Лара Саба за най-провокативния филм в програмата на Sofia MENAR

| от |

Sofia MENAR Film Festival се организира от „Позор” със съдействието на Посолството на ИР Иран, Посолството на Държавата Палестина, Посолството на Република Ливан, Посолството на Кралство Мароко, Френския център – София, Чешкия център – София, Гьоте инстутит – София, Институт Сервантес – София.

 Повече информация за фестивала можете да намерите в Блога за арабска култура.

Една от новите звезди на ливанското кино – Лара Саба, прие да представи филма си „Обрат за секунди”  в рамките на шестото издание на Sofia MENAR. След като получи наградата за „най-добър филм” на най-големия фестивал за арабско кино в Европа – този в Малмьо, Лара Саба отговори на няколко въпроса специално за българските зрители. Едно интервю за „Позор“.

lara_saba

Каква е пресечната точка между главните персонажи във филма ви „Обрат за секунди?

Филмът разказва историята на трима души от един град… Те идват от различни места, минават един покрай друг, но никога не се срещат, докато ефектът от един инцидент рязко не повлиява върху живота и на тримата! Нур губи своите родители в автомобилна катастрофа и целият й живот се срива… Индия има всичко, за което една жена може да мечтае, освен дете… Маруан е на 12 години и живее с агресивната си майка-алкохоличка, за да сложи край на нейното физическо и емоционално насилие, той решава да напусне дома си. В сценария един инцидент може да доведе до друг и след това до следващ в нечий друг живот. Трима души, уловени в момент, когато животът им се променя драстично под влиянието на сложната взаимосвързаност на чуждите реакции.

Филмът дава светлина на подземния свят в Бейрут, как реагира публиката след премиерата в Ливан. А как стана така, че филмът беше избран за ливанското предложение за чуждоезичен „Оскар?

Хората обикновено казват, че са разтърсени след филма. 80 до 90% от хората са харесали филма и ни благодарят за вълнуващия, макар и много мрачен филм. Много от тях споделят, че той ги е провокирал да мислят за проблеми, които обикновено не представляват повод за притеснение за тях. Колкото до ливанското представяне за наградите „Оскар”, критиците и членовете на филмовата академия сметнаха, че има два ливански филма, които са подходящи да представят страната, но екипът на другата продукция не успя да завърши филма си навреме и така с късмет „Обрат за секунди” попадна в списъка с предложенията.

Откъде ви дойде идеята за „Обрат за секунди”? Как се срещнахте със сценаристката Нибал Аракджи?

Започнах да работя по филма през октомври 2010 г., когато Нибал дойде при мен с един сценарий. Нелинейният ход на сюжета се разкрива докато гледаме филма, искам пълното внимание и участие на публиката, която да разбере и моя принос към него. Това е сценарият на Нибал, но моята гледна точка. Структурата на филма не е нова за киното като цяло, но е може би нова за регионалното кино, според мен във филмите ние имаме тази прекрасна свобода да ходим назад и напред, време/пространство не са твърда концепция. Това, което е важно, не е само историята, която ние разказваме, но и емоциите, които искаме да пресъздадем, взаимодействието с публиката, посланието, което предаваме…

Имате сериозен опит в документалното кино, но това е пълнометражният ви дебют в игралното кино. Къде се чувствате по-комфортно?

Игралното кино е първата ми любов, за която копнеех след дипломирането. Филмите, по които работех, докато бях още студентка, декорите, магическите трансформации на актьорите, светлините, филмовите ролки… Открих документалното кино по-късно и се влюбих в силните характери, с които се сблъсквах. Магията е навсякъде когато се опиташ са разбереш света, хората, тяхната мотивация. Предполагам, никога няма да избера и по някакъв начин да смеся жанровете.

У нас ливански филми се прожектират само в програмата на Sofia MENAR и публиката не е запозната с киното от вашата страна. Разкажете ни каква е ситуацията с киното в Ливан. В България хората гледат предимно чужди продукции, а българските филми са доста слабо посетени. Ходят ли ливанците на кино, за да гледат ливански филми?

