Миг преди никога от Джесика Редмерски, книга забранена до 18-годишна възраст (откъс)

| от |

Двадесетгодишната Камрин Бенет винаги се е стремяла да мисли и живее различно, да не се съобразява с очакванията на другите. И мисли, че животът ѝ върви в правилната посока. Но след една неочаквана вечер по клубовете всичко се разпада. Камрин решава да изостави стария си живот – единствения живот, който някога е познавала.
Нарамвайки само една раница, без посока или цел, Камрин се качва на автобуса и се отправя по пътя в търсене на промяна. Това, което намира обаче, е тайнствен мъж на име Андрю Париш.

Screen Shot 2014-09-30 at 5.46.39 PM

Само че Камрин се е заклела никога вече да не сваля гарда. И със сигурност никога да не се влюбва.

Но нещата, които прави с Андрю, са отвъд всичко, което Камрин някога е мислила за възможно. Той ѝпоказва какво означава да се живее отвъд морала и какво носи отдаването на най-дълбоките и най-мрачните желания. Страстта ги вплита в едно, а необузданата им похот помита всяка мисъл за предишния ѝ живот.

Но Андрю крие мрачна тайна. Дали тя ще ги направи едно неразривно цяло или ще ги раздели завинаги?

Facebook

Twitter


 

ЕДНО

 

През последните десет минути Натали постоянно усуква кичур коса около пръста си, с което започва да ми лази по нервите. Разтърсвам глава, придръпвам към себе си айс кафето с мляко и засмуквам сламката. Натали седи срещу мен с лакти, подпрени на кръглата масичка, хванала с ръка брадичката си.

– Готин е – казва тя и се вторачва в току-що появилия се мъж. – Наистина, Кам, би ли го погледнала?

Вдигам отегчена очи и смуквам нова глътка.

– Нат – казвам и оставям питието си обратно на масата, – имаш си приятел. Трябва ли непрекъснато да ти напомням?

Натали ехидно се усмихва.

– Да не си ми майка?

Обаче не може да задържи дълго погледа си върху мен, не и докато ходещата покана за секс стои при касата и си поръчва кафе с кифли.

– А и Деймън не го е грижа, ако се заглеждам. Няма нищо против, стига всяка нощ да му духам.

Изпускам шумно въздух и се изчервявам.

– Гледай ти! Ех-а-а – казва широко усмихната тя. – Накарах те да се засмееш – протяга ръка и бърка в чантичката си. – Трябва да отбележа – вади мобифона си и отваря електронния бележник. – Събота. 15-и юни – движи пръст по екрана, – 1:54 следобед; Камрин Бенет се засмя на една от сексуалните ми шегички.

После прибира обратно мобифона в чантичката си, поглежда ме с онзи замислен поглед, с който гледа винаги, когато се кани да се прави на терапевт.

– Погледни го поне веднъж – казва напълно сериозно тя.

Само за да я накарам да се успокои, извръщам леко брадичка под ъгъл, който ми позволява да хвърля бърз поглед на мъжа. Той се мести от касата към края на барплота и взема питието си. Висок, със съвършено оформени скули. Хипнотизиращи зелени очи и щръкнала кестенява коса.

– Да – признавам аз и поглеждам Натали. – Страхотен е, но какво от това?

Натали предпочита да продължи наблюдението, докато той излиза през двойната стъклена врата и минава покрай витрината, чак след това ме поглежда и ми отговаря:

– О, боже господи – казва и широко разтваря в недоумение очи.

– Той е просто един мъж, Нат – отново засмуквам сламката. – Направо можеш да изпишеш „обсебена“ на челото си. Наистина си обсебена, само дето от мерак още не са ти потекли лигите.

– Занасяш ли ме? – изражението ѝ показва пълен шок. – Камрин, имаш сериозен проблем. Знаеш го, нали? – обляга се назад в стола. – Трябва да увеличиш дозата на лекарството. Наистина.

– През април спрях да го вземам.

– Какво? Защо?

– Защото е смешно – казвам с делови тон. – Нямам самоубийствени наклонности, така че няма причина да го вземам.

Тя клати срещу мен глава и скръства ръце на гърдите.

– Мислиш, че го предписват само на потенциални самоубийци? Не. Не е така – сочи ме за миг с пръст и го скрива в шепата си. – Това е неравновесие на химическа основа или някаква подобна гадост.

Аз леко се подсмихвам.

