Има ли бъдеще журналистиката?

| от | |

2010-11-07-003

Хората не обичат да слушат истории за криза в даден занаят или професия. Това е признак за прекомерно безпокойство или прелюдия за конкретни искания към държавата. Изглежда, че затрудненията на журналистиката предизвикват подобни реакции у много хора, които не са журналисти.

Не продължават ли медиите да бъдат арогантен, дори злоупотребяващ с властта участник в политиката и обществото? Не контролира ли огромно внимание и ресурси? Не четат ли хората повече новини от когато и да било преди?

Книгата „От печат: Вестници, журналистика и бизнес новини в дигиталната ера“ показва внезапната и драстична промяна в медийната индустрия. Джордж Брок е ветеран във вестникарската професия и неговото основно притеснение, посочено в книгата, е свързано с институциите, в които е прекарал по-голямата част от кариерата си. В Съединените щати годишните приходи на вестниците от реклама като основен външен източник на финансова подкрепа възлизаха на 63.5 млрд. долара през 2000 година. До 2012 година печалбите намаляха до 19 млрд. долара. (В същия период приходите на Гугъл скочиха от 0 до 46,5 млрд. долара). Заетостта в американската вестникарска индустрия отбелязва спад с 44% в периода 2001-2011 година. В Европейския съюз приходите на вестниците спадат с повече от 10% на година. Във Великобритания тиражът на вестници е намалял с над 25% през 21-и век. Трудно е да се сетим за друга индустрия, изживяваща подобен внезапен срив.

Според Брок журналистиката работи на „пресечената точка между социалната, демократична цел и пазара“. Това затруднява разграничаването на аспекта на икономическата криза в индустрията, която представлява проблем единствено за работодателите и техните служители, и аспекта, който е проблем за всички останали. Както Брок деликатно отбелязва: „Като цяло журналистите са убедени или лесно могат да бъдат убедени, че това, с което се занимават, е толкова важно и значимо, че трябва да им плащат да го правят“, но тази представа е твърде обширна, за да бъде убедителна за хора, които не се занимават с журналистика. Една по-внимателно конструирана версия на това, което журналистите смятат, гласи, че когато са направени добре, институционално произведените новини имат отличителни, обществени предимства. Те могат да събират големи групи от хора с различни гледни точки и интереси в едно споделено, публично общуване. Юрген Хабермас твърди, че възходът на пресата е от съществено значение за създаването на публичната сфера, а вестниците заемат централно място и в идеята на Бенедикт Андерсън за нациите като „въображаеми общности“. Журналистиката предоставя проверена, безпристрастна информация за обществените дела, а не какафония от мнения и противоречащи си твърдения, каквито често се срещат в интернет. Репортерите могат да открият и представят на обществото важни материали, които иначе няма как да стигнат до него, например за задкулисните игри на властта.

Една от причините този възглед за журналистиката да не бъде така широко приет е, че както казва Брок той представлява само малка, ограничена във времето част от цялостната история на пресата. Разказът на Брок започва в края на 16-ти век, а както самият той напомня търговски подкрепената, политически независима, с голям набор от журналисти, масова преса се появява едва през 19-ти век. Преди това пресата е била среда за печатно разпространение на свободното слово и за оповестяване на основна информация за държавата и бизнеса. Терминът журналист, означаващ целодневен труд за осигуряване на препитание, е употребен за първи път във Великобритания около 1830 година. Интервюирането, американско изобретение, се превръща в стандартна британска журналистическа техника чак през 80-те години на 19-ти век. Вестникарската журналистиката, такава каквато я познаваме, е изисквала и изобретяването на бързовъртящите се печатни преси, развити градове, а редакторското съдържание, което превръща новините в успешен бизнес, щедро се допълва от престъпления, спорт, хуманитарни теми и развлечение наред с материали на по-високо ниво. През ранните години на 20-ти век поне елитните вестници започват да зависят икономически от рекламите и дългосрочните абонаменти, а не от уличните продажби и това беше в съответствие със заявеното редакторско верую за трезва, безпристрастна обективност. Но успешните вестници никога не са били особено възвишени. Както казва Брок: „За сериозните новини никога не е имало масова аудитория“. Рентабилните материали плащаха за обществено значимите материали.