Няма ливански обществен фонд, който да поддържа ливанското кино, няма ливанска филмова индустрия, нито сериозни разпределения. Голяма част от ливанските кино комплекси работят на пълен капацитет с американски блокбастъри.

Единственият начин да се финансира филм е той да бъде избран от Международната комисия по фондовете, предимно френски, и това повдига въпроса за кого ние правим филмите. За да бъдеш избран, трябва да съответстваш на образа, който те имат за съответната страна. За щастие, частното финансиране, киното като сериозна бизнес инвестиция всъщност набира голяма скорост. Ние всички правим каквото е по силите ни и е чудесно да виждаш как все повече и повече филми се продуцират. При все това ливанските филми са резултат от лични битки през всички етапи на създаването им… Ливанските режисьори се борят да правят филми и техните филми да бъдат излъчвани. В Ливан, киното все още не е индустрия. Надявам се това да се случи в най-скоро време.

Кажете ни 5-те филма, които ви направиха най-голямо впечатление през 2013.

Бих искала да цитирам само някои от филмите, които много харесах, но не бих ги нарекла „най-добрите 5” – “Зверовете на Дивия Юг”, “Artificial Paradise”, “ The Place Behind the Pines”, “Гравитация”, “Рубинената нощ”…

 

Може да гледате „Обрат за секунди” на 22-ри януари от 18.30ч. в Евро Синема.

 
 

Кой е Алекс Клер и какви ги свърши в България

| от chronicle.bg |

Алекс Клер – това име говори на мнозина в България нещо, единствено ако към него добавим и „Too Close“. Извън хитовото си парче обаче рижият британец, приел юдаизма, има три албума, страхотен плътен глас и невероятно поведение на сцената. Всичко това могат да потвърдят онези, успели да го видят на живо в Sofia Live Club на 24 април.

Алекс Клер е  роден в лондонския район Саутуорк. Израства, слушайки джаз записите на баща си и отрано бива привлечен към блуса и соул музиката. Като дете взима уроци по тромпет и китара, но с времето поставя основен акцент върху свиренето на китара. Постепенно проявява интерес и към стилове като дръм-енд-бейс и дъпстеп.

Всичко това се усеща в музиката, която прави – на сцената застава с шапка и микрофон в ръка, а от двете му страни има барабанист и басист. Музиката, която се получава в комбинация с мощния му, плътен глас, е смес между всички стилове, които са го вдъхновявали.

В свое интервю казва, че е разбрал, че трябва да се занимава с музика, когато бил на 17 години. Тогава свирел на барабани в група, но гласът му като беквокал заглушавал всички. „Не че имам по-добър глас, а че е по-силен“, казва Алекс Клер.

Ако го слушате на живо, ще разберете, че е взел правилното решение за бъдещето си. Мощният му глас преминава като ударна вълна из цялата зала.

Изненадващо, на живо звучи дори по-добре, отколкото на запис. Ако на моменти вокалът оставя баса и барабаните да водят, то в следващите силният глас на Алекс Клер се откроява ярко. През цялото време, докато е на сцената, той общува с публиката. Алекс Клер е от онези изпълнители, които не просто гледат, но и виждат различните лица пред себе си и сякаш това ни най-малко не го притеснява, точно напротив. В края на концерта вече се чувстваш свързан с изпълнителя на сцената, сякаш преживяването заедно е било сближаващо – като начало на приятелство.

Преди да изпълни хита си Too Close, Алекс Клер моли всеки от публиката да остави телефона си и да изслуша парчето, без да снима. Всички без двама-трима се подчиняват. Изпълнението кара цялата публика да пее и да се движи като общ организъм.

След като басистът, барабанистът и Алекс напускат сцената, всичко утихва. След това на бис излиза само Алекс с китара и започва акустична игра с публиката, която се превръща в негов беквокал и му помага с припевите. Казва, че от години не е имал толкова шумен концерт и на няколко пъти повтаря, че би се върнал отново с концерт тук. Затова и след като сцената угасва зад гърба му, всички са спокойни, че тази среща не е била последна.

