Как технологиите промениха криминалния роман завинаги

| от |

Развитието на съвременните технологии прави все по-сложна писателската работа. Това призна в свое есе за huffingtonpost.com авторът на криминални романи Дан Фесперман.

Той е бивш журналист и репортер за в. „Балтимор сън“. Като такъв пътува много и посещава горещи точки по света като Босна, Афганистан, Пакистан и Близкия изток. Преживяванията му там след това стават основа за сюжетите в осемте му романа. Носител е на наградите „Ян Флеминг“ и „Хамет“.

Ето и есето на Фесперман за huffingtonpost.com, представено от лира.бг:

Като писател, който често пише за шпиони и подобни, мога да кажа, че съм човек, на когото плащат да измисля начини да изчезват хора. Не става дума за жертвите на убийства. Аз помагам на героите си да се справят с мръсната работа, и колкото по-малко се знае за това как го правят – толкова по-добре.

Става дума за покриването, бягството, скатаването на пръв поглед и пр. – тактики, които често прилагам, за да запазя героите си от различни сили, които ги преследват.

Проблемът обаче напоследък е, че има твърде много нови технологии, които стават все по-достъпни, че писатели като мен вече тотално не могат да покрият любимите си персонажи.

Преди време, когато още беше ерата на Студената война, всичко, което ни притесняваше беше как да се справим с някой добър агент или някой опасен граничен пункт. О, да, и да претърсим хотела си за „бръмбари“. Останалото, което трябваше да прави героят е Да Не Се Доверява на никого. И разбира се, в крайна сметка се доверяваше, обикновено на някой от противоположния пол. Другото, което се случваше е да пресича сюжетни точки, да преодолява предателства и да страда от липса на сексуални изживявания. Е, това беше през 60-те.

Но тогава технологиите бяха все още горе-долу старомодни и недостъпни за употреба. Едновремешните подслушвателни устройства по сегашните стандарти бяха древни кабини с тръби и транзистори, трудно разбираема информация и надценени преводачи. За времето, в което някой дешифрира последното послание на героя ти агент в Прага, можеше да си изминал с влак половината разстояние до Будапеща… или пък да си прелетял до дома си и да пиеш второ мартини.

А сега погледнете с какво ние, писателите, трябва да се справяме. Мобилните телефони са с вграден GPS и превръщат всеки в потенциално проследима точка. Дори да си вземеш най-простичкия апарат, за ден два отново си видим, благодарение на Националната агенция за сигурност, която наблюдава и записва милиони обаждания. И дори не съм споменал за влизане в интернет. Е, добре, може да се надникне в нечий лаптоп, но непременно чужд, или от някой компютър в градската библиотека.

Библиотека ли написах? Забравете. Тези места имат камери почти навскяъде, особено около лавиците с опасни вестници и книгите, по които си падат моите геро. Всъщност въобще забравете да криете своя Джо някъде, защото, както героят ми в последния ми роман установи, камерите са почти навсякъде, откъдето минавате или можете да избягате – летища, гари, автогари, бензиностанции, магазини, заведения за бързо хранене, банкомати и т.н.

И ако това не ви се струва много, ще добавя и предимствата на въздушните устройсва, които записват и анализират хиляди снимки едновременно и да записват ввсякакви звуци. И вече не само правителствените органи ги ползват. Достъпни са за всички дори в претъпкания с хора Манхатън. И всеки техен оператор може да реши да качи веднага снимка или видео директно в YouTube или Facebook, вероятно с отбелязано лице и съобщение дали искате да изпише и името на героя ви, за да може незабавно локализиран, хванат и убит.

Може би всичко това обяснява причината, поради която пиша роман, в който действието се развива в Ню Йорк през 1942 г. е, да, войната си върви. Има саботьори, има прецакани ченгета, дори има германци, които се появяват от морето. Но с техните перископи едва могат да различат нещо след следващата вълна.

Така че,  за да съм спокоен и свободен да пиша, всичко, което трябваше да направя е да поведа героя си назад във врмето. Дори му осигурих гадже, пуснах го да ходи, където му хрумне… и когато се наложи, просто ще го скрия…

Толкова е просто.

 
 

Сладкодумният разказвач, който ви къса нервите

| от Констанс Бонасьо |

И вие сте го виждали. Нещо повече – срещате го всеки ден, и още по-лошо – чувате го.

Той няма конкретен образ, претворява се и се видоизменя, сякаш крие магьосническа пръчка в джоба си. В битката за вашия слух и съзнание, той е готов на всичко – да прави циганско колело; да търси на мобилното си приложение сграда, която се вижда, само и само да ви разкаже защо отива до нея; да жонглира с портокали от промоционалната витрина, за да ви разкаже, че цитрус пресата му се е прецакала.

Въобще – където ви свари, там ще ви облъчва с тегавите си безкрайни разкази.

