Исабел Алиенде: Въпросът не е защо, а как да изживеем живота си полезно и красиво

| от |

На 17 октомври БНТ излъчи интервю със световноизвестната чилийска писателка Исабел Алиенде. Разговорът беше воден от журналистката Капка Тодорова в предаването „Панорама“.

Исабел Алиенде е родена на 2 август 1942 г. в Перу. Сравнявана е с Маркес и други бележити представители на магическия реализъм. Световна слава и носи романът „Къщата на духовете“. Сега живее в Сан Рафаел, Калифорния, на хълм до океана.  Тук е пренесла любовта си, страданието, свободата и Чили.

Исабел Алиенде цял живот е носила „Къщата на духовете” в себе си. За този роман, казва, че е спасил живота й. В тази къща духовете и спомените са навсякъде. Исабел ги пази в стария шкаф със снимки, откъдето я гледа нейното семейство. Спомня си как започнала да пише писмо до умиращия си 100-годишен дядо в Чили, докато била в изгнание във Венецуела. Един ден това писмо я превърнало в писателка, но тя все още не го знаела. И пак тук върнала живота си отначало. Когато загубила дъщеря си Паула.
———————
Исабел Алиенде:
–  Вторият ми съпруг – Уили, искаше да построи тази къща за мен според представата му за „Къщата на духовете” от книгата. Разговаря с архитекта и тя придоби много испански и чилийски вид. Аз живея в „Къщата на духовете”, но тя е и в мен, като спомените, като детството, които носим винаги със себе си.

Катя Тодорова:
- Спомням си, че Вашата героиня от „Къщата на духовете” – Клара, казва на Алба, че талантът не е да се умре, а да се оцелее. Истина ли е това?

Исабел Алиенде:
– Да, лесно е да умреш. Често се изкушаваме от смъртта, когато сме в безизходица, преживяваме тежки кризи и смятаме, че смъртта е единственото решение. По-трудно е да оцелееш и да дадеш най-доброто от себе си при обстоятелствата, които те заобикалят. В книгата Алба е измъчвана, изнасилвана, но в затвора се явява духът на баба й, който казва: ”Не се оставяй да загинеш, животът е предизвикателство!” Вярвам в това – животът е предизвикателство!

Катя Тодорова:
- Имали ли сте момент в живота, когато сте си казвали – въпреки всичко ще оцелея?

Исабел Алиенде:
– След смъртта на дъщеря ми исках да умра. Нямаше защо да продължавам да живея. И тогава започнах да пиша книгата „Паула”. Когато я завърших си дадох сметка, че ще живея. И животът ми ще бъде добър и щастлив. Дъщеря ми ще живее в мен и това ще ме направи по-силна, няма да ме убие, да ме пречупи…

Исабел създава фондация  в помощ на деца и жени, претърпели насилие в  целия свят, след смъртта на дъщеря си Паула и след като завършва книгата в нейна памет.

Исабел Алиенде:
– Не исках да се докосвам до парите от тази книга и реших да почета паметта на дъщеря ми като ги вложа в нещо смислено. Чудех се как да го направя и реших да помагам на други хора, защото тя това праваше цял живот – помагаше на другите.

Катя Тодорова:
- Харесвате ли раздаващите се хора? Раздаващи своя талант, опит?

Исабел Алиенде:
– Притежаваме само онова, което можем да дадем. Ако притежавам истории, но не ги споделям, те не съществуват. Историите, които мога да публикувам и да дам на другите, са истинските истории. Тогава те стават истински. Ако имате пари и не ги споделяте – какъв е смисълът? Какво – да ги сложа под дюшека ли? Какъв е смисълът да притежаваш и да не споделяш? Споделеното носи щастие. Мен ме прави щастлива.

Исабел Алиенде иска да сподели виното и обяда, който е приготвила за  нас. Така си представя живота – споделен. Казва, че най-хубавата му подправка е хуморът.

