„Натюрморт с мъже“ – сборник с разкази от Любомир

| от |

Новата книга на Любомир Николов с три дузини съвременни разкази, които ще ви заведат в тъмната, иронично-смешна, необяснима страна на човешкото.

Barut-Euforiq---1

Разказите в сборника са разделени тематично. В първата част  „Менискусът на истината” героите попадат в непривични ситуации и успяват да се доберат до техни си мъдрости. Какво става, ако пътуваш като бедняк из Франция, ако синът на новобогаташ е отвлечен от въображаеми извънземни, ако един полиглот и един сенсей решат да не играят по правилата,  ако един съдия сметне, че светът не трябва да се тласка към правилност, а за разумът на болен от Алцхаймер същия този свят  отдавна е загубил логика и още и още ситуции, в които героите владеят висшето военно изкуство да са непредвидими.

Във втората част “Долу в отразеното небе” властват същности отвъд ежедневието, героите се стремят да дадат най-доброто от себе си, а резултатът … е, той винаги е под хоризонта на очакванията им. В тези разкази има момичета готови да забременят за един бас, един затворник, който винаги е невинен, емигрант, гмурнал се в Сохо, райтър, който мисли, че надписите му имат трансцедентална стойност, група инопланетяни в тела на овце, изпратени с препоръчително писмо до епископа и още запомнящи се герои.

В разказите от третата част „ Не това, не така” властва експлозивният хумор. Там брутално смешни сили си играят с родилка, която е национален секс символ, кулинарен вагабонт, мечтаещ за блюда от плацента, двама шведи попаднали при янките, мъж, сдобил се с чисто нова жена след трансплантация, нощна труженичка с добро сърце и други истории, в които хуморът е остър, като да се порежеш на стъкло.

 

Харесвам ироничната проза на Любомир Николов, чета я с раздвоено внимание – и като читател, и като писател, който също се опитва да разказва по подобен, иронично-хумористичен начин. Резултатът – от всяка негова книга имам любима история:  “Цоглавец” от  “Въжеиграчът Карой” и  “Слънчев бряг – код жълто” от едноименния сборник. Сигурен съм, че между страниците на тази книга е скрит и вашият следващ любим разказ, а може би и не само един.

Михаил Вешим

 

Разказите на Любомир Николов са странни, разноцветни, изпълнени с приятна ленивост и най-вече – лишени от клишета. В тях, слава Богу, не дрънчи с ръждясали пранги призракът на комунизма, нито дебеловрати мутри оставят кървави петна по килима. С присъщия си черен хумор Любо пише за неща, които озадачават, смело пъхайки ръце в подмолите на въображението. Той създава истории с онази непосилна лекота, с която децата се усмихват щастливи в съня си.

Аглика Георгиева, журналист

 

 Увлекателни разкази за лудостта като прелест, за меланхолията като мотиватор и за бъдещето като абсурд.Любомир Николов е един от най-оригиналните и забавни разказвачи в последните години, освен това е проблемно ориентиран автор, който се интересува както от основите на битието, така и от тайните коридори в него.

Васил Георгиев

Представяме ви и част от единия от разказите, а самата книга е на достъпната цена от 10лв.

###

Долу, в отразеното небе

Онзи ден се случи едно събитие, което бе отразено във Фейсбука, но не и в цялото му великолепие. Ако позволите, ще разкажа.

Закъснях и залата бе пълна. Литературният критик бе получил страшна уртикария от въздуха в помещението или от някое случайно ръкостискане и бързаше да приключи с представянето на книгата. Лицето му бе на червени петна. Малко е да се каже, че редеше хвалебствени думи. Той под­реждаше мислите си в една спираловидна логика, която мо­жеше да бъде разбрана само от най-начетените в залата, и успяваше при всяко възкачване на спиралата да намери още по-изискани похвали за авторката. Тя мигаше приветливо. Бе облечена модно елегантно и неспасяемо бедно. Лицето є стоически грееше под напора на смесени чувства.

В публиката имаше младежи, които приемаха всяка дума за истина. Имаше обикновени хорица, които по навик потропваха от крак на крак. Имаше представител на Култу­рата, на когото речта на критика се стори прекалено дълга. Всъщност той не беше от Културата, а от Образованието. Бе дошъл да замести един колега. Неговата тясна специалност не бе литературата, а програмата за предучилищните пара­лелки. Тъй като тази програма в същината си не се променя­ше, всеки нов на този пост в министерството се занимаваше да състави ново и по-изчерпателно название на иначе про­стото „седмична програма“. Експертът бе съставил следното название: „Седмично разпределение на задължителните регламентирани и нерегламентирани в дните на седмицата ситуации по образователни направления при полудневна ор­ганизация на взаимодействието“[*]

Сами разбирате, че след като експертът бе успял да създа­де такъв шедьовър, то думите на критика му звучаха постно.

