„Натюрморт с мъже“ – сборник с разкази от Любомир

| от |

Новата книга на Любомир Николов с три дузини съвременни разкази, които ще ви заведат в тъмната, иронично-смешна, необяснима страна на човешкото.

Barut-Euforiq---1

Разказите в сборника са разделени тематично. В първата част  „Менискусът на истината” героите попадат в непривични ситуации и успяват да се доберат до техни си мъдрости. Какво става, ако пътуваш като бедняк из Франция, ако синът на новобогаташ е отвлечен от въображаеми извънземни, ако един полиглот и един сенсей решат да не играят по правилата,  ако един съдия сметне, че светът не трябва да се тласка към правилност, а за разумът на болен от Алцхаймер същия този свят  отдавна е загубил логика и още и още ситуции, в които героите владеят висшето военно изкуство да са непредвидими.

Във втората част “Долу в отразеното небе” властват същности отвъд ежедневието, героите се стремят да дадат най-доброто от себе си, а резултатът … е, той винаги е под хоризонта на очакванията им. В тези разкази има момичета готови да забременят за един бас, един затворник, който винаги е невинен, емигрант, гмурнал се в Сохо, райтър, който мисли, че надписите му имат трансцедентална стойност, група инопланетяни в тела на овце, изпратени с препоръчително писмо до епископа и още запомнящи се герои.

В разказите от третата част „ Не това, не така” властва експлозивният хумор. Там брутално смешни сили си играят с родилка, която е национален секс символ, кулинарен вагабонт, мечтаещ за блюда от плацента, двама шведи попаднали при янките, мъж, сдобил се с чисто нова жена след трансплантация, нощна труженичка с добро сърце и други истории, в които хуморът е остър, като да се порежеш на стъкло.

 

Харесвам ироничната проза на Любомир Николов, чета я с раздвоено внимание – и като читател, и като писател, който също се опитва да разказва по подобен, иронично-хумористичен начин. Резултатът – от всяка негова книга имам любима история:  “Цоглавец” от  “Въжеиграчът Карой” и  “Слънчев бряг – код жълто” от едноименния сборник. Сигурен съм, че между страниците на тази книга е скрит и вашият следващ любим разказ, а може би и не само един.

Михаил Вешим

 

Разказите на Любомир Николов са странни, разноцветни, изпълнени с приятна ленивост и най-вече – лишени от клишета. В тях, слава Богу, не дрънчи с ръждясали пранги призракът на комунизма, нито дебеловрати мутри оставят кървави петна по килима. С присъщия си черен хумор Любо пише за неща, които озадачават, смело пъхайки ръце в подмолите на въображението. Той създава истории с онази непосилна лекота, с която децата се усмихват щастливи в съня си.

Аглика Георгиева, журналист

 

 Увлекателни разкази за лудостта като прелест, за меланхолията като мотиватор и за бъдещето като абсурд.Любомир Николов е един от най-оригиналните и забавни разказвачи в последните години, освен това е проблемно ориентиран автор, който се интересува както от основите на битието, така и от тайните коридори в него.

Васил Георгиев

Представяме ви и част от единия от разказите, а самата книга е на достъпната цена от 10лв.

###

Долу, в отразеното небе

Онзи ден се случи едно събитие, което бе отразено във Фейсбука, но не и в цялото му великолепие. Ако позволите, ще разкажа.

Закъснях и залата бе пълна. Литературният критик бе получил страшна уртикария от въздуха в помещението или от някое случайно ръкостискане и бързаше да приключи с представянето на книгата. Лицето му бе на червени петна. Малко е да се каже, че редеше хвалебствени думи. Той под­реждаше мислите си в една спираловидна логика, която мо­жеше да бъде разбрана само от най-начетените в залата, и успяваше при всяко възкачване на спиралата да намери още по-изискани похвали за авторката. Тя мигаше приветливо. Бе облечена модно елегантно и неспасяемо бедно. Лицето є стоически грееше под напора на смесени чувства.

