„Между стените“ от Филип Маркулиев (ревю)

Флорика ВЕЛЕВА, „Хеликон-Благоевград“, lira.bg

„Между стените“ не е книга за хора със слаби сърца и изтънчени нрави. Също така не е подходяща за последователи на следните заглавия – „ Как да се държим културно и изискано в обществото, ресторанта и офиса“, „Отвори сърцето си и щастието само ще те открие“ или дори „В подземията на ефимерното утре“. В нея блика брутална сила и грубост, която опиянява с невъзможността да й устоиш. От първата до последната страница. Нещо като мазохистично удоволствие – хем боли и е гадно, хем се разтапяш от кеф. Боли от мимолетността, с която героите на тези тъжни разкази изникват и потъват в нищото. От подиграната безнадеждност на душите и телата, затворени „между стените“. От откритието, че личната ни история разказва всички други, пак на същото място. И от горчилката, с която пресичаме финала, ни живи, ни умрели от преживяното.

Защо ни харесва да се подлагаме на всичко това? Много просто. Заради хипнотизиращата и дива красота на нешлифования талант, който се разкрива пред читателските ни очи . Той може да не блести с поразяващата и благородна светлина на Кохинор, но затова пък реже с острите си ръбове недрата на човешкото, без да дава сметка за писъците от дейността си. Сграбчва ни за гърлото във всяка фраза и преживяване и ние покорно прокарваме очи през вулгарни думи и цинични размисли, питайки се до самия край как е възможно да ни се случва това.

Четенето на „Между стените“ е като любов от пръв поглед. Предизвиква бурна химическа реакция, която не е задължително да си обясняваш. Просто я изживяваш и я помниш докато си жив.

„Между стените“ тук