Исабел Алиенде:
– Чувството за хумор може да ни измъкне от всякаква ситуация. Добре се отразява при правенето на любов, на всички видове взаимоотношения. И в най-тежката криза има хумор. Дълги години живях във Венецуела и едно от нещата, които най-много ми липсват е чувството за хумор. Винаги има място за шега, за заиграване с думите, за да стане смешно и прекрасно! Наистина ми липсва чувството за хумор на венецуелците.

Исабел се шегува и с кариерата си на журналист в миналото. Казва,че била ужасна.

Катя Тодорова:
- Вярно ли е, че поетът Пабло Неруда Ви е посъветвал да се откажете от журналистиката?

Исабел Алиенде:
– Да! Той ме смяташе за ужасен журналист!

Катя Тодорова:
- Защо?

Исабел Алиенде:
– Защото лъжех непрекъснато! Измислях си, вживявах се във всички истории. Той ми каза: ”Бъди писател и всички тези недостатъци от журналистиката ще се превърнат в достойнства, в литература. Защото иначе въображението ти отива на вятъра!

По-късно в книгите си преплита духовете на хора от историята и семейството си. Там може да бъде открит трагичният поет Пабло Неруда. Зловещият час, в който умира нейният чичо – президентът Салвадор Алиенде, след който идва диктатурата на Пиночет. Времето, в което от улиците на Чили започват да изчезват хора.

Катя Тодорова:
- Извинете за странния въпрос – искали ли сте някога да бъдете политик?

Исабел Алиенде:
– Не! Никога! Понякога ми задават този въпрос заради името ми и заради известността ми в Чили, но никога не съм била изкушавана. Политиката изобщо не ме привлича.

Катя Тодорова:
- Питам ви, защото ме интересува какво мислите за силата на властта?

Исабел Алиенде:
– Властта винаги ме е плашила. Във всички нейни проявления – властта на църквата, властта на бащата-насилник, на полицията, на правителството, всякакъв вид диктатура, особено военната. Страхувам се,  защото според мен властта обикновено се налага чрез страх и хората не смеят да се противопоставят именно поради страх. Плаша се макар да зная, че в света трябва да има някакъв ред, за да вървят нещата. Но мисля, че властта трябва да бъде контролирана.

Един ден в книгите на Исабел най-истинските герои ще бъдат победените. Понеже цял живот се е учила да разпознава смелите. Не я интересува триумфа на историческите фигури, интересува я силата на свободните.

Исабел Алиенде:
– Защото са много по-интересни. Малкият човек е интересен. Хората, които са изпитали страданието, които не са закриляни от мощния чадър на властта, които не са защитени, не са в безопасност. Това са хората, които ме интересуват, защото те трябва да намерят огромна сила в себе си, за да оцелеят.

Катя Тодорова:
- Мислите ли, че този свят винаги ще се нуждае от бунтари, от хора с различно мислене?

Исабел Алиенде:
– Разбира се!

Катя Тодорова:
- От хора, поемащи риск?

Исабел Алиенде:
– Разбира се! Как се развива светът и цивилизацията? Благодарение на инакомислещите. Естествено, че са нужни хора бунтари, които не се вписват и имат критично мислене, хора, които не се съобразяват с установения обществен ред и не спират да задават въпроси. Това е палавникът в училище – детето, което задава въпроси, на които учителят не може да отговори. Това е детето, което ще тласне нещата напред!

Катя Тодорова:
- Но често наричат тези хора глупаци! Харесвате ли смели глупаци?

Исабел Алиенде:
– Разбира се. Кои са героите в моите книги? Аз не мога да пиша за обикновени разумни хора. При тях няма какво да се разкаже. Истории има около хора с различно мислене, които предизвикват установения ред, които преминават границата и поемат рискове. Ето там има сюжет!

Сега по света четат новата й книга – криминалето „Игра на Изкормвач”. Наскоро ходила на  конгрес на писателите–криминолози. Там се срещнала със сладки бабки, които се обучавали не как да правят курабийки, а да убият ближния, без да ги разкрият. Шегува се, че цял живот е мечтала да напише еротичен роман.

Катя Тодорова:
- Наистина ли?

