Откъс от „Когато бях морски капитан“ на Михаил Вешим

| от |

Имаше такъв виц:

Някакъв човек много хойкал по кръчмите. Жена му решила да го отучи от вредния навик – сготвила вечеря, направила салата, сипала му ракия и казала:

– Пий си вкъщи! Защо ходиш по кръчмите?
Чукнали чаши, мъжът отпил от ракията и казал:
– И когато бях морски капитан…
Жената веднага го прекъснала:
– Че кога си бил морски капитан?
– Ето, жена, защо не пия вкъщи!

И аз не съм бил морски капитан, но обичам да разказвам за пътешествията си. Сравнени с пътешествията на Колумб, Магелан или проф. Христо Пимпирев, моите са нищо. Но пък съм забелязал, че като ги разказвам на маса, има кой да ме слуша, без да прекъсва разказа с: „Дай малко сол!“, „Сипи ми салата!“ или „Налей от бирата!“…

нджьшд ф,г пдиянс ньзсшьх
Историите, които ще ви разкажа, преди това са разказвани на маса.
Масата се намираше в едно тясно созополско дворче, под асма с нависнало грозде. Там, в Стария Созопол, редакцията на „Стършел“ имаше къща. Всяка есен ние, компания приятели, окупирахме къщата за седмица-две. През деня ловяхме риба и вадехме миди, а вечер сядахме под асмата и всеки разтваряше собствената си торба с истории. И тихата созополска нощ се огласяше от кикот с високи децибели.

От кикота страдаше сънят на съседите, дето живееха отсреща, отвореният им прозорец беше почти над нас.
Към полунощ съседът не издържаше и се провикваше от прозореца:

 

– Айде де, стига се смяхте!
На което отвръщахме:
– Е, какво, да плачем ли?
Но в името на добросъседските отношения, снишавахме глас и раздигахме купона, като оставяхме недовършените истории за следващата вечер.
Една вечер се чудех докъде съм стигнал и откъде да почна:
– Стигна до китайския влак! – подсказа някой от компанията.
– Не, разказваше за хотел „Русия“ в Москва… – възрази друг.
Изведнъж от другата страна на уличката се обади гласът на съседа:
– За Албания, за Албания разказваше…
– Не за Албания, а за Македония – включи се гласът на жена му.Вдигнах глава – съседът и съседката стояха на отворения прозорец, готови да слушат – като зрители от втори балкон.
– Заповядайте при нас! – поканих ги.
– Не, благодаря! – ледено каза съседката.
Обаче мъжът ѝ сякаш това чакаше:
– Идвааам!
След две минути седна при нас, носеше си и бирата.
И той, човекът, се оказа морски капитан.

МАМА ХУХУ – МЕЛЕЗ МЕЖДУ КОН И ТИГЪР

Колко е богат китайският език – бедна ви е фантазията! Например изразът „Мама Хуху“ на китайски би могло да означава нещо средно между кон и тигър, може да значи
два коня и два тигъра, но най-вече се употребява в смисъла „горе-долу“ или „карай да върви!“…
И досега, двайсет и пет години след като с колегата Румен Белчев бяхме в Китай, го пробвам тоя израз върху произволни китайци в ресторант, в магазин или в дюкян на Илиянци.

Щом чуе това мило, родно „Мама Хуху“ – китаецът, бил той сервитьор, готвач или продавач, се ухилва до ушите и ме среща радушно като сънародник… Слага ми допълнително ориз към порцията, винаги прибавя няколко късчета „свинско в кисело-сладък сос“ над грамажа – ей така, от него, или ми прави намаление на памучната фанелка, която ми продава – все едно я продава на свой човек.

Така че, ако ще ходите нататък, запомнете „Мама Хуху“ – този израз топи ледовете и отваря вратите.
Чувал съм, че две думи са достатъчни, за да ти се отворят всички врати в Щатите. Думите са „пуш“ (Push) и „пул“ (Pull)… За Китай думите са „Мама Хуху“.
А ако искате да ви се отворят и бирените бутилки, са ви нужни още две думи – „Ер питьо“.

