още добри неща в света, преди да го напусна.“  – казва той в есе, публикувано от списанието за знаменитости Closer по повод рождения му ден.

Кърк приписва до голяма степен продължителността на живота си на голямата си любов, втората си съпруга Ан, която е на 97 години. „Имах шанса да срещна жената на живота си преди 63 години – поясни той. – Смятам, че прекрасният ни брак и обсъжданията ни нощем ми помогнаха да оцелея след какви ли не предизвикателства.“

Кърк Дъглас, който е син на руски имигранти, се е превъплътил в образите на някои най-митичните персонажи в историята на седмото изкуство, от художника Винсент Ван Гог до точния стрелец Док Холидей. Снимал се е в около 80 филма, сред които „Одисей“, „Викингите“, „20 000 левги под водата“, „Гори ли Париж?“, „Престрелка в О.К. Корал“, „Седем дни през май“.

 
 

Усмихнатата Денина Мартин

| от Спонсорирано съдържание |

Денина Мартин е сред известните модни блогърки у нас – усмивката е нейна запазена марка. Усмихва се искрено и постоянно. Говори кратко, точно и ясно и винаги изглежда добре.

Нейното малко, лично интернет пространство се казва Purely Me by Denina Martin – вече сме ви разказвали за него.

„Обичам модата и то много, но това, което ми доставя най-голямо удоволствие, са пътешествията. Те ме зареждат и правят щастлива, защото човек е човек, когато е на път. Ако имаше как, щях през седмица да съм на различно място!“, казва Денина.

20161116-DSC_2366

Имаме предизвикателство към нея – да избере няколко аксесоара от новата колекция на Folli Follie и да даде идеи за преобразяване на зимата. Денина посреща своите последователки тази събота в мол “Сердика” в магазина на Folli Follie от 12 до 15 часа, където всеки клиент ще получи отстъпка от 30%.
Folli Folli е единствената световна марка, която се осмелява да излезе от стандартния печеливш по определение образ на жената вамп и да го замени с този на слънчевите момичета.

„От колекцията на Folli Follie избрах бижута и аксесоари в два различни стила. Единият сет е подходящ за ежедневието и се състои от романтични модели в златисто и бежова чанта с характерната закопчалка-детелина, която ми е изключително любима“, казва тя.

Денина следва максимата “колкото по-малко, толкова по-добре”. Спира на бежова чанта за ежедневието и голям пръстен като акцент за средния пръстен на лявата си ръка.

20161116-DSC_2339

„Другият сет, който избрах, се състои от празнични и женствени бижута в сребро и камъни, особено подходящи за вечерно излизане. Последните допълних в класическа комбинация – с червена мини чанта, която носи силен женствен заряд.” Чантата е ярко червена и придава акцент на тоалета й решен в тъмно.

20161116-DSC_2322

Към нея добавя тъмни очила  и часовник.

20161116-DSC_2411

Денина умее да комбинира много пръстени – в нашия случай три броя, единият от тях доста смел. Съчетава ги с дълги обеци.
„Това, което прави едно бижу наистина уникално е жената, която го носи“, казва Денина.

20161116-DSC_2341

Питам я за любимата й модна тенденция за тази и предстоящата година. 2017-а чука на вратата и е добре хората, потънали в модни дилеми да бъдат подготвени. „Този сезон must-have за мен са малките структурирани чанти. Те са красив акцент, който не просто допълва визията, а и я прави много по-впечатляваща.

А как би разнообразила зимата? – „С цветове. Аз съм явлен привърженик на цветовете и вярвам, че те зареждат с добро настроение.“
Макар зимата, макар да е толкова неудобна за носене, няма как да не се съгласим.

20161116-DSC_2395
Снимките са с бижута и аксесоари на Folli Follie.

 
 

Ние тая песен сме я слушали

| от |

Стига сме се възмущавали от Гери-Никол и нейните турбохитове. Тая песен сме я слушали и не само сме я слушали, ами и сме й трошили пръсти, пили сме на нея и сме били с юмрук по масата. Гери-Никол повтаря титани на поп-шока. Титани, които не се стесняват. Къде е тръгнала 18-годишната дива с едни задни части само! Това е скромност граничеща с немотия. Отмести се, мила Гери-Никол, и направи място на хората, които откриха топлата вода.

Започваме силно с една песен на 100 кила преди с Криско да запеят че са „на хип хопа дрийм тийма, шмъркаме кока в Джим Бийма“ (Из Криско и 100 Кила – Остани за обяд). Става въпрос за песента П**ки по масата, в която можем да чуем:

„Раста крий се в храс, скришум пишим фас,
с жан тонко фас, п**ката кваз
занимавам се с п**ки мънички,
мажа се с крем против гъбички.
А ти лекувай си трипера шото тука почва припева.“

И след това наистина започва припева, където става познатото и предполагано мазало.

Рапът е ясен, нека заорем надълбоко в грешното творчество. Кой е слушал Изумруд? Емблематични мъже. Веднъж празнуваха рожден ден на своя приятелка в едно караоке в Студентки град и изпяха няколко парчета. Незабравима вечер. Една от техните песни директно минава покрай Гери-Николовата:

„В сладкарница Малинка

с тебе бяхме дваминка,

а навънка дъждът ромоли.

Аз си пия кафето,

тя ме бара за дупето

и се прави на „яж ми гъза“.

Красиво е.


Така нареченият Светльо от Хиподил с така наречените Легенди също имат хубава песен за маса. За маса, а аз бих добавил и за креват. Хайде всички заедно:

„Гъза ме боли,

боли ме гъза.

Повече няма да пия, защото

боли ме гъза.“

 


Няма да има откъс от текста на следващата песен, защото е прекалена. Става въпрос за Стоян, който докарва беля, барайки в стопанството.

 


С какво помним 1998 година? С песента на Румяна – Чук-Чук, нали.

„Чук – чука, чук, чук, чук!

Хайде, скъпи, идвай тук!

Чук – чука, чук, чук, чук!

Да не ида аз при друг!“

Между другото, Гери-Никол е родена през 1998.

 


Дано четете тази статия в прилично време, защото сега ще ви се допие.

„Що не си свалиш фланелката моряшка,

а аз ще ти покажа мойта синя прашка.

Ти и без това със поглед ми събличаш,

но да знаеш, че след мене гол ще тичаш.“

 


Последната песен е логическо продължение на предната. В нея лирическият герой задава въпрос.

 

 

Искате ли бис? Добре – последната песен в плейлиста ни „1000 песни като новата на Гери-Никол“ е авторство на най-добрия аренби изпълнител в България Върбан Тодоров – Бичето. Както би казал Тома Спространов: „Следващата песен е Ай кам фром дъ вилидж, Идем от село“

 

 
 

Най-лошите филми на 2016

| от chronicle.bg, по businessinsider.com |

Холивуд отново е пред раздаване на награди на най-заслужилите.

Като контрапункт на това в галерията ще ви покажем най-лошите филми на годината. От  разбитата надежда „Алиса в Огледалния свят“ до разочарования като „Warcraft: Началото“.

Класацията ни е придружена с мнение на критици за всяка лента. Понякога, повечето пъти честно казано, тези реплики са по-оригинални от филма, който критикуват.