Исабел Алиенде:
– Да! Но вече съм твърде стара. Това бе една от мечтите ми, но трябва да почакам майка ми да се спомине, а тя все още е жива и е на 94! Няма да умре, тя е безсмъртна! Наистина съм твърде стара, вече съм забравила как става…

Днес Исабел живее в „Къщата на духовете” с втория си съпруг Уили. Понякога я навестяват тримата й внуци – децата на нейния син Николас. Казва, че със съпруга й още се харесват, както преди.

Исабел Алиенде:
– Изминаха толкова години, а аз все още го харесвам, нищо че е възрастен мъж. Когато погледна Уили не виждам стареца днес, виждам всички онези мъже, които е бил през живота си. Не съм го познавала, когато е бил много млад, не съм го познавала в детството му, но съм виждала детските му  снимки и когато го погледна, виждам детето, юношата, мъжа на 40. Виждам ги всичките…

На върха на световната си слава Исабел признава, че е покрита с „горди белези”. Не се е научила да се бори със страданието. Но знае, че любовта лекува всичко. И понякога, когато е сама, като всички се пита защо идваме на този свят.

Исабел Алиенде:
– Въпросът не е защо, а как да изживеем живота си полезно и красиво?Независимо от страданията и обстоятелствата. Въпросът е как да изпълним живота си с радост, блясък, щедрост, широта. Не да се заровим в собственото си дребно съществуване, а да си отворим сърцата. Наскоро чух нещо, което споделям – ако те е страх от нещо, направи го! Тогава ще разбереш, че не е имало причина да се страхуваш. Не бягайте, давайте напред! Един ден ще разберете, че е лесно, смелостта винаги  си е струвала!

 
 

Джони Деп: „Кога за последно актьор уби президент?“

| от chronicle.bg, по БТА |

Джони Деп попита множеството на фестивала Гластънбъри в Англия кога за последен път актьор е убил президент, предаде Асошиейтед прес. Въпросът бе зададен в рамките на негово изявление, в което актьорът говореше за президента Доналд Тръмп.

Деп го зададе на ежегодния фестивал, който чества музиката и сценичните изкуства.

54-годишната звезда от филмовата поредица „Карибски пирати“ допълни, че всъщност не е актьор, а лъже, за да преживява. „Някога се е случвало и може би е време отново да се случи“, пошегува се той. Актьорът Джон Уилкс Бут уби президента Ейбрахам Линкълн през 1865 г.

Деп е на фестивала, за да представи филма „Развратникът“ (2004), в който се е снимал.

 
 

Фейсбук, благодаря ти за тормоза

| от Анка Забраванка |

Някога Facebook беше чудесно място, на което приятелите ти качват снимки от купони и пътувания, поуквате се от време на време, вместо да си „клипвате“ на телефона в знак „мисля си за теб“, а на стената на близък човек от компанията нямаше проблем да напишете: „Пепо ма, аре да ходим до барчето“, защото освен вас и Пепа най-вероятно нямаше да го видят кой знае колко хора, които да се тагнат, чекнат и снимат в барчето. За да те покани някой на събитие, включваше те в група със съобщения, вместо да прави „ивент“. Месинджър беше функция на социалната мрежа, а не отделно приложение. Някога Фейсбук беше златно място.

Днес обаче човек трудно може да се ориентира в десетте хиляди емотикони, с които да дефинираш себе си, да изразиш настроение и да се възмутиш с гиф в коментарите едновременно. Всичко се движи и мърда, а на стената ти се опитват да се вмъкнат десетки непознати, които да ти кажат нещо в коментарите, спамейки същевременно месинджъра ти.

Ето няколко от най-дразнещите функции на „новия“ Фейсбук. Марк, благодарим ти за тормоза.

Всички видеа тръгват автоматично

Няма значение дали пухкаво бяло зайче подскача по смешен начин, коте мърка и се върти, или зарин е залял цяло село и хора се гърчат в агония. Фейсбук ти позволява да видиш всичко, дори и да не искаш. Автоматичните видеа превръщат преживяването в социалната мрежа с една идея по-неприятно, отколкото би могло да бъде.

