Как технологиите промениха криминалния роман завинаги

| от |

Развитието на съвременните технологии прави все по-сложна писателската работа. Това призна в свое есе за huffingtonpost.com авторът на криминални романи Дан Фесперман.

Той е бивш журналист и репортер за в. „Балтимор сън“. Като такъв пътува много и посещава горещи точки по света като Босна, Афганистан, Пакистан и Близкия изток. Преживяванията му там след това стават основа за сюжетите в осемте му романа. Носител е на наградите „Ян Флеминг“ и „Хамет“.

Ето и есето на Фесперман за huffingtonpost.com, представено от лира.бг:

Като писател, който често пише за шпиони и подобни, мога да кажа, че съм човек, на когото плащат да измисля начини да изчезват хора. Не става дума за жертвите на убийства. Аз помагам на героите си да се справят с мръсната работа, и колкото по-малко се знае за това как го правят – толкова по-добре.

Става дума за покриването, бягството, скатаването на пръв поглед и пр. – тактики, които често прилагам, за да запазя героите си от различни сили, които ги преследват.

Проблемът обаче напоследък е, че има твърде много нови технологии, които стават все по-достъпни, че писатели като мен вече тотално не могат да покрият любимите си персонажи.

Преди време, когато още беше ерата на Студената война, всичко, което ни притесняваше беше как да се справим с някой добър агент или някой опасен граничен пункт. О, да, и да претърсим хотела си за „бръмбари“. Останалото, което трябваше да прави героят е Да Не Се Доверява на никого. И разбира се, в крайна сметка се доверяваше, обикновено на някой от противоположния пол. Другото, което се случваше е да пресича сюжетни точки, да преодолява предателства и да страда от липса на сексуални изживявания. Е, това беше през 60-те.

Но тогава технологиите бяха все още горе-долу старомодни и недостъпни за употреба. Едновремешните подслушвателни устройства по сегашните стандарти бяха древни кабини с тръби и транзистори, трудно разбираема информация и надценени преводачи. За времето, в което някой дешифрира последното послание на героя ти агент в Прага, можеше да си изминал с влак половината разстояние до Будапеща… или пък да си прелетял до дома си и да пиеш второ мартини.

А сега погледнете с какво ние, писателите, трябва да се справяме. Мобилните телефони са с вграден GPS и превръщат всеки в потенциално проследима точка. Дори да си вземеш най-простичкия апарат, за ден два отново си видим, благодарение на Националната агенция за сигурност, която наблюдава и записва милиони обаждания. И дори не съм споменал за влизане в интернет. Е, добре, може да се надникне в нечий лаптоп, но непременно чужд, или от някой компютър в градската библиотека.

Библиотека ли написах? Забравете. Тези места имат камери почти навскяъде, особено около лавиците с опасни вестници и книгите, по които си падат моите геро. Всъщност въобще забравете да криете своя Джо някъде, защото, както героят ми в последния ми роман установи, камерите са почти навсякъде, откъдето минавате или можете да избягате – летища, гари, автогари, бензиностанции, магазини, заведения за бързо хранене, банкомати и т.н.

И ако това не ви се струва много, ще добавя и предимствата на въздушните устройсва, които записват и анализират хиляди снимки едновременно и да записват ввсякакви звуци. И вече не само правителствените органи ги ползват. Достъпни са за всички дори в претъпкания с хора Манхатън. И всеки техен оператор може да реши да качи веднага снимка или видео директно в YouTube или Facebook, вероятно с отбелязано лице и съобщение дали искате да изпише и името на героя ви, за да може незабавно локализиран, хванат и убит.

Може би всичко това обяснява причината, поради която пиша роман, в който действието се развива в Ню Йорк през 1942 г. е, да, войната си върви. Има саботьори, има прецакани ченгета, дори има германци, които се появяват от морето. Но с техните перископи едва могат да различат нещо след следващата вълна.

Така че,  за да съм спокоен и свободен да пиша, всичко, което трябваше да направя е да поведа героя си назад във врмето. Дори му осигурих гадже, пуснах го да ходи, където му хрумне… и когато се наложи, просто ще го скрия…

Толкова е просто.