В публиката имаше младежи, които приемаха всяка дума за истина. Имаше обикновени хорица, които по навик потропваха от крак на крак. Имаше представител на Култу­рата, на когото речта на критика се стори прекалено дълга. Всъщност той не беше от Културата, а от Образованието. Бе дошъл да замести един колега. Неговата тясна специалност не бе литературата, а програмата за предучилищните пара­лелки. Тъй като тази програма в същината си не се променя­ше, всеки нов на този пост в министерството се занимаваше да състави ново и по-изчерпателно название на иначе про­стото „седмична програма“. Експертът бе съставил следното название: „Седмично разпределение на задължителните регламентирани и нерегламентирани в дните на седмицата ситуации по образователни направления при полудневна ор­ганизация на взаимодействието“[*]

Сами разбирате, че след като експертът бе успял да създа­де такъв шедьовър, то думите на критика му звучаха постно.

Другите все още слушаха внимателно представянето на книгата.

– Каква е тази безпардонна измислица? Къде са доказа­телствата? – извика един от залата.

Критикът продължи, без да го удостои с внимание.

– Истината е, че този текст е празен – извика пак онзи. Гласът му не търпеше възражения.

– Млък да чуем! – каза му някой.

– Какво още искате да чуете?! – извика натрапникът.

– Добре, ще отговоря – каза критикът помирително. – Този текст е многопластов. При внимателен прочит се виж­да, че произведението крие много; наративът е приютил алюзии, скрити метафори…

– Да бе, да, знам ги тия – каза нарушителят на спокой­ствието.

– Я млък! – скараха му се пак.

Грубиянът не смяташе да млъкне. Разпори публиката, излезе пред микрофона, замълча, за да събере погледите, и започна:

– Знам ги тия трикове. Говорите напразно, всеки може тъй. При четене, ще кажете, пинеалната жлеза на автора се забива в очите на четящите, пробожда ги до място със смисъл и оттам потичат фабули. Читателите започват да раз­бират извисеното в иначе простичките думи. Така, така, тук има смисъл, казват си те, и дузина измамни неща възникват едновременно в света. Авторът тях нито ги е мислил, нито ги е казал. Та кой може да предвиди свободните асоциации, които думите пораждат? Писателят? Какво да кажем за него? – Говорещият погледна авторката. – Дългите пипала на изкривено възприятие са полазили тази жена, писател или компонист на думи, и тя мисли, че е гений или поне слуга на някой мъдър бог. Но има отплата за тази заблуда, скъпа. Писателят прилича донякъде на пияница, който си мисли, че като си върне бутилките, ще забогатее. Но не става тъй. Пишещият работи в девалвирала валута. Винаги получава старите пари.

– Аз те познавам – обърна се една жена от залата към говорещия, – ти си този, който се самоуби.

– Да, обаче съм тук с минимални телесни загуби и за­пазен ум. Имам петдесет шева, но съм същият, че и отго­ре – викна човекът пред микрофона. – Аз съм псевдоним на предишния си Аз. Под псевдоним лесно се казват всякакви неприлични и неудобни работи и затова съм тук. Искам като мен всички автори да се самоубият веднъж завинаги и после, като оживеят, да не се държат така супериорно като олигоф­рени сред пълни идиоти. Всичко е относително, казвате вие, ама не е! Хората напоследък деградират осезаемо. Я се виж­те всички. Кога преди залите са миришели на мърша и кло­зет, а?! Откога стана така, че всяко културно събитие смърди на обор?

В залата доста от посетителите бяха изклошарясали, не бяха яли като хората от дни и мисли за самоубийство им бяха минали набързо през главите, та почувстваха говоре­щия близък. Загледаха го уважително, с универсалното из­ражение на слепци, слушащи Вагнер.

– Знаете ли – продължи човекът, – че когато Дикенс е чел пред публика, дамите са припадали, а мъжете са полу­чавали конвулсии. Кой е обяснявал на събралите се скритото в текста, когато думите са ги удряли като докерски юмрук? Наивници, ще кажете. Припадничави, селски хора, ама не, не са били такива. Думите едно време са имали смисъл и са звучали едно към едно. Кой тогава е работил другите с евфе­мизми? Никой. Долу евфемизмите – каза човекът, слезе от подиума и си тръгна.

– Остани за коктейла поне – каза му една сродна душа.

– Какви коктейли, бе?! – отвърна онзи. – Тук няма кок­тейли, има само вино.

