Колелото на лъжите: Падението на Ланс Армстронг

| от |

През 2013 г. най-великият колоездач Ланс Армстронг е принуден да напусне огромното си имение в Тексас и да върне наградите си, милиони долари и да промени коренно стандарта си на живот. Трябва да признае използването на допинг медикаменти. Редица компании, на които е рекламно лице, го заклеймяват и оттеглят договорите си към него. От тях губи 75 млн. долара бъдещи приходи, както и 135 млн. долара, ако не спечели делата, по които е обвиняем.

cycle of lies kryc

В тези тежки дни за състезателя писателката Джулиет Макур остава до него, за да разговаря с приятелката и децата на Армстронг, както и да чуе неговата версия за истината. Тя бе една от малкото представители на медиите, удостоена с привилегията да говори лице в лице с него. За написването на „Колелото на лъжите” Макур посвещава 10 години, като през този период интервюира повече от 100 свидетели, включително членове на семейството, на които Армстронг отдавна е обърнал гръб – сред тях е и осиновителят, дал му фамилията си. В изложението на книгата акцент са записите с Дж. Т. Нийл, бивши приятели и близки на Армстронг, някои от които макар да са били от най-близкото му обкръжение, го предават.

Каква е грозната истина за колоезденето? Какво споделя самият Армстронг за този спорт? Винаги ли се използва допинг? Можеше ли да се избегне позорното падение на Армстронг след такава световна слава?

Джулиет Макур е спортен репортер във вестник New York Times и носител на множество награди, чиито творби са влезли в Антологията на най-добрите статии на спортна тематика. Възпитаник на Колумбийския университет, катедра Журналистика, тя израства в Ню Джърси, а сега живее във Вашингтон заедно със съпруга си, дъщеря си и своя лабрадор. Това е нейната първа книга. В своята спортна колонка в Times тя пише пространно за Ланс Армстронг, колоезденето и допинга.

 

###

Въведение

Имението на Ланс Армстронг на стойност 10 милиона долара[1] се крие зад висока стена от кремав тексаски варовик и плътен стоманен портал. Посетителите минават по път, който завива под вековен дъб, протегнал клоните си към постройка в испански колониален стил с площ 725 кв. м.

Дървото е символ на прословутата воля на Армстронг. Първоначално то се намирало на петдесетина метра на запад, от другата страна на сградата. Армстронг искал да е пред входа. Преместването му струвало 200 000 долара. Близките му приятели се шегували с него, че е като агностик[2]: поставил си тази задача, за да докаже, че няма нужда от помощта на Господ, за да премести небето и земята.

Близо 10-годишното ми познанство с Ланс Армстронг е изпълнено с конфликти. Вече минаха седем години, откакто агентът му Бил Стейпълтън за първи път ме заплаши със съдебен процес. По онова време бях една от мнозината журналисти, които Армстронг се опитваше да манипулира, очарова или заплашва. Завеждането на дела срещу тези, които дръзваха да оспорят красивите му приказки, беше неговият бърз и лесен начин да убеждава хората, че не си струва трудът да го критикуват. С течение на годините започна да ме възприема като свой враг, един от многото, които той и привържениците му трябваше да държат под око.

Едва след падението му сключихме нещо като примирие. Макар и да съм убедена, че ще отрече, той склони да работи с мен само защото смяташе, че ще успее да контролира процеса. Казах му, че това няма да се случи. След многобройните криминални и граждански разследвания на разработваните от него сложни схеми за прием на допинг, благодарение на който спечели седем пъти Тур дьо Франс, след всичките изказвания на колоездачи, които го познаваха по-добре от всеки друг и чиито показания, дадени под клетва, опровергаваха всяко негово публично изявление, след като лъжеше и лъжеше, и отново лъжеше, най-позорно известният атлет на нашето поколение осъзна, че държа в ръцете си много козове. Аз също съм наясно с това, но дори и сега той си въобразява, че може да диктува правилата.

„Можеш да пишеш каквото си искаш – ми каза по време на един от многобройните ни разговори, – но да наречеш книгата „Колелото на лъжите“… Трябва да промениш заглавието.“

Интервюирала съм го на четири очи в пет различни държави. В автобуси, смърдящи на потни шорти по време на Тур дьо Франс, в стаи в скъпарски нюйоркски хотели, на задните седалки на лимузини, по време на пресконференции и с часове по телефона.

Сега е пролетта на 2013 година. Целият му свят се е сринал, камиони отнасят „на парче“ любимото му имение, а аз за първи път съм на гости в дома му в Остин, Тексас.

„Заповядай“ – казва ми той. Заобиколен от надгробните плочи на величавата си (и фалшива) кариера, иска да напиша „истинската“ му история.