– О, така ли? Откога стана толкова веща по въпросите на душевното здраве и веществата, които се използват, за лекуване на най-различни болести? – повдигам леко вежди само колкото да ѝ покажа, че няма никаква представа за това, за което говори и когато тя сбърчва нос вместо отговор, продължавам: – Ще се лекувам по свой начин и не ми е нужно хапче за това.

Започвам с любезен тон обяснението, но неочаквано той преминава в гневен, още преди да завърша последното изречение. Често става така.

Натали въздъхва и усмивката изчезва напълно от лицето ѝ.

– Съжалявам – казвам аз, почувствала се неловко за начина, по който ѝ се озъбих. – Виж какво, знам, че си права. Не мога да отрека, че съм объркана и имам някакви емоционални проблеми и че понякога мога да съм такава кучка…

– Понякога? – промълвява тихо тя, но отново се усмихва и вече ми е простила.

Това също се случва често.

Леко ѝ се усмихвам и аз.

– Виждаш ли, просто искам сама да намеря отговорите.

– Какви отговори да намериш? – ядосала съм я. – Кам – казва тя и извръща настрани глава, за да изглежда замислена, – не ми е приятно да го кажа, но онази гадост наистина се случва. Просто трябва да се пребориш с нея. Разкарай я напълно, като започнеш да правиш неща, които те правят щастлива.

Е, добре. В края на краищата може би тя не е чак толкова непоносима, когато се прави на терапевт.

– Знам, права си – отвръщам аз, – но…

Натали повдига вежди в очакване.

– Какво? Хайде, изплюй камъчето!

Заглеждам се за малко в стената, докато мисля върху това. Колкото често седя и размишлявам за живота, толкова пъти се учудвам на всеки негов аспект. Питам се какво по дяволите правя тук? Дори и в този момент. В това кафене с това момиче, което познавам почти цял живот? Вчера се замислих: защо изпитвам нужда да ставам точно по едно и също време, и да повтарям всичко което и както съм го правила предишния ден? Защо? Кое принуждава всеки от нас да извършва неща, от които дълбоко в себе си всъщност иска да се освободи? Отмествам поглед от стената и гледам право в най-добрата си приятелка. Знам, че няма да ме разбере, но въпреки това, заради нуждата да го изрека, ѝ го казвам:

– Питала ли си се някога какво би било да поскиташ по света само с раница на гърба?

Лицето на Натали се отпуска.

– Ами, всъщност не. Може да е… ужасно.

– Е, помисли малко – казвам аз, навеждам се над масата и съсредоточавам цялото си внимание върху нея. – Само ти и една раница с няколко най-необходими неща. Няма сметки за плащане. Няма ставане по едно и също време, за да идеш на работа, която мразиш. Само ти и светът пред теб. Никога не знаеш какво ще ти донесе следващият ден, кого ще срещнеш, какво ще обядваш или къде ще спиш – давам си сметка, че така съм се увлякла във фантазията си, че и аз самата за миг може да се помисля за обсебена.

– Караш ме да се чувствам странно – казва Натали и ме поглежда неспокойно, сбръчква вежди и продължава: – Толкова ходене пеш, риск да те изнасилят, да те убият и да те захвърлят край някоя магистрала. А и това безкрайно ходене…

Явно мисли, че започвам да се побърквам.

– На какво ли се дължи всичко това? – пита тя и бързо смуква от сламката. – Звучи ми като криза на средната възраст. Та ти си само на двадесет – пак ме сочи с пръст, за да е по-убедителна, – а и едва ли си платила и една сметка през живота си.

Смуква нова глътка, чува се противно гъргорене.

– Може би не – отвръщам тихо и мислено си казвам: „но ще плащам, когато се преместя да живея при теб“.

– Така си е – казва тя и барабани с пръсти по чашата. – Всичко се цепи през средата… Я, почакай, не ме зарязваш, нали? – изглежда като вцепенена и предпазливо ме поглежда.

– Не, още не съм се отказала. Идната седмица напускам къщата на майка си и ще живея с една развратница.

– Кучка! – казва през смях тя.

Леко се усмихвам и отново се замислям за отминали неща, към които тя няма отношение, но въпреки това очаквам да има. Дори преди Иън да умре, винаги съм била склонна да мисля за необичайни неща. Вместо да седя и да си представям нови секс пози, както често пъти прави Натали, мислейки за приятеля си Деймън, с когото са гаджета от пет години, аз мечтая за неща, които наистина имат значение, поне в моя свят. Как бих почувствала въздуха в други страни върху кожата си, как мирише океанът, защо шумът от дъжда ме кара да се задъхвам. „Ти си потайно момиче“, ми е казвал неведнъж Деймън.