Еди-кой си хареса еди-какво си

Вместо в нюзфийда ти да излиза нормална информация за това какво правят приятелите ти, къде са и колко бебешки снимки са качили, е пълно с реклами на страници, които някой някъде е харесал и Фейсбук очаква от теб също да харесаш. Така в продължение на седмица може всеки ден да ти излиза по сто пъти едно и също рекламно съдържание, което не искаш да виждаш. Ако го скриеш и любезно помолиш Фейсбук да го махне, то той ти предлага…друго!

Потърси „приятели“

Ти не искаш да търсиш приятели. Имаш всички приятели на света, дори с около 500 отгоре. Не искаш всякакви странни хора, които един-два пъти си срещал на улицата да надникват в личния ти живот през социалната мрежа. Вместо това обаче Фейсбук настоява да добавиш тия 30 000 непознати, които всеки ден ти изникват в каренца по средата на нюзфийда. Така, докато кротко скролираш през телефона си, след инцидентен клик с тлъстия си палец, може да се окажеш сприятелил се с някой сингъл чичо от Карнобат, със съмнителна профилна снимка и информация за колите, които харесва. И когото не познаваш, никога не си виждал, защото никога не си стъпвал в Карнобат, никога не си искал да познаваш, но за сметка на това Фейсбук иска да ви сближи.

Добави личния си лекар

Социалната мрежа се е изпедепцала дотолкова, че да ти предлага за приятели дори хора, с които…хм… не би искал да делиш едно социалномрежово пространство. Като личния лекар. Или гинеколожката. Уви, Фейсбук явно знае всичко и обича да ти го напомня, предлагайки тези приятели.

Вижте как тя изчисти нацвъканото от чайка с един прост трик!

Всички възможни спам статии, които майка ти лайква, защото мисли, че са истина. Фейсбук ни кара да вярваме в невъзможното, да вярваме, че черното е бяло и бялото е черно. И че може да стане пак бяло, ако го търкаме с оцет и сода.

Фейсбук live

Дори не става дума за трагичните случаи на убийства и самоубийства, излъчени на живо, благодарение на Фейсбук. Самата идея, че в реално време ще излъчваш за всичките си посветени приятели от училище как ядеш пържола или пиян като смок се клатиш в дискотека, звучи абсурдно. Това май не е точно комуникацията, от която имаме нужда, нали?

Автоматичното отваряне на съобщения + seen

Това, че живеем в технологичен век, не означава, че трябва да отговаряме на всичко, на всички, веднага. Всеки път, когато отвориш Фейсбук и видиш 3 прозореца, в които някой те е питал нещо и очаква спешен отговор, а самото отваряне на страницата вече е дало seen на поне един от тях, те превръща в злобар, който „се прави“, вместо в човек, който има живот и извън виртуалното и точно в момента няма как да ти отговори на жизнено важните въпроси за температурата навън и какво ще яде за обяд.

 
 

#BOOKCLUB: Наследството на Жан-Пол Сартр

| от chronice.bg |

На този ден през 1905 г. в Париж се ражда Жан-Пол Сартр. Френският писател, философ, есеист и драматург е сред знаковите фигури в литературата и политиката на ХХ век. Представител на екзистенциализма, с леви политически убеждения, защитник на най-онеправданата и бедна част от населението, той прекарва живота си в защитаване на нейните интереси. Затова и на погребението му през 1980 г. десетки хиляди души съпровождат ковчега по пътя към гробището в Монпарнас. Процесия, която се е повтаряла само веднъж преди – за Виктор Юго. Основна част от тези хора са младите, студентите, бедните – всичко онези, за които подкрепата му е била животоспасяваща.

Голяма част от творчеството му е посветено на свободата. Негова е теорията, че човек е „обречен да бъде свободен“. Но трябва да внимава, какво прави със свободата си – да знае, че нищо не е абсолютно и безкрайно. Когато е на 24 години, се запознава със Симон дьо Бовоар (друга знакова за Франция фигура) и двамата остават партньори до смъртта на Сартр. Връзката им е известна с това, че двамата не са се придържали към моногамията, а са си позволявали интимни отношения с много други партньори. Сартр и дьо Бовоар подкрепят марксистката идеология, опитват да водят социалистическа съпротива през Втората световна война и се занимават с издаването на вестници.