През втората половина на 20-ти век, смятана днес от вестникарския бизнес за златна ера, позицията на вестниците започва да отслабва. Според Брок това се дължи главно на появата на радиото и телевизията. В САЩ продажбите на вестници на хиляда души население намаляват с 55% от 1950 до 2008г. Първоначално проблемът не се забелязва, тъй като икономиките в развиващия се свят постигат растеж, населението се увеличава, приходите от реклама нарастват, а загубата на читатели се проявява главно под формата изпадането на по-слабите издания от пазара (преди 200 години в Лондон има над 50 ежедневника), докато по-утвърдените вестници се развиват. Към 1975 става почти невъзможно нов играч на пазара да създаде голям вестник или телевизия заради твърде високите разходи и регулаторни бариери. Предпазени от конкуренция, в миналото за един сезон новинарските организации успяват да съберат, отпечатат и доставят огромно количество желана от хората информации, която не са можели да си набавят от никъде другаде – спортни резултати, кино програми, борсови индекси, както и по-конвенционални новини, всичко в ненарушим пакет. Това им позволява да искат значителни суми от рекламодатели и абонати.

Сателитната и кабелна телевизия и особено интернет слагат внезапен край на защитената позиция на големите новинарски организации и изваждат на показ скритата ерозия на вестникарската аудитория. Преди дефинирането на журналистиката беше лесно, поне за журналистите. Както казва Брок: „журналистите бяха хора, работещи за тези почти-индустриални организации. Голяма част от това, което новинарските организации произвеждат, е репликативно – значителен брой медии отразяват същите истории по сравнително еднакъв начин или просто препакетират публична информация. Работейки от своята сигурна позиция, журналистите са можели да си кажат, че ако произвеждат нещо, то трябва да има икономическа или социална стойност. Тези удобни допускания вече не съществуват. Като бизнес, вестниците са подложени на унищожителна конкуренция от новите участници в рекламните продажби и предоставянето на информация. Като социална дейност, те трябва да достигнат много по-висок стандарт на оригиналност и отличителност.

Ситуацията в журналистиката се променя толкова бързо, че трудно можем да сме сигурни какво се случва. Водят се много дискусии, но те са главно под формата на безкрайна поредица от панелни дебати и блогови публикации, където има доста категорични твърдения, но не чак толкова достоверни данни. Грубо казано, дискутиращите се разделят на две групи: Дигитална група, чиито членове бързо предричат неизбежната и не непременно трагична смърт на познатите ни новинарски организации и група Мейнстрийм медии, чиито последователи гледат всяко ново развитие с надеждата да открият данни, подкрепящи желанието им за връщане на доброто старо време. Когато Buzfeed спечели милиони долари от фирми с рисков капитал или пък обикновен гражданин, притежаващ iPhone, направи първата снимка на събитие от голяма важност и я публикува за глобалната аудитория, тогава Дигиталната група обявява победа. Когато „Ню Йорк Таймс“ въвежда сравнително успешна онлайн абонаментна система, групата Мейнстрийм медии също се смята за победител. Голямото достойнство на книгата на Брок е, че разглежда обстойно, интелигентно и без емоции цялата гама важни въпроси за днешната журналистика. Въпреки че не съдържа много нова информация, тази книга е най-добрият единичен източник на информация за ситуацията като цяло.

Брок е толкова убедителен в представянето на професионалната журналистика като закъсняло и неочаквано развитие в историята на пресата, че спокойно може да предположи, че тя просто би могла да изчезне, без това да звучи мелодраматично или тревожно. „Някой ден в бъдеще може би ще изглежда странно, че в обществото е съществувала една голяма група добре платени служители, чиято работа е била да подбират и предоставят думи и снимки, които хората са гледали, за да могат да опознаят света отвъд това, което са виждали и чували със собствените си очи и уши“. Такова поне е предсказанието на голяма част от Дигиталната група от известно време насам – че производителите на новини и техните потребители могат да създадат, взаимодействайки си, точно копие на почти всичко това, което вестникарската индустрия произвеждаше в най-славните си години, без разходи. От друга страна, тъй като журналистиката е създадена и поддържана много повече от пазарните условия, отколкото от държавната политика, новинарските организации винаги имат възможността да оцелеят, като станат чисто комерсиални и се откажат от възвишената част на журналистиката, която се разви и процъфтя само защото беше субсидирана от други материали. Такъв е случаят във Великобритания с вездесъщите масови таблоиди и в по-малка степен в САЩ, където повечето големи вестници са средноинтелигентни монополи на регионално ниво.

