„Истината за случая „Хари Куебърт“ – книгата, която успя да детронира „Ад“ на Дан Браун

| от |

Лили Големинова

Разбира се, говорим за Европа. Това е най-четеният роман във Франция за 2013 с почти милион продадени екземпляра. Прекрасна книга, която е и своеобразен мост между американската и европейската литература – взимайки най-доброто и от двете. Задълбочена, но лека за четене. По американски грабваща вниманието, и по европейски търсеща и многопластова.

182433_b

Романът е дълъг 544 страници … и пак, до последния момент, не ти се иска да свършва. Иска ти се да продължиш да четеш, да разбираш още и още за всеки от героите, да разкриваш нови пластове от историиите. Защото в „Истината за случая… „ историите са много, развиват се в различни моменти от времето, за да изаят една невероятно увлекателна книга – хем бестселър, хем с много висока оценка от критиците.

АВТОРЪТ Името му е Жоел Дикер. Когато пише този роман (втори за него) е едва на 27 години. Швейцарец – роден е в Женева, който е учил в САЩ.

РОМАНЪТ – абсолютен „page turner”, започнеш ли го – няма оставяне.

НАГРАДИТЕ – Голямата награда за роман на Френската академия, номиниран е за „Гонкур“ и „Ентералие“

ПРОДАЖБИТЕ – над 1 500 000 до този момент, при това без да е излязъл на английски език – тоест без една много голяма част от пазара, английското издание се очаква през май тази година.  Романът предизвиква фурор на Панаира на книгата във Франкфурт още през 2012, но продажбата на правата за въпросния англоезичен пазар отнема време. За тях се преборва британецът Кристофър Макълхоуз (от групата, която издаде трилогията „Милеиум“ на Стиг Ларшон) и сега издателство от ранга на „Пенгуин букс“ си спечели правата за САЩ след сериозно наддаване.

Иначе „Истината за случая „Хари Куебърт“ е  издаден е в 33 държави. Засега.

И след като имаме тази възможност да прочетем тази книга преди американците, нека й отдадем дължимото. Уверявам ви, няма да съжалявате. Стилът на писане Жоел Дикер напомня на Джон Гришам от най-хубавите му години („да, но от класическия му период – от времето на „Време за убиване“ и „Фирмата“ – така допълни това мое сравнение Светльо Желев, от „Колибри“, издателството, което има щастието да издава „Истината за…“ в България). Животът, който вдъхва на героите си, ярката галерия от образи, които създава в рамките на една малка общност, самият образ на пишещия – млад успял американец (действието на романа на Дикер се развива изцяло в Щатите), с много реминисенции от колежанския и университетски живот, с установяването му в едно градче в Ню Хемпшир след успеха в Ню Йорк – много сходно с очарователните, но и безпощадни картини на малките южняшки градове в романите на Гришам. Но Дикер заслужава много повече от това сравнение. Един явно блестящ ум, изобретателен, мислещ, търсещ, с чувство за хумор и с онова необяснимо умение да разказва истории – или по-скоро да разкаже една голяма история, изтъкана от много други истории, така че да ни накара да съчувстваме, да се надяваме, да плачем, да се подсмихваме, да препрочитаме определени пасажи… да изживеем всичко, което се случва! Това е всъщност мярката за една истински добра книга, нали?!

Няколко думи за историята – с много сякаш биографични елементи, но само на пръв поглед – младият писател Маркъс Голдман изпада в творческа криза след изключително успешния си първи роман, който му е дал статута на звезда (творческата криза, както и еврейското семейство на писателя в книгата са описани невероятно остроумно). Търси вдъховение и идеи къде ли не и стига до своя ментор, негов бивш професор в университета – един от големите американски писатели – Хари Куебърт. И тук нещата се „завръзват“ – Хари е обвинен в убийството на 15-годишно момиче (Нола Келерган), с което е имал връзка преди 30 години. И следва едно изумително пътешествие в различни моменти от развитието на тази история – късчета от разкази на отделните действащи лица, разследването на главния герой и много проблясващи фрагменти, които оформят роман, който може да се бори за титлата „най-любим“. В него има и съспенс, и романтика, и драма, и неочаквани обрати (които идват след други неочаквани обрати до последната страница), които обаче са безкрайно логични и карат читателят да оценява отново и отново заложените по пътя на развитието на сюжета „хрумвания“ и нюанси, които авторът след това  убедително изгражда в поредица от събития и реакции. Разказвач от голяма класа е Жоел Дикер, от онези, които умеят да ни накарат да изживеем сякаш още един живот. Четейки.

Лили Големинова

 
 

Снимат Peaky Blinders сезон 4

| от chronicle.bg |

Сезон 3 приключи преди 8 месеца. Сега сезон 4 вече се снима, а 5 се пише. Трейлъри, актьори и други детайли ще разгледаме тук.