Другите все още слушаха внимателно представянето на книгата.

– Каква е тази безпардонна измислица? Къде са доказа­телствата? – извика един от залата.

Критикът продължи, без да го удостои с внимание.

– Истината е, че този текст е празен – извика пак онзи. Гласът му не търпеше възражения.

– Млък да чуем! – каза му някой.

– Какво още искате да чуете?! – извика натрапникът.

– Добре, ще отговоря – каза критикът помирително. – Този текст е многопластов. При внимателен прочит се виж­да, че произведението крие много; наративът е приютил алюзии, скрити метафори…

– Да бе, да, знам ги тия – каза нарушителят на спокой­ствието.

– Я млък! – скараха му се пак.

Грубиянът не смяташе да млъкне. Разпори публиката, излезе пред микрофона, замълча, за да събере погледите, и започна:

– Знам ги тия трикове. Говорите напразно, всеки може тъй. При четене, ще кажете, пинеалната жлеза на автора се забива в очите на четящите, пробожда ги до място със смисъл и оттам потичат фабули. Читателите започват да раз­бират извисеното в иначе простичките думи. Така, така, тук има смисъл, казват си те, и дузина измамни неща възникват едновременно в света. Авторът тях нито ги е мислил, нито ги е казал. Та кой може да предвиди свободните асоциации, които думите пораждат? Писателят? Какво да кажем за него? – Говорещият погледна авторката. – Дългите пипала на изкривено възприятие са полазили тази жена, писател или компонист на думи, и тя мисли, че е гений или поне слуга на някой мъдър бог. Но има отплата за тази заблуда, скъпа. Писателят прилича донякъде на пияница, който си мисли, че като си върне бутилките, ще забогатее. Но не става тъй. Пишещият работи в девалвирала валута. Винаги получава старите пари.

– Аз те познавам – обърна се една жена от залата към говорещия, – ти си този, който се самоуби.

– Да, обаче съм тук с минимални телесни загуби и за­пазен ум. Имам петдесет шева, но съм същият, че и отго­ре – викна човекът пред микрофона. – Аз съм псевдоним на предишния си Аз. Под псевдоним лесно се казват всякакви неприлични и неудобни работи и затова съм тук. Искам като мен всички автори да се самоубият веднъж завинаги и после, като оживеят, да не се държат така супериорно като олигоф­рени сред пълни идиоти. Всичко е относително, казвате вие, ама не е! Хората напоследък деградират осезаемо. Я се виж­те всички. Кога преди залите са миришели на мърша и кло­зет, а?! Откога стана така, че всяко културно събитие смърди на обор?

В залата доста от посетителите бяха изклошарясали, не бяха яли като хората от дни и мисли за самоубийство им бяха минали набързо през главите, та почувстваха говоре­щия близък. Загледаха го уважително, с универсалното из­ражение на слепци, слушащи Вагнер.

– Знаете ли – продължи човекът, – че когато Дикенс е чел пред публика, дамите са припадали, а мъжете са полу­чавали конвулсии. Кой е обяснявал на събралите се скритото в текста, когато думите са ги удряли като докерски юмрук? Наивници, ще кажете. Припадничави, селски хора, ама не, не са били такива. Думите едно време са имали смисъл и са звучали едно към едно. Кой тогава е работил другите с евфе­мизми? Никой. Долу евфемизмите – каза човекът, слезе от подиума и си тръгна.

– Остани за коктейла поне – каза му една сродна душа.

– Какви коктейли, бе?! – отвърна онзи. – Тук няма кок­тейли, има само вино.

Експертът от Образованието също си тръгна. Той про­играваше в ума си многопластовите значения на измисления от него термин „полудневно взаимодействие“. Ето напри­мер, сети се той, ако шестгодишното дете срещне на улицата първата си учителка и є каже весело „Здравейте, госпожо!“, то тя с пълно право може да му отвърне: „Детенце, сега сме извън полудневния цикъл на взаимодействие, така че я се пръждосвай“

Хасинто Хусто и Дяволът

В боя на петли след Задушница, преминал тайно, но мно­го шумно, петелът на Хасинто Хусто победил петела на ня­кой си полковник Буендия и Хасинто получил много пари.

