На един черпак разстояние

| от |

Ричард Морей е американски писател. Преди да започне да пише е бил журналист за „Форбс“. Сред журналистическите му успехи са интервютата с Тони Блеър, Луис Инасио Лула да Силва и Вацлав Клаус.

Най-известната му книга е „На един черпак разстояние“ – негов дебют. Романът е публикуван на английски през 2010 г., но става още по-популярен след неговото филмиране. На български „На един черпак разстояние“ ще излезе до дни, а лентата вече се върти по столичните киносалони. Друга известна негова творба е „Buddhaland Brooklyn“. Представяме ви интервю с Морей пред leitesculinaria.com.

Вие описвате изключително достоверно живота на имигранта в „На един черпак разстояние“. Особено внимание отделяте на храната.

-       Едно от първите неща, за които се сеща човек, който страда от носталгия, е домашната кухня. Когато отидеш в чужбина, през първите месеци всичко за теб е едно голямо приключения. След време обаче си даваш сметка, че храната много ти липсва.

Но главният герой Хасан прави точно обратното. Той се влюбва във френската кухня, нали?

-       Да, но има един момент от неговото детство в Мумбай, когато неговата майка го води във френски ресторант. Хасан се опитва постоянно да пресъздаде онази обстановка от обяда с майка си. Това е ярък спомен за него. Неговият кулинарен път е съпротива, но и лична история.

Мадам Малъри е силен персонаж. Базирана ли е на реална личност, която познавате?

-       Мадам Малъри е базирана на моята баба, която беше истинска оса. Тя беше впечатляващ човек, с много високи стандарти и не прощаваше на другите, които не покриваха невъзможните й очаквания. Но тя имаше и спиритуална страна, която я размекна с времето. Мадам Малъри е базирана и на онези стари и сърдити възрастни швейцарки, като нашата хазайка в Цюрих, която помня от детството си.

Готвихте ли повече, докато работихте по тази книга? А дали си позволявахте кулинарни изкушения?

-       Не ми се налага. Храната така или иначе ме е обсебила. Но аз търсих специална информация – точно тази в книгата, която хората си мислят, че съм си измислил. Като например това, че никога не се мие кефал на чешмата. Използва се гъба, предназначена за риба, за да не се отмие характерния аромат и вкус.

Но сте прекарали време в някои от най-знаменитите кухни в Индия, Лондон, Ню Йорк. Не сготвихте ли нещо?

-       Бях с нагласата на репортер и присъствах там само няколко часа. С изключение на „The Sugar Club“. Там беше единственото място, където готвих. Докато живях в Лондон, един приятел ме покани на лов на бели яребици в Исландия. Отидох и именно в Исландия видях как се приготвя онова коледно ястие, което съм описал в „На един черпак разстояние“. Взех дузина яребици с мен на връщане. Това си е чиста контрабанда. Донесох ги в „The Sugar Club“ и там направихме въпросното ястие.

Кои са любимите ви ястия?

-       Любимите са тези от моето детство. С времето научавам все повече, но все пак любимите ми гозби са тези от детството ми. Португалската кухня е сред най-подценяваните в света. Тя е далеч по сложна от испанската. Прадядо ми имаше ресторант в Лисабон.

Готвите ли у дома?

-       Аз съм типичен мъж. Фукам се, когато имам гости, но през останалото време жена ми върши тежката работа.

Какво представлява писателския ви процес?

-       Аз съм винаги на пътешествие в търсене на дома и артистичното удовлетворение. Едновременно седя в стаята си във Филаделфия, но и съм на пазара във Франция, където си избирам зеленчуци. Това е най-голямото удоволствие от писането на художествена проза. Можеш да бъдеш на няколко места едновременно.

 
 

Bookclub: Ин и Ян по пернишки

| от Мила Ламбовска |

Каква е вероятността да срещнеш любовта в град като Перник? В нетрадиционния роман „Моно“ на Антония Атанасова ще откриете отговор на този въпрос. Според творбата с експериментаторски дух и поетични нюанси, това може да се случи на по-малко от 1 човек сред всички жители на миньорския град.

