Има ли бъдеще журналистиката?

| от | |

2010-11-07-003

Хората не обичат да слушат истории за криза в даден занаят или професия. Това е признак за прекомерно безпокойство или прелюдия за конкретни искания към държавата. Изглежда, че затрудненията на журналистиката предизвикват подобни реакции у много хора, които не са журналисти.

Не продължават ли медиите да бъдат арогантен, дори злоупотребяващ с властта участник в политиката и обществото? Не контролира ли огромно внимание и ресурси? Не четат ли хората повече новини от когато и да било преди?

Книгата „От печат: Вестници, журналистика и бизнес новини в дигиталната ера“ показва внезапната и драстична промяна в медийната индустрия. Джордж Брок е ветеран във вестникарската професия и неговото основно притеснение, посочено в книгата, е свързано с институциите, в които е прекарал по-голямата част от кариерата си. В Съединените щати годишните приходи на вестниците от реклама като основен външен източник на финансова подкрепа възлизаха на 63.5 млрд. долара през 2000 година. До 2012 година печалбите намаляха до 19 млрд. долара. (В същия период приходите на Гугъл скочиха от 0 до 46,5 млрд. долара). Заетостта в американската вестникарска индустрия отбелязва спад с 44% в периода 2001-2011 година. В Европейския съюз приходите на вестниците спадат с повече от 10% на година. Във Великобритания тиражът на вестници е намалял с над 25% през 21-и век. Трудно е да се сетим за друга индустрия, изживяваща подобен внезапен срив.

Според Брок журналистиката работи на „пресечената точка между социалната, демократична цел и пазара“. Това затруднява разграничаването на аспекта на икономическата криза в индустрията, която представлява проблем единствено за работодателите и техните служители, и аспекта, който е проблем за всички останали. Както Брок деликатно отбелязва: „Като цяло журналистите са убедени или лесно могат да бъдат убедени, че това, с което се занимават, е толкова важно и значимо, че трябва да им плащат да го правят“, но тази представа е твърде обширна, за да бъде убедителна за хора, които не се занимават с журналистика. Една по-внимателно конструирана версия на това, което журналистите смятат, гласи, че когато са направени добре, институционално произведените новини имат отличителни, обществени предимства. Те могат да събират големи групи от хора с различни гледни точки и интереси в едно споделено, публично общуване. Юрген Хабермас твърди, че възходът на пресата е от съществено значение за създаването на публичната сфера, а вестниците заемат централно място и в идеята на Бенедикт Андерсън за нациите като „въображаеми общности“. Журналистиката предоставя проверена, безпристрастна информация за обществените дела, а не какафония от мнения и противоречащи си твърдения, каквито често се срещат в интернет. Репортерите могат да открият и представят на обществото важни материали, които иначе няма как да стигнат до него, например за задкулисните игри на властта.

Една от причините този възглед за журналистиката да не бъде така широко приет е, че както казва Брок той представлява само малка, ограничена във времето част от цялостната история на пресата. Разказът на Брок започва в края на 16-ти век, а както самият той напомня търговски подкрепената, политически независима, с голям набор от журналисти, масова преса се появява едва през 19-ти век. Преди това пресата е била среда за печатно разпространение на свободното слово и за оповестяване на основна информация за държавата и бизнеса. Терминът журналист, означаващ целодневен труд за осигуряване на препитание, е употребен за първи път във Великобритания около 1830 година. Интервюирането, американско изобретение, се превръща в стандартна британска журналистическа техника чак през 80-те години на 19-ти век. Вестникарската журналистиката, такава каквато я познаваме, е изисквала и изобретяването на бързовъртящите се печатни преси, развити градове, а редакторското съдържание, което превръща новините в успешен бизнес, щедро се допълва от престъпления, спорт, хуманитарни теми и развлечение наред с материали на по-високо ниво. През ранните години на 20-ти век поне елитните вестници започват да зависят икономически от рекламите и дългосрочните абонаменти, а не от уличните продажби и това беше в съответствие със заявеното редакторско верую за трезва, безпристрастна обективност. Но успешните вестници никога не са били особено възвишени. Както казва Брок: „За сериозните новини никога не е имало масова аудитория“. Рентабилните материали плащаха за обществено значимите материали.