 
 

„Имението Даунтън“ се завръща на големия екран

| от chronicle.bg |

Феновете на „Имението Даунтън“ вече могат донякъде да си отдъхнат (и да започнат да чакат)  – продуценти от NBCUniversal потвърдиха , че филмът е на път и снимките ще започнат през 2018 г. Откакто през 2015 г. излезе последният епизод на хитовата поредица на PBS непрестанно се спекулира относно създаването на пълнометражен филм за благородническото семейство Кроули.

Майкъл Едстайн, продуцент от компанията казва, че работата по филма е започнала преди известно време. „В момента работим по сценария. След това ще видим дали ще можем да съберем актьорския състав отново заедно.“

„Имението Даунтън“ е създаден от носителя на Оскар за най-добър сценарии (за „Госфорд парк“), Джулиян Фелоус, и тръгна по малкия екран през 2010 г. Сериалът отбеляза рекорден рейтинг и всеки един от шестте сезона попадаше ежегодно в списъка на наградите Еми.

Последната кампания около сериала е световната изложба, която включва костюми, възстановки на снимачни площадки и невиждани досега видео материали от поредицата. Нейната премиера се състоя в Сингапур нa 17 юни, а обиколката включва няколко страни от различни континенти.

Още не е ясно дали някои от най-популярните актьори, като Мишел Докъри(Лейди Мери Кроули), Хю Боневил(Лорд Грантъм) и Маги Смит (Лейди Вайълет Кроули), ще участват във филма. Интересно е, че актьорите дори не са знаели че проектът е в действие и разбират за него от медиите.

Засега не обявена дата за премиерата, но едно е сигурно – филм, за наше щастие, ще има и отново ще можем да се потопим в изискания свят на английската аристокрация.

 
 

5 кокетни приключения, които ви чакат на морето

| от |

Цоп-цоп. Вече чуваме как крачетата ни цопкат в морската вода и нямаме търпение да дойде дългоочаквания ден на летния отпуск, да напълним резервоара на колата и да запалим към моренцето. Ще се пият коктейли, ще се хапва таратор, ще има плацикане във водата, плажен волейбол, аквапаркове, морски флиртове, нежни нощи на пясъка…ехеееееее. Пускаме сърчице във Facebook и тръгваме.

Да, ама не. Каквото и да пише по разни списания и да ви казват хората, животът не е прекрасен, а лятната почивка не е задължително приятно преживяване. Ето част от вълнуващите приключения, които морето може би ви готви:

Колата се предава

Натоварили сте домочадието, сешоара, ютията, палатките за всеки случай, люлката, хамака, лопатите, въжетата, фенерите, яйцата, доматите, банските, кърпите, поясите, ютията, хладилните чанти и всичко останало, готови сте, прекръствате се и тръгвате. Ауспухът дере асфалта, старият звяр пърпори и след два часа сте стигнали до бензиностанцията след Черната котка. Тамън излизате на магистралата, вдигате до невероятните 60 км/ч и хоп. Всичко отпред потъва в дим. Ауспухът пърди, народът в купето кашля и колата спира. Докато чакате пътна помощ, която ви предлага да закара автомобила директно в най-близкото автогробище, виждате как мохитото на плажа с бързи стъпки се отдалечава.

Нова порода малариен комар

Вече сте на морето, излежавате се на хамака следобедно и придремвате под сянката на някоя топола в тих екстаз. Дори не усещате лекото бодване по глезена, докато след два часа не сте с 40 градуса температура. Белтъците ви започват да се преципитират, тресете се като лист по време на лятна буря и имате деликатни халюцинации. В спешното в Бургас се оказва, че сте имали честта да бъдете ухапани от съвсем нова порода малариен комар, очевидно прелетял от Тринидад и Тобаго специално, за да ви уважи.

Лозенският вирус атакува отново

Сещате се за рекламата, в която самотен и депресиран човек седи на тоалетната и гледа към веселящия се плаж, нали? Дори с цял арсенал запичащи медикаменти, няма да успеете да избегнете неговата роля, ако налетите на добрия стар ентеровирус на Лозенец. Цамбуркате се във водата и си мислите какви късметлии сте, че сте намерили златната среда между Приморско (твърде плебейско) и Слънчев бряг (твърде упадъчно). В този момент усещате рязък прорез в корема. Нуждаете се от тоалетна. Не излизате от морето навреме. Здраве да е. След два часа вътре, излизате бледи и прекарвате няколко часа в тоалетната на най-близкото капанче. Остатъкът от почивката минава в медитация върху тоалетна чиния в квартирата. Не виждате морето повече, но за сметка на това опознавате добре плочките на банята в квартирата и на третия ден дори изчиствате фугите. Хазяйката е доволна.