* * *

Колкото и да е богат китайският език, двете думи „Ер питьо“ са си две бири – „Пекинско светло“ – и нищо повече. Но преди да стигна до „Пекинското светло“, да ви кажа как с Румен Белчев стигнахме до Китай.

По онова време – времето преди промените, „Стършел“, хумористичният вестник, в който работехме, беше издание на управляващата партия БКП.
И досега, когато някой иска да ми натрие носа, току ще рече: ама ти си работил в издание на БКП!
Ами къде да работя? По онова време всички вестници и списания бяха издание на някаква тоталитарна организация – БКП, БЗНС, ОФ, Профсъюзите, МНО или МВР.

Нямаше независими издания. (Както впрочем и сега почти няма – но сегашните пъшкат не под тоталитарния диктат, а под диктата на собствениците си.)

От малък искам да правя едно нещо – да пиша смешки. А къде можеше човек да пише смешки по онова време, ако не в „Стършел“ – eдинственият хумористичен вестник? Ако
тогава имаше хумористичен вестник, издание на Консервативната партия или на Християндемократическия съюз, щях да пиша там. Но нямаше нито други партии, нито други вестници – при такъв избор какво да избера?

Във вестника ме взеха на работа още като студент – преди да завърша университета, и оттогава не съм сменял работната площадка. Започнах като стажант, бях момче за всичко, организатор на банкети, доставчик на алкохол, шофьор на главния редактор Кръстьо Кръстев… Сега, трийсет години по-късно, съм главен редактор и шофьор на самия себе си.
Доста от годините си дадох на „Стършел“, но и „Стършел“ доста ми даде – на него дължа и това пътуване до Китай.

В годините преди промените главният ни редактор имаше един куп привилегии – голяма заплата, черна волга с шофьор, кабинет и секретарка. Но най му завиждахме за друга възможност – за правото веднъж годишно да пътува където си поиска по света, един месец на държавни разноски.

Представете си така – взимаш глобуса в ръце, завърташ го, затваряш очи и го спираш с пръст. После поемаш на път – не накъдето ти видят очите, а където ти е попаднал пръстът.
Тогава обикновеният българин не можеше да пътува и до Букурещ – можеше, но не сам, а организирано с „Балкантурист“. А за капиталистическа страна – почти невъзможно, даже да си в туристическа група, ще те проверяват до десето коляно и ще те следят да не прескочиш оттатък Желязната завеса.

Млад бях тогава, пътуваше ми се много по света. Главният редактор, обратното, беше към шейсетте и никъде не му се ходеше. Може и да се е страхувал, че ако остави поста си и тръгне в едномесечна командировка, като се върне, ще намери друг на стола си. А за да не изгаря командировката, вместо него пътуваха заместниците му.

И на нас, по-младите в редакцията, ни беше ясен редът – трябва да минат някакви си двайсетина години, да станем и ние един ден заместници на главния, пък тогава може да ни огрее някоя командировка в по-отдалечената част на глобуса.

Но по някакво чудо мен ме огря по-рано – главният редактор Христо Пелитев, ядосан за нещо на заместниците, се заканил пред редколегията: този път ще пратя двама по-млади!
И казал първите две имена, дето му дошли наум – Румен Белчев и моя милост! Направление – Китай!

* * *
Така през ноември 1988 г. се озовахме в китайската столица.
Преди това, за по-напряко минахме през Пхенян, но за Северна Корея беше предишният ми разказ.

А сега – Пекин.
Тогава тоя град ми заприлича на Ямбол или пък, ако искате – на Сливен, само че беше сто пъти по-голям. Ако в Ямбол/Сливен имаше три широки улици, в Пекин имаше триста. Ако в

Сливен/Ямбол имаше три високи сгради, в китайската столица бяха триста. Останалото – хиляди приземни къщурки без канализация, дето у нас им викат „маалата“, а тук – „хутони“. Сметката и със населението излизаше точно – на един сливналия/ямболия се падаха точно по сто пекински китайци. Само сливенският вятър можеше да се сравни с пекинския едно към едно – на площад „Тянанмън“ през ноември духаше толкова силно, колкото и на площад „Хаджи Димитър“ в Сливен.
Още щом стъпихме на площад „Тянанмън“, вятърът ни издуха в един китайски ресторант. Не знам сега как е, но тогава в Китай повечето ресторанти бяха китайски. Тоест – пълни със загадки. А двамата с Белчев идвахме от страна, където в ресторантите сервитьорът не носи меню, а го декламира като скоропоговорка: „Шишчета, кебапчета, кюфтета…