Да работиш в традиционен градски нюзрум означава всеки ден да бъдеш свидетел на един все още впечатляващ индустриален процес. Информационни потоци, идващи от много и разнообразни източници, се сортират, отсяват, преработват и превеждат в ясна и достъпна форма, след което се придвижват в гигантски машини за моментален процес на масово производство, а след това физически се разпределят на стотици хиляди места. Както Брок посочва, тази рутинна процедура не се променя много между 1890 и 1990, така че вестникарският бизнес възнаграждаваше с лидерските си позиции, както от бизнес така и от редакционна гледна точка, хората, които извършваха добре логистично трудните операции. Тогава изведнъж журналистиката изпита нужда от хора, които да преосмислят мисията й, която не беше да развива талант в собствените си редици. От бизнес гледна точка сега това означава впускане в един нов свят, в който читателите са свикнали да получават своите новини безплатно, а рекламодателите имат лукса да плащат значително по-малко, за да достигнат много силно таргетирана аудитория чрез сайтове като Гугъл, Фейсбук и отскоро Туитър.

Брок не се опитва да разреши този проблем, но се наема със задачата да дефинира по-точно социалната стойност на журналистиката, вместо просто да твърди неправдоподобно, че всичко, което журналистите правят е от съществено значение: „Аз бих определил журналистиката като системен, независим опит да се установи своевременно истината за събития и проблеми, които са от значение за обществото“. И той предлага четири подкатегории – проверка, придаване на смисъл на преживяното, свидетелски разказ и разследване. Остава въпросът как тази мисия ще бъде подкрепена, ако не от читатели и рекламодатели. Новините, които четем днес, отговарящи на дефиницията на Брок, често са подкрепени от държавата (такъв е случаят с Би Би Си или Ал-Джазира) или от платежоспособен покровител, който смята за привлекателна ролята на пресата и има други начини за правене на пари. Това не са напълно задоволителни решения на проблема за това как да бъдат подкрепени социално полезните аспекти на журналистиката: държавната подкрепа не е уместна с настоящите ресурси и наклонностите на развития свят, а подкрепата на покровители е случайност, а не гаранция.

Има алтернативи и Брок отбелязва в края на книгата си няколко американски примера за сравнително нови, само онлайн новинарски сайтове, които изглеждат самостоятелни. Усеща се, че Брок опитва да бъде оптимист, но е достатъчно честен, за да отбележи, че всички тези сайтове са все още малки и изпитват затруднения. Трудно е да се каже категорично, и Джордж Брок не го прави, че легендарният „нов бизнес модел“ за новини, който членовете на групата Мейнстрийм медии виждат да се задава, е дошъл или скоро ще дойде. Може би в крайна сметка интернет ще върне журналистиката към по-бърза, технологично усъвършенствана версия на това, което е била, преди появата на комерсиалния вестникарски бизнес.

 
 

Дъщерята на Еминем порасна

| от chronicle.bg |

За първи път чухме за Хейли Скот през 2002 година, когато татко й пусна „Hailie’s Song“. В нея Еминем обяснява как тя е дала смисъл и стойност на живота му и колко се гордее, че е неин баща. Тогава тя беше едва на 7.

В песента осен любовта към дъщеря си, Еминем изразява и омразата към майка й – Кимбърли Ан Скот или накратко Ким.

Въпреки, че знаем за Хейли още от началото на рап кариерата на баща й, тя води изключително личен живот. До скоро – когато реши да се появи в социалните мрежи.

