Кутийковците вече са и на книжния пазар

| от | |

На книжния пазар може да намерите новото заглавие на Сиела „Тук има чудовища“ от Алън Сноу- книгата, вдъхновила анимационния филм „Кутийковците“, който паралелно с книгата излиза на широк екран, reald 3d. Филма е дело на екипа създал култовата анимация „Коралайн и тайната на огледалото 3D“.

„Кутийковците“ е комична история, която надниква в Сиренвил – градче от шикозната Викторианска ера, потънало в изобилие, изисканост и най-миризливите първокласни сирена. Под чаровните му павирани улици живеят кутийковците – страховити същества, които нощем изпълзяват от каналите и отмъкват най-скъпите за жителите на Сиренвил неща – децата и сиренето им. Поне такава е легендата, в която вярват местните хора. А истината е, че кутийковците са част от подземна общност странни и обичливи чудаци, които носят върху себе си рециклирани картонени кутии, също както костенурките носят на гърба си своите черупки.

След като човешкото бебе Егс (озвучено в оригинал от Исаак Хемпстед-Райт) попада при кутийковците, те го отглеждат като свое. Така то става част от бандата чудаци, които се гмуркат в купчини боклук и събират изхвърлени механични джажди. Когато животът на кутийковците е застрашен от злия унищожител на вредители Арчибалд Прекрасни Краднър (озвучен в оригинал от носителя на „Оскар“ Бен Кингсли), който иска да ги елиминира, за да бъде приет в обществото на Сиренвил, бандата добросърдечни несръчковци няма друг избор, освен да се обърне за помощ към своя осиновен син и Уини – момиче с приключенски дух от богато човешко семейство. Двамата имат нелеката задача да обединят двата свята, разлюлени от ветровете на промянта и… сиренето.

„Тук има чудовища“ разпалва въображението с дръзки герои, прекрасни илюстрации и други фантастични изобретения, които напълно ще задоволят детския апетит за забавление. С великолепните си илюстрации и сюжет, изграден с богато въображение, „Тук има чудовища“ показва, че може би Роалд Дал има наследник в ХІХ век и че Дж. К. Роулинг може би има конкуренция.

Появата

Беше късна неделна вечер и Плъховмост мълчеше – сребърносив под лунната светлина. По здрач бе валяло и дъждът бе отмил облака дим, който обикновено виснеше над града. Сега дългите сенки на фабричните комини падаха в мазните локви по пустите улици. Градът си почиваше.

В алеята, минаваща зад Предната улица, помръдна тежкият железен капак на отводнителна шахта сред камъните. Нещо го буташе изотдолу.

Едната страна се повдигна с няколко сантиметра и две очи внимателно огледаха алеята през процепа. Капакът се повдигна още повече и се плъзна настрани. Появи се глава на момче, с дървен шлем с девет или десет антени. Момчето надникна през отвора и се огледа, после затвори очи и заслуша. За миг всичко бе тихо, после далечен кучешки лай отекна от стените и отново се възцари тишина. То отвори очи, пресегна се от дупката и се измъкна на алеята. Облеклото му беше много странно – дълга до земята широка връхна дреха, изплетена от меко въже, а под нея – къс цял костюм от стар чувал за захар. Краката му бяха увити в намотан груб плат, завързан с канап.

Над него се издигаше необичайно приспособление, прикрепено с кожени каишки за раменете му. На гърдите му имаше дървена кутия с ръчка за навиване от едната страна и два месингови бутона и копче отпред. Гъвкава метална тръба свързваше кутията с чифт свити криле на гърба му, изработени от кожа, дърво и месинг.

Момчето плъзна капака на шахтата обратно, бръкна под костюма си и извади кукла, облечена точно като него, на коя-то заговори.

– Дядо, отгоре съм. Мисля, че довечера ще трябва да градинарствам. Неделя е и всичко е затворено. Кофите зад странноприемницата ще са празни.

Чу се пукот на статично електричество и слаб глас долетя от куклата.

– Добре, но внимавай, Артър! И помни, взимай само от по-големите градини… и то само ако има изобилие! Много хора оцеляват единствено благодарение на собствената си реколта.

Артър се усмихна. Беше го чувал много пъти.

– Не се тревожи, дядо, не съм забравил! Ще се обадя веднага щом приключа.

Момчето върна куклата под костюма си и започна да навива ръчката на кутията на гърдите си. Слабо бръмчене се чуваше почти две минути, докато навиваше, спирайки за малко, когато ръката започваше да го боли.

