Миг преди никога от Джесика Редмерски, книга забранена до 18-годишна възраст (откъс)

| от |

Двадесетгодишната Камрин Бенет винаги се е стремяла да мисли и живее различно, да не се съобразява с очакванията на другите. И мисли, че животът ѝ върви в правилната посока. Но след една неочаквана вечер по клубовете всичко се разпада. Камрин решава да изостави стария си живот – единствения живот, който някога е познавала.
Нарамвайки само една раница, без посока или цел, Камрин се качва на автобуса и се отправя по пътя в търсене на промяна. Това, което намира обаче, е тайнствен мъж на име Андрю Париш.

Screen Shot 2014-09-30 at 5.46.39 PM

Само че Камрин се е заклела никога вече да не сваля гарда. И със сигурност никога да не се влюбва.

Но нещата, които прави с Андрю, са отвъд всичко, което Камрин някога е мислила за възможно. Той ѝпоказва какво означава да се живее отвъд морала и какво носи отдаването на най-дълбоките и най-мрачните желания. Страстта ги вплита в едно, а необузданата им похот помита всяка мисъл за предишния ѝ живот.

Но Андрю крие мрачна тайна. Дали тя ще ги направи едно неразривно цяло или ще ги раздели завинаги?

Facebook

Twitter


 

ЕДНО

 

През последните десет минути Натали постоянно усуква кичур коса около пръста си, с което започва да ми лази по нервите. Разтърсвам глава, придръпвам към себе си айс кафето с мляко и засмуквам сламката. Натали седи срещу мен с лакти, подпрени на кръглата масичка, хванала с ръка брадичката си.

– Готин е – казва тя и се вторачва в току-що появилия се мъж. – Наистина, Кам, би ли го погледнала?

Вдигам отегчена очи и смуквам нова глътка.

– Нат – казвам и оставям питието си обратно на масата, – имаш си приятел. Трябва ли непрекъснато да ти напомням?

Натали ехидно се усмихва.

– Да не си ми майка?

Обаче не може да задържи дълго погледа си върху мен, не и докато ходещата покана за секс стои при касата и си поръчва кафе с кифли.

– А и Деймън не го е грижа, ако се заглеждам. Няма нищо против, стига всяка нощ да му духам.

Изпускам шумно въздух и се изчервявам.

– Гледай ти! Ех-а-а – казва широко усмихната тя. – Накарах те да се засмееш – протяга ръка и бърка в чантичката си. – Трябва да отбележа – вади мобифона си и отваря електронния бележник. – Събота. 15-и юни – движи пръст по екрана, – 1:54 следобед; Камрин Бенет се засмя на една от сексуалните ми шегички.

После прибира обратно мобифона в чантичката си, поглежда ме с онзи замислен поглед, с който гледа винаги, когато се кани да се прави на терапевт.

– Погледни го поне веднъж – казва напълно сериозно тя.

Само за да я накарам да се успокои, извръщам леко брадичка под ъгъл, който ми позволява да хвърля бърз поглед на мъжа. Той се мести от касата към края на барплота и взема питието си. Висок, със съвършено оформени скули. Хипнотизиращи зелени очи и щръкнала кестенява коса.

– Да – признавам аз и поглеждам Натали. – Страхотен е, но какво от това?

Натали предпочита да продължи наблюдението, докато той излиза през двойната стъклена врата и минава покрай витрината, чак след това ме поглежда и ми отговаря:

– О, боже господи – казва и широко разтваря в недоумение очи.

– Той е просто един мъж, Нат – отново засмуквам сламката. – Направо можеш да изпишеш „обсебена“ на челото си. Наистина си обсебена, само дето от мерак още не са ти потекли лигите.

– Занасяш ли ме? – изражението ѝ показва пълен шок. – Камрин, имаш сериозен проблем. Знаеш го, нали? – обляга се назад в стола. – Трябва да увеличиш дозата на лекарството. Наистина.

– През април спрях да го вземам.

– Какво? Защо?

– Защото е смешно – казвам с делови тон. – Нямам самоубийствени наклонности, така че няма причина да го вземам.

Тя клати срещу мен глава и скръства ръце на гърдите.