ППБ* – епизод седми

Вечер е. Звезди са обсипали свода небесен. На бара кънти „I`m in love with the shape of you“, а срещу вас е застанал обект. Сини очи, секси тяло, мръснишка усмивка, приятен загар. Време е за летен флирт. Десет текили по-късно вече се търкаляте с обекта и преди да се усетите, дрехите ви са отнесени от закачлива вълна. Какво се случва после – историята мълчи. Не и половите ви органи обаче. Ден по-късно се събуждате от невъобразимо парене в интимната област, поглеждате какво се случва и тихо изписквате. Очевидно ви е опарила медуза. Не си спомняте обаче да сте се къпали в морето без бански…или пък…имаше момент без бански, да, беше на плажа и…о, не, не, не. Сините очи, мръснишката усмивка…По дяволите. Не казвате на никого какво е станало и взимате бързия влак за София. Директно в клиниката по кожни и венерически болести. Изобщо не се изненадвате, когато на амбулаторния лист са изписани десет диагнози на латински.

Случка в аквапарк

Прекрасно е да отидете с приятелите, децата и изобщо с голяма компания на аквапарк. Хем екстремно, хем забавно, хем разнообразно. Отдалеч съзирате пързалката „Камикадзе“. 90 градуса наклон, спускате се със 120км/ч. За разлика от тълпата, която се бута пред другите атракциони, на „камикадзе-то“ няма никой. Връчвате айфона на кума, за да ви снима как се спускате с тия 120км/ч. Заставате най-горе с изпъчени гърди, надолу не се вижда нищо. Мятате се смело. В продължение на 2 секунди имате чувството, че се задушавате, в следващите 4 – че се давите. На петата секунда усещате зловещото дрънване на главата ви в дъното на басейна. В кома сте.

 
 

#BOOKCLUB: Наследството на Жан-Пол Сартр

| от chronice.bg |

На този ден през 1905 г. в Париж се ражда Жан-Пол Сартр. Френският писател, философ, есеист и драматург е сред знаковите фигури в литературата и политиката на ХХ век. Представител на екзистенциализма, с леви политически убеждения, защитник на най-онеправданата и бедна част от населението, той прекарва живота си в защитаване на нейните интереси. Затова и на погребението му през 1980 г. десетки хиляди души съпровождат ковчега по пътя към гробището в Монпарнас. Процесия, която се е повтаряла само веднъж преди – за Виктор Юго. Основна част от тези хора са младите, студентите, бедните – всичко онези, за които подкрепата му е била животоспасяваща.

Голяма част от творчеството му е посветено на свободата. Негова е теорията, че човек е „обречен да бъде свободен“. Но трябва да внимава, какво прави със свободата си – да знае, че нищо не е абсолютно и безкрайно. Когато е на 24 години, се запознава със Симон дьо Бовоар (друга знакова за Франция фигура) и двамата остават партньори до смъртта на Сартр. Връзката им е известна с това, че двамата не са се придържали към моногамията, а са си позволявали интимни отношения с много други партньори. Сартр и дьо Бовоар подкрепят марксистката идеология, опитват да водят социалистическа съпротива през Втората световна война и се занимават с издаването на вестници.

В края на живота си авторът казва, че едно от нещата, с които иска да бъде запомнен е книгата му „Погнусата“. През 1964 г. е награден с Нобелова награда, която отказва да приеме – според него писателят не трябва да се превръща в институция. Факт е обаче, че Сартр е повече от институция – той променя цяла една епоха и дава началото на следващата.

Предлагаме ви да погледнем към „Погнусата“ – неговата най-популярна книга. Творба-дневник за въртележката, в която всички попадаме рано или късно. За невъзможното бягство и границите, в които сме вкопчени. Но и за свободата в рамките на тези граници, която никак не е малка. Със значителна доза цинизъм.