После някъде вътре в кутията звънна звънче и Артър спря. Приклекнал, огледа силуетите на сградите и натисна едното копче. Крилете на гърба му се разгънаха. Натисна другото копче и в същото време скочи колкото можа по-високо. При скока крилата безшумно загребаха въздух. В дъното на маха си се сгънаха, издигнаха се и пак се спуснаха. Крилете го задържаха във въздуха, на няколко стъпки над земята. Артър завъртя леко копчето, наклони се напред и вече се движеше. Усмихна се… Артър летеше.

Напредваше бавно по алеята, без да се подава над стените. Когато стигна до края, отново настрои копчето и се издигна до пролуката между еднаквите покриви на фабриката за лепило. Знаеше маршрут, скрит от очите на жителите на града. Когато бе тъмно или имаше гъст смог, беше лесно. Но тази вечер бе ясна и с пълнолуние. Вече два пъти в подобни вечери го бяха забелязвали деца – през прозорците на стаите си. Засега се измъкваше, тъй като никой не им вярваше, когато твърдяха, че са видели фея или летящо момче, но тази вечер не биваше да рискува.

Артър стигна до края на пролуката между покривите. Спусна се леко и прелетя през големия двор на конюшня. Един кон вдигна глава и леко изцвили. Артър настрои скоростта на крилете и увеличи височината, конят го притесни. На другия край на двора отново се издигна над огромен портал с шипове. Пресече пуста алея, спусна се по тясна улица, по която плътно един до друг бяха наредени гърбовете на къщи без прозорци, и стигна до друга висока стена. Внимателно настрои копчето и много леко се вдигна дотол18

кова, че да вижда какво има отвъд зида. Там се простираше голяма зеленчукова градина, окъпана от бледата светлина, която хвърляха прозорците на къщата. Артър видя, че единият беше отворен и оттам долитаха повишени гласове и тракането на плочки за домино.

„Значи ще са заети“, помисли си момчето и отново огледа градината. До стената в най-отдалечения от къщата край имаше голям навес.

Отново погледна към къщата, после се издигна над стената и се насочи към парника, като внимаваше да не попадне в светлината от прозорците. Спря пред вратата на оранжерията и изключи и сгъна крилете. Когато отвори вратата, топло ухание облъхна лицето му, смесица от аромати – някои познати, други не.

Парникът бе изпълнен с тъмни листати силуети, виснали от покрива, други се виеха по почти невидими опънати въжета. Артър разпозна домати, краставици и грозде над главата си.

Момчето си проправи път до дърво, израснало край далечната стена, което имаше клони само на върха. До ствола му, под клоните, висеше голяма връзка банани.

Едва сдържайки задоволството си, Артър откъсна един банан, обели го и лакомо го изяде. Когато свърши, се обърна към парника – нищо не се беше променило. Бръкна под костюма си и извади мрежеста торба, после с нетърпение задърпа връзката банани. Не беше толкова лесно да се откъс-не цялата, колкото беше с единия банан, и Артър разбра, че трябва да дърпа с всички сили. Но бананите не падаха. В отчаянието си скочи с два крака във въздуха и ги размаха. Внезапно се чу силен пукот и цялата връзка, заедно с момчето, падна на земята. Дървото отскочи назад и удари стъкления покрив със силен трясък.

„Хей! Има нещо в оранжерията!“, долетя вик откъм къщата.

Артър трескаво се изправи на крака, грабна мрежестата торба и погледна през стъклото – в градината все още нямаше никого. Втурна се да събере колкото се може повече банани и ги натъпка в торбата. В този миг чу затръшване на врата и звук от стъпки – и побягна към градината.

През зеленчуковите лехи с усилие се носеше много едра дама с много дълга пръчка. Артър се хвърли към градинската стена, бясно натисна бутоните на кутията си и скочи. Крилете му се разтвориха рязко и започнаха да плющят, но не достатъчно силно, че да го издигнат, и той се озова на земята. Изохка – бананите бяха допълнителен товар! Но не беше готов да ги пусне и да отлети с празни ръце – бяха твърде ценни. Все още стиснал торбата с една ръка, Артър се пресегна с другата към копчето от кутията и силно го завъртя. Крилете незабавно удвоиха силата на плясъка си и движението им стана размазано. Жената вече го достигаше, но Артър се изстреля почти верти20

кално нагоре. Тя побесня от ярост и размаха пръчката над главата си. Преди Артър да излети на безопасно разстояние, един силен удар се стовари върху крилете му и го запрати напред във въртеливо движение.