„Моно“ е приказна творба със социален привкус, в който героинята среща хора, които я водят към собственото й „лекуване“.  Антония Атанасова се е отклонила от праведния път на литературата в дебютния си роман, за да разкаже как човек продължава живота си след края на едно обичане и колко важни за това са спомените и детството.

Отзив за книгата за Chronicle.bg написа поетесата Мила Ламбовска.

Двете ми души – черната и бялата – прочетоха тази книга.

Това е роман, който четох като поетичен том, по-близък до Рембо, отколкото до… Сен-Джон Перс. Или обратното. Може би е най-близък до Блез Сандрар („Проза за Транссибирския експрес и за малката французойка Жана“).

Защо си мислех за френските поети, докато четях „Моно“? Заради клишето, че французите разбират от любов, но и заради сюрреалистичната атмосфера на съзнанието, което движи „експреса“ на историята.

Четох този роман без прекъсване, но не на един дъх. Не търсех разбиране. Имах съпротива да схвана тази история, да видя фабулата зад думите. Стори ми се, че ще я нараня с проницателност и анализ.

Чувствах я. Унасях се. Доставях си удоволствие да наблюдавам подреждането на думите.  Поезията.

Представях си авторката и изглаждането/изграждането, както и реализацията на концепцията.

Изпитах нежност към това интелектуално усилие, но и уважение към композирането на романтична, ала и безмилостна история за любовта, за остатъка, който сме след нея.

Грижата, проявена към мен като читател – да търся, да изследвам, да ровя, да препускам, да се надбягвам с бързотечащата емоционална еманация на сюблимираната настървена жажда за любов. Трогваше ме тази грижа. Тя хранеше двете ми души – черната и бялата –  и даваше мигач на отбивката за Перник по Е79.

„Статистически е изследвано и доказано, че шансовете да срещнеш своята половинка (soulmate) е 0.53 на 100. Доста обнадеждаващо.

По-малко от един човек. Както казват в Перник „Е, нема що“.

И когато си срещнал някого, когото „евентуално“ можеш да обичаш, се оказваш захвърлен в зимата. Превръщаш се в ревностен съставител на списъци какво се прави след раздялата, луташ се сред лабиринт от възможни стратегии за оцеляване, защото се чувстваш като „малко насекомо“, на което са причинили зло. Тези колекции са саркофази на невъзможната любов, където самопогребването е спасение.

В сърцето на поезията съм от първия до последния ред.

И съм въвлечена.

Ако книгата на Антония Атанасова беше сезон, бих избрала лятото – като жар, готова за нестинарите. Нужна е готова душа. Всяка душа е подходяща, но трябва да е готова, да е в транс, да познава мистерията.

Ако беше музика, бих избрала Хендел. По-точно „Музиката на водата“, Сюита №1, дирижирана от Херберт фон Караян. Това е музика, която Хендел създава по поръчка на Джордж I, за концерта по река Темза. Кралска прищявка за голям оркестър.

Асоциацията е произволна. Водата символизира несъзнаваното. Оркестрация на несъзнаваното, поръчана от болката.

Ангелите в тази книга слушат друга музика, например Second Love – Pain Of Salvation.

„Музиката те държи за ръка, скомлъчеш* и мъката бавно отпуска захвата си.“

Болката от всяка раздяла е болест, която не се лекува, макар че всички оздравяваме.

Това е моят утешителен парадокс, който подарявам на читателите, които ще се потопят в дълбините на романа (като роман, а не поетичен том) и може би ще недоволстват от финалните варианти – 3 на брой.

Умният читател ще прочете всеки край като край.

В заключение ще кажа, че обичам този миг на ирационално изригване с положителен или отрицателен знак в мига на срещата – с човек, животно, предмет, място, книга… Това безрасъдно мигновение, когато с кралска категоричност казваш да или не, и избираш или не любовта.