Последното което знам: сезон 4 се очаква някъде през октомври. Том Харди се завръща. Сезон 5 се пише.

Записите започнаха съвсем скоро и затова все още няма трелър. За една нощ улиците на Ливърпул се състариха с 90 години. Имаме снимки на сета от няколко източника.

 

 

 

 

 

Ще има 6 епизода като във всеки сезон досега. Килиън Мърфи, разбира се, ще играе и в двата предстоящи сезона. Останалите основни герои също се очаква да се завърнат, но това предстои да бъде обявено. Създателят на сериала Стивън Найт потвърди завръшането на Том Харди, с когото работи през януари в „Табу“. „Не можем без Алфи (персонажът на Том). Том Харди е много желан актьор, но се постара да се освободи за снимките на сериала ни.“

 
 

Suzuki Ignis: от града, през неолита, до Възраждането

| от |

На пръв поглед Suzuki Ignis попада в спорно добрата категория „симпатичен автомобил“.

Това може да не звучи обидно, но представете си цял живот да ви наричат „симпатичен“. Нито един път „красив“, нито един път „уникален“, нито един път „превъзходен“. Самочувствието ви едва ли ще хвърчи в облаците.

Затова подхождам към Suzuki Ignis с амбицията да видя този автомобил отвъд симпатичното. Персоналната ми симпатия се ражда от визуалната му прилика с първия ми автомобил, ексцентрична Mazda Demio, и от особено приплеснатата задница. Само японци могат да създадат такава задница, в това няма съмнение.

Докато се отправям към центъра на София, веднага става ясно, че шофирам един много сгоден градски автомобил.

Градското шофиране е удоволствие – нещо, което редовните шофьори знаем, че в последно време е сериозно предизвикателство. Задръстванията и малоумните шофьори са си факт, но когато човек се сблъсква с тях зад стъклото на един приятен, елегантен интериор, всичко се понася по-лесно.

интериор, кола

 Другото градско достойнство на Ignis е паркирането.

Едно време се чудех как така 10-годишни деца шофират гаргантюански пикапи в американските филми, докато не установих, че в Щатите почти всички коли са автоматик. По същия начин смятам, че и второкласник може ловко да маневрира с Ignis, заради добрата задна камера за ясна видимост и габаритите, които позволяват вмъкване на изключително тесни места. Дължината му е 3,7 метра, а радиусът на завиване е само 4,7 м, което го прави изключително маневрен.

Ловко вкарвам Игнасио между два спрели гиганта на улица „Париж“. След час в офиса се връщам в него, за да потегля към избраната дестинация.

Необходимо е да спомена, че въпросната дестинация е малко особена. Тръгваме към неолитно селище „Тополница“, което се намира до известното с европейския си вид село Чавдар. По пътя става ясно, че управлението на Игнасио се случва с лекота – както на пътя, така и извън него. За това ще стане дума по-късно.

Поведението му на асфалта е достатъчно стабилно и сигурно, за да го класира като удачен избор за дълго извънградско пътуване.

Много полезно допълнение са системата за предупреждение за напускане на лентата и класическия автопилот. Завоите на Гълъбец, които обичайно предизвикват стомаха ми да се свие като ощипан таралеж, се понасят доста прилично. Пъргаво, с изобилие от пасивни и активни елементи за сигурност, шофирането на Ignis става все по-увличащо.

кола, сузуки

Когато стигаме до мястото, където ще спим, изживявам лек шок. Подготвена съм за неолитните условия, но съм пропуснала, че колибата ни има един метър свободно преминаващ вятър между покрива и наровете, одрани котки по столчетата и тоалетна – клекало на километър и половина. Оставяме Игнасио да червенее красиво на хълма на неолитното селище, малко под параклиса, и се опитваме да се приспособим към къщата ни за вечерта. Пропуснах да спомена, че денят е рожденият ден на съпруга ми и съм решила, че ще му спретна хипервълнуваща изненада, за която той по пътя закачливо пита да не би да съм решила да спим в някоя плевня. Е, да. Понякога шегата е вярна.

IMG_5994

Към 11 ч. вечерта установяваме, че единственото живо същество в радиус от 10 км, е автомобилът, а когато лягаме на наровете, романтиката бързо бива поставена под въпрос заради ураганния вятър, който блъска главите ни в сламата.

След бърза преценка на ситуацията с огромно облекчение и с обещание, че ще се върнем в „Тополница“ през лятото с компания, потегляме към Копривщица. Тук трябва да споменем, че на вратите на Ignis гордо стои надписа Made in Japan – гарант за високо качество, а моделът има 5 звезди за безопасност от Euro NCAP. Таблото е изключително опростено, което ми харесва, тъй като се изпотявам от вида на твърде много копчета, а големият сензорен дисплей по средата е доста приятен.