Може и да ви ги смешаме!“… По-късно китайските ресторанти щяха да дойдат и в София и щяхме да свикнем с „телешкото с вкус на риба“ или с пилето „в сладко-кисел сос“…
Но тогава всичките тия наситнени, пържени, печено-варени и задушени по особено мъчителен начин късчета месо ни се виждаха адски съмнителни. Още повече че ни предупредиха да не поръчваме от най-скъпото – можеш, без да разбереш, да ти пробутат деликатес – гущер или змия, плъх или червей, кучешко или котешко…

Та седяхме и побутвахме с клечките на съмнението сервираните ни ястия с поетични имена „Сияйна зора от Съчуан“ или „Пурпурен залез от Тяншан“ и се чудехме какво ядем – катеричка или миньор, мушама или транзистор… Изведнъж истинска сияйна зора огря сивия ноемврийски ден.

Появи се Тя! Бутилката „Пекинско светло“!
Беше по-висока и стройна от тогавашните софийски бутилки и съдържаше седемстотин грама. Кой знае защо сервитьорката носеше една за двама ни.

По-късно разбрахме, че китайците така постъпват – сядат двама приятели, поръчват си бутилка бира, изпиват я и си тръгват, като леко залитат. Ако един китаец сам удари седемстотин грама пиво – връзва кънките. Това е медицински факт, тъй като у монголоидната раса липсва някакъв ензим за разграждане на алкохола. Тази теория се потвърди и от жената на един колега, която донесе от Япония бирички в консервни кутии по 125 грама. Колкото е нашенският пастет.
Според нея една такава консерва била дозата на японеца.

Иначе имало и бири в кутии от пет литра, но те стигали за японска сватба или за изпращане на войник. Наляхме си ние по една чаша от тази сияйна бира и благодарихме на съдбата, че сме се родили с европейски ензими. Пожелахме си наздраве и отпихме – със свити сърца и разширен стомах, очакващ изненади.

О, боже! Думите са безсилни да опишат този еликсир!
– Долу горублянското пиво! – викнахме в един глас, стряскайки китайската публика – Да живее „Пекинското светло“!

И замахахме с пръсти към сервитьорката да носи още и още бири.
Разбрана излезе жената, донесе бутилки, доста бутилки, които събраха погледите на китайската публика. Пред очите ми очите на присъстващите от дръпнати станаха кръгли.
Наобиколиха ни и вероятно взеха да се чудят: тия европейци защо пият толкова бира и няма ли да паднат от стола?

Как да им обясним, че идваме от другия край на света, където ни мъчат с мътилка от Горубляне или вкисната „Каменица 100“… Че при нас бирата лятото изчезва от магазините, а по ресторантите я дават топла. Че в бутилките плува утайка или направо удавена мишка…
Нищо не им обяснявахме, а си пийнахме биричка колкото за две дузини китайци, и станахме, без да паднем от стола… От това очите на присъстващите още повече се окръглиха. Може така да са им останали за цял живот.

Още на другия ден взехме един урок по китайски, в който наблегнахме на вълшебната думичка „Ер питьо“. Това ще рече две бири. Затворихме се в хотела и си ги повтаряхме –
веднъж аз, веднъж Румен Белчев, докато ги затвърдим и почнем да ги произнасяме като местните хора.

После влизахме със самочувствие в китайските ресторанти, казвахме на български на девойчето, което ни посрещаше с чай, да го сипе във врата на главния готвач и когато то любезно ни се усмихваше, заръчвахме:
– Ер питьо!
Редувахме се в поръчките – ту аз, ту Румен Белчев. Толкова добре усвоихме израза, че можехме да го кажем и на пекински, и на шанхайски, и на гуанджоуски диалект… И навсякъде ни разбираха.

