Кутийковците вече са и на книжния пазар

| от | |

На книжния пазар може да намерите новото заглавие на Сиела „Тук има чудовища“ от Алън Сноу- книгата, вдъхновила анимационния филм „Кутийковците“, който паралелно с книгата излиза на широк екран, reald 3d. Филма е дело на екипа създал култовата анимация „Коралайн и тайната на огледалото 3D“.

„Кутийковците“ е комична история, която надниква в Сиренвил – градче от шикозната Викторианска ера, потънало в изобилие, изисканост и най-миризливите първокласни сирена. Под чаровните му павирани улици живеят кутийковците – страховити същества, които нощем изпълзяват от каналите и отмъкват най-скъпите за жителите на Сиренвил неща – децата и сиренето им. Поне такава е легендата, в която вярват местните хора. А истината е, че кутийковците са част от подземна общност странни и обичливи чудаци, които носят върху себе си рециклирани картонени кутии, също както костенурките носят на гърба си своите черупки.

След като човешкото бебе Егс (озвучено в оригинал от Исаак Хемпстед-Райт) попада при кутийковците, те го отглеждат като свое. Така то става част от бандата чудаци, които се гмуркат в купчини боклук и събират изхвърлени механични джажди. Когато животът на кутийковците е застрашен от злия унищожител на вредители Арчибалд Прекрасни Краднър (озвучен в оригинал от носителя на „Оскар“ Бен Кингсли), който иска да ги елиминира, за да бъде приет в обществото на Сиренвил, бандата добросърдечни несръчковци няма друг избор, освен да се обърне за помощ към своя осиновен син и Уини – момиче с приключенски дух от богато човешко семейство. Двамата имат нелеката задача да обединят двата свята, разлюлени от ветровете на промянта и… сиренето.

„Тук има чудовища“ разпалва въображението с дръзки герои, прекрасни илюстрации и други фантастични изобретения, които напълно ще задоволят детския апетит за забавление. С великолепните си илюстрации и сюжет, изграден с богато въображение, „Тук има чудовища“ показва, че може би Роалд Дал има наследник в ХІХ век и че Дж. К. Роулинг може би има конкуренция.

Появата

Беше късна неделна вечер и Плъховмост мълчеше – сребърносив под лунната светлина. По здрач бе валяло и дъждът бе отмил облака дим, който обикновено виснеше над града. Сега дългите сенки на фабричните комини падаха в мазните локви по пустите улици. Градът си почиваше.

В алеята, минаваща зад Предната улица, помръдна тежкият железен капак на отводнителна шахта сред камъните. Нещо го буташе изотдолу.

Едната страна се повдигна с няколко сантиметра и две очи внимателно огледаха алеята през процепа. Капакът се повдигна още повече и се плъзна настрани. Появи се глава на момче, с дървен шлем с девет или десет антени. Момчето надникна през отвора и се огледа, после затвори очи и заслуша. За миг всичко бе тихо, после далечен кучешки лай отекна от стените и отново се възцари тишина. То отвори очи, пресегна се от дупката и се измъкна на алеята. Облеклото му беше много странно – дълга до земята широка връхна дреха, изплетена от меко въже, а под нея – къс цял костюм от стар чувал за захар. Краката му бяха увити в намотан груб плат, завързан с канап.

Над него се издигаше необичайно приспособление, прикрепено с кожени каишки за раменете му. На гърдите му имаше дървена кутия с ръчка за навиване от едната страна и два месингови бутона и копче отпред. Гъвкава метална тръба свързваше кутията с чифт свити криле на гърба му, изработени от кожа, дърво и месинг.

Момчето плъзна капака на шахтата обратно, бръкна под костюма си и извади кукла, облечена точно като него, на коя-то заговори.

– Дядо, отгоре съм. Мисля, че довечера ще трябва да градинарствам. Неделя е и всичко е затворено. Кофите зад странноприемницата ще са празни.

Чу се пукот на статично електричество и слаб глас долетя от куклата.

– Добре, но внимавай, Артър! И помни, взимай само от по-големите градини… и то само ако има изобилие! Много хора оцеляват единствено благодарение на собствената си реколта.

Артър се усмихна. Беше го чувал много пъти.

– Не се тревожи, дядо, не съм забравил! Ще се обадя веднага щом приключа.

Момчето върна куклата под костюма си и започна да навива ръчката на кутията на гърдите си. Слабо бръмчене се чуваше почти две минути, докато навиваше, спирайки за малко, когато ръката започваше да го боли.

После някъде вътре в кутията звънна звънче и Артър спря. Приклекнал, огледа силуетите на сградите и натисна едното копче. Крилете на гърба му се разгънаха. Натисна другото копче и в същото време скочи колкото можа по-високо. При скока крилата безшумно загребаха въздух. В дъното на маха си се сгънаха, издигнаха се и пак се спуснаха. Крилете го задържаха във въздуха, на няколко стъпки над земята. Артър завъртя леко копчето, наклони се напред и вече се движеше. Усмихна се… Артър летеше.