Ето няколко знакови цитата от книгата: 

„Развълнуван съм, чувствам тялото си като измервателен уред в покой. Аз съм изживявал истински приключения. Никаква подробност не мога да си спомня, но съзирам непоклатимата верига от обстоятелства. Прекосявал съм морета, оставял съм зад себе си градове, плавал съм по реки или съм навлизал в гори, но всякога съм поемал към други градове. Обладавал съм жени, влизал съм в схватки с мъже и никога не съм могъл да се върна назад, както плочата не може да се върти в обратна посока. И докъде ме е довело всичко? До тази минута, до това канапе, до този светлинен мехур, в който жужи музика.“

„Исках миговете от живота ми да се следват и подреждат като мигове от живот, който си спомняш. Все едно да се мъчиш да уловиш времето за опашката.“

„Нищо не се е променило и все пак всичко съществува другояче. Не може да се опише; то напомня Погнусата и все пак е нейна противоположност — най-сетне ме е сполетяло приключение. Замислям се в какво се състои то и разбирам — в това, че аз съм аз и съм тук, че именно аз поря нощта. Щастлив съм като герой от роман.“

„Часовникът отмерва пет и половина. Ставам, студената риза се слепва о тялото ми. Излизам. Защо ли? Ами защото нямам причини да не го сторя. И да остана, и да се свра безмълвен в някой ъгъл, няма да забравя себе си. Ще бъда там, ще тегна върху пода. Съществувам.“

„Вече не ги слушам: дразнят ме. Ще спят заедно. Знаят си го. И всеки от двамата знае, че другият знае. Ала понеже са млади, неопорочени и благопристойни, понеже всеки от тях иска да запази себеуважението си и това на другия, понеже любовта е нещо велико и поетично и не бива да се осквернява, те по няколко пъти седмично ходят по вечеринки и гостилници да излагат на показ жалките си обредни и механични действия.“

„Притъмнява, лампи грейват в града. Божичко, колко естествен изглежда градът въпреки геометричните си форми и как вечерта сякаш го смазва! Оттук това е тъй… тъй очевидно; възможно ли е аз единствен да го съзирам? Нима другаде, навръх някой хълм, нова Касандра не гледа в нозете си град, потънал в глъбините на природата? Впрочем какво ме засяга? Какво бих могъл да й река?“

„Когато сега казвам аз, думата ми се струва някак куха. Тъй забравен съм, че вече ми е непосилно да имам ясна представа за себе си. Единственото останало реално у мен е съществуване, което съзнава, че съществува. Бавно и дълго се прозявам. Никой. За никого не съществува Антоан Рокантен. Забавно ми е. Та какво е Антоан Рокантен? Абстракция. Мержелее ми се смътен спомен от мен. Антоан Рокантен… И внезапно моят Аз избледнява и накрая угасва.“

„Тръгвам, чувствам се като в мъгла. Не смея да взема решение. Ако бях сигурен, че имам талант… Ала никога, съвсем никога не съм писал каквото и да било от този род, само исторически статии, и то криво-ляво. Книга. Роман. Ще има хора, които ще четат този роман и ще кажат: „Авторът е Антоан Рокантен, един такъв риж, дето се мъкнеше по кафенетата“, и за тях животът ми ще бъде като живота на негърката в моите представи — нещо скъпоценно и едва ли не приказно.“

 
 

Проверяват спинърите на българския пазар

| от chronicle.bg |

Държавната агенция за метрологичен и технически надзор (ДАМТН) извършва извънредна проверка на антистрес продукти – спинъри, съобщават от пресцентъра на агенцията. Мотивите за проверката са, че устройствата „имат игрови функции“ и трябва да отговарят и на изискванията на Наредбата за съществени изисквания и оценяване съответствието на играчките.

Проведени изследвания в трети страни показват, че в някои случаи моделите съдържат наднормено количество олово и живак. Затова в хода на инспекциите ще бъдат взети продукти, които ще бъдат подложени на допълнителни изпитвания.

Фиджет спинърът, хенд спинърът или просто спинерът е най-новият популярен продукт, който се разпространява много бързо сред децата и у нас. Основната му употреба е да помага на деца със синдром на дефицит и на деца, страдащи от аутизъм, но той все повече се разпространява и като играчка, пишат от агенцията.