* * *
Наш учител по китайски беше писателят Цветан Пешев – от него добихме тия важни знания – и „Мама Хуху“, и „Ер питьо“…

По онова време той живееше в Пекин като „втори член“ – жена му беше преводачка в нашето посолство, а самият той скучаеше – „вторият член“ нямаше право да работи. Затова Цецо Пешев с радост посрещаше командировани от България и им ставаше доброволен гид из пекинските потайности – разнообразие за него, майтап за командированите.
Той беше голям българин – и на ръст, и на килограми.

Китайците му стигаха до кръста, а най-високите – до рамото. Минувачи го гледаха като истински бял Буда – с уважение и страхопочитание. По-храбрите протягаха ръка и го докосваха по корема – да пипнеш дебел човек носело щастие – току виж си станал като него… Дебел човек по онова време в Китай бе рядкост – това значи, че е богат, щом се е охранил с редовно ядене. Тая милиардна нация много векове бе гладувала и тогава, в края на 80-те, заедно с икономическия си възход, вече можеше да си позволи да се храни три пъти на ден. И дебелото тяло бе идеал за китаеца, обратно на европейската мода на диети и гладуване.

Както в песента „Големият кораб минава…“ така и Цецо Пешев минаваше по пекинските улици – шумен и гръмогласен. Сочеше ни една или друга сграда и ни засипваше с истории – повечето абсолютно измислени… Знаехме си го, че е мистификатор и цар да измисля небивалици, затова малко му хващахме вяра на приказките… Обясненията му бяха приблизително такива: погледнете наляво – това е бившият Централен затвор, тук е лежал генерал У Че, съратник на Мао, разстрелян по времето на културната революция. По-късно сградата е превърната в детска градина на име „Щастливо детство с Дън Сяо Пин“…

Това Цецо ни го съобщаваше като супердостоверна информация. И лицето му оставаше сериозно. Очите му, скрити зад строги очила с дебели рамки, не издаваха, че ни будалка
като канарчета. Аха да си запишем неговите „факти“ в бележничетата и после да ги включим в дописките си за „Стършел“.

– Беше един тук – Цецо назова името на известен журналист – и аз го водих насам-натам из Пекин. Такива му надрънках, той прилежно си ги записа, а после ги напечати в „Работническо дело“…

И той се закиска, силно и от сърце, така че забързаните китайци спряха и го загледаха – един весел Буда, който като дете се радва на шегите си.

Бяхме чували за някои от класическите шеги на Цецо Пешев, с които бе известен в България. Например тази: обажда се посред нощ на писателя Ст. Ц. Даскалов и му казва:
– Другарю Даскалов, извинявайте, че ви звъним толкова късно. Ние харесваме вашите книги. Но сега сме се събрали няколко приятели в клуба на пенсионера и решаваме кръстословица…

– Е, и какво? – пита сърдито съненият писател.
– Ами дванайсет водоравно е роман от Ст. Ц. Даскалов с три букви…
– Път! – вика Ст. Ц. в слушалката заглавието на най-известния си роман.
– ПЪТ не става, третата е „Н“… Става ПЪН…
– Не е ПЪН! – крещи писателят. – Някъде бъркате. Дайте някое отвесно, за да засечем…
И почват заедно по телефона да решават кръстословица…

Ей такива шеги измисляше Цецо Пешев – по-късно ги описа дори в книга, една от най-смешните книги, които съм чел – нарича се „Коза ли е, риба ли е?“ (Нещо като Мама Хуху). Ако ви падне, четете и се смейте!

И тук, на заточение в Пекин като „втори член“, пак продължаваше с провокациите.
– Служителите от посолството – ни разправяше Цецо – постоянно се следят един друг. Кой какво си купил, кой как живее, кой как харчи… И пишат доноси. Като „втори член“
аз нямам право да работя. Я, викам си, да видя как действа системата „натопи другарчето“… Слагам си банкнота от петдесет долара в джобчето на ризата и като срещам втория секретар, му викам уж между другото: „Ох, скапах се днеска от бачкане… Ей какви ми станаха ръцете…“. „Ама ти работиш ли?“, изумява се той. „На черно, казвам му, но между нас да си остане. Помагам в един автосервиз, върша мръсната работа, ама и добре ми плащат… Ей днеска идва японският посланик да му оправим тойотата и накрая ни даде по петдесет долара… Ето ги…“
И Цецо показал банкнотата от джобчето на ризата си.