– Мислиш, че го предписват само на потенциални самоубийци? Не. Не е така – сочи ме за миг с пръст и го скрива в шепата си. – Това е неравновесие на химическа основа или някаква подобна гадост.

Аз леко се подсмихвам.

– О, така ли? Откога стана толкова веща по въпросите на душевното здраве и веществата, които се използват, за лекуване на най-различни болести? – повдигам леко вежди само колкото да ѝ покажа, че няма никаква представа за това, за което говори и когато тя сбърчва нос вместо отговор, продължавам: – Ще се лекувам по свой начин и не ми е нужно хапче за това.

Започвам с любезен тон обяснението, но неочаквано той преминава в гневен, още преди да завърша последното изречение. Често става така.

Натали въздъхва и усмивката изчезва напълно от лицето ѝ.

– Съжалявам – казвам аз, почувствала се неловко за начина, по който ѝ се озъбих. – Виж какво, знам, че си права. Не мога да отрека, че съм объркана и имам някакви емоционални проблеми и че понякога мога да съм такава кучка…

– Понякога? – промълвява тихо тя, но отново се усмихва и вече ми е простила.

Това също се случва често.

Леко ѝ се усмихвам и аз.

– Виждаш ли, просто искам сама да намеря отговорите.

– Какви отговори да намериш? – ядосала съм я. – Кам – казва тя и извръща настрани глава, за да изглежда замислена, – не ми е приятно да го кажа, но онази гадост наистина се случва. Просто трябва да се пребориш с нея. Разкарай я напълно, като започнеш да правиш неща, които те правят щастлива.

Е, добре. В края на краищата може би тя не е чак толкова непоносима, когато се прави на терапевт.

– Знам, права си – отвръщам аз, – но…

Натали повдига вежди в очакване.

– Какво? Хайде, изплюй камъчето!

Заглеждам се за малко в стената, докато мисля върху това. Колкото често седя и размишлявам за живота, толкова пъти се учудвам на всеки негов аспект. Питам се какво по дяволите правя тук? Дори и в този момент. В това кафене с това момиче, което познавам почти цял живот? Вчера се замислих: защо изпитвам нужда да ставам точно по едно и също време, и да повтарям всичко което и както съм го правила предишния ден? Защо? Кое принуждава всеки от нас да извършва неща, от които дълбоко в себе си всъщност иска да се освободи? Отмествам поглед от стената и гледам право в най-добрата си приятелка. Знам, че няма да ме разбере, но въпреки това, заради нуждата да го изрека, ѝ го казвам:

– Питала ли си се някога какво би било да поскиташ по света само с раница на гърба?

Лицето на Натали се отпуска.

– Ами, всъщност не. Може да е… ужасно.

– Е, помисли малко – казвам аз, навеждам се над масата и съсредоточавам цялото си внимание върху нея. – Само ти и една раница с няколко най-необходими неща. Няма сметки за плащане. Няма ставане по едно и също време, за да идеш на работа, която мразиш. Само ти и светът пред теб. Никога не знаеш какво ще ти донесе следващият ден, кого ще срещнеш, какво ще обядваш или къде ще спиш – давам си сметка, че така съм се увлякла във фантазията си, че и аз самата за миг може да се помисля за обсебена.

– Караш ме да се чувствам странно – казва Натали и ме поглежда неспокойно, сбръчква вежди и продължава: – Толкова ходене пеш, риск да те изнасилят, да те убият и да те захвърлят край някоя магистрала. А и това безкрайно ходене…

Явно мисли, че започвам да се побърквам.

– На какво ли се дължи всичко това? – пита тя и бързо смуква от сламката. – Звучи ми като криза на средната възраст. Та ти си само на двадесет – пак ме сочи с пръст, за да е по-убедителна, – а и едва ли си платила и една сметка през живота си.

Смуква нова глътка, чува се противно гъргорене.

– Може би не – отвръщам тихо и мислено си казвам: „но ще плащам, когато се преместя да живея при теб“.

– Така си е – казва тя и барабани с пръсти по чашата. – Всичко се цепи през средата… Я, почакай, не ме зарязваш, нали? – изглежда като вцепенена и предпазливо ме поглежда.