– Малък безобразнико! Върни ми бананите! – изкрещя жената.

Артър се си пое дъх над стената, за да се стабилизира, бързо настрои крилете и прескочи от другата страна.

Стомахът му се беше свил на топка. Опасността го грозеше винаги когато излизаше нощем да събира храна, а този път бе най-близо до залавянето откогато и да било досега. Трябваше да се скрие някъде на спокойствие, да си почине и да се възстанови.

„Де да можехме да живеем над земята като всички останали!“, помисли си той със съжаление.

Сега прелетя през града по най-безопасния маршрут, който му беше известен – между покривите, по най-тъмните улички и през пустите дворове – докато накрая не стигна до изоставения Дом на сиренето.

Домът на сиренето бе най-внушителната постройка в града, по-високи от нея бяха единствено някои от фабричните комини. В миналото тя бе домът на сиренената гилдия в Плъховмост. Но сега тази индустрия бе загинала и гилдията с всичките ѝ членове бе разорена. Прозорците и вратите на сградата бяха заковани с дъски и тя пустееше. Позлатените статуи, чийто блясък някога се виждаше от целия град, бяха почернели от същите тези сажди, които отровиха сиренето.

Артър кацна на билото на покрива и започна да се настанява сред статуите, когато до ушите му долетя тъжно блеене. Заинтригуван, той се заслуша внимателно, но не чу нищо повече, затова скри бананите зад една статуя, изкатери се по покрива и долетя до плочата най-отгоре, на която се крепяха ветропоказателят и гръмоотводът.

Пред него се простираше пълна панорама на града и заобикалящите го местности, пресичана само от комините на заводите. В далечината, на лунната светлина, различи някаква процесия, поела към гората. Изглежда група конници преследваше нещо.

Ловът

Странни звуци се процеждаха през гората – дращене, блеене и ръмжене. А най-странният от всички силно приличаше на гайда, или на звука, който би издавала гайда, ако е яростно задушавана под одеяло. На малката обляна с лунна светлина полянка насред гората звукът се усили. Внезапно в храстите от едната страна на полянката зашумоля трескаво и три големи кръгли пити сирене изскочиха от гъсталака, препускайки колкото ги държат краката. Профучаха през полянката с паникьосано блеене и изчезнаха в храсталаците от другата страна. За миг отново се възцари тишина.

Изведнъж храстите избухнаха в ново шумолене точно там, откъдето се появиха сирената, този път придружено с ръмжене. Глутница най-разнообразни хрътки изскочи на полянката. Кучетата тичаха в кръг и от муцуните им се носеше ръмжене. Едното, дребно и дебело, подобно на кръстоска между дакел и кълбо вълнена прежда, бе залепило нос за земята и съсредоточено душеше.

Точно то изсумтя, прекоси полянката и се спусна след сирената. Останалите хрътки го последваха.

Странният звук на гайдата приближи – заедно с неясни човешки викове. От храсталаците се разнесоха пукот и трясък, след което на полянката се появи най-странното създание досега. То бе с четири кльощави крака, стърчащи от нещо, подобно на обърната лодка от старо зебло. Отпред имаше глава, направена от стар кашон с грубо изрисувана конска физиономия. На гърба му яздеше едър гневен мъж.

– Накъде поеха? – изкрещя той.

Изпод зеблото се появи ръка и посочи през полянката. Ездачът наду рога си, при което въздухът се изпълни с ужасните звуци, приличащи на гайда. След това рогът бе вдигнат високо и стоварен с всичка сила върху коня.

– Хххммммггггффффф гммммммгмммм хффффф! – разнесоха се сподавени викове на болка отдолу.

Създанието се заклатушка през полянката и под все по-силните удари на ездача ускори ход. Появиха се още мъже на такива странни животни, последвали звука на рога, тъкмо навреме, за да видят как водачът им изчезва в горичката. И те заудряха конете си и над виковете на животните се носеха: „Давай!“ и „Дий!“

Предните крака на последното от създанията внезапно спряха. Обаче задните продължиха да се движат и неизбежно се сблъскаха с предните. Чу се „уф!“ и изпотено зачервено лице се подаде от предницата на съществото.

Главата се обърна към ездача и проговори:

– Край, Щука! Писна ми! Искам да се кача горе!