Експертът от Образованието също си тръгна. Той про­играваше в ума си многопластовите значения на измисления от него термин „полудневно взаимодействие“. Ето напри­мер, сети се той, ако шестгодишното дете срещне на улицата първата си учителка и є каже весело „Здравейте, госпожо!“, то тя с пълно право може да му отвърне: „Детенце, сега сме извън полудневния цикъл на взаимодействие, така че я се пръждосвай“

Хасинто Хусто и Дяволът

В боя на петли след Задушница, преминал тайно, но мно­го шумно, петелът на Хасинто Хусто победил петела на ня­кой си полковник Буендия и Хасинто получил много пари.

Без никакво познание за предстоящото или идея какво прави, Хасинто влязъл в антикварния магазин и си купил един полилей. Да се купуват чужди вещи, стояли в нечий дом, си е непредвидимо действие и не е препоръчително, но да не ставаме мистици още в началото. То и предметът има нужда, като влезе в нов дом, да се сети за забравените си предназначения, а полилеят, знаете, е една високомерна вещ, която винаги гледа надменно отгоре.

Дон Хусто изхвърлил стария полилей от ковано желязо и сложил тоя, за който да се каже, че бил артдеко, му е мал­ко, защото бил по-пищен от това. Той имал много извивки и висулки и като страховит паяк се залепил за тавана. Ха­синто търсел точно това – една вещ, която не оставя хората равнодушни. Вечерта запалил лампите и полилеят излял раз­ноцветни вързопи светлина, които създали накъсани и из­нервящи кръпки по стените. И това е ефект, рекъл Хасинто, и отишъл в другата стая, къде всичко било по-спокойно.

На следващата сутрин, като влязъл в стаята, видял на стената сянката на дявол. Дяволът бил според католическата норма на Дюрер и го гледал втренчено. Хасинто се стреснал, но после се засмял; та това била сянката на полилея. Слънце­то отвън греело право в него. Дръпнал пердетата и сянката изчезнала, отворил ги пак и тя се появила, което не е чудно, защото такава е природата на сенките. Дон Хусто обаче ис­кал да провери, защото нещо го терзаело.

Дяволът не бил от най-страшните. Той бил един дявол от седемнадесети век, а ние днес сме свикнали на къде по-страшни лица и събития. Сянката си имала изплезен език и рога, разбира се, и като за сянка била съвсем достоверен дя­вол, който успял да разтрепери мартинките на Хасинто.

С една неприсъща му боязън той взел стол, покачил се на него, за да достигне полилея, и успял да завърти тялото му спрямо окачването. Убеден, че сянката се е деформирала и с нея е свършено, скочил от стола. Погледнал пак стената и не повярвал на очите си. Сянката на стената, без никаква де­формация, се била преместила точно над леглото му и оттам го гледал все така втренчено дяволът. Хасинто се качил пак на стола, завъртял тялото на полилея, слязъл и пак същото – сянката оставала непокътната във формата и излъчването си и само се местела по стената. Кожата на Хасинто настръх-нала и той се сетил, че заприличва на бойния си петел Рамон преди схватка. Само че петелът си имал равен враг, а Ха­синто имал насреща си това, което в бизнес договорите се нарича непреодолима сила.

Хасинто седнал на стола да си поеме дъх и гледал сян­ката със страх – да не се раздвижи. Дяволът го гледал, но не мърдал. Нещо илюзорно витаело във въздуха и сякаш някой се присмивал зад гърба му. Той станал, дръпнал пердетата да скрие слънцето, но сянката не изчезнала веднага, а след малко. Хасинто избягал от стаята.

След два дни събрал смелост и влязъл в стаята с едно разпятие. Заковал един пирон и закачил разпятието точно там, където падала рогатата сянка. В стаята се чули удари като от чук, който биел ту тук, ту там, а някои от ударите, за негов ужас, били по неговата глава. Били невидими по­чуквания, карамба. Полилеят звънтял, стъклените аплици вибрирали, а разпятието се клатело като махало, закачено за пирона. Хасинто пак избягал.

Спял в другата стая и си мислел, че едно е да организи­раш бой с петли, а друго е да сложиш тия две същности да воюват една с друга. И двете, Хасинто, не ти принадлежат, казал си. Те са над теб и не се прави така. Влязъл в стаята и изнесъл разпятието, за да му олекне на съвестта.