С „Моно“ на Антония Атанасова ми се случи за пореден път. Прочетох първото изречение и знаех – харесвам я тази книга и искам още.

И като читател, и като редактор на литературни текстове съм разбрала, че първото изречение е ключово. С него авторът взема – или не – верния тон. Както музикантите си настройват инструмента, а певците гласа. С времето се научаваме да разбираме кога авторът е взел верния тон. Когато това се случи, ние го следваме и придружаваме до края. Ако това не се случи, няма романс, любовта не идва, не и този път.

„Когато видях теб за първи път, погледнах себе си за последен.“

Тук избрах да чета този роман като поезия. И се съгласих, че тази любов е необикновена.

И едно напомняне ще си позволя – „моно“  е първа част от сложни думи, които означават един, сам, но и единен. Дали е случайно това, че двете ми души – черната и бялата – четоха този роман? Дали раздялата наистина ни разделя един от друг в привидно различие, но нещо по-голямо не ни свързва? Знакът ин и ян представя единство, в което всяка съставка съдържа и частица от другата. Всеки от нас след раздялата съдържа потенциално другия, и макар че приемаме това за край, имаме начало на процес, който се стреми да постигне хармония между полярностите – безпределната празнота, – където безкрайността и нищото са тъждествени.

Дали се опитвам да докажа, че „Моно“ означава любов след любовта?

Антония Атанасова, „Моно“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2016. Цена: 10 лева. 

*Скомлъча (диал.) – плача тихо, при болка, безсилие, като дете, като кученце (е пояснил редакторът на книгата).

 

 
 

Технологиите са чудо: само прекомпилирай ядрото и ще видиш

| от леля Ц. |

Снощи се случи нещо съвсем обикновено.

Прясно зарибена от сериала на BBC „Шерлок“, изпитах желание да си дръпна саундтрака и да си сложа една от мелодиите като рингтон на телефона. Знам, че сега е модерно телефоните на хората да звънят с противните вградени мелодии на марката и само назадничавите хора си свалят нашумели поп парчета, с които да стряскат хората в трамвая, но получих импулс и реших да го реализирам.

Колко трудно може да бъде? Преди десет години исках телефонът ми да звъни с интрото на „Сексът и градът“, влязох в Data.bg, дръпнах мелодията и десеткилограмовата Motorola, която ползвах, звънеше с този тон цялото лято на 2005г.

Тъй като обаче за десет години технологиите са напреднали значително, свалянето на мелодия за рингтон се оказа адска борба между неравностойни противници.

Първо установих, че не мога просто да дам download, а се нуждая от програма, която да ми позволи да вкарам нещо в телефона си. След това, тази програма трябва да се „pair-не“ с друга. Двете да се рестартират. За всяка една да си измисля парола. Паролата нямаше как да е „password4″, нито дори „password123″. Трябваше да съдържа една малка буква, една голяма, един символ и поне 8 знака. След като се спрях на „487skromnipingvinaotzimbabve_*“ и проклетата машина реши, че паролата е достатъчно сигурна, вярвах, че съм на крачка от изпълнение на задачата.

И наистина, оставаше само да отворя SSH терминала през криптирания VPN тунел, да прекомпилирам ядрото и да пусна цялата система да се рендира.

Въведох още една парола за „back-up-ване“, потвърдих я на три имейла и написах в Google „download sherlock soundtrack“. Мъжът ми, който разбира от компютри, е сигурен, че да напишеш в Google „download нещо си“ е сигурен начин да хванеш остър вирус на горните дихателни пътища. Аз обаче поех риска и четири часа по-късно бях готова да открия проклетата мелодия в „Ringtones“ на телефона. Докато на някой от стоте екрана, които ползвах за висшата си IT цел, не се появи изискване да въведа номер на банковата си карта.