– Ама моят ред дойде едва в началото на гората, а ти се вози доста дълго през полето! – заоплаква се ездачът. От зад-ницата на животното се показа още едно лице и се включи в разговора.

– Да! Освен това, Гризъл, ти се опита да ни накараш да прескочим портата!

– Няма да продължа и ще обвиня вас двамата, ако си изпатим, задето сме изостанали – процеди физиономията отпред.

– Добре де! – нацупи се ездачът и скочи на земята. Свали сакото и цилиндъра си, а тялото на създанието се повдигна и отдолу се показаха двама мъже. Предният свали ремъците от себе си и на негово място застана ездачът. Тялото се спусна, новият ездач нахлузи сакото и шапката и се покачи на седлото с известни затруднения.

– Да не си посмял да минеш през потока – натърти зад-ницата.

– Добре, но гледайте да ги настигнем – каза новият ездач. – Знаете какви са правилата за последния!

От гората вече се изнизваше странна върволица. Първо сирената, няколко мига след тях хрътките, последвани от ловците. В този момент първата сиренохрътка нападна. Едно от по-малките сирена се влачеше на няколко метра зад останалите и беше лесна плячка. С един скок кучето го затисна с предните си лапи. Скимтейки и блеейки, сиренето се опита да се освободи, но не успя. Краката му се подгънаха и то се стовари в тревата.

 
 

Най-добрите корици на една легенда

| от chronicle.bg |

Тя не е просто модел, а същинска икона на тази професия. Тя е изпълзяла от провинциално градче до Лондон и е покорила най-грандиозните модни сцени в света. Тя е имала ниско самочувствие в училище.

Тя е известна и с дивия си начин на живот – алкохол, наркотици, партита. Тя получава 4 млн. долара за фотосесия с Calvin Klein. Тя влиза да се лекува от депресия в психиатрична клиника след раздялата си с Джони Деп. И все пак, продължава да обича лошите момчера, втурвайки се във връзка с Пийт Дохърти.

Тя е забъркана в един от най-шумните кокаинови скандали, които историята познава.

Тя е Кейт Мос и днес навършва 44 години.

Вижте в галерията най-добрите снимки от кариерата й.

 

 
 

Bookclub: Откъс от новата книга на Фредерик Бакман

| от chronicle.bg |

Нова книга от шведския писател Фредерик Бакман излиза на българския пазар. Бакман е познат в България с „Човек на име Уве“, „Баба праща поздрави и се извинява“ и „Брит-Мари беше тук“. Броени дни след Коледа на български излезе и новелата „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг”.

Смъртта е единственото нещо, което е сигурно в нашия живот. Въпреки това обикновено за нас е трудно, често дори изглежда невъзможно, да си представим живота след като близък човек си отиде. Загубата на роднина или приятел може да бъде непосилно тежка, особено ако той си отиде внезапно. А колко по-тежка може да бъде, ако знаем, че времето на човека  изтича и обратното броене вече е започнало? Колко воля е нужна, за да запазиш самообладание, когато виждаш как близък човек чезне пред очите ти? Колко сила изисква да сдържаш сълзите си пред този, за когото знаеш, че си отива бавно, но сигурно?

В търсене на отговорите на тези въпроси добре познатият Фредрик Бакман, който се радва на нечуван читателски интерес по целия свят, написва новелата „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг”.

vsqka_sutrin_putqt_kum_doma_cover

Предлагаме ви откъс от новелата:

В края на един живот има болница, в която някой е опънал зелена палатка насред стаята.

В нея се събужда човек. Задъхан и изплашен е, не знае къде се намира. До него седи млад мъж, който прошепва:

– Не се страхувай.

И това ако не е най-хубавата възраст, мисли си стар мъж, щом поглежда внука си. Тогава, когато едно момче е достатъчно голямо, че да разбира как работи светът, но и достатъчно младо, че да отказва да го приеме. Стъпалата на Ноа не докосват земята, когато провесва крака от ръба на пейката, но главата му достига космоса, защото още не е живял толкова дълго, че да позволи на хората да закотвят мислите му за земята. До него седи дядо му, който е нечувано, нечувано стар, разбира се. Толкова стар, че хората вече са се отказали да му натякват да се държи като възрастен. Толкова стар, че вече е твърде късно да порасне.

Тази възраст също не е толкова лоша.