– Не, още не съм се отказала. Идната седмица напускам къщата на майка си и ще живея с една развратница.

– Кучка! – казва през смях тя.

Леко се усмихвам и отново се замислям за отминали неща, към които тя няма отношение, но въпреки това очаквам да има. Дори преди Иън да умре, винаги съм била склонна да мисля за необичайни неща. Вместо да седя и да си представям нови секс пози, както често пъти прави Натали, мислейки за приятеля си Деймън, с когото са гаджета от пет години, аз мечтая за неща, които наистина имат значение, поне в моя свят. Как бих почувствала въздуха в други страни върху кожата си, как мирише океанът, защо шумът от дъжда ме кара да се задъхвам. „Ти си потайно момиче“, ми е казвал неведнъж Деймън.

– Боже! – възкликва Натали. – Знаеш ли, ти си една странна загубенячка – клати глава със сламката между зъбите. – Хайде – казва внезапно Натали и става от масата, – не мога повече да понасям тези философски глупости, а и такива странни малки заведения като това те карат да се чувстваш още по-зле. Тази вечер отиваме в „Подземието“.

– Какво? Не, няма да ходя там.

– Напротив, отиваш – тя запраща празната си чаша в коша за боклук наблизо и ме хваща за ръката. – Този път ще дойдеш с мен, защото си най-добрата ми приятелка и повече на приемам твоето „не“ за отговор. – Усмивката ѝ със стиснати устни се е разтегнала по цялото ѝ леко загоряло лице.

Разбирам, че е сериозна. Винаги е такава, когато забележа този поглед – очите ѝ изразяват едновременно голямо нетърпение и решителност. Може би ще е по-лесно този път все пак да ида и това да приключи веднъж завинаги, иначе тя изобщо няма да ме остави на мира. Едно необходимо зло с такава упорита най-добра приятелка.

Ставам и мятам през рамо чантичката си.

– Още е само два часът – казвам аз.

Допивам остатъка от кафето с мляко и хвърлям празната чаша в същия кош за боклук.

– Е, да, ама първо ще идем да ти вземем някоя нова дрешка.

– А, не – отказвам решително, докато тя ме извежда през стъклените врати навън сред свежия летен въздух. – Това, че се съгласих да дойда с теб в „Подземието“, е достатъчен компромис от моя страна. Отказвам да ходя по магазините. Имам достатъчно дрехи.

Натали ме хваща подръка, докато вървим по тротоара покрай редицата броячи за паркиране. Усмихва се и ме поглежда.

– Е, добре. Тогава поне ще ме оставиш да те облека с нещо от моя гардероб.

– Какво му е лошото на моя?

Тя свива устни и прави физиономия, с която без думи ме пита защо изобщо ѝ задавам такъв смешен въпрос.

– Ами че това е „Подземието“ – отвръща тя, като че ли няма по очевиден отговор.

Е, добре. Има основание. С Натали може и да сме найдобри приятелки, но различията във вкусовете ни се забелязват от всеки. Тя е момиче с предпочитание към рокерския стил и е луда по Джаред Лето още от участието му във филма „Боен клуб“. Аз съм по-сдържана и рядко нося дрехи в черно, освен ако не съм на погребение. Не че Натали винаги се облича в черно или косата ѝ е с прическа емо, но тя никога не би се възхитила на нещо от моя гардероб, защото твърди, че в него всичко е твърде семпло. Аз пък се старая да бъда различна. Знам как да се обличам и съм сигурна, че привличам вниманието на мъжете, съдейки по начина, по който зяпат задника ми в любимите дънки. Никога не съм имала проблем с дрехите, които нося. Обаче „Подземието“ е за хора като Натали и затова предполагам, че ще трябва да изтърпя за една вечер облекло като нейното, за да не бия на очи. Не се старая непрекъснато да съм в крак с модата. Никога не съм го правила. Обаче определено мога да стана такава за няколко часа, ако това ще ми помогне да се слея с обстановката, вместо да стана обект на дръзки погледи и да привличам вниманието.