Вече не ни преследват само досадни бабички, за да ни омагьосват с ишиаса си, с темерутщината на зетя си и следването на внучката в Америка. Те разказват надълго и нашироко своето житие-битие, защото сте имали неблагоразумието да ги подкрепите на слизане от трамвая. В отплата на това, че сте прихванали костеливата им ръчица, можете да изслушате какви ли не истории – колко лъжат на Женския пазар; как вече и медът не е истински; как „Топлофикация” казала, че ще ги компенсира, но не ги компенсирала; колко вярвали на Радан Кънев; как такава зима не е имало от 30 години насам…

Сладкодумният разказвач има много лица, а и обхватът на темите му постоянно се разширява.

Той може да е чичката в метрото, който обяснява как е оставил колата на паркинга, за да не се навира в задръстванията. Следват биографични данни на автомобила – година на производство, година на покупка, марка, кубатура на двигателя, цвят, тапицерия…И всичко това, само защото си му казал на коя спирка да слезе.

Друга разновидност на сладкодумния разказвач е съседката – грижовна къщовница и домакиня.

Тя ще ви изпили нервите докрай. Само заради непридвидливостта ви да носите снопче розмарин в ръка, се започва, та не се свършва. И тя готвела – пък как нарязала лука, пък как задушила гъбите, пък изпекла спанак с ориз. И докато готвела, пуснала една пералня и прахосмукачка, извела кучето, изгладила, изплела пуловер с еленче. И всичко това, само защото й казахте, че в магазина има пресни подправки.

За сладкодумния разказвач от социалните мрежи хич няма да отваряме и дума. Той е описван подробно и многократно.
В заключение можем да кажем, че сладкодумният разказвач, не е никакъв разказвач, още по-малко сладкодумен. Той си е една жива досада…

И нашият съвет на патил и препатил човек, магнит за сладкодумния разказвач, е веднага, щом го разпознаете, да побегнете. Друго спасение няма.

 
 

„Лъв: Стъпки към дома“: Едно истинско приключение

| от |

„Лъв“ или Lion е едва вторият филм от официалната листа с номинирани за 89-тите награди „Оскар“, който излиза по кината у нас. Първият беше „Първи контакт“ и както се случва с повечето Оскарови филми, не получи най-големия отзвук на света. Което е жалко, разбира се. Има смисъл някои филми да са номинирани за едни от най-престижните и бляскави статуетки в света на седмото изкуство, а други не.

И „Лъв“ е един такъв филм.

Това е първият пълнометражен проект на режисьора Гард Дейвис – един от режисьорите на чудесния сериал Top of the Lake – и е адаптация по книгата на Сару Бриърли A Long Way Home.

Самият Сару има уникална история – роден и расъл до петата си годишнина в един от най-бедните индийски райони, без да може да чете и да пише, една вечер малкият Сару се губи в многолюдна Индия и по стечение на обстоятелствата попада в системата за сираци. А оттам при семейството на Сю и Джон Бриърли, австралийска двойка, която го осиновява. Така от бедно и мърляво индийче Сару порасва в приятен млад мъж, който говори английски, носи отговорност за делата си и учи в университет.

Някъде там в главата на младия мъж се загнездва идеята, че трябва да потърси изгубеното си семейство – майка, по-голям брат и сестра. Идеята прераства в план, благодарение на появилата се по онова време Google Earth, която по-късно се превръща в обсесия. В продължение на няколко години Сару не мисли за нищо друго, освен за това. Денонощно. Непрекъснато. Идеята за Индия, майка му и брат му го преследва в сънища и будни състояния, превръща се в определяща за ежедневните му нужди, става неговата сянка, надвиснала тежко над ума му. Ум, който няма покой.

Да бъдеш обсебен от идеята за някой или нещо, е най-лошото лекарство, което може да дадеш сам на себе си. То ти носи непоносима вреда, лашка те в състояния на еуфория и депресия, кара те да имаш очаквания и неизменно да бъдеш разочарован от тях впоследствие.

„Лъв“ обаче е от тези амбициозни и красиви филми, които ти казват, че понякога, само понякога, мечтите в действително се сбъдват. Те не идват така, както ние си представяме, че ще се случат, нито са опаковани в нашите илюзии, но когато най-после пристигнат, знаем, че са се случили.

Първата част на „Лъв“ се случва в екзотична Индия. Безкрайните кадри и истинските емоции, които играта на малкия Съни Пауар и младия Абхишек Барате ти носят, те карат да помиришеш и да докоснеш мръсотията и красотата на тази толкова различна страна.

Съни Пауар е момчето, което открадва шоуто в „Лъв“ безспорно. Той и Абхишек правят дебют на голям екран и са големите звезди на тази продукция. Нешлифовани, чувствени, естествени, чудесни… Мръсните им крака, дивите им погледи, диалозите им на хинди са онова вкусно усещане, което „Лъв“ оставя след себе си в зрителите.