Дал си сметка също, че може веднага да изхвърли поли­лея на боклука и така ритуално да се освободи от пъклената вещ, защото ясно е казано, че властта на тези сили е само дотам, докъдето ни привличат, а ако решим да се освободим от тях, те нямат власт над нас.

Влязъл в стаята с намерението да изхвърли полилея за­едно с проклетата му сянка и като отворил вратата, петлето Рамон се втурнало вътре заедно с него, настръхнало като за бой, започнало да скача и да кълве очите на дявола. Ха! Дон Хусто събрал цялата си смелост, за да остане и да наблюдава това чудо, което скоро се превърнало в истински бой, защо­то дяволът не понасял търпеливо кълването, озъбил се малко като куче и с невидими удари изпращал петела на земята. Хасинто не можел да гледа как удрят любимия му петел.

Ти кого ще удряш, бе! – изкрещял Хасинто и ударил с юмрук стената, там, където била сянката. Ръката му влязла в стената. Той я дръпнал и ударил пак с все сила. Мазилката съвсем се разкъртила и в стената зейнала ниша. Сянката из­веднъж изчезнала. Хасинто погледнал в нишата, бръкнал и извадил отвътре една прашна книга. Когато се успокоил и видял, че сянката няма намерение да се връща, разгърнал книгата. В нея пишело за неговия познайник, полковник Буендия. Книгата обаче, оказало се, била объркана. Според нея полковникът живеел в мизерия, не получавал пенсията си и още по-странно – петелът на Бунедия никога не бил влизал в бой с петела на Хасинто. Какво дяволско съвпадение, за­ключил Хасинто Хусто. Героите са същите, селото същото, а са описани съвсем неверни събития. Дяволска работа.

Хасинто решил да провери една метафизична хипотеза, откачил полилея от тавана, сложил го в един чувал и се запъ­тил към къщата на Буендия, за да му го подари. Имало шанс, мислел си той, ако тази вещ е при Буендия, да спрат тия му­тации в логиката и пространството и всичко да си дойде пак на мястото.

 

* Название на седмичната програма на предучилищна паралелка. Текстът е взет от реално съществуващ документ, циркулиращ из предучилищни класове и спуснат от по-висш разум. Блестящата мъдрост на този текст дори и след сто години, ще е недостижима за умовете на шестгодишните, камо ли пък на техните родители, свикнали да търсят логика във всичко.

 

 
 

„Transformers: The Last Knight“ оглави бокс-офис класацията

| от chronicle.bg, по БТА |

Блокбастърът „Трансформърс: Последният рицар“ оглави бокс-офис класацията на Северна Америка, но приходите от дебютния му уикенд са ниски в сравнение с предишните филми от поредицата, съобщи Асошиейтед прес.

Приходите от уикенда на „Трансформърс: Последният рицар“ в САЩ и Канада са 43,5 милиона, а за петдневния период от сряда – 69,1 милиона. Предишните четири филма дебютираха с над 97 милиона долара.

Филмът, в който Марк Уолбърг за втори път изпълнява главната роля, обаче предизвика по-голям интерес в чужбина, особено в Китай. Приходите му на световния пазар са 196,2 милиона долара, от които 123,4 милиона в Китай.

Засега не е ясно дали „Трансформърс: Последният рицар“ ще успее да покрие направените разходи. Бюджетът му е 217 милиона долара и почти още толкова за маркетинг. Отзивите на критиката за него са по-лоши, отколкото за предишните филми.

Второто място в бокс-офис класацията на Северна Америка си поделиха „Жената чудо“ и „Колите 3″ с приходи от 25,2 милиона долара. Почти месец след като излезе на екран, „Жената чудо“ продължава да привлича интерес. За четири седмици приходите в САЩ и Канада надхвърлиха 300 милиона долара. Продажбата на билети по света донесе 652,9 милиона долара – най-високите постъпления от филм, режисиран от жена.

Четвърти е „47 метра надолу“, а пети – биографичният филм за рапъра Тупак Шакур „All Eyez On Me“.