Еминем и майката на Хейли – Ким, се запознават в гимназията. През 1999 година се женят, 4 години след като се ражда дъщеричката им. През 2001 обаче семейството се развежда. Горе-долу по това време Маршал получава обвинения, че текстовете на песните му са агресивни към жените, и в частност към Ким, която той твърди, че ще убие. Да не говорим, че по същото време рапърът трябва да се справя и със зависимостта си.

През 2006 година Еминем и Ким се женят отново, но и се развеждат отново само след няколко месеца. До 2010 година успяват да се помирят, а 4 години по-късно в песента си „Headlights“ той й се извинява публично и казва, че я обича. В момента двамата продължават да са разделени.

Това идва да ни покаже колко трудно детство е имала Хейли. Днес тя е на 21 години и най-накрая е смятана за възрастен от законите на САЩ. Акаунтът й в Instagram е на около 6 месеца, но напоследък тя започна да поства в него все повече и повече снимки.

Какво знаем за нея можете да видите в галерията ни.

 
 

Елтън Джон отмени концерт заради остра бактериална инфекция

| от chronicle.bg, по БТА |

Британският музикант Елтън Джон беше принуден да отмени концертите си през април и май в американските щати Невада и Калифорния поради инфекциозно заболяване.

Елтън Джон е получил пристъп по време на полета си от Чили до Великобритания, след турнето си в Южна Америка. Изпълнителят е приет в британска болница и е прекарал два дни в отделението за интензивно лечение. Заболяването не е било идентифицирано, но говорителят на звездата каза в изявление, че е „вредна и опасна бактериална инфекция“.

Певецът, който е изписан от болницата на 22 април, се възстановява у дома.

„Късметлия съм, че имам най-преданите и прекрасни фенове. Искам им прошка за това, че ги разочаровах“, каза самият Елтън Джон и благодари на докторите за оказаната му професионална помощ.

Очаква се певецът да се възстанови напълно.

Елтън Джон отмени всичките си концерти в Лас Вегас през април и май, както и в Бейкърсфийлд, Калифорния на 6 май. Той ще се завърне на сцената на 3 юни с концерт в Туикънам, Великобритания.

Елтън Джон, който е носител на награди „Грами“, „Оскар“ и „Тони“, работи върху мюзикъл за Бродуей, адаптация на комедийната драма „Дяволът носи Прада“.

 
 

Какво да очакваме от новия сезон на сериала „Короната“?

| от chronicle.bg |

 Амбициозният проект на Netflix с рекорден бюджет (над 100 млн. долара), историческата драма „Короната“, се нарежда сред най-добрите заглавия в телевизията за последния телевизионен сезон. Сериалът спечели 2 статуетки „Златен Глобус“, беше номиниран в 12 категории за награда БАФТА, и се спряга за един от фаворитите на таздгодишните награди Еми през есента.

Феновете вече с нетърпение очакват втория сезон през ноември.

Сюжетът на първия сезон обхващаше периода от 1951-ва до 1955-а и на фокус бяха първите години от управлението на кралица Елизабет II. Вторият сезон ще се концентрира върху образите на принц Филип и принц Чарлз. Разбира се, кралицата отново ще бъде в центъра, но ще виждаме повече от мъжете в живота й.

„Ще се фокусираме върху принц Чарлз, неговото детство и образование, както и върху принц Филип и личната му биография. Сложността на образа му е душата на втория сезон. Намирам го за много интересна личност.“ – това заявява Питър Морган, създател на хитовата поредица. През годините е имало много спекулации и слухове относно интимните връзки на херцога на Единбург. Дали те ще бъдат застъпени в сюжета, Морган поне засега отказва да разкрие. Актьорът Пат Смит, който влиза в ролята на принц Филип казва за The Hollywood Reporter: „Ще научите много за миналото на прин Филип във втория сезон. Истината е, че той е имал много „лудо“ минало и ние го описваме в детайли.“

the-crown-julian-broad-ss06
По-голямата част от актьорският състав ще остане същата. Клеър Фой ще играе кралица Елизабет II, Мат Смит – принц Филип, Ванеса Кирби –  принцеса Марагрет и Виктория Хамилтън ще бъде кралицата-майка. По всяка вероятност няма да видим Джон Литгоу като Уинстън Чърчил във втория сезон. В ролята на министър-председател ще влезе Джеръми Нортън (Антъни Идън, който поема властта след оставката на Чърчил).