Напредваше бавно по алеята, без да се подава над стените. Когато стигна до края, отново настрои копчето и се издигна до пролуката между еднаквите покриви на фабриката за лепило. Знаеше маршрут, скрит от очите на жителите на града. Когато бе тъмно или имаше гъст смог, беше лесно. Но тази вечер бе ясна и с пълнолуние. Вече два пъти в подобни вечери го бяха забелязвали деца – през прозорците на стаите си. Засега се измъкваше, тъй като никой не им вярваше, когато твърдяха, че са видели фея или летящо момче, но тази вечер не биваше да рискува.

Артър стигна до края на пролуката между покривите. Спусна се леко и прелетя през големия двор на конюшня. Един кон вдигна глава и леко изцвили. Артър настрои скоростта на крилете и увеличи височината, конят го притесни. На другия край на двора отново се издигна над огромен портал с шипове. Пресече пуста алея, спусна се по тясна улица, по която плътно един до друг бяха наредени гърбовете на къщи без прозорци, и стигна до друга висока стена. Внимателно настрои копчето и много леко се вдигна дотол18

кова, че да вижда какво има отвъд зида. Там се простираше голяма зеленчукова градина, окъпана от бледата светлина, която хвърляха прозорците на къщата. Артър видя, че единият беше отворен и оттам долитаха повишени гласове и тракането на плочки за домино.

„Значи ще са заети“, помисли си момчето и отново огледа градината. До стената в най-отдалечения от къщата край имаше голям навес.

Отново погледна към къщата, после се издигна над стената и се насочи към парника, като внимаваше да не попадне в светлината от прозорците. Спря пред вратата на оранжерията и изключи и сгъна крилете. Когато отвори вратата, топло ухание облъхна лицето му, смесица от аромати – някои познати, други не.

Парникът бе изпълнен с тъмни листати силуети, виснали от покрива, други се виеха по почти невидими опънати въжета. Артър разпозна домати, краставици и грозде над главата си.

Момчето си проправи път до дърво, израснало край далечната стена, което имаше клони само на върха. До ствола му, под клоните, висеше голяма връзка банани.

Едва сдържайки задоволството си, Артър откъсна един банан, обели го и лакомо го изяде. Когато свърши, се обърна към парника – нищо не се беше променило. Бръкна под костюма си и извади мрежеста торба, после с нетърпение задърпа връзката банани. Не беше толкова лесно да се откъс-не цялата, колкото беше с единия банан, и Артър разбра, че трябва да дърпа с всички сили. Но бананите не падаха. В отчаянието си скочи с два крака във въздуха и ги размаха. Внезапно се чу силен пукот и цялата връзка, заедно с момчето, падна на земята. Дървото отскочи назад и удари стъкления покрив със силен трясък.

„Хей! Има нещо в оранжерията!“, долетя вик откъм къщата.

Артър трескаво се изправи на крака, грабна мрежестата торба и погледна през стъклото – в градината все още нямаше никого. Втурна се да събере колкото се може повече банани и ги натъпка в торбата. В този миг чу затръшване на врата и звук от стъпки – и побягна към градината.

През зеленчуковите лехи с усилие се носеше много едра дама с много дълга пръчка. Артър се хвърли към градинската стена, бясно натисна бутоните на кутията си и скочи. Крилете му се разтвориха рязко и започнаха да плющят, но не достатъчно силно, че да го издигнат, и той се озова на земята. Изохка – бананите бяха допълнителен товар! Но не беше готов да ги пусне и да отлети с празни ръце – бяха твърде ценни. Все още стиснал торбата с една ръка, Артър се пресегна с другата към копчето от кутията и силно го завъртя. Крилете незабавно удвоиха силата на плясъка си и движението им стана размазано. Жената вече го достигаше, но Артър се изстреля почти верти20

кално нагоре. Тя побесня от ярост и размаха пръчката над главата си. Преди Артър да излети на безопасно разстояние, един силен удар се стовари върху крилете му и го запрати напред във въртеливо движение.

– Малък безобразнико! Върни ми бананите! – изкрещя жената.

Артър се си пое дъх над стената, за да се стабилизира, бързо настрои крилете и прескочи от другата страна.

Стомахът му се беше свил на топка. Опасността го грозеше винаги когато излизаше нощем да събира храна, а този път бе най-близо до залавянето откогато и да било досега. Трябваше да се скрие някъде на спокойствие, да си почине и да се възстанови.

„Де да можехме да живеем над земята като всички останали!“, помисли си той със съжаление.