До вечерта всички в посолството знаели, че Цецо работи в автосервиз. А посланикът викнал жена му и я предупредил, че ако „вторият член“ не спре да се труди на черно, ще се принуди да ги отзове в София.
– Ама той не работи – опитала се да обясни жената. – Шегува се…
– Тук шеги не минават! – заявил посланикът.
Позната картинка от българска мисия в чужбина – Мисия Пекин…

С очите си видяхме Цецо Пешев в действие на известната пекинска улица „Люличан“. Там се продават сувенири (скъпи и евтини), произведения на древното китайско изкуство (оригинали и имитации), порцелан от династията Мин или Цин, често произведен в някой гараж, коприна – истинска и менте, както и десетки джунджурии, дело на китайската ширпотреба.
В едно дюкянче, голямо колкото кабина на камион, той проведе класически пазарлък за някаква ваза.

За половин час с петнайсетте китайски думи, които знаеше, с много ръкомахания, мимики и жестове, с междуметия, мръхтене и пръхтене смъкна десет пъти цената на порцелановия съд от времето на Дзин (Цин или Мин, чиста имитация) – от 400 юана (стотина долара), на 40 юана…
Разтреперан, продавачът пишеше цифри на листчета, после ги късаше, късаше си и ризата и се хващаше за сърцето. Цецо също се хващаше – ту за сърцето, ту за портфейла. Аха да плати – и се отказваше… Тръгваше да излиза. Продавачът скачаше след него, хващаше го за ръкава, завръщаше го и отново почваха пазарлъка…

Хем се смеехме на сценката, хем по едно време ме обхвана тревога. Аха да изрека класическата реплика: „Другарю Бендер, ще ни бият!“ – представих си, че продавачът вика подкрепление, изведнъж ни ограждат двайсетина китайци и с удари от кунг фу ни принуждават да купим не само тая ваза, ами цялата стока на дюкяна.
Нищо подобно не се случи – на финала Цецо позволи на продавача да го пипне по корема и с едно сърдечно „Мама Хуху“ се измъкнахме.
– Що не я купи? – попитах го.
– У нас имам вече пет такива вази… – каза Цецо

 
 

Как да не бъдем идиоти на гости

| от |

Когато хората се обособят да живеят заедно под един покрив, волю или неволю те си създават определени правила. Някои двойки обичат да се разхождат дибидюс голи без пердета. Други, 40-годишни мъже, които живеят с майките си, се примиряват с покривката на калинки, която загръща екрана на телевизора. Трети, пораснали момичета, които живеят сами, ползват котлона на кухнята си за гримьорна и в чекмеджетата им няма ни една тенджера. Някои пък, многодетни семейства, имат лего по пода вместо персийски килим.

Всичко това са специфики на живота в един дом, които трябва да уважаваме, когато ходим на гости. В противен случай – се превръщаме в гости-идиоти и веднъж посетили нечий дом, домакините започват да плашат котките си с нас. А това е тъжно и неприятно.

Вижте как да не бъдем идиоти, когато ходим на гости.

Не сме загори-тенджери

Загори-тенджера не са хората, които отиват в чужд дом и започват да горят тенджерите. Знаете, така се казва на онези, които просто не се сещат да си тръгнат. Когато са ви поканили на гости, особено в ден от работната седмица, трябва да имате предвид, че в някакъв момент домакините ще искат да си легнат. Може да е в 11, 12 или 3, но почти със сигурност този момент ще настъпи. Добре е да го уловите и да си тръгнете, преди да ви намразят. Ако забележите, че домакините се прозяват насила, започват да прибират масата и да зареждат миялната машина и час по час споменават без връзка с разговора, че „Ох, утре трябва да ставам рано, че съм на работа все пак“, е време да си викате такси.