Без никакво познание за предстоящото или идея какво прави, Хасинто влязъл в антикварния магазин и си купил един полилей. Да се купуват чужди вещи, стояли в нечий дом, си е непредвидимо действие и не е препоръчително, но да не ставаме мистици още в началото. То и предметът има нужда, като влезе в нов дом, да се сети за забравените си предназначения, а полилеят, знаете, е една високомерна вещ, която винаги гледа надменно отгоре.

Дон Хусто изхвърлил стария полилей от ковано желязо и сложил тоя, за който да се каже, че бил артдеко, му е мал­ко, защото бил по-пищен от това. Той имал много извивки и висулки и като страховит паяк се залепил за тавана. Ха­синто търсел точно това – една вещ, която не оставя хората равнодушни. Вечерта запалил лампите и полилеят излял раз­ноцветни вързопи светлина, които създали накъсани и из­нервящи кръпки по стените. И това е ефект, рекъл Хасинто, и отишъл в другата стая, къде всичко било по-спокойно.

На следващата сутрин, като влязъл в стаята, видял на стената сянката на дявол. Дяволът бил според католическата норма на Дюрер и го гледал втренчено. Хасинто се стреснал, но после се засмял; та това била сянката на полилея. Слънце­то отвън греело право в него. Дръпнал пердетата и сянката изчезнала, отворил ги пак и тя се появила, което не е чудно, защото такава е природата на сенките. Дон Хусто обаче ис­кал да провери, защото нещо го терзаело.

Дяволът не бил от най-страшните. Той бил един дявол от седемнадесети век, а ние днес сме свикнали на къде по-страшни лица и събития. Сянката си имала изплезен език и рога, разбира се, и като за сянка била съвсем достоверен дя­вол, който успял да разтрепери мартинките на Хасинто.

С една неприсъща му боязън той взел стол, покачил се на него, за да достигне полилея, и успял да завърти тялото му спрямо окачването. Убеден, че сянката се е деформирала и с нея е свършено, скочил от стола. Погледнал пак стената и не повярвал на очите си. Сянката на стената, без никаква де­формация, се била преместила точно над леглото му и оттам го гледал все така втренчено дяволът. Хасинто се качил пак на стола, завъртял тялото на полилея, слязъл и пак същото – сянката оставала непокътната във формата и излъчването си и само се местела по стената. Кожата на Хасинто настръх-нала и той се сетил, че заприличва на бойния си петел Рамон преди схватка. Само че петелът си имал равен враг, а Ха­синто имал насреща си това, което в бизнес договорите се нарича непреодолима сила.

Хасинто седнал на стола да си поеме дъх и гледал сян­ката със страх – да не се раздвижи. Дяволът го гледал, но не мърдал. Нещо илюзорно витаело във въздуха и сякаш някой се присмивал зад гърба му. Той станал, дръпнал пердетата да скрие слънцето, но сянката не изчезнала веднага, а след малко. Хасинто избягал от стаята.

След два дни събрал смелост и влязъл в стаята с едно разпятие. Заковал един пирон и закачил разпятието точно там, където падала рогатата сянка. В стаята се чули удари като от чук, който биел ту тук, ту там, а някои от ударите, за негов ужас, били по неговата глава. Били невидими по­чуквания, карамба. Полилеят звънтял, стъклените аплици вибрирали, а разпятието се клатело като махало, закачено за пирона. Хасинто пак избягал.

Спял в другата стая и си мислел, че едно е да организи­раш бой с петли, а друго е да сложиш тия две същности да воюват една с друга. И двете, Хасинто, не ти принадлежат, казал си. Те са над теб и не се прави така. Влязъл в стаята и изнесъл разпятието, за да му олекне на съвестта.

Дал си сметка също, че може веднага да изхвърли поли­лея на боклука и така ритуално да се освободи от пъклената вещ, защото ясно е казано, че властта на тези сили е само дотам, докъдето ни привличат, а ако решим да се освободим от тях, те нямат власт над нас.