Сега прелетя през града по най-безопасния маршрут, който му беше известен – между покривите, по най-тъмните улички и през пустите дворове – докато накрая не стигна до изоставения Дом на сиренето.

Домът на сиренето бе най-внушителната постройка в града, по-високи от нея бяха единствено някои от фабричните комини. В миналото тя бе домът на сиренената гилдия в Плъховмост. Но сега тази индустрия бе загинала и гилдията с всичките ѝ членове бе разорена. Прозорците и вратите на сградата бяха заковани с дъски и тя пустееше. Позлатените статуи, чийто блясък някога се виждаше от целия град, бяха почернели от същите тези сажди, които отровиха сиренето.

Артър кацна на билото на покрива и започна да се настанява сред статуите, когато до ушите му долетя тъжно блеене. Заинтригуван, той се заслуша внимателно, но не чу нищо повече, затова скри бананите зад една статуя, изкатери се по покрива и долетя до плочата най-отгоре, на която се крепяха ветропоказателят и гръмоотводът.

Пред него се простираше пълна панорама на града и заобикалящите го местности, пресичана само от комините на заводите. В далечината, на лунната светлина, различи някаква процесия, поела към гората. Изглежда група конници преследваше нещо.

Ловът

Странни звуци се процеждаха през гората – дращене, блеене и ръмжене. А най-странният от всички силно приличаше на гайда, или на звука, който би издавала гайда, ако е яростно задушавана под одеяло. На малката обляна с лунна светлина полянка насред гората звукът се усили. Внезапно в храстите от едната страна на полянката зашумоля трескаво и три големи кръгли пити сирене изскочиха от гъсталака, препускайки колкото ги държат краката. Профучаха през полянката с паникьосано блеене и изчезнаха в храсталаците от другата страна. За миг отново се възцари тишина.

Изведнъж храстите избухнаха в ново шумолене точно там, откъдето се появиха сирената, този път придружено с ръмжене. Глутница най-разнообразни хрътки изскочи на полянката. Кучетата тичаха в кръг и от муцуните им се носеше ръмжене. Едното, дребно и дебело, подобно на кръстоска между дакел и кълбо вълнена прежда, бе залепило нос за земята и съсредоточено душеше.

Точно то изсумтя, прекоси полянката и се спусна след сирената. Останалите хрътки го последваха.

Странният звук на гайдата приближи – заедно с неясни човешки викове. От храсталаците се разнесоха пукот и трясък, след което на полянката се появи най-странното създание досега. То бе с четири кльощави крака, стърчащи от нещо, подобно на обърната лодка от старо зебло. Отпред имаше глава, направена от стар кашон с грубо изрисувана конска физиономия. На гърба му яздеше едър гневен мъж.

– Накъде поеха? – изкрещя той.

Изпод зеблото се появи ръка и посочи през полянката. Ездачът наду рога си, при което въздухът се изпълни с ужасните звуци, приличащи на гайда. След това рогът бе вдигнат високо и стоварен с всичка сила върху коня.

– Хххммммггггффффф гммммммгмммм хффффф! – разнесоха се сподавени викове на болка отдолу.

Създанието се заклатушка през полянката и под все по-силните удари на ездача ускори ход. Появиха се още мъже на такива странни животни, последвали звука на рога, тъкмо навреме, за да видят как водачът им изчезва в горичката. И те заудряха конете си и над виковете на животните се носеха: „Давай!“ и „Дий!“

Предните крака на последното от създанията внезапно спряха. Обаче задните продължиха да се движат и неизбежно се сблъскаха с предните. Чу се „уф!“ и изпотено зачервено лице се подаде от предницата на съществото.

Главата се обърна към ездача и проговори:

– Край, Щука! Писна ми! Искам да се кача горе!

– Ама моят ред дойде едва в началото на гората, а ти се вози доста дълго през полето! – заоплаква се ездачът. От зад-ницата на животното се показа още едно лице и се включи в разговора.

– Да! Освен това, Гризъл, ти се опита да ни накараш да прескочим портата!

– Няма да продължа и ще обвиня вас двамата, ако си изпатим, задето сме изостанали – процеди физиономията отпред.

– Добре де! – нацупи се ездачът и скочи на земята. Свали сакото и цилиндъра си, а тялото на създанието се повдигна и отдолу се показаха двама мъже. Предният свали ремъците от себе си и на негово място застана ездачът. Тялото се спусна, новият ездач нахлузи сакото и шапката и се покачи на седлото с известни затруднения.

– Да не си посмял да минеш през потока – натърти зад-ницата.

– Добре, но гледайте да ги настигнем – каза новият ездач. – Знаете какви са правилата за последния!

От гората вече се изнизваше странна върволица. Първо сирената, няколко мига след тях хрътките, последвани от ловците. В този момент първата сиренохрътка нападна. Едно от по-малките сирена се влачеше на няколко метра зад останалите и беше лесна плячка. С един скок кучето го затисна с предните си лапи. Скимтейки и блеейки, сиренето се опита да се освободи, но не успя. Краката му се подгънаха и то се стовари в тревата.