През втората половина на 20-ти век, смятана днес от вестникарския бизнес за златна ера, позицията на вестниците започва да отслабва. Според Брок това се дължи главно на появата на радиото и телевизията. В САЩ продажбите на вестници на хиляда души население намаляват с 55% от 1950 до 2008г. Първоначално проблемът не се забелязва, тъй като икономиките в развиващия се свят постигат растеж, населението се увеличава, приходите от реклама нарастват, а загубата на читатели се проявява главно под формата изпадането на по-слабите издания от пазара (преди 200 години в Лондон има над 50 ежедневника), докато по-утвърдените вестници се развиват. Към 1975 става почти невъзможно нов играч на пазара да създаде голям вестник или телевизия заради твърде високите разходи и регулаторни бариери. Предпазени от конкуренция, в миналото за един сезон новинарските организации успяват да съберат, отпечатат и доставят огромно количество желана от хората информации, която не са можели да си набавят от никъде другаде – спортни резултати, кино програми, борсови индекси, както и по-конвенционални новини, всичко в ненарушим пакет. Това им позволява да искат значителни суми от рекламодатели и абонати.

Сателитната и кабелна телевизия и особено интернет слагат внезапен край на защитената позиция на големите новинарски организации и изваждат на показ скритата ерозия на вестникарската аудитория. Преди дефинирането на журналистиката беше лесно, поне за журналистите. Както казва Брок: „журналистите бяха хора, работещи за тези почти-индустриални организации. Голяма част от това, което новинарските организации произвеждат, е репликативно – значителен брой медии отразяват същите истории по сравнително еднакъв начин или просто препакетират публична информация. Работейки от своята сигурна позиция, журналистите са можели да си кажат, че ако произвеждат нещо, то трябва да има икономическа или социална стойност. Тези удобни допускания вече не съществуват. Като бизнес, вестниците са подложени на унищожителна конкуренция от новите участници в рекламните продажби и предоставянето на информация. Като социална дейност, те трябва да достигнат много по-висок стандарт на оригиналност и отличителност.

Ситуацията в журналистиката се променя толкова бързо, че трудно можем да сме сигурни какво се случва. Водят се много дискусии, но те са главно под формата на безкрайна поредица от панелни дебати и блогови публикации, където има доста категорични твърдения, но не чак толкова достоверни данни. Грубо казано, дискутиращите се разделят на две групи: Дигитална група, чиито членове бързо предричат неизбежната и не непременно трагична смърт на познатите ни новинарски организации и група Мейнстрийм медии, чиито последователи гледат всяко ново развитие с надеждата да открият данни, подкрепящи желанието им за връщане на доброто старо време. Когато Buzfeed спечели милиони долари от фирми с рисков капитал или пък обикновен гражданин, притежаващ iPhone, направи първата снимка на събитие от голяма важност и я публикува за глобалната аудитория, тогава Дигиталната група обявява победа. Когато „Ню Йорк Таймс“ въвежда сравнително успешна онлайн абонаментна система, групата Мейнстрийм медии също се смята за победител. Голямото достойнство на книгата на Брок е, че разглежда обстойно, интелигентно и без емоции цялата гама важни въпроси за днешната журналистика. Въпреки че не съдържа много нова информация, тази книга е най-добрият единичен източник на информация за ситуацията като цяло.

Брок е толкова убедителен в представянето на професионалната журналистика като закъсняло и неочаквано развитие в историята на пресата, че спокойно може да предположи, че тя просто би могла да изчезне, без това да звучи мелодраматично или тревожно. „Някой ден в бъдеще може би ще изглежда странно, че в обществото е съществувала една голяма група добре платени служители, чиято работа е била да подбират и предоставят думи и снимки, които хората са гледали, за да могат да опознаят света отвъд това, което са виждали и чували със собствените си очи и уши“. Такова поне е предсказанието на голяма част от Дигиталната група от известно време насам – че производителите на новини и техните потребители могат да създадат, взаимодействайки си, точно копие на почти всичко това, което вестникарската индустрия произвеждаше в най-славните си години, без разходи. От друга страна, тъй като журналистиката е създадена и поддържана много повече от пазарните условия, отколкото от държавната политика, новинарските организации винаги имат възможността да оцелеят, като станат чисто комерсиални и се откажат от възвишената част на журналистиката, която се разви и процъфтя само защото беше субсидирана от други материали. Такъв е случаят във Великобритания с вездесъщите масови таблоиди и в по-малка степен в САЩ, където повечето големи вестници са средноинтелигентни монополи на регионално ниво.