 
 

Писма от Алберт Айнщайн отиват на търг

| от chronicle.bg, по БТА |

Алберт Айнщайн може да е бил гений в областта на физиката, но е имал далеч по-малки способности в областта на човешките взаимоотношения и съжалявал за двата си брака, предаде Франс прес. Това разкрива писмо, адресирано от него до семейството на приятел. Писмото ще бъде предложено за продажба на търг на „Кристис“ през юли.

„Онова, за което най-много му се възхищавах, е начинът, по който успя да живее спокойно толкова дълго време с една и съща съпруга, докато аз на два пъти се провалих“, е написал ученият на 21 март 1955 г. след смъртта на колегата си и приятел Микеле Бесо.

„Той отново с малко ме изпревари, напускайки този странен свят. Това не е важно. За хората като нас, които вярват във възможностите на физиката, разликата между минало, настояще и бъдеще е просто илюзия“, завършва писмото.

Бесо подкрепял Айнщайн в трудните му семейни контакти с първата му съпруга Милева. Айнщайн се разделя с нея през 1914 г., преди да се ожени за братовчедката й Елза.

56-те писма, които ще бъдат изложени на търг в Лондон, обхващат над 50-годишен период и са посветени на Теорията на относителността, идването на нацистите на власт, както и на интимни въпроси.

Двамата мъже се сприятелили, докато били студенти в Цюрих в края на 90-те години на 19-и век.
Търгът ще се състои от 6 до 13 юли.

 

Искаме да ви покажем едно от писмата, които Алберт Айнщайн праща до дъщеря си Лизерл Айнщайн:

 

Когато предложих теорията на относителността, много малко хора ме разбраха, и това, което ще разкрия сега, за да предадеш на човечеството, ще се сблъска също с неразбиране и предубеждение в света.
Моля те да пазиш писмата ми толкова дълго, колкото е необходимо, години, десетилетия, докато обществото напредне достатъчно, за да приеме това, което ще обясня по-долу.
Има изключително мощна сила, за която досега науката не е намерила официално обяснение. Това е сила, която включва и управлява всички останали и е дори зад всяко явление, проявяващо се във Вселената. Тази сила все още не е идентифицирана от нас.
Тази универсална сила е ЛЮБОВТА.
Когато учените търсеха единна теория на Вселената те забравиха за най-мощната невидима сила.
Любовта е светлина, която просветлява тези, които я дават и я получават.
Любовта е гравитацията, защото тя кара някои хора се чувстват привлечени от други.
Любовта е сила, защото тя умножава най-доброто, което имаме и позволява на човечеството да не се самоунищожи в своя сляп егоизъм. Любовта се разгръща и разбулва.
За любовта ние живеем и умираме.
Любовта е Бог и Бог е любов.
Тази сила обяснява всичко и дава смисъл на живота. Това е променлива, която сме игнорирарали прекалено дълго, може би защото се страхуваме от любовта, защото това е единствената енергия във Вселената, която човек не се е научил да управлява.
За да дам изражение на любовта, направих проста замяна в моето най-известно уравнение.
Ако вместо E=mc2, приемем, че енергията за изцеляването на света може да се получи чрез любов, умножена по скоростта на светлината на квадрат, стигаме до заключението, че любовта е най-мощната сила, която съществува, защото тя няма граници.
След провала на човечеството в използването и контрола над останалите сили на Вселената, които са се обърнали срещу нас, е наложително спешно да се подкрепим с един друг вид енергия…
Ако искаме нашия вид да оцелее, ако търсим смисъла в живота, ако искаме да спасим света и всяко съзнаващо същество, което го обитава, любовта е точният и единствен отговор.
Може би още не сме готови да направим бомба на любовта, достатъчно мощна, за да унищожи изцяло омразата, егоизма и алчността, които опустошават планетата.
Въпреки това, всеки човек носи в себе си малък, но мощен генератор на любовта, чиято енергия очаква да бъде освободена.
Когато се научим да даваме и да получаваме тази универсална енергия, скъпа Лизерл, ние ще потвърдим, че любовта побеждава всичко, че е в състояние да се издигне над всичко, защото любовта е квинтесенцията на живота.
Дълбоко съжалявам, че не съм в състояние да изразя това, което е в сърцето ми, което тихо бие за теб през целия ми живот. Може би е твърде късно да се извиня, но тъй като времето е относително, ми е нужно да ти кажа, че те обичам и благодарение на теб достигнах до върховния отговор!
Твой баща Алберт Айнщайн.