Ноа примигва тежко и сънено към изгрева отвъд площада, където се намира пейката. Не иска да признае пред дядо, че не знае къде са, защото това е тяхната игра: Ноа затваря очи, а дядо го отвежда някъде, където никога не са ходили. Понякога момчето трябва здраво, здраво да стиска очи, докато с дядо сменят четири автобуса в града. Друг път пък дядо го отвежда право в гората зад къщата до езерото. Понякога излизат с лодката и често плават толкова дълго, че Ноа заспива, а когато се отдалечат достатъчно, дядо прошепва „отвори очи“ и Ноа получава карта, компас и задачата да изчисли как да се върнат обратно. Дядо винаги е сигурен, че той ще се справи, защото има две неща, в които вярва непоклатимо: математиката и Ноа.

Когато дядо бил млад, група учени измислили как да пратят трима души на Луната. Именно математиката ги отвела дотам и обратно. Цифрите винаги помагат на човек да намери обратния път.

Но това място няма координати. Не е отбелязано на картата и оттук не минават пътища.

Ноа помни, че днес дядо го помоли да затвори очи. Помни, че се измъкнаха от дядовата къща, и знае, че отидоха до езерото, защото познава всички шумове и песни на водата, независимо дали е с отворени очи, или не. Спомня си мокрите дъски под краката им, когато влязоха в лодката, но нищо повече. Не знае как двамата с дядо са се озовали тук, на пейка до кръгъл площад. Мястото е ново за него, но всичко тук му е познато. Сякаш някой е откраднал всички вещи, с които е израснал, и ги е наредил в нечий чужд дом. Малко по-нататък има бюро, точно като това в кабинета на дядо, с калкулатор и карирана хартия отгоре. Дядо свири някаква тъжна мелодия с уста. Спира за малко, за да прошепне:

– Площадът пак се е смалил през нощта.

После продължава да свири. Момчето го поглежда въпросително и дядо се изненадва, едва сега осъзнавайки, че е казал думите на глас.

– Извинявай, Ноаноа, забравих, че тук мислите се чуват.

Дядо винаги го нарича Ноаноа, защото харесва името на внука си два пъти повече от всички останали имена. Допира ръка до косата на момчето. Не я разрошва, просто отпуска пръстите си върху нея.

– Няма от какво да се страхуваш, Ноаноа.

Под пейката цъфтят зюмбюли. Милион мънички ръце се протягат над стеблата, за да прегърнат слънцето. Момчето ги разпознава – това се цветята на баба и миришат на Коледа. Други деца може би свързват празника с джинджифилови сладки и гльог, но ако някога си имал баба, която обича растения, то твоята Коледа винаги мирише на зюмбюли. Между цветята проблясват парченца стъкло и ключове, сякаш ги е носил в буркан, но се е спънал и го е изпуснал.

– Закъде са всички ключове? – пита момчето.

– Какви ключове? – пита дядо.

Погледът на стария мъж изглежда странно стъклен. Той почуква объркано слепоочията си. Момчето отваря уста, за да каже нещо, но щом го вижда, се спира. Мълчи и прави това, което дядо му го е научил да прави, когато се изгуби: оглежда околностите и търси следи и ориентири. Пейката е обградена от дървета – дядо ги обича, защото на тях не им пука какво мислят хората. Птичи силуети литват от клоните, разпръскват се по небосвода и се отпускат уверено, носени от ветровете. Дракон, зелен и сънен, прекосява площада. В един ъгъл пък спи пингвин, върху чийто корем има малки отпечатъци от длани с цвят на шоколад. До него седи пухкав бухал само с едно око. Ноа си ги спомня, едно време бяха негови. Дядо му подари дракона, когато Ноа беше още бебе, защото баба каза, че не било уместно да се дават плюшени дракони на новородени, а дядо отвърна, че не искал да има уместен внук.

По площада вървят хора, но фигурите им са размазани. Щом момчето опитва да се съсредоточи върху чертите им, те се изплъзват от погледа му като слънчеви лъчи между щори. Един от тях спира и махва на дядо. Дядо отвръща на поздрава и опитва да изглежда уверено.

– Кой е това? – пита момчето.

– Това е…  аз…  не си спомням, Ноаноа. Беше отдавна… струва ми се…

Той млъква, поколебава се, търси нещо в джобовете си.

– Днес не ми даде карта и компас, нищо, на което да разчитам. Не знам как да открия пътя към вкъщи – прошепва Ноа.

– Боя се, че тези неща няма да са ни от полза тук, Ноаноа.

– Къде сме, дядо?

Дядо заплаква, тихо и без сълзи, така че внукът му да не разбере.