Затова затворих лаптопа и аз, като Кари Брадшоу, се замислих:

„Улесниха ли напредналите технологии живота ни“?

или

„Защо се борим като прасета с тикви да ползваме компютрите, при положение че те трябва да ни служат?“

Умелото използване на всички джаджи (като под тази дума обединявам компютри, телевизори, миялни машини, вентилатори и изобщо всякакви уреди, които работят с ток и са сложни) е необходимо, за да може човек да си проправя път в модерния живот. Дори служителите на Център за градска мобилност се разхождат с дяволски джаджи, по които отчитат кой автомобил заслужава скоба, а всички знаем, че те не пишат дипломна работа, за да започнат да работят това. Защо обаче боравенето с технологиите трябва да изисква такива усилия?

За телевизора у дома има три дистанционни, всяко от което изисква да го познаваш персонално. Подът се чисти от прахосмукачка с изкуствен интелект, която е достатъчно умна, за да обиколи къщата и да събере боклуците, но не и достатъчно самостоятелна, за да не се залее с няколко литра вода, когато бутне ваза. Телефонът ми показва мръсните си тайни, само когато го открехна с моя пръстов отпечатък. Вентилаторът в офиса се опъва на десет човека, които по цял ден невротично натискат копчетата му, само за да стане ясно, че половината персонал загива от студ, а другата половина лее пот и се попива с кърпички.

Поклон пред всички Шерлок-умове, които мислят в посока развитие на технологиите, но все пак времето, в което пералнята не рецитираше Е.Е.Къмингс, а телефоните служеха, за да се обадиш по телефона, бяха чудесни и винаги ще ми липсват.

С трепереща ръка и носталгичен почерк,

Леля Ц.

 
 

Wizz air започва полети от Варна до Тел Авив

| от CHR Aero |

Нискотарифната авиокомпания Wizz air обяви нова линия между Варна и Тел Авив, Израел.

Полетите ще стартират на 21 юли и ще се изпълняват 3 пъти седмично.

Airbus A320 на компанията ще излита от Варна в 12:50 ч. и ще каца в Тел Авив в 15:10 ч. Обратният полет е в 16:00 ч и каца във Варна в 18:30 ч. Цените на билетите започват от 49,99 лв. в едната посока.

С този полет дестинациите на Wizz от Варна стават общо 8.

Преди месец компанията обяви 5 нови дестинации, до които ще започне да лети от 21 юли – Дортмунд, Мюнхен, Ларнака, Милано и Айднховен. Те допълват съществуващите полети от Варна до София и Лондон.

 
 

adidas представи новите PureBoost

| от chronicle.bg |

adidas Running представи новите обувки adidas PureBOOST. Те са вдъхновени от бегачи и са създадени за бегачи.

PureBOOST има по-висока пета и прогресивно изваяна средна част на подметката BOOST, с по-широка предна част за оптимална опора по време на бягане при завой – перфектна за тичане в градска среда. Външната част на подметката също е проектирана, за да отговори на специфичните изисквания за бягане в града, с гума разположена в средната част на подметката за допълнителна стабилност и защита. Проектираната като еластична мрежа, външна част на подметката, осигурява превъзходно сцепление като в същото време позволява на стъпалото да си взаимодейства хармонично със средната част на подметката изработена от пяната BOOST.

DSCF9442_LR

Новата текстилна горна част е изключително адаптивна и влиза в синхрон с походката на бегача. Новата конструкция на двойно обгръщащия стъпалото език, осигурява подкрепа, но също така позволява на крака да се движи в хармония с горната част на обувката.

За разработването на продукти за бягане, adidas използва нашия научно-изследователски екип, който използва системата за тестване на продукти ARAMIS – технология за проследяване на движението, която позволява детайлен анализ на движението на тялото. Всичко това ни вдъхнови да проектираме обувка за бягане в града, отличаваща се с елементи, адаптиращи се към различните предизвикателства.