 
 

Watchmen ли ще бъде новият хит на HBO?

| от chronicle.bg |

Още преди няколко години, HBO заяви намеренията си да направи сериал по комис, но сега става ясно, че проектът Watchmen е доста амбициозен и има шанс да се превърне в един от култовите сериали на HBO.

Начело на новия тв проект застава Деймън Линделоф, чиято работа познаваме от The Leftovers, Lost, Prometeus, Tomorrowland и др.

Според източниците сериалът ще има оригинална история и няма да е свързан с филма на Зак Снайдер от 2009 г.

Именно името на Снайдер бе спрягано преди време като главен кандидат да режисира и сериала, но засега не е ясно дали той е постигнал споразумение за участие. Какъв ще бъде прочитът на Линделоф на комикс историята, също не е ясно. При всички положения ще мине още известно време, преди да видим Watchmen по телевизията, но перспективата е вълнуваща за феновете на рисуваната история.

 
 

Кой ще получи звезда на холивудската Алея на славата през 2018 г.

| от chronicle.bg, по БТА |

Актрисата и носителка на „Оскар“ Дженифър Лорънс, рапърът Снуп Дог и „Ловецът на крокодили“ Стив Ъруин са сред знаменитостите, които ще бъдат почетени със звезди на прочутата Алея на славата в Холивуд през 2018 г., предадоха световните информационни агенции, позовавайки се на Холивудската търговска камара.

В категорията кино освен Дженифър Лорънс звезди на Алеята на славата ще получат също Джина Лолобриджида, Джак Блек, Кирстен Дънст, Джеф Голдблум, Ф. Гари Грей, Ник Нолти, Зоуи Салдана, анимационната героиня Мини Маус.

Знаменитостите от категорията телевизия, които ще бъдат почетени, са актрисите Джилиън Андерсън и Тараджи Хенсън, актьорът Ерик Маккормак, продуцентът Саймън Кауъл, телевизионният водещ Ру Пол, известен с женските си превъплъщения, сценаристът Райън Мърфи, продуцентката и режисьорка Шонда Раймс.

Представителите на звукозаписната индустрия, избрани да получат звезди на прочутата алея, са рапърите Снуп Дог и Айс Ти, певиците Мери Джей Блайдж и Кари Ъндърууд, британският милиардер Ричард Брансън, композиторката Петула Кларк, композиторът и сценарист Лин-Мануел Миранда, легендата на френския шансон Шарл Азнавур.

Посмъртно със звезди на Алеята на славата в Холивуд ще бъдат почетени австралийският естественик Стив Ъруин и актьорът Бърни Мак.

Идеята за Алея на славата се заражда през 1953 г. Първата звезда е монтирана на тротоара на 15 август 1958 г. С нея е почетен актьорът Престън Фостър. Официалната церемония по откриването на Алеята на славата е на 23 ноември 1960 г. Към настоящия момент звездите на прочутата алея в Холивуд са над 2600.

 
 

Джони Деп: „Кога за последно актьор уби президент?“

| от chronicle.bg, по БТА |

Джони Деп попита множеството на фестивала Гластънбъри в Англия кога за последен път актьор е убил президент, предаде Асошиейтед прес. Въпросът бе зададен в рамките на негово изявление, в което актьорът говореше за президента Доналд Тръмп.

Деп го зададе на ежегодния фестивал, който чества музиката и сценичните изкуства.

54-годишната звезда от филмовата поредица „Карибски пирати“ допълни, че всъщност не е актьор, а лъже, за да преживява. „Някога се е случвало и може би е време отново да се случи“, пошегува се той. Актьорът Джон Уилкс Бут уби президента Ейбрахам Линкълн през 1865 г.

Деп е на фестивала, за да представи филма „Развратникът“ (2004), в който се е снимал.