Съобразяваме се с порядките за обуване-събуване

Някои хора, обикновено от Карнобат, държат да събуват гостите си още пред прага на къщата. Те често държат шкаф с обувки на етажа и солиден набор болнични калцуни в шкафа с найлоновите пликове в кухнята. Те може да ви накарат да се събуете, за да не внасяте мръсотия, дори пред асансьора. Позволено ви е да си помислите, че са селяни, но не и да откажете да се събуете под предлог, че имате „картофче“ и да окаляте хола им с чепиците си. Ако пък домакините са ОК да влезете в дома им с обувките „отвънка“, не вадете домашните си пантофи-лъвове от раницата. Ще изглеждате като идиоти.

Носим подаръци на децата

Чуждите деца са много неприятно нещо, но когато отиваме в дом, където присъстват, е любезно и културно да донесем на хлапетата поне една близалка. От друга страна, вече толкова родители пищят като видят нещо, в което има захар или глутен, че храната е опасен подарък. Може да донесете на малките някоя плюшена играчка. Или най-добре – таблет. Така дори ще успеете да се видите за малко с родителите им.

Не надникваме нахално във всяко кътче на къщата

Всеки има в дома си малко или голямо кътче, което не желае да показва. Дали ще е килер, пълен с буркани от домашна лютеница, недовършена стая, предвидена за кабинет, но приличаща на перално помещение, или спалня, върху която се търкалят секс играчки, това е едно място, което не е предвидено за чуждите очи. Та дори ако отивате на „новодомие“, няма никаква необходимост да претърсвате къщата, правейки се, че ви е много интересно какъв е новият дом на приятелите ви. Най-много да притесните домакините, а и вие самите да останете разочаровани.

Не гасим фасове в саксиите

Беше в реда на нещата, когато бяхме на 20. От 25 нататък е проява на много лош вкус. Никой не иска грижливо гледаното му мушкато, което ползва като лек против запек, да мирише на втасал тютюн.

Не се караме с другите гости

Няма по-неприятно изживяване за един домакин, решил да направи спретнато събиране и състезание по правене на коктейли, от това гостите да се хванат за гушата. Може другите гости да харесват Бойко Борисов, да не го харесват, да смятат, че е ок да храниш детето си само с цвекло до 10-тата годишнина или пък да смятат, че е добре да го храниш само с кюфтета. Няма значение коя тяхна позиция ви влудява. Запазете спокойствие и не се хвърляйте в груб, селски спор. Ако нещата са толкова отчаяни, излезте и се разберете отвън. Като мъже.

Не обсебваме телевизора

Там, където има телевизор, няма общуване. Дори домакините да са пуснали адския уред да дърдори, не се втренчвайте в него, много е невъзпитано. Дори да е 60-инчово 4K чудовище и в момента да дават „Като две капки вода“. Хората са ви поканили, за да говорят с вас, а не да съзерцават как вие съзерцавате телевизора.

Не коментираме чистотата на дома, освен ако не е с добро

„Тоя мокет събира много прах, виждам?“, „С тази котка сигурно всичко е в косми непрекъснато“, „А не ползваш ли специален препарат за керамичния плот?“. А защо направо не кажете на домакинята, че мързелива и немарлива марда и не се приключи с тая мъка?

Не изискваме смяна на музиката с коментар, че сегашната е гадна

Музиката, ако има такава, е избор на домакина. Ако е пуснал джаз, а на вас ви се слуша Криско, помолете го да пусне Криско. Но недейте да се разпореждате с музиката нахално и да се правите на DJ. Дразнещо е.

Вдигаме или пазим капака на тоалетната чиния

Няма нужда от уточнения, нали?

 
 

5 знака, че сте по-интелигентни от средното

| от chronicle.bg |

Знаете какво казват за глупавите хора: че да си тъп е като да си мъртъв: само другите страдат. Ако сте от онези, които страдат, прочете тези 6 признака, които вероятно значат, че сте по-умни от повечето хора. Ако е така, ви съчувстваме искрено.