И в този сезон в ролята на кралица Елизабет II влиза Клеър Фой. Но за последен път. Проектът на Netflix ще бъде дългосрочен и по неофициална информация ще обхваща шест сезона, което значи, че ще видим кралица Елизабет във всички етапи на нейното управление.

Действието този път ще се развива в продължение на почти десет години и върховата точка е 1964-та.  „Мисля, че в момента, в който достигнем до 1963-та и 64-та, няма да можем да използваме Клеър Фой, без да прибягваме до абсурден грим, за да не изглежда млада. Просто не можем да променим факта, че е млада.“ Морган планира скок във времето между втори и трети сезон и един между четвърти и пети, което по всяка вероятност ще наложи промяна в състава повече от веднъж.

the-crown-netflix-release
Британският елит ще срещне американския в лицето на Джон Кенеди и неговата съпруга Джаки. В ролите влизат Майкъл Хол и Джоди Балфур. Двете години, в които Кенеди е президент, влизат в периода, в който се развива действието, което означава, че встъпването му в длъжност, първата му вечеря в Бъкингамският дворец през 1961 и убийството му могат да бъдат застъпени в сюжета. Все още не е ясно до каква степен.

Ново попълнение в актьорския състав ще бъде Матю Гуд, познат на публиката от шедьовъра на PBS „Имението Даунтън“. Там той играе втория съпруг на аристократичната лейди Мери Кроули, а в „Короната“ ще се превъплъти в ухажора на принцеса Маргарет, лорд Суонтън, който впоследствие става неин съпруг.

Все още не е обявена официална дата, на която сезонът ще стартира, макар че по непотвърдена информация става дума за началото на ноември. По това време на годината се появи първият сезон.

Когато и да се случи това, можем да бъдем сигурни, че вторият  сезон на поредицата ще оправдае очакванията – поне всички предпоставки за това са налице.

 
 

Холокостът през погледа на седмото изкуство

| от Дилян Ценов |

 Един милион дрехи, 45 000 чифта обувки и седем тона човешка коса – това заварват съветските войски, когато освобождават най-големия нацистки концентрационен лагер – Аушвиц-Биркенау. Това се случва на 27 януари 1945 г. Поне 1 милион души намират смъртта си там.

Общо 6 милиона убити евреи – това е равносметката за Холокоста, която става ясна едва след края на Втората световна война, когато се разбира за действията на нацистите през изминалите години.

Холокостът – геноцидът над различните, онези, които са родени на неправилното място в неправилното време. На 24 април Израел почита паметта на 6-те милиона еврей, цигани, комунисти, хомосексуални и други, които стават жертви на най-голямото зверство, което съвременната ни история познава.

Не е учудващо, че изкуството и до днес обръща поглед към тези събития, за да напомни за ужаса под една или друга форма. Нито е странно как киното успява да създаде шедьоври в тази посока. Невинаги е ясно каква е причината филмите, в чийто сюжет присъства Холокоста, да са толкова добри. Може би една от причините е в мащаба на самата трагедия – тя може  да накара човешката природа да пробие познатите граници.

Именно тези филми ни доближават до истината, която се е случила там – във всички онези „бани“, във всички онези места, „където отиваме да работим“…

Отричан или не, преувеличен (както някои противници го описват) или истински, този геноцид съществува. Съществува и то по начин, който никога няма да избледнее и да се забрави. И макар някои да казват, че темата е преекспонирана в света на киното, то Холокостът продължава да вълнува.

Има ли значение дали са засегнати шест милиона души или един единствен пианист, майка с две деца, момче с раирана пижама, или семейство с малко момче, което има рожден ден? Кое определя едно действие като недопустимо – мащабът или самата природа на действието? 

Може би денят  е подходящ да си припомним как Холокостът е представен в киното. Вижте едни от най-въздействащите заглавия по тази тема в галерията горе.