И така, ето ме и мен, паркирам под клоните на стария дъб, който Армстронг е преместил: „Защо пък не?“ Поглеждам къщата и се сещам за жълтите му фланелки. Месец след като Американската антидопингова агенция излезе с доклад от 1000 страници със свидетелства срещу Армстронг и го лиши от титлите му, той качи в Туитър своя снимка, на която се беше излегнал на един ъглов диван в къщата си, а зад него церемониално висяха на стената седемте му жълти фланелки. Придружаващият текст гласеше: „Пак съм си в Остин и се излежавам вкъщи“. Това беше през ноември 2012 година. Сега е юни 2013-а, а аз се чудя какво ли е останало от предизвикателното му поведение.

Преди да успея да извадя ключовете от таблото, едно пълничко лице с корона от разрошена кафява къдрава коса изгря на прозореца ми, а две детски ръчички плясват по стъклото. Това е най-малкият син на Ланс – Макс.

Армстронг стои зад него, обут в джапанки, с черна тениска и черни шорти, които се търкат в безброй пъти ожулваните му колене. Очите му са скрити зад тъмни очила.

 – Макс, кажи здрасти на Джулиет – казва Армстронг.

 – Здрасти, Джуу-лии-еет! – рецитира Макс, след което се обръща към татко си и започва да го моли за сладолед. Баща му се смее весело. Нещо, което никога не съм го виждала да прави.

– Ще получиш сладолед – казва Армстронг, – защото си бил много послушен, моето момче.

Тръгваме към стъпалата пред входа, но пред тях Армстронг се спира. Погледът му се плъзва по дървото, къщата… живота, на който се е наслаждавал.

– Страхотно място, нали? – ме пита той.

– Да – отвръщам. – Ще ти липсва ли?

Армстронг не иска да се мести, но му се налага. Спонсорите го зарязват[3], лишавайки го приблизително от 75 милиона долара бъдещ доход. Ще загуби повече от 135 милиона долара, ако не успее да спечели делата, по които е обвиняем[4]. С цел да „отложим малко агонията“, както се изразява той, се отказва от един от наетите от него луксозни апартаменти близо до Сентрал Парк в Манхатън, както и от къща в град Марфа, Тексас. Следващото е това имение, което ще замени с далеч по-скромен дом в града.

Предишните му спонсори, включително Oakley, Trek Bicycle Corporation, RadioShack и Nike, го оставят да потъне в мизерия. Той мисли за тях като за предатели. „Приходите на Trek, когато подписах с тях, бяха сто милиона долара, а през 2013 година достигнаха един милиард. Чия е заслугата? – пита той. – Ето на този човек – допълва след малко и се сочи в гърдите с десния показалец. – Съжалявам, но това е истината. Без мен това нямаше да се случи.“….

 

 
 

Двойката не е за Радев

| от Радостина Хлебарова |

Речта пред парламента по случай встъпването в длъжност бе първото сериозно политическо изпитание за г-н Радев.

Преди да поставяме оценки обаче, трябва да си зададем въпроса какво прави неговият екип през трите месеца между изборите и встъпването в длъжност. За самия Радев знаем – отиде на пленум на БСП, на опера и се разходи до Хитрино. Толкова.

Три месеца са достатъчно време за него и екипа му, за да напишат една смислена реч и той да я репетира, за да не остави впечатление за неувереност.

Това време бе достатъчно и да се прочете и осмисли конституцията и правомощията на президента, което очевидно не е направено, щом г-н Радев остави впечатлението, че не е съвсем наясно със собствените си, вече влезли в сила, правомощия, както и със съдържанието на Конституцията.

В допълнение, непознаването на политическия етикет и протокол, що се отнася до най-елементарните му аспекти – обръщението към патриарха и пропуска да поздрави мюфтията, са очевидни гафове. Те лесно могат да бъдат избегнати на цената на малко усилия, в името на онези 2,5 милиона гласоподаватели, които делегираха доверие на г-н Радев. Как да се обърнеш към някого е един от на-лесните въпроси, не е от онези сложните като например кой трябва да излезе пръв – кралицата или министър-председателя. Това са по-сложни въпроси, но г-н Радев ще се сблъска и с тях в най-скоро време. Какъв ще бъде резултатът, ако екипът му продължава да не си върши добре работата, е ясно.

Да сгрешиш не е порок, неговата грешка лесно може да бъде отдадена на напрежение, липса на опит в публичните изяви и пр. и лесно можеше да бъде подмината, ако бе последвала адекватна реакция.