В края на живота си авторът казва, че едно от нещата, с които иска да бъде запомнен е книгата му „Погнусата“. През 1964 г. е награден с Нобелова награда, която отказва да приеме – според него писателят не трябва да се превръща в институция. Факт е обаче, че Сартр е повече от институция – той променя цяла една епоха и дава началото на следващата.

Предлагаме ви да погледнем към „Погнусата“ – неговата най-популярна книга. Творба-дневник за въртележката, в която всички попадаме рано или късно. За невъзможното бягство и границите, в които сме вкопчени. Но и за свободата в рамките на тези граници, която никак не е малка. Със значителна доза цинизъм.

Ето няколко знакови цитата от книгата: 

„Развълнуван съм, чувствам тялото си като измервателен уред в покой. Аз съм изживявал истински приключения. Никаква подробност не мога да си спомня, но съзирам непоклатимата верига от обстоятелства. Прекосявал съм морета, оставял съм зад себе си градове, плавал съм по реки или съм навлизал в гори, но всякога съм поемал към други градове. Обладавал съм жени, влизал съм в схватки с мъже и никога не съм могъл да се върна назад, както плочата не може да се върти в обратна посока. И докъде ме е довело всичко? До тази минута, до това канапе, до този светлинен мехур, в който жужи музика.“

„Исках миговете от живота ми да се следват и подреждат като мигове от живот, който си спомняш. Все едно да се мъчиш да уловиш времето за опашката.“

„Нищо не се е променило и все пак всичко съществува другояче. Не може да се опише; то напомня Погнусата и все пак е нейна противоположност — най-сетне ме е сполетяло приключение. Замислям се в какво се състои то и разбирам — в това, че аз съм аз и съм тук, че именно аз поря нощта. Щастлив съм като герой от роман.“

„Часовникът отмерва пет и половина. Ставам, студената риза се слепва о тялото ми. Излизам. Защо ли? Ами защото нямам причини да не го сторя. И да остана, и да се свра безмълвен в някой ъгъл, няма да забравя себе си. Ще бъда там, ще тегна върху пода. Съществувам.“

„Вече не ги слушам: дразнят ме. Ще спят заедно. Знаят си го. И всеки от двамата знае, че другият знае. Ала понеже са млади, неопорочени и благопристойни, понеже всеки от тях иска да запази себеуважението си и това на другия, понеже любовта е нещо велико и поетично и не бива да се осквернява, те по няколко пъти седмично ходят по вечеринки и гостилници да излагат на показ жалките си обредни и механични действия.“

„Притъмнява, лампи грейват в града. Божичко, колко естествен изглежда градът въпреки геометричните си форми и как вечерта сякаш го смазва! Оттук това е тъй… тъй очевидно; възможно ли е аз единствен да го съзирам? Нима другаде, навръх някой хълм, нова Касандра не гледа в нозете си град, потънал в глъбините на природата? Впрочем какво ме засяга? Какво бих могъл да й река?“

„Когато сега казвам аз, думата ми се струва някак куха. Тъй забравен съм, че вече ми е непосилно да имам ясна представа за себе си. Единственото останало реално у мен е съществуване, което съзнава, че съществува. Бавно и дълго се прозявам. Никой. За никого не съществува Антоан Рокантен. Забавно ми е. Та какво е Антоан Рокантен? Абстракция. Мержелее ми се смътен спомен от мен. Антоан Рокантен… И внезапно моят Аз избледнява и накрая угасва.“

„Тръгвам, чувствам се като в мъгла. Не смея да взема решение. Ако бях сигурен, че имам талант… Ала никога, съвсем никога не съм писал каквото и да било от този род, само исторически статии, и то криво-ляво. Книга. Роман. Ще има хора, които ще четат този роман и ще кажат: „Авторът е Антоан Рокантен, един такъв риж, дето се мъкнеше по кафенетата“, и за тях животът ми ще бъде като живота на негърката в моите представи — нещо скъпоценно и едва ли не приказно.“