Втората част е запазена за Никол Кидман и Дев Пател. И малко от Руни Мара, която винаги е чудесна на голям екран, но тук е отстъпила мястото в светлините на прожекторите на другите. Дев Пател от друга страна е един от младите британски актьори, които заслужават внимание и адмирации. Кариерата му стартира от дивия тийн-сериал Skins и стига до работа с Дани Бойл в „Беднякът милионер“, който му носи първа номинация за БАФТА. Днес, няколко години по-късно, пораснал и възмъжал Дев Пател в крайна сметка получава и първата си номинация за „Оскар“ за „Лъв“ и прибира тазгодишната БАФТА за поддържаща мъжка роля в джоба си. Дев Пател е чудесен. Винаги, когато някой има възможност да го гледа, нека да го прави.

Същото важи и за Никол Кидман. Макар темата с осиновяването да й близка, в крайна сметката първите й деца с Том Круз са именно осиновени, в живия живот Кидман е някак затворен и студен човек. Но пък е прекрасна на кино. Тази порцеланова, висока жена успява да изкара на голям екран емоции, каквито в живота някак не може, и да ги пресъздаде с малко думи и повече мимики, отколкото лицето й, минало през няколко разкрасителни процедури, иначе би позволило.

Към всичко това добавяме чудесна музика, великолепни кадри и една сантиментална история, която може и да ви накара да си поплачете.

В „Лъв“ всеки може да открие по нещо за себе си. Дали това ще е екзотиката на толкова различната от нас Индия, дали ще е тематиката, дали ще е красотата на Австралия, дали ще е епичната музика на Дъстин О`Халоран и Волкер Белтерман или нещо съвсем различно, което ние не сме видели, няма значение. Но си го причинете на кино. Не случайно някои филми са номинирани за „Оскар“, а други не са, както казахме в началото.    

 
 

Знаете ли какво прави Дженифър Лав Хюит?

| от chronicle.bg |

Предполагаме, че свързвате Дженифър Лав Хюит най-вече с тийн хоръра „Знам какво направи миналото лято“ и със сериала „Шепот от отвъдното“.

Това са най-известните продукции с нейно участие, макар че има и други, които ще ви покажем в галерията. Ще ви излъжем, ако кажем, че се възхищаваме на актьорските й качества и гледаме всички филми с нейно участие, но трябва да признаем едно: Лав Хюит има прекрасно лице и чифт невероятни, естествени гърди, които напълно си заслужават да й отдадем заслуженото с галерия по случай 38-мия й рожден ден.

Първо, малко за нея:

Хюит е родена в Тексас в семейството на Патриша Мей и Хърбърт Даниел Хюит. Израства в Ноланвил, Тексас. След развода на родителите й Дженифър и единственият й брат, Тод Хюит, са отгледани от майка им.

Като малко момиче, Хюит е привлечена от музиката, която е и първият й допир с шоу-бизнеса. На десет години, след като е забелязана от скаути, търсещи млади таланти, и след като спечелва състезание за млади таланти в Тексас, тя се премества в Лос Анджелис, заедно с майка си, за да преследва музикална и филмова кариера.

След пристигането си в Лос Анджелис, Хюит се появява в повече от двадесет телевизионни реклами.

Първата й роля е в детското вариете-шоу на Дисни  – „Детско обединение“ (1989 – 1991). През това време тя танцува и пее всички песни в предаването на живо, наречено „Танцувай! Тренировки с Барби“, продукция на Буена Виста. Следват няколко роли в телевизията.

В киното дебютира с филма „Мунчи“ (1992). Дженифър Лав Хюит става известна с главната си роля във филма „Знам какво направи миналото лято“ , като си партнира с Фреди Принц Джуниър, Райън Филип и Сара Мишел Гелар.

Може би много от вас не знаят, но Дженифър е и певица. Тя подписва с Атлантик рекърдс и Джайв рекърдс. До днес най-известният сингъл на Дженифър Лав Хюит е „BareNaked“  към едноименния й албум, реализиран през 2002 година. Изпълнява някои от саундтраците към филми, в които участва.

В галерията горе ще видите снимки на Лав Хюит от различни нейни моменти. Като във всеки един, тя е безупречно секси.

 
 

Новата песен на Лана дел Рей е това, от което имаме нужда днес

| от chronicle.bg |

Минаха цели две години, откакто Лана дел Рей представи последния си албум Honeymoon. Сега обаче певицата се завръща със съвсем нова музика.

От няколко дни по улиците на Лос Анджелис могат да се видят промоционални пана с нейния образ, напомнящи на филмови постери, върху които стои заглавието на новата й песен – „Love“.

Днес парчето вече беше официално представено – меланхолична любовна песен с винтидж звучене и красивите емблематични вокали на Лана.

„Love“ може да се слуша както през YouTube, така и през Apple Music. До момента няма информация за евентуален нов албум, но Rolling Stone съобщава, че парчето ще се сдобие с клип под режисурата на Ричард Лий.

Дотогава – можете да се насладите на любовно послание на Лана дел Рей.