Но реакцията на г-н Радев бе меко казано смехотворна. Той си изпусна нервите и показа неувереност и тревожност. Не гафът сам по себе си е проблема, а реакцията, с която той не заслужава уважение.

Какво са правили г-н Радев и екипа му през последните 3 месеца, не е много ясно, но това, което е съвсем очевидно, е какво не са правили. Не са се подготвили. А това време беше за това. Да се надяваме, че ще извадят поука и че насочат усилията си в подготовка, макар и закъсняла. Иначе лошо, ще се смеем, ама с криви усмивки.

Заслужава висока оценка фактът, че г-жа Радева е работила усилено по въпроса за стайлинга си и нейните усилия са се увенчали с успех.

Шестица за стилиста й и за това, че е следвала неговите/нейните съвети. Сега остава и някой да обясни на тази дама, че не тя е избрана за президент, а съпруга й. И да престане да го води под ръка като някое 6-годишно синче, което властната му майка го побутва в стаята за изпит със заплахата „Ще влезеш в това училище – иначе пердах и никакво колело!“

Госпожа Радева е добре да озаптява поривите си за собственическо и покровителствено поведение.

Поне в публичните прояви, пък какво прави тя по домашному с президента си е тяхна работа. Госпожата, макар и самозвано да се смята за PR, като такъв беше редно не само да коригира собственото си поведение (което в някаква степен направи като изтри фейсбук профила си с грубите си махленски изказвания), но и да помогне на съпруга си в подготовката за президентския пост. Нещо, което не се случи.

Засега оценката на работата на екипа на г-н Радев е двойка.

Можем да се надяваме и да бъдем оптимисти, че ще има прогрес. Иначе все едно сме избрали продавачка за министър. Възможно е да бъде добър министър, но е малко вероятно.

 
 

Първи поглед към Марго Роби като Тоня Хардинг

| от chronicle.bg |

През март миналата година стана ясно, че Марго Роби ще влезе в ролята на лошото момиче на фигурното пързаляне Тоня Хардинг. Роби ще бъде в главната роля в биографичния филм „Аз, Тоня”.

След месеци на спекулации Марго Роби беше уловена в ролята си за предстоящия филм.

*EXCLUSIVE* Margot Robbie tranforms into Tonya Harding for "I, Tonya" **WEB MUST CALL FOR PRICING**

Големият скандал в кариерата на Хардинг е свързана с наемането на човек, който да рани в крака конкурентката й Нанси Кериган, за не може да се състезава на Зимната олимпиада през 1994 година. Лесно се доказва, че нападателят, намушкал Кериган по време на тренировка, е нает от бодигарда на Хардинг.

Филмът, посветен на фигуристката, ще излезе през 2018 година.

За ролята си Марго Роби носи деветдесетарски дънки, протези на лицето и костюм, с който тялото й да изглежда по-едро.

 
 

Арън Тейлър-Джонсън в очакване на „Оскар“

| от |

Тази година младият Арън Тейлър-Джонсън ще навърши 27 години. Малко преди това той вече има купчина добри роли зад гърба си, един напълно заслужен „Златен глобус“ и огромна вероятност да сложи „Оскар“ пред камината вкъщи.

Който не е гледал Арън поне в един филм е изпуснал онзи различен елемент в част от комерсиалното кино, който му придава вкус като готина подправка. Хубаво, че е Том Форд, за да може светът да научи за младия британец. Но ще стигнем и до там.

Арън Тейлър-Джонсън се ражда в Бъкингамшир на 13 юни 1990 година. „Зодия Близнаци, любим цвят синьо, обичам дълги разходки по плажа и залезите“, както казва персонажът му Рей Маркъс в „Хищници в мрака“. Кариерата на британеца започва с театралните постановки „Макбет“ и „Всички мои синове“, след което се мести на малкия екран. Пробивът си в британското кино прави във филма Tom & Thomas, а година по-късно дебютира и в американското – филмът е „Шанхайски рицари“.

Кариерата на Тейлър-Джонсън не започва с аплом, нито търпи бърз и скорострелен подем, макар самият той да има красиво лице, добра осанка и безкрайно голям талант, който само чака да бъде разгърнат.

Пренасяйки се в Америка и делейки почти поравно пространството между меката на киното и добрата стара Великобритания, Арън поема малки роли в различни филми – играе младата версия на персонажа на Едуард Нортън в „Илюзионистът“, част от екипа е на The Thief Lord и Dead Cool. Това се случва в началото на новото хилядолетие, когато, колкото и да не ви се вярва сега, Тейлър-Джонсън е само на някакви си 12-13 години.