– Трудно е да се обясни, Ноаноа. Много, много трудно е да се обясни.

 
 

Ексцентричните геймърски играчки

| от Иво Цеков |

За повечето геймъри един приличен компютър и монитор или пък конзола и телевизор са достатъчни, но има и такива, които не са готови да се задоволят с конвенционалните оферти.

Вместо това, те с влажен поглед гледат към най-новите и атрактивни предложения за периферия и аксесоари, които технологичните компании подготвят.

Още в началото на тази година се видя, че отново ни очакват някои страхотни специализирани устройства, насочени към запалените геймъри.

Някои от тях все още са прототипи, докато други съвсем скоро ще са на пазара. И независимо дали сте хардкор играчи, които желаят само най-новата техника, или просто ви е любопитно да видите какви са тенденциите в този сектор – ето 7 ексцентрични продукта, които ще приковат погледа ви.

Текстът е публикуван в webcafe.com

 
 

2 CELLOS готвят грандиозно шоу в Арена Армеец

| от chronicle.bg |

Супер доброто инструментално дуо 2CELLOS са готови с новия си албум SCORE, който е посветен на филмовата музика. С иновативния си звук и някои от най-популярните мелодии, създавани за класически и съвременни филми, албумът ще е подкрепен с грандиозно шоу и със световно турне, което ще стартира през лятото на 2017.

В България, талантливите музиканти ще видим на 4 декември в зала Арена Армеец с концерт, разделен на две части. В първата 2 Cellos ще бъдат на сцената със струнен оркестър, заедно с който ще ни поведат на пътешествие из филми и сериали като Gladiator, Lord of the Rings, Game of Thrones, The Godfather, Titanic и др. Във втората част компания на сцената ще им прави известен барабанист, заедно с който ще изпълнят всички хитове, с които 2 Cellos станаха популярни у нас – Thunderstruck на AC/DC, Smooth Criminal на Michael Jackson и др.

robe_2cellos_verona_2016_photo_by_sven_kucinic_21

Капацитетът на зала Арена Армеец ще бъде ограничен за това шоу, заради спецификата на продукцията. Всички категории ще предлагат запазено седящо място, а първите 300 билета от най-скъпите две категории, закупени от мрежата на EVENTIM, ще гарантират и запазено място на паркинга на Арена Армеец до 20 минути преди старта на концерта, който е с начален час 20:00 часа.

Продажбата на билети за България стартира на 20 януари 2017 г. на цени от 50 до 110 лева. От 17 януари ще е активна специална предварителна продажба на билети на сайта 2Cellos.com

2 Cellos са сензация още от създаването на видео версията на Smooth Criminal от Michael Jackson, която имаше милиони гледания в YouTube през 2011 г. Хърватските челисти Luka Sulic и Stjepan Hauser са създали общо три високо енергични албума за Sony Music Masterworks. Новият албум ги представя в една различна и по-традиционна светлина. За да е осигурен идеалният звуков фон за тяхната виртуозност, към тях се присъединява и Лондонският симфоничен оркестър с диригент Робин Смит.

Албумът започва с аранжимент от мелодии на Ramin Djawadi, представяйки „Игра на Тронове“, чията кулминация е дръзката и героична главна тема на сериала – https://www.youtube.com/watch?v=DcFpvolRN3w

Темите, които звучат по време на някои от най-епичните моменти във филмовата история също са включени в нови преработки. Някои от тях са: „Титаник“ от Джеймс Хорнър („My hearth will go on“); темата от „Списъкът на Шиндлер“ на Джон Уилямс, както и тази от „Огнените Колесници“, написана от Вангелис; „За любовта на една принцеса“ от „Смело Сърце“, отново на Джеймс Хорнър; „May it be“ от „Властелинът на пръстените: Задругата на пръстена“, както и „Now we are free“ от филма Гладиатор, композирана от Ханс Цимер.

От друга страна, вокалната красота от звука на челата, пасва идеално на романтични теми като “Лунна река“ от „Закуска в Тифани“; красиви теми от филми като „Кино Парадисо“ и „Малена“; любовната тема на Нино Рота от „Кръстникът“, спечелилата Оскар тема от филма „Любовна история“ от Франсис Ле, завладяващата песен „Каватина“, която може да бъде чута в „Ловецът на елени“.

Билети за 2CELLOS @ ARENA ARMEEC ще намерите в бензиностанции OMV, The Mall, билетен център НДК, мрежата на Ивентим в цялата страна и онлайн на Eventim.bg