 
 

Типажите, които не искаш да срещаш в градския транспорт, но ти се налага

| от chronicle.bg |

Градският транспорт, особено в столицата, е място, на което можеш да видиш всичко. Ако имаш късмет – можеш да видиш политик, актьор или човека, по когото си падаш от няколко месеца. Ако нямаш късмет – някой може да маструбира на съседната седалка, без да подозираш, докато четеш задълбочено „Физика на тъгата“. И все пак градският транспорт в София се слави с това, че винаги може да се окажеш въвлечен в интересен разговор, искаш или не. Понякога може дори да те цитират в „Дочуто в София“. Има обаче характерни персонажи, които присъстват в много от пътуванията.

Бабата, която вярва в Идеята

„Всички знаем, че преди ’89-а си беше най-добре. Нямаше ги тия неща – смартфони, глупости. Всеки си гледаше работата, а не си показваше голотиите!“ Всичко това с патос и зъл поглед към девойката със заголено пъпче, която тъкмо й е освободила място да седне. Няма значение дали някой я слуша, гледа или й обръща внимание по друг начин, тя винаги е там и държи да се знае. И да се знае, че идеята не е забравена.

Дядото антикомунист

Разбираш кога се е качил на секундата. Сяда на прясно освободено място с псувня срещу „братята руси“ на уста, разказвайки на всички пътуващи наоколо как по-добре в комунизма е било само за празноглавците, дето не загряват колко назад сме се върнали заради тия „комунияги“. Шегува се с бурния напредък в строителството на метрото от 60-те години до днес. После, показвайки електронния си часовник, напомня колко дълго се е чакало за радио и за кола преди 89-а. Всъщност може да си остане само с първата реплика на уста, но ако установите зрителен контакт, няма как да не чуете останалата част от историята.

Вярващият тип

„Вярвате ли в Бог? Знаете ли как звучи гласът на Бог?“. В добрия случай само вие ще изслушате лекцията и ще се изместите бавно и тактично към вратата, преди да разберете повече, отколкото искате да знаете за Сътворението. В лошия – ще е придружил лекцията си от портативен високоговорител, така че целият автобус да знае (true story).

Пияният господин

Около него се носи характерен аромат, който подсказва, че там, където е ходил, се сервира и мезе. Той обича да заговаря мъже и жени. Най-често жени. Най-често толкова млади, че не би погледнал към тях трезвен, без да се засрами. Но сега държи да протече комуникация от по-личен характер, която да започва с реплика от типа на: „Шшшшш… ти с тия… ти…сигурно…ааа!“ Всичко това – при огромното нежелание от страна на събеседничката да участва в разговора.

Емигрантът, който знае всичко

Той е емигрант, който живее в Испания/Англия/Италия, затова всичко в София му се струва селско и провинциално, макар и самият той да идва от село край Враца, в което са преминали ¾ от живота му, а това си личи и по хавайската риза от 90-те на гърба му. Няма значение дали мие чинии в Испания, или работи по строежите, важно е да ти разкаже колко по-добре е там и колко по-тъпо е в България. В добрия случай – пътувате само една спирка. В лошия – качил се е от „Люлин“ и планира да слезе на Летището, а вие отивате към „Младост“ със същото влакче.

Готиният тийнейджър

„Бате, тоя тука, бате, все едно виж го как ме гледа, бате, абе братле, направо…“. Готиният тийнейджър ще застане съвсем близо до ухото ви, за да разкаже по смартфона чрез хендсфри на свой приятел/съученик как смърди в метрото/автобуса/трамвая и как, бате, тоя чичо/леля, дето е застанал/а точно до него, е… И тук разбирате за себе си тонове неочаквана информация, сякаш всъщност не сте там, а в друга вселена.

 
 

Ема Стоун е супер яка

| от |

Ема Стоун е новото любимо момиче на Холивуд. И на Америка. И на киното. И има защо.

Талантлива, чаровна, специфично красива, някак порцеланова и с чувство за хумор, Стоун обединява в себе си качества, които дават осанката на звезда.

Тази година списание Time постави Ема, заедно с още няколко звезди, в своята класация за най-влиятелни хора на планетата. Това е годината, в която тя става едва 27-ата актриса, която печели „Оскар“ за изпълнението си в мюзикъл и е първата от 1972 година насам, която го прави за „главна женска роля“. Преди това е Лайза Минели, а мюзикълът е „Кабаре“.