Да работиш в традиционен градски нюзрум означава всеки ден да бъдеш свидетел на един все още впечатляващ индустриален процес. Информационни потоци, идващи от много и разнообразни източници, се сортират, отсяват, преработват и превеждат в ясна и достъпна форма, след което се придвижват в гигантски машини за моментален процес на масово производство, а след това физически се разпределят на стотици хиляди места. Както Брок посочва, тази рутинна процедура не се променя много между 1890 и 1990, така че вестникарският бизнес възнаграждаваше с лидерските си позиции, както от бизнес така и от редакционна гледна точка, хората, които извършваха добре логистично трудните операции. Тогава изведнъж журналистиката изпита нужда от хора, които да преосмислят мисията й, която не беше да развива талант в собствените си редици. От бизнес гледна точка сега това означава впускане в един нов свят, в който читателите са свикнали да получават своите новини безплатно, а рекламодателите имат лукса да плащат значително по-малко, за да достигнат много силно таргетирана аудитория чрез сайтове като Гугъл, Фейсбук и отскоро Туитър.

Брок не се опитва да разреши този проблем, но се наема със задачата да дефинира по-точно социалната стойност на журналистиката, вместо просто да твърди неправдоподобно, че всичко, което журналистите правят е от съществено значение: „Аз бих определил журналистиката като системен, независим опит да се установи своевременно истината за събития и проблеми, които са от значение за обществото“. И той предлага четири подкатегории – проверка, придаване на смисъл на преживяното, свидетелски разказ и разследване. Остава въпросът как тази мисия ще бъде подкрепена, ако не от читатели и рекламодатели. Новините, които четем днес, отговарящи на дефиницията на Брок, често са подкрепени от държавата (такъв е случаят с Би Би Си или Ал-Джазира) или от платежоспособен покровител, който смята за привлекателна ролята на пресата и има други начини за правене на пари. Това не са напълно задоволителни решения на проблема за това как да бъдат подкрепени социално полезните аспекти на журналистиката: държавната подкрепа не е уместна с настоящите ресурси и наклонностите на развития свят, а подкрепата на покровители е случайност, а не гаранция.

Има алтернативи и Брок отбелязва в края на книгата си няколко американски примера за сравнително нови, само онлайн новинарски сайтове, които изглеждат самостоятелни. Усеща се, че Брок опитва да бъде оптимист, но е достатъчно честен, за да отбележи, че всички тези сайтове са все още малки и изпитват затруднения. Трудно е да се каже категорично, и Джордж Брок не го прави, че легендарният „нов бизнес модел“ за новини, който членовете на групата Мейнстрийм медии виждат да се задава, е дошъл или скоро ще дойде. Може би в крайна сметка интернет ще върне журналистиката към по-бърза, технологично усъвършенствана версия на това, което е била, преди появата на комерсиалния вестникарски бизнес.

 
 

Фина механика

| от Бернд Войтал |

Новият брой на списание auto motor und sport Bulgaria е на пазара от тази седмица, а ние ви представяме една от историите в него.

Някой друг вероятно е щял да се радва на този частично реставриран и в движение Corvette C1, но новият му собственик Алфред Зимет от Кусел не се примирява, докато не го довежда до съвършенство.

Понякога той отива в своята работилницата в 7 часа сутринта и остава там до 23:00. В момента Алфред Зимет е пенсионер – но когато любителят реставратор си постави определена цел, той я преследва с невероятна отдаденост. Професията му никога не е била свързана пряко с автомобилите, но те винаги са играли важна роля в живота му. „Бях на десет години, когато се сдобих с първата си „кола“, малък модел на Adler“, разказва той. „Батерията й не работеше и сигурно съм изминал 1000 километра на двора, бутайки я“, забавлява се със спомените си днес 70-годишният Алфред.

Дворът определено бил голям, ако съдим от факта, че принадлежал на дядо му, който пък бил собственик на автобусна компания. Във фирмата му работели механици, тапицери и бояджии, за да обслужват и ремонтират автобусите. Зимет проявявал изключителен интерес към боядисването и притежавал невероятен талант към фини операции, като лепене на стикери и очертаване на линии с тънка четка.
Той използвал този си талант, за да печели пари, и още като студент вече успял да се сдобие с едно Porsche. Винаги изпитвал страст към специалните автомобили – нещо, за което немалка „вина“ имал неговият чичо. Базираният в Саарланд предприемач всъщност станал първият собственик на Facel Vega в Германия, един HK 500, последван по-късно от Facel II. Зимет и до днес си припомня със страхопочитание фамозния звук на този автомобил.