Влязъл в стаята с намерението да изхвърли полилея за­едно с проклетата му сянка и като отворил вратата, петлето Рамон се втурнало вътре заедно с него, настръхнало като за бой, започнало да скача и да кълве очите на дявола. Ха! Дон Хусто събрал цялата си смелост, за да остане и да наблюдава това чудо, което скоро се превърнало в истински бой, защо­то дяволът не понасял търпеливо кълването, озъбил се малко като куче и с невидими удари изпращал петела на земята. Хасинто не можел да гледа как удрят любимия му петел.

Ти кого ще удряш, бе! – изкрещял Хасинто и ударил с юмрук стената, там, където била сянката. Ръката му влязла в стената. Той я дръпнал и ударил пак с все сила. Мазилката съвсем се разкъртила и в стената зейнала ниша. Сянката из­веднъж изчезнала. Хасинто погледнал в нишата, бръкнал и извадил отвътре една прашна книга. Когато се успокоил и видял, че сянката няма намерение да се връща, разгърнал книгата. В нея пишело за неговия познайник, полковник Буендия. Книгата обаче, оказало се, била объркана. Според нея полковникът живеел в мизерия, не получавал пенсията си и още по-странно – петелът на Бунедия никога не бил влизал в бой с петела на Хасинто. Какво дяволско съвпадение, за­ключил Хасинто Хусто. Героите са същите, селото същото, а са описани съвсем неверни събития. Дяволска работа.

Хасинто решил да провери една метафизична хипотеза, откачил полилея от тавана, сложил го в един чувал и се запъ­тил към къщата на Буендия, за да му го подари. Имало шанс, мислел си той, ако тази вещ е при Буендия, да спрат тия му­тации в логиката и пространството и всичко да си дойде пак на мястото.

 

* Название на седмичната програма на предучилищна паралелка. Текстът е взет от реално съществуващ документ, циркулиращ из предучилищни класове и спуснат от по-висш разум. Блестящата мъдрост на този текст дори и след сто години, ще е недостижима за умовете на шестгодишните, камо ли пък на техните родители, свикнали да търсят логика във всичко.

 

 
 

Двойката не е за Радев

| от Радостина Хлебарова |

Речта пред парламента по случай встъпването в длъжност бе първото сериозно политическо изпитание за г-н Радев.

Преди да поставяме оценки обаче, трябва да си зададем въпроса какво прави неговият екип през трите месеца между изборите и встъпването в длъжност. За самия Радев знаем – отиде на пленум на БСП, на опера и се разходи до Хитрино. Толкова.

Три месеца са достатъчно време за него и екипа му, за да напишат една смислена реч и той да я репетира, за да не остави впечатление за неувереност.

Това време бе достатъчно и да се прочете и осмисли конституцията и правомощията на президента, което очевидно не е направено, щом г-н Радев остави впечатлението, че не е съвсем наясно със собствените си, вече влезли в сила, правомощия, както и със съдържанието на Конституцията.

В допълнение, непознаването на политическия етикет и протокол, що се отнася до най-елементарните му аспекти – обръщението към патриарха и пропуска да поздрави мюфтията, са очевидни гафове. Те лесно могат да бъдат избегнати на цената на малко усилия, в името на онези 2,5 милиона гласоподаватели, които делегираха доверие на г-н Радев. Как да се обърнеш към някого е един от на-лесните въпроси, не е от онези сложните като например кой трябва да излезе пръв – кралицата или министър-председателя. Това са по-сложни въпроси, но г-н Радев ще се сблъска и с тях в най-скоро време. Какъв ще бъде резултатът, ако екипът му продължава да не си върши добре работата, е ясно.

Да сгрешиш не е порок, неговата грешка лесно може да бъде отдадена на напрежение, липса на опит в публичните изяви и пр. и лесно можеше да бъде подмината, ако бе последвала адекватна реакция.

Но реакцията на г-н Радев бе меко казано смехотворна. Той си изпусна нервите и показа неувереност и тревожност. Не гафът сам по себе си е проблема, а реакцията, с която той не заслужава уважение.

Какво са правили г-н Радев и екипа му през последните 3 месеца, не е много ясно, но това, което е съвсем очевидно, е какво не са правили. Не са се подготвили. А това време беше за това. Да се надяваме, че ще извадят поука и че насочат усилията си в подготовка, макар и закъсняла. Иначе лошо, ще се смеем, ама с криви усмивки.

Заслужава висока оценка фактът, че г-жа Радева е работила усилено по въпроса за стайлинга си и нейните усилия са се увенчали с успех.