– Боже! – възкликва Натали. – Знаеш ли, ти си една странна загубенячка – клати глава със сламката между зъбите. – Хайде – казва внезапно Натали и става от масата, – не мога повече да понасям тези философски глупости, а и такива странни малки заведения като това те карат да се чувстваш още по-зле. Тази вечер отиваме в „Подземието“.

– Какво? Не, няма да ходя там.

– Напротив, отиваш – тя запраща празната си чаша в коша за боклук наблизо и ме хваща за ръката. – Този път ще дойдеш с мен, защото си най-добрата ми приятелка и повече на приемам твоето „не“ за отговор. – Усмивката ѝ със стиснати устни се е разтегнала по цялото ѝ леко загоряло лице.

Разбирам, че е сериозна. Винаги е такава, когато забележа този поглед – очите ѝ изразяват едновременно голямо нетърпение и решителност. Може би ще е по-лесно този път все пак да ида и това да приключи веднъж завинаги, иначе тя изобщо няма да ме остави на мира. Едно необходимо зло с такава упорита най-добра приятелка.

Ставам и мятам през рамо чантичката си.

– Още е само два часът – казвам аз.

Допивам остатъка от кафето с мляко и хвърлям празната чаша в същия кош за боклук.

– Е, да, ама първо ще идем да ти вземем някоя нова дрешка.

– А, не – отказвам решително, докато тя ме извежда през стъклените врати навън сред свежия летен въздух. – Това, че се съгласих да дойда с теб в „Подземието“, е достатъчен компромис от моя страна. Отказвам да ходя по магазините. Имам достатъчно дрехи.

Натали ме хваща подръка, докато вървим по тротоара покрай редицата броячи за паркиране. Усмихва се и ме поглежда.

– Е, добре. Тогава поне ще ме оставиш да те облека с нещо от моя гардероб.

– Какво му е лошото на моя?

Тя свива устни и прави физиономия, с която без думи ме пита защо изобщо ѝ задавам такъв смешен въпрос.

– Ами че това е „Подземието“ – отвръща тя, като че ли няма по очевиден отговор.

Е, добре. Има основание. С Натали може и да сме найдобри приятелки, но различията във вкусовете ни се забелязват от всеки. Тя е момиче с предпочитание към рокерския стил и е луда по Джаред Лето още от участието му във филма „Боен клуб“. Аз съм по-сдържана и рядко нося дрехи в черно, освен ако не съм на погребение. Не че Натали винаги се облича в черно или косата ѝ е с прическа емо, но тя никога не би се възхитила на нещо от моя гардероб, защото твърди, че в него всичко е твърде семпло. Аз пък се старая да бъда различна. Знам как да се обличам и съм сигурна, че привличам вниманието на мъжете, съдейки по начина, по който зяпат задника ми в любимите дънки. Никога не съм имала проблем с дрехите, които нося. Обаче „Подземието“ е за хора като Натали и затова предполагам, че ще трябва да изтърпя за една вечер облекло като нейното, за да не бия на очи. Не се старая непрекъснато да съм в крак с модата. Никога не съм го правила. Обаче определено мога да стана такава за няколко часа, ако това ще ми помогне да се слея с обстановката, вместо да стана обект на дръзки погледи и да привличам вниманието.


 
 

Съботна рецепта за еклери

| от chronicle.bg |

Ще ви прозвучи трудно… ще се изплашите… Но всъщност пареното тесто не се прави толкова трудно. Дори и да е без глутен. Както казва Роси – възможно е, а магията се намира в кухнята.

Всяка седмица Росица Гърджелийска ни предлага от своите рецепти за вкусотии, направени по нестандартен начин.

Роси работи във филмовата индустрия, но обича да готви и да пътува. Живее няколко години във Великобритания, преди да се завърне в България. Обича да посещава интересни места по света. В блога й www.primalyum.co.uk може да намерите рецепти за интересна и здравословна храна, както и истории за пътешествия.

Ето нейната рецепта за безглутенови еклери: 

Нужни продукти:

125 мл вода
125 мл пълномаслено мляко
110 гр масло
140 гр безглутеново брашно – комбинация картофено, тапиока и оризово
1 с.л. кафява захар
1/2 ч.л. сол
4-5 яйца
4 какаови зърна – обелени и счукани

Предложение за крем:

300 гр маскарпоне
1 с.л. кисело мляко
2/3 ч.ч. кафява захар
ликьор Амарето

Ще ви е нужен пош с голям кръгъл накрайник, за поставянето на крема  в еклерите.