За съжаление, няма видео, което да улови онова, което се случи на сцената на Sofia Live Club – непрофесионалната техника не може да се справи с магията на това изпълнение. Вижте няколко снимки от концерта в галерията.

 
 

От ходене се поумнява

| от chronicle.bg, по БТА |

Учени от университета Ню Мексико Хайлендс в Лас Вегас откриха, че ходенето подобрява притока на кръв към главния мозък и засилва паметта и познавателните способности на хората, съобщи изданието „ЮрикАлърт!“.

Ефектът е по-слабо изразен в сравнение с бягането, но е значително по-голям, отколкото при карането на велосипед. До изводите си авторите на изследването стигнаха по време на наблюдения върху 12 младежи в добро здраве.

Доброволците се придвижваха с постоянна скорост около един метър в секунда. Кръвоснабдяването на главния мозък се измерваше с ултразвук.

През 2015 г. австралийски учени доказаха, че когато става дума за общото здравословно състояние, сърдечно-съдовата система и намаляването на риска от преждевременна смърт, ходенето е по-полезно от бягането, припомня в. „Дейли мейл“. Експертите установиха, че хората, които първоначално правели по 1000 крачки на ден, а постепенно стигнали до 10 000 дневно, намалили наполовина риска от преждевременна смърт. Дори тези, които увеличават крачките си от 1000 до 3000 на ден, намаляват риска с 12 %.

 
 

23 филма, обвинени в расизъм заради кастинга

| от |

Холивуд се побърква по какво ли не. Но един от най-големите проблеми е предимството на белите актьори пред останалите – дори когато ролята не е на бял човек.

През 1965 година легендата Лорънс Оливие се боядисва в черно, за да играе в „Отело“. Джон Уейн пък, който е по-американец от Белия дом, играе монголеца Чингис Хан. Днес имаме Скарлет Йохансон в „Дух в броня“, както и доста други – Мат Деймън и целия каст на „Изход: Богове и Царе“.Официалният термин е „whitewashing“ и буквално се превежда като „промиване“.

Режисьорите твърдят, че не могат да намерят актьори със съответния произход и цвят на кожата, които да успеят да изнесат целия филм. Казват, че всичко е измислица и затова няма значение кой какъв човек играе или пък просто се примиряват с това, че имат някой да играе ролята там.

В зенита на политическата коректнос, ще ви покажем 23 филма, в които актьорите играят освен роля, и раса. Прощавайте, но Ема Стоун играе полуазиатка!

 
 

Дъщерята на Еминем порасна

| от chronicle.bg |

За първи път чухме за Хейли Скот през 2002 година, когато татко й пусна „Hailie’s Song“. В нея Еминем обяснява как тя е дала смисъл и стойност на живота му и колко се гордее, че е неин баща. Тогава тя беше едва на 7.

В песента осен любовта към дъщеря си, Еминем изразява и омразата към майка й – Кимбърли Ан Скот или накратко Ким.

Въпреки, че знаем за Хейли още от началото на рап кариерата на баща й, тя води изключително личен живот. До скоро – когато реши да се появи в социалните мрежи.

Еминем и майката на Хейли – Ким, се запознават в гимназията. През 1999 година се женят, 4 години след като се ражда дъщеричката им. През 2001 обаче семейството се развежда. Горе-долу по това време Маршал получава обвинения, че текстовете на песните му са агресивни към жените, и в частност към Ким, която той твърди, че ще убие. Да не говорим, че по същото време рапърът трябва да се справя и със зависимостта си.

През 2006 година Еминем и Ким се женят отново, но и се развеждат отново само след няколко месеца. До 2010 година успяват да се помирят, а 4 години по-късно в песента си „Headlights“ той й се извинява публично и казва, че я обича. В момента двамата продължават да са разделени.

Това идва да ни покаже колко трудно детство е имала Хейли. Днес тя е на 21 години и най-накрая е смятана за възрастен от законите на САЩ. Акаунтът й в Instagram е на около 6 месеца, но напоследък тя започна да поства в него все повече и повече снимки.

Какво знаем за нея можете да видите в галерията ни.