През 2009-а, когато е само на 19 години Арън е избран да изиграе Ленън във филма  „Младият Джон Ленън“. Там се запознава и с жена си – режисьорът Сам Тейлър-Джонсън. Двамата имат 23 години разлика, но това не им пречи да започнат връзка веднага, от която, още докато са сгодени, се ражда първото им дете. Арън Тейлър-Джонсън е актьор, бъдеща звезда и татко само на 20 години.

Някъде там се появяват филмите Chatroom, „Албърт Нобс“ и разбира се, „Диваци“ на Оливър Стоун, където Арън играе една от главните роли. Може и да сте го загубили леко от поглед покрай Блейк Лайвли, Тейлър Кич и похотливия нюх, който „Диваци“ носи, но когато го гледате отново ще забележите, че той е по-добрата половина на наситената със секс и насилие тройка във филма.

Точно две години преди да бъде насилствено секси наркодилър в „Диваци“ Тейлър-Джонсън облича нърд костюма на супергерой wanna be, за да изиграе най-известната роля в кариерата си до момента – тази на Дейв Лизевски в истеричната черна комедия от комиксовия жанр „Шут в г*за“.

Kick-ass и Hit-Girl са game changer персонажите за него и младата му колежка Клои Грейс-Морец. Супергеройската комедия, която извърта познатия жанр, окъпва го с истерия, пародия, псувни и цветове е толкова различна и забележима, че не е редно нито един киноман да го е пропуснал. Тейлър-Джонсън снима втора част малко след „Диваци“ и се бетонира сред онези млади актьори, които трябва да бъдат следени, защото предстоят да придадат на киното различност, от която то спешно се нуждае.

След една роля в „Ана Каренина“ и два големи боксофис франчайза – „Годзила“ и „Отмъстителите“, Арън успява да попадне на персонажа, който да го изкара на светло и да го намести удобно сред най-добрите за годината. И за 2016-а той е именно такъв. Едно от най-добрите изпълнения на голям екран.

„Хищници в мрака“ се появява като шут сред кичозното кино на 2016-а пълно с продължения и римейкове. А Арън Тейлър-Джонсън е неговият гнусен юмрук, който дебне в тъмното, за да те удари в лицето. Силно и болезнено.

Персонажът му Рей Маркъс е сред най-плашещите хора в киното за изминалата година и ние, заедно с наградния сезон, сваляме шапки на това. Арън Тейлър-Джонсън краде шоуто, плаши майките и малките деца и е злият дух в бутилката, който Том Форд умело е наместил в центъра на черната си драма. Той страшен, свиреп и мръсен – от тесните си дънки през дългите си нокти до мазната си коса. Тейлър-Джонсън е истерия в мръсна тениска, която ще мразите до смърт, когато излезете от киносалона. И заслужава награда за това. И най-вероятно ще я получи. Някак е логично.

А е на 27 години, още ненавършени. И докато чакаме Оскара да кацне в ръцете му, ви показваме най-добрите му роли, които може и да сте пропуснали.  В галерията горе.

 
 

Какво прави Скарлет Йохансон в телефона на Гери Турийска

| от chronicle.bg |

774Ако с тиха усмивка сте си тананикали „Ще те хапя по мустака и гола кафе ще ти правя у вас“, значи прекрасният глас на Гери Турийска и чувството за хумор в текстовете й вече са ви застигнали. Гери е част от група Rubikub и създател на „Пощенска кутия за приказки“.

Концепцията е следната – известни лица четат текстове на автори, които все още не са познати за публиката. Резултатът винаги е забавен. Няма нужда да ви я представяме повече, вижте отговорите й в рубриката на Chronicle и Samsung България.

Кой е последният набран номер в телефона ти?

На съпруга ми. Но разговорът беше с дъщеря ни Аника, която каза: „Мамо, дойдеш ли?“. Време е да затварям лаптопа и да слизам да правя кус-кус.

Най-известният човек в телефонния ти указател?

Хахаха, имам българския номер на Скарлет Йохансон от 2005 година. Тогава тя снимаше „Черната Далия“ в София и се размотавахме постоянно.

За какво най-често използваш мобилния си телефон?

За Фейсбук, май. Никак не обичам да говоря по телефона. Предпочитам месинджърите.

Как реагираш, когато го забравиш вкъщи?

О, това би бил края на света. Слава Богу, не ми се случва. Може би веднъж съм си го забравяла и бях в тиха паника.

Приложението, без което не можеш?

Фейсбук месинджър, Whats up, Viber, Instagram.

Коя е твоята социална медия?

Е, ще се повторя, но Фейсбук. Цялата ми дейност покрай „Пощенска кутия за приказки“ минава през него. Нещо като офис ми е.