В наши дни той е добре известен сред любителите на Facel Vega, защото от 1994 г. купува различни модели на фирмата. От началото на тази година обаче Зимет решава да затвори главата с Facel и да се насочи към други марки. Като например Corvette и модела C1, защото много харесва версиите на това поколение. Особено привлекателни му се струват екземплярите от 1962 година, в която Corvette за първи път се оборудва с 5,4-литровия V8 мотор. Въпреки опитите да намери такъв в Щатите, в края на краищата щастието му се усмихва в родната Германия и той открива С1 в Хамбург. Предложеният за продаване екземпляр в червен цвят Roman Red е внесен през 1994 г. и е частично реставриран. Има множество дребни дефекти, но не липсват части и автомобилът е в движение. Зимет го купува и си поставя ясна цел: „Не исках автомобил за Concorso, а да бъде като цяло добър и в перфектно техническо състояние.“ Веднага се захваща за работа. Отначало сваля по-лесните за демонтиране части и вътрешното обзавеждане, после целият автомобил е обработен с ледоструйна машина, а от пластмасовата „кожа“ на Corvette е отделен термопластичният лак.

Рамата била в добро състояние

Зимет не демонтира двигателя, а само радиатора, карбуратора и някои периферни агрегати. Каросерията не е отделяна от рамата. Внимателната проверка на стабилната й конструкция, която винаги му прилича на парче от моста Голдън гейт, констатира само лека повърхностна ръжда. След премахването й последва обработка със защитен грунд и боя, а след това и грижлива консервация на кухините.
Пукнатините по каросерията бояджията репарира с карбонова паста, която би трябвало поне да затрудни образуването на нови пукнатини. След това пластмасовият корпус е боядисан по съвременна технология с близък до оригиналния цвят. Естествено, вратите, капаците за мотора и багажника, както и вратичката за резервоара, са отделно боядисани.

За разлика от каросерийната, необходимата монтьорска работа се оказва в доста по-ограничен обем. Любителят реставратор сменя всички износващи се елементи на ходовата част и понеже иска винаги да пътува сигурно с този Corvette, решава да замени и серийната еднокръгова спирачна система с барабанни спирачки с комплект за преоборудване с двукръгова спирачна уредба и предни дискови спирачки от американската фирма Ecler. Всичко монтира сам, като в рамките на обновлението сменя до един спирачните тръбопроводи и маркучи.
Двигателят вече е преминал през основен ремонт и е в добро здраве, както показва проверката. Зимет го разкрасява и решава да монтира карбуратор Rochester Quadrajet, произхождащ от същата епоха. Докато всичко започне да работи добре, му се налага да го разглоби и сглоби няколко пъти, а накрая вече „може да направи това и насън.“

Малки технически проблеми

За по-сигурно Алфред Зимет ремонтира основно цялата охладителна система и допълнително монтира на скрито място един дигитален термометър за охладителната течност, за да е информиран надеждно и навреме за евентуално прегряване на двигателя. След голямата сервизна сесия машината изглежда отново готова за работа, но малко след това стопанинът регистрира постоянно омасляваща се свещ на единия от цилиндрите. Причината става ясна едва по-късно – изпаднало или разхлабено уплътнение на стеблото на единия клапан. Открива го едва когато сваля капака на клапаните.

Междувременно в целия двигател се е напластила маслена каша, която Зимет отстранява с цялостна промивка. За да не демонтира цилиндровата глава заради новото уплътнение, той използва един трик. С едно специално устройство сгъва пружината на клапана и така успява да махне тарелката на пружината и половинките на конуса на клапана. А за да не падне клапанът в цилиндъра, вкарва в него въздух под налягане от осем бара. Това става възможно, като приспособява една стара свещ, чиято вътрешност премахва и заварява съединение за маркуча със сгъстен въздух.

Трън в окото на стремящия се към съвършенство Зимет е лошо напаснатата конзола с инструментите на арматурното табло. Той се заема да ремонтира цялата електрическа уредба, проверява всички детайли и ги напасва точно. А някои от покритите с лъскава черна боя пластмасови повърхности, които се оказват твърде чувствителни към механични повреди, облицова с черна кожа.
Кожа използва и за седалките, защото поръчаните от САЩ тапицерии се оказват не по мярка. Освен това серийните пружини в седалките направо го дразнят, поради което поръчва изработването на съвременна конструкция. Частите са направени от порест материал и покрити с кожа с оригинален дизайн. Всичко се получава едва от третия опит, защото по-рано двама кожари отказват да поемат поръчката поради здравословни причини.