Ема Стоун започва кариерата си още като тийнейджър, но някъде след 15 годишна възраст решава, че ще преследва именно тази амбиция. Съответно започва да играе в малки и нискобюджетни телевизионни продукции и да взима незначителни роли в сериали.

Първият й успех идва през 2007-а, когато играе една от основните роли в сериала Drive. Макар да е номиниран за „Еми“ и да има прилична публика, сериалът не успява да бъде подновен за втори сезон, нито има някакъв особен комерсиален успех. Благодарение на него обаче Ема стъпва в киното. Появява се първата й роля – в „Суперяки“. Сет Роугън харесва комедийния й заряд и я кани в продукцията след дълъг кастинг. Може би именно хуморът дава начален шут на кариерата на Стоун, защото от тогава чак до 2010-а, когато получава първата си номинация за „Златен глобус“, тя прави малки роли в различни комедии. Къде по-добри, къде по-лоши.

„Лесна, А?“ е онова, което я изстрелва в стратосферата на успеха. Гимназиална комедия, която се опитва да разчупи клишетата и стереотипите на жанра има чувство за хумор, а Стоун стои в центъра й като перфектната червенокоса откачалка, която може да понесе шегите и да ги износи на гърба си.

Трябва да мине година след „Лесна, А?“, за да може Ема да заслужи първата си роля в така наречената сериозна продукция или драма. Драмата пък е адаптация по чудесния роман на Катрин Стокет „Слугинята“ и е преведен у нас като „Южнячки“. Иначе The Help е трогателен и чудесен филм и книга. Ема Стоун, Виола Дейвис, Октавия Спенсър, Джесика Частейн и Брайс Далас Хауърд съставляват основното звено жени в малък град, които се опитват по свой си начин, да запазят стереотипите на добрата домакиня, да победят расизма, да останат женствени и някак да имат хулигански изцепки. „Южнячки“ е чудесен филм, прави всичките си актриси звезди, но така и не носи на Стоун номинация за „Оскар“ за разлика от останалата част от каста.

Трябва да минат още няколко години до смазващия „Бърдмен“ на Иняриту, за да може Академията да я забележи най-после. Междувременно тя работи отново със Сет Роугън в The Interview, прави един “Спайдърмен“ заедно с гаджето си по онова време Андрю Гарфилд, снима два пъти с Райън Гослинг (филмите са „Оглупели от любов“ и „Гангстерски отдел“), работи с Уди Алън за първи път в подценения, но вълшебен „Магия в полунощ“ и изпълнява една своя мечта – да води SNL.

В момента Стоун е на върха на славата си и е супер яка. Може да пее, да танцува, да прави фокуси (за справка може да видите интервюто й за Vogue и рубриката 73 questions). Тя има „Оскар“ и независимо какво казват хората за La la land, Ема е чудесна в тази продукция и вярваме, никой друг не би се справил така добре в нея.

Междувременно в момента актрисата завърши снимките по филма Battle of the Sexes, където играе тенис шампиона Били Джийн Кинг в нейния известен мач от 1973 година с друго тенис величие Боби Ригс. Също така Ема ще бъде новата Круела де Вил, което някак й стои по-добре и от далматинско палто, и снима сериал с Джона Хил – Maniac. И към всичко това, като черешката на тортата, добавяме факта, че наскоро беше обявено, че актрисата ще участва в новия филм на гръка Йоргос Лантимос.

Може би, защото тя може всичко. Но както гласи заглавието – да, Ема Стоун е супер яка.

 
 

Най-доброто от киното на 2017 досега

| от chronicle.bg |

Първата половина на 2017-та мина и е време да направим равносметка какво хубаво ни поднесе киноиндустрията за този период.

Преди време ви показахме най-добрите сериали за първото полугодие на 2017-та, а сега ще направим подбор на най-доброто от широкия екран. Немалко от хитовете досега изненадаха аудиторията. Някои от тях са създадени от млади екип, а сюжетите им впечатляват със своята  зрялост.

Сред оглавяващите  класацията заглавия има както традиционните блокбъстъри, които са гарант за  възвращаемост на бюджета,  така и елитарни продукции,  засягащи типичните за европейското кино теми.

Най-добре сами вижте (в галерията горе) най-успешните филми на 2017-та досега.