Шестица за стилиста й и за това, че е следвала неговите/нейните съвети. Сега остава и някой да обясни на тази дама, че не тя е избрана за президент, а съпруга й. И да престане да го води под ръка като някое 6-годишно синче, което властната му майка го побутва в стаята за изпит със заплахата „Ще влезеш в това училище – иначе пердах и никакво колело!“

Госпожа Радева е добре да озаптява поривите си за собственическо и покровителствено поведение.

Поне в публичните прояви, пък какво прави тя по домашному с президента си е тяхна работа. Госпожата, макар и самозвано да се смята за PR, като такъв беше редно не само да коригира собственото си поведение (което в някаква степен направи като изтри фейсбук профила си с грубите си махленски изказвания), но и да помогне на съпруга си в подготовката за президентския пост. Нещо, което не се случи.

Засега оценката на работата на екипа на г-н Радев е двойка.

Можем да се надяваме и да бъдем оптимисти, че ще има прогрес. Иначе все едно сме избрали продавачка за министър. Възможно е да бъде добър министър, но е малко вероятно.

 
 

Тези хора на 70+ години ще разбият стереотипите ви за възраст

| от chronicle.bg |

По линията на стереотипите, обхващащи възрастните хора, всички сме виновни.

Повечето от нас са убедени, че веднъж щом човек навърши 70 години, хубавата част от живота му е приключила и това, което предстои, включва единствено болести, декубитални дюшеци и наливане на минерална вода в Княжево.

Разбира се, това далеч не се отнася до всички пенсионери. Фотографът Владимир Яковлев е посветил доста време на проекта си „Age of Happiness“, където снима хора между 70 и 100 години, които все още следват мечтите си, откриват нови неща и живеят на пълни обороти.

Вижте в галерията част от снимките, които е направил той и веднага счупете предразсъдъците.

 
 

Какво прави Скарлет Йохансон в телефона на Гери Турийска

| от chronicle.bg |

774Ако с тиха усмивка сте си тананикали „Ще те хапя по мустака и гола кафе ще ти правя у вас“, значи прекрасният глас на Гери Турийска и чувството за хумор в текстовете й вече са ви застигнали. Гери е част от група Rubikub и създател на „Пощенска кутия за приказки“.

Концепцията е следната – известни лица четат текстове на автори, които все още не са познати за публиката. Резултатът винаги е забавен. Няма нужда да ви я представяме повече, вижте отговорите й в рубриката на Chronicle и Samsung България.

Кой е последният набран номер в телефона ти?

На съпруга ми. Но разговорът беше с дъщеря ни Аника, която каза: „Мамо, дойдеш ли?“. Време е да затварям лаптопа и да слизам да правя кус-кус.

Най-известният човек в телефонния ти указател?

Хахаха, имам българския номер на Скарлет Йохансон от 2005 година. Тогава тя снимаше „Черната Далия“ в София и се размотавахме постоянно.

За какво най-често използваш мобилния си телефон?

За Фейсбук, май. Никак не обичам да говоря по телефона. Предпочитам месинджърите.

Как реагираш, когато го забравиш вкъщи?

О, това би бил края на света. Слава Богу, не ми се случва. Може би веднъж съм си го забравяла и бях в тиха паника.

Приложението, без което не можеш?

Фейсбук месинджър, Whats up, Viber, Instagram.

Коя е твоята социална медия?

Е, ще се повторя, но Фейсбук. Цялата ми дейност покрай „Пощенска кутия за приказки“ минава през него. Нещо като офис ми е.

 
 

Кой е човекът, задминал Бил Гейтс по богатство

| от Getty Images |

Всички знаят Zara, но никой не знае за Амансио Ортега – основателят на марката, който редовно задминава Бил Гейтс по богатство.

Акциите на основната му компания Inditex се качиха с 2,5%. Според Forbes това е увеличило състоянието на Ортега до 79,5 милиарда долара. Гейтс има само 78,5 милиарда.

Въпреки огромните капитали на испанеца, малцина са чували за него. Това е така, защото той строго пази личния си живот в тайна и рядко дава интервюта в медиите.

Амансио Ортега основава модния гигант Zara с тогавашната си съпруга Росалия през 1975 година. Днес търговската му компания Inditex SA, която притежава Zara, Massimo Dutti и Pull&Bear, има над 6,600 магазина в цял свят.

През август 2013 година, бившата му съпруга и съосновател на Zara Росалия Мера умира на 69 години. Тя е най-богатата жена в Испания. Повече биография за Амансио в галерията.