 
 

Референдумите – новата мода

| от |

В Трън с референдум се реши да няма добив на злато от мината „Злата“. След бай Тошо природата в Трън е с най-висок рейтинг – цели 93% гласували за нея. В Стара Загора пък 85% от гласувалите искат местността „Бедечка“ да се съхрани като парк. За жалост гласувалите са само 15% от всички с право на глас, така че референдумът е невалиден. Но е имало референдум!

Референдумите станаха като протестите – започват да се правят за щяло и нещяло. Така и трябва – щом държим на демокрацията, нека хората решават сами и си носят отговорността. Нека има референдуми за всичко! Или поне за жизнено важните неща.

Кога да има режим на нещо си

Когато няма да има вода една седмица, заради смяна на тръбите, защо просто не се направи един референдум кога да е тази седмица? И не става въпрос всички да гласуват с „Никога“ и да имаме топла вода вечно. Става въпрос, че половината хора на света в България са на море след месец и ще е много по-комфортно, ако изчакате малко. Тръбите са седели в земята 10 години. Дали ще седят още един месец или не – все тая.

Дали да има интервю с националния отбор след мач

И като цяло какво да се дава по телевизията. Нека хората си изберат от палитра с неща какво да гледат. След като никой не иска да слуша футболистите „пак да казват“ за енти и найсти път, нека се забрани със закон. Живеем в демокрация! Свободата на словото трябва да е право само за тези, които не говорят глупости. Дори можем да разширим тази логика – нека всяко предаване направи свой референдум за това кой да коментира. Но отново – нека избира от палитра с предложения. Защото народът на две магарета сено не може да раздели, а ако ги няма магаретата, това сено няма да знае какво да го прави.

Референдум за това кой да гласува

Някои хора не искат да гласуват. Други пък искат само определени хора да гласуват. Нека народът реши колко да решава народът! Всичко останало е дискриминация.

Референдум за нефинансови професионални бонуси

Вижте, ако заплатата ви е ниска и вършите безперспективна и изморително монотонна работа, може да сте кисели и вулгарни едновременно. Ако продавате ужасни, но и прекалено скъпи дрехи в магазин, където по цял ден никой не влиза и сте в добро настроение, или сте луд, или лицемерен. Нека с един референдум се решат нещата, на които тези хора да имат право. Например, да могат да си допушат цигарата преди да влязат след теб. Или да могат да си взимат пълния 1 час обедна почивка.

 
 

Самостоятелният филм за Хан Соло остана без режисьори

| от chronicle.bg, по БТА |

Фил Лорд и Кристофър Милър няма да режисират самостоятелния филм за Хан Соло от „Междузвездни войни“ поради творчески различия с „Лукасфилм“, съобщи президентът на компанията Катлин Кенеди, цитирана от Асошиейтед прес. Тя добави, че скоро ще бъде избран нов режисьор.

Фил Лорд и Кристофър Милър работиха по продукцията с актьора Олдън Ерънрайх в главна роля от месеци. Други звезди, които ще участват във филма, са Доналд Глоувър, Уди Харелсън, Фийби Уолър-Бридж, Емилия Кларк и Танди Нютън.

„За съжаление възгледите ни не съвпадаха с тези на партньорите ни по проекта. Обикновено не сме фенове на израза „творчески различия“, но веднъж поне това клише е вярно. Гордеем се с невероятната работа на световно ниво, която свършиха нашият екипа и актьорите“, гласи официалният коментар на двамата режисьори.

Филмът за Хан Соло, който все още няма име, ще излезе през май 2018 г.

 
 

Jay-Z пуска нов албум

| от |

Джей Зи оповести, че пуска нов албум, озаглавен „4:44″, съобщи Контактмюзик. Това бе съобщено малко след вестта, че съпругата му Бионсе е родила близнаци.

Дискът ще излезе на 30 юни, като ще е предназначен изключително за ползващите стрийминг платформата Тайдъл.

„4:44″ ще е с ролята на 13-и негов соло албум, като Джей Зи е издал също три диска, записани в сътрудничество с други музиканти, концертен албум, пет албума с компилации и албум със саундтрака от филм.

Успехите на Джей Зи в света на хип-хоп музиката са ненадминати – от 1998 г. всеки негов соло диск оглавява американската класация за албуми. Във Великобритания успехите му не са толкова големи, но през 2013 г. албумът му „Magna Carta…Holy Grail“ оглави британския чарт.

Фактът, че „4:44″ е предназначен изключително за ползвателите на Тайдъл, не е изненадващ – Джей Зи е сред музикантите, които лансираха музикалните стрийминг платформи.