Докато се движим към Копривщица по тъмно, слушаме саундтрака на „Twin Peaks“.

Леко се вкарваме във филма, очаквайки вместо надписа „Копривщица“ някак да видим табелата от шапката на сериала.

Докато луната се показва иззад облак на Audrey`s Dance, стигаме до меката на българското гостоприемство в най-чистия му вид, паркираме (разбира се, безпроблемно) Игнасио на една от тесните улички и отиваме да празнуваме рожден ден в „Дедо Либен“, където местни хора пеят народни песни и танцуват хора, демонстрирайки толкова естествен патриотизъм, че биха засрамили всеки наричащ себе си „патриот“ в политиката и извън нея.

сузуки

Нощта преваля и слънцето се хързулва над Копривщенските поляни, в двора на хазяите ни тича пекинез, спали сме на вятър под 120м/сек и светът е чудесен. Предимно защото днес ще тестваме офроуд възможностите на Ignis. Казват, че са подходящи за лека разходка „по нивата“ и за живущи в ниско-планински квартали през зимата, но някак имам чувството, че малкият може повече.

Изкарвам го на въпросните поляни.

Оказва се, че благодарение на високия просвет, Игнасио може почти безпроблемно да се придвижва по леко пресечен терен, включително пасбищна нива.

сузуки

Асистентът при спускане и потегляне при наклон помага за офроуд частта и с ръка на сърцето мога да кажа, че Ignis може да накара повече от половината кросоувъри, които са два сегмента над него да се червят от срам.

сузуки

Кросоувър дизайн, дръзки дизайнерски решения (ама наистина, погледнете тази задница) и ниско тегло, Ignis е завидно добър градски автомобил с „още нещо“. Той не претендира за някакви изключително-невероятно-мега-гига-хипер качества, но е чаровен и комфортен градски пичага с опция да отведе неговия шофьор – вероятно също градски пичага, извън града и извън пътя.

IMG_6012

Когато го връщам в шоурума на Сузуки, се случва немислимото – изгубвам се в София.

Все пак съм жена. Навигацията, която до този момент винаги съм възприемала като най-ненужната джаджа, която може да съществува под слънцето, се оказва спасителен инструмент, който ме отвежда до желаната дестинация, и то през място, до което не бих отишла по друг повод – столичният квартал „Христо Ботев“, където по стените на постройките има надписи като „Мангал рапер“, а аз шофирам по улица „Мими Балканска“.

сузуки

Връщам Ignis с кал по стените и гумите и леко погалвам трите дизайнерски резки до страничното огледало, които ми напомнят за началото на „Джурасик парк“ . Ще се видим отново.

 
 

„Бордеят на колела“ в Дания се оказа успешен

| от chronicle.bg, по БТА |

Датският „бордей на колела“ се оказал успешен според нейния инициатор, предприемачът Майкъл Лодберг Олсен, предаде Би Би Си.

Той се състои в това да бъдат използвани стари линейки и те да бъдат предоставени на датските жрици на любовта, за да практикуват най-стария занаят в безопасни условия. Специалните автомобили вече били използвани 45 пъти и местните секс труженички били все по-склонни да прибягват до услугите им. Затова и този вид „бордей“ се смята за успешен.

Линейките са оборудвани с безплатни салфетки, презервативи и лубриканти, като са снабдени и с отопление. Висяща на стената табелка предупреждава, че и при най-малки признаци на насилие ще бъде изпратен сигнал до полицията.

Олсен оправдал преобзавеждането на линейките и превръщането им в „секс-возила“ с проявите на насилие, на които са подложени датските проститутки. Когато те работят по магистралите и на открити места случаите на нападение са 45 на сто, а в публичните домове – само 3 на сто. В „бордеите на колела“ не било регистрирано нито едно оплакване за насилие над жените. Ползването на линейките е безплатно. По датските закони проституцията в страната е разрешена на определените за това места, но проститутките нямат право да наемат стаи, за да практикуват занаята. Именно тук идвали на помощ старите линейки.

 
 

Apple не допуска „безплатни“ приложения

| от chronicle.bg |

Apple вече не дава одобрение за приложения, които се промотират чрез своята „безплатност“.

Компанията отказва приемане в магазина за приложения App Store на всички програми, които съдържат думата „free“ в заглавието си.

От Apple информират разработчиците, че e необходимо да премахнат всякакви референции към това дали едно приложение е безплатно или с намалена цена. Apple предлага, ако разработчиците държат да се рекламират с цената, да го правят в описанието на приложението.

И все пак, в магазина за приложения все още има хиляди приложения с думата „free“ в заглавието. Изглежда новото правило се прилага само за новодобавените програми.

Източник: Venture Beat