Психични разстройства

Според нови проучвания психичните разстройства може да бъдат цената, която някои хора плащат за високата си интелигентност.  Психолозите са открили, че по-високото IQ в детска възраст корелира пряко с шанса за отключване на биполярно афективно разстройство в юношеските години. Новото проучване налива масло в дискусията за връзката между интелигентността, креативността и психичното здраве.

Тревожност

Хората с по-висок интелект са по-склонни да развият тревожност в някакъв момент от живота си. Най-вероятно тревожността се е развила заедно с интелигентността – като защитен механизъм в древните времена.

Нови идеи

Интелигентните хора обикновено са по-склонни да раждат нови идеи. В исторически план това включва например отхвърляне на суеверията и намиране на нови начини на организиране на обществото. Според едно изследване тази хипотеза се потвърждава от това, че по-интелигентните личности по-често са атеисти и либерални в политически план. Същото проучване показва, че млади хора, които описват себе си като „много консервативни“ имат средно IQ около 95, докато онези, които се определят като „либерални“ са с IQ 106.

Самотници

Колкото повече хората с интелект над средния общуват с други хора, толкова по-малко задоволени се чувстват те от живота. Проучване по темата възприема идеята, че социаизирането обичайно прави хората по-щастливи. Но не и за много умните: при тях то носи по-скоро отчаяние, чувство за отцепеност и може да доведе и до депресивни настроения.

Късно ставане

Стоенето в будност до късно и късното отлепване от леглото не са симптоми на обикновен мързел, а на висок интелект. Психолози изследват навиците, които се отнасят до режима сън-бодърстване на 20,745 подрастващи американци и установяват, че в работен ден от седмицата „тъпите“ си лягат към 11,41ч. и стават към 7,20.

Обратно на тях, онези с по-високо IQ си лягат средно в 12,29ч. и стават в 7,52ч. През уикенда различиките са дори още по-очевидни.

 
 

Филми от целия свят, оказали се в основата на холивудски хитове

| от chronicle.bg |

Европа е мястото, на което се ражда седмото изкуство. Въпреки това част от най-големите шедьоври в киното са създадени в САЩ.

Това не е изненада, предвид движението на таланти от Европа към Америка покрай Първата и Втората световна война.

Днес САЩ има традиция в създаването на касови филми, които печелят популярност по целия свят. Макар че Европа има своите образци на бавното, красиво кино, Америка създава продукции с ярки ефекти и известни актьори, които покоряват цялата планета.

Затова може би ще е любопитно да надникнем към някои от тях – онези, почерпили вдъхновението си сред киното от други страни и континенти.

Филми като „Дванадесет маймуни“ и „Предизвестена смърт“ са само копие на оригиналите, създавани на други места по света.

След като преди време ви показахме сериали, които не говорят английски (но част от тях имат и американската си версия), сега ще ви запознаем с чуждоезичните филми, залегнали в основата на някои от най-известните американски киноленти. Вижте ги в галерията.

 
 

Юпитер не е това, което изглеждаше досега

| от chronicle.bg |

Космическата сонда на НАСА „Джуно“, която се движи в орбита около Юпитер от месец юли, откри чудовищни урагани, бушуващи на полюсите на тази планета, съобщава БТА.

Американското космическо ведомство публикува в сп. „Сайънс“ двете първи изследвания, получени благодарение на неговия космически апарат с маса 3,6 тона. Елиптичната орбита на „Джуно“ позволи на учените да извършат наблюдения от съвършено нов вид.

Сондата успя да прелети над полюсите на Юпитер и да се приближи на по-малко от 5 хиляди километра от най-високата облачна обвивка на атмосферата на тази планета.

Там бяха регистрирани гигантски урагани с диаметър 1 400 километра. Магнитното поле в тези региони се оказа 10 пъти по-силно от земното.

Оказва се, че Юпитер е планета, обградена от огромно магнитно поле, което създава радиация, която би унищожила планетата, ако тя не беше предпазена от огромен пласт титан. Полюсите на планетата са местата с най-висока радиация.

До края на мисията на сондата „Джуно“ през февруари 2018 г. ще бъдат направени още полети около планетата, които ще разкрият много повече информация за произхода, атмосферата и магнитните полета на планетата.