еклери роси

Начин на приготвяне:

В средно голяма тенджера загрейте водата, млякото, маслото, захарта и солта и разбъркайте с дървена лъжица до пълно смесване.

Когато течността заври добре, наведнъж добавете брашното и започнете да бъркате много енергично до получаване на тесто, което да се отлепи от стените на тенджерата. Целия процес отнема секунди. След като се отдели от стените, продължете да бъркате още 20-30 секунди.

Прехвърлете тестото в купа и оставете да изстине леко, но трябва все пак да си остане доста топло.

Едно по едно започнете да добавяте четири яйца, като всяко яйце трябва да се поеме от тестото и то да стане еднородно, преди да се добави следващото. За първите две яйца може да използвате миксер, но след това продължете с дървена лъжица.

Тестото трябва да стане меко, но не течно и в никакъв случай твърдо. Може да ви се наложи да използвате част от петото яйце. Така че предварително си разбийте петото яйце и остатъка ще използвате за намазване на еклерите преди печене.

Прехвърлете тестото в пош с широк, кръгъл накрайник и се шприцоват топки с около 3 см диаметър върху хартия за печене или още по-добре – силиконова тавичка за печене.

Загладете повърхността с четка с остатъка от петото яйце, като действате внимателно, без натиск.
Поръсете със счуканите какаови зърна.

Пекат се на 200 градуса без вентилатор около 25 минути, в моята фурна стават за около 45 минути, като ги оставям вътре във фурната, след като съм я изключила, за да се изсушат още повече. Трябва да станат златисти като на снимките. Ако не са – продължете да ги печете.

Трябва напълно да изстинат върху решетка, преди да се напълнят с крем.

Разбийте маскарпонето с киселото мляко и малко по малко добавете захарта. Недейте да разбивате твърде дълго време, за да не се пресече.

Добавете ликьора, ванилия и каквито други аромати искате и внимателно разбъркайте с лъжица.

Напълнете еклерите със шприц. Внимание – пристрастяващи са!

 
 

Алкохолизмът засяга по-сериозно жените, отколкото мъжете

| от chronicle.bg, по БТА |

Американски учени откриха доказателство, че алкохолизмът засяга по-сериозно системата за възнаграждение в мозъка на жените, отколкото на мъжете.

Системата за възнаграждение в мозъка се състои от амигдала и хипокампус, които утвърждават полезния опит и взимат участие в създаването на спомени и вземането на решения.

За изследването учените събраха 60 човека, възстановили се след дългогодишна алкохолна зависимост, като ги разделиха в групи по равно – 30 жени и 30 мъже. Те събраха и равна по численост група от доброволци без проблеми с алкохола. Участниците бивши алкохолици са спазвали режим на въздържание от 4 седмици до 38 години. Всички преминаха невропсихологични оценки и ядрено-магнитен резонанс, за да се отчетат промените в мозъчната структура.

Изследванията проведоха учените от болницата в Масачузетс и училището по медицина към Бостънския университет. Те установиха, че структурата на системата за възнаграждение в мозъка на жените алкохолички е по-голяма, отколкото при тези, които не страдат от зависимостта. В същото време същите структури са по-малки в главния мозък на мъжете алкохолици, в сравнение с тези, които не са алкохолно зависими.

Всяка година трезвеност се свързва с 1,8 % намаляване на размера на мозъчните вентрикули, което показва, че възстановяването на мозъка от вредите от алкохолизма е възможно.

„Откритията ни подсказват, че може да е полезно да вземем предвид половите различия при лечението на алкохолизма“, каза експертът Гордън Харис.

 
 

Половин ден на снимачната площадка на „Съдби на кръстопът“

| от Евелина Бонева |

Водена от чувството за самоунижение, значително превъзхождащо баналното чувство за самосъхранение, отивам да се снимам във видно българско риалити шоу. Ще играя добра сестра. Денят започва подобаващо: алармата ми звъни в 07.00, 07. 05, 07.10 и 07.15, което е най-късният час за ставане.

Събуждам се в 08.05 ч. Грабвам петте тоалета за снимките, правя кафе за колежката, която ще ми вдигне косата с фиби и излизам. Полагам кафето внимателно в отредената му дупка в автомобила и през целия път карам изключително внимателно, за да остане там, където му е мястото. Пристигам благополучно на уреченото място и само два от петте тоалета са залети обилно с кафе. 

Закъсняла съм с малко повече от 30 минути и вече целият екип ме мрази.

Оказва се,че няма гримьор и в рамките на една минута трябва да преглътна мисълта,че ще ме дават по телевизията с анемична кожа на циреи. Нищо, никой не е перфектен, а и камерата ме обича. На касетките от детството ми съм супер сладка. Положителната страна е,че художничката харесва тоалетите ми и ги нарича стилни.Самата тя се е барнала в  пищящо лилава риза в стил граф Дракула и островърхи обувки на платформа. Това малко ме обърква, но нямам време да разсъждавам върху стила си,тъй като ме набутват в една кола, заедно с екранната ми фамилия и потегляме към дестинацията на снимките.

При преобличането установявам, че чорапогащникът ми се е скъсал отдолу, но не мисля,че е фатално, тъй като се преобличам само пред десетина човека. Гримирам се сама, така че да изглеждам като добра сестра с лек дневен грим и приятно лице. Уви, бъркам си със спиралата в окото, то започва да тече, размазва молива и заприличвам на хибрид между Кийт Флинт и клоуна Pennywise.

Първата сцена минава добре. Момчето, което отговаря за микрофона, залепва жици по бедрото и гърдите ми, което ме кара да се чувствам едновременно опасна, сексапилна и с поставен Холтер за следене на сърдечния ритъм. Нещо като Салма Хайек и Пенелопе Крус в онзи филм, в който са каубойки.

Само с едно единствено неволно движение на ръката залепям малкото микрофонче в ъгъла на съседната маса и от него започва да се чува пищящ звук.

След като го сменят с друго микрофонче, вече съм готова да демонстрирам таланта си. Оказва се, че съм доста естествена и режисьорът изпитва видимо удоволствие да работи с мен. Докато за другите е достатъчен само един дубъл, с мен прави поне по пет. Очевидно му харесва повече време да съм пред камерата.

Държа се толкова естествено, че на сцена номер 2 минавам вместо пред, през оператора, за да стигна до бара, при което го блъскам и той почти изпуска камерата, което май го докарва до прединфарктно състояние.

Вече е ясно,че телевизията е едно от моите призвания и се чувствам съвсем натурално пред обектива на камерата.

Уви, след малко става също толкова ясно,че сервитьорството не е. Опитът да пренеса табла с две чаши портокалов сок завършва със спорен успех, две счупени чаши и петна от портокал до петната от кафе. Но пък в крайна сметка актьорите не са длъжни да владеят други умения, освен да актьорстват. Не си представям Мерил Стрийп или пък Къванч Татлъту да носят табли. Така че злополуката по никакъв начин няма да попречи на Холивудската ми кариера.

И понеже съдбата обича смелите, утре продължавам.

 
 

Истинският Париж през погледа на гениите

| от Дилян Ценов |

 Париж – мястото, което не може да бъде сложено в никакви рамки. Не можеш да опишеш Париж. В този град всеки ще намери онова, от което се нуждае – така е било и така ще бъде винаги.

Магията там е навсякъде – в кварталите с тесните улички, познали падението и възхода, в големите булеварди, в спокойните води на Сена и под нейните мостове. Тя е в нощния мрак, който те изкушава да захвърлиш задръжките и страховете.  Париж е копнежът, който всички носим в себе си.

Но в последните три години обликът на града се промени под влиянието на тероризма. Атаките, на които все по-често става мишена, са удар по всички ценности, зад които той стои вече столетия наред. Страхът лесно измества фокуса на населението, и превръща Париж в опасно място, свързвано със заплахи за нови атентати. И се оказва много лесно  да забравим, че именно в Париж живеят и творят легенди като Едит Пиаф, Ив Сен Лоран, Жан Кокто, Оноре дьо Балзак, Виктор Юго, Хемингуей, Фицжералд и още стотици. Забравяме, че Париж е и винаги ще бъде град на творческата свобода и  вдъхновение за артистите, писателите, художниците на всяка епоха.

За него Фридрих Ницше казва: „Хората на изкуството имат един дом в Европа и това е Париж“.

Замисляли ли сте се защо атмосферата му не може да остави никого равнодушен? Кое е преходното и кое непреходното в този град? Как да продължим да гледаме на него като на люлка на изкуствата и културата?

Може би най-добрият подход в тази насока е ретроспекцията. Изкуството е онова, което запечатва истинския облик на града. Личностите, които едновременно черпят сили от града, но и създават образа му – те са Париж и той е тях. Французи или не, градът ги приема, както винаги ще приема всички хора на изкуството.

Нашата галерия ще ви припомни истинския Париж, защото един поглед назад във времето понякога върши учудващо добра работа.