Това е един от малкото кахъри по време на тази реставрация. Сега работилницата на Зимет е празна – той вече е хвърлил око на нов обект.

Реставрация
Chevrolet Corvette C1 от 1962 година

Място/година на покупка: Хамбург, 2015 г.

Състояние при покупката: Автомобилът втора ръка е изцяло комплектован и частично реставриран, по каросерията има пукнатини, интериорът е в посредствено състояние, свалящите се части показват следи от износване.

Предистория: Автомобилът е регистриран през 1962 година в Монтерей, Калифорния, и през 1994 г. е продаден в Германия, след това е преоборудван по европейски стандарти и по-късно е частично реставриран. После става предмет на размяна и бива обявен за продажба от един колекционер.

Обхват на реставрацията: Демонтаж на всички свалящи се елементи, като врати, капаци и части в салона; автомобилът е обработен с ледоструйка, термопластичният лак е свален, леките ръжди по рамата са почистени, каросерията е боядисано отново, рамата е обработена срещу корозия, износващите се елементи по ходовата част са сменени, вградена е двукръгова спирачна система с предни дискови спирачки, всички спирачни тръбопроводи и маркучи са сменени, моторът е оптично разкрасен, едно уплътнение на клапаните е сменено, охладителната система е проверена и ремонтирана, монтиран е нов карбуратор, проверени и ремонтирани са електрическата уредба и инструментите, монтирана е нова носеща конструкция на седалките и те са тапицирани с нова кожа, интериорът, стъклата и различни детайли са подновени, монтирани са джанти от C2.

Период на реставрация: от 2015 до 2016 година

Експертна подкрепа: www.corvetteamerica.com; www.ecklerscorvette.com; www.weindel.net; www.diemer-dalheimer.de; www.autosattler-altenglan.de

Разходи: прибл. 20 000 евро без цената на автомобила и собствения труд.

Технически данни

Мотор: Осемцилиндров V-образен (90 градуса), разположен надлъжно отпред, диаметър на цилиндър х ход на буталото 101,6 x 82,6 мм, работен обем 5354 см3, мощност 300 к.с. по SAE при 5000 об./мин, макс. въртящ момент 474 Нм при 2800 об./мин, два клапана на цилиндър, задвижвани от централен разпределителен вал с ангренажна верига, хидравлични повдигачи, повдигателни пръти и кобилици, колянов вал с пет основни лагера, четирикамерен карбуратор Carter.

Силово предаване: Двустепенен автоматик, задно предаване.

Каросерия и ходова част: Каросерия от усилени с фибростъкло полимери върху стоманена рама с кръстосани усилващи елементи, отпред независимо окачване с трапецовидни напречни носачи, винтови пружини, стабилизатор, отзад твърд мост, полуелиптични листови ресори, стабилизатор, хидравлични телескопични амортисьори, кормилно управление със сачмено-винтов механизъм, барабанни спирачки, колела 5.50 x 15, гуми 6.70-15.

Размери и тегло: Междуосие 2590 мм, дължина х широчина х височина 4490 x 1790 x 1320 мм, собствено тегло 1330 кг.

Динамични характеристики и разход:
Макс. скорост ок. 200 км/ч, 0–100 км/ч за 7,5 сек, разход на гориво ок. 16 л/100 км.

Актуалният януарски брой на списание auto motor und sport е посветен основно на автомобилната класика. В него ще откриете:

Съвременност:
BMW Серия 5 – Първи километри с новото издание на емблематичния за баварците модел.
BMW 7 срещу Porsche Panamera – Среща на Panamera 4S Diesel с четирилитров V8 битурбомотор и 750d xDrive, задвижван от трилитров редови „шестак“ с четири турбокомпресора.
Lexus LC – Lexus коронова своята моделна гама с купето LC – автомобил с екстравагантна външност и изненадващо класически характер.
Mazda 3 – След дискретно обновяване компактният модел на Mazda получи редица полезни подобрения.
Bentley Mulsanne Speed – Вълнуващ излет с едно произведение на автомобилното изкуство в една от неговите най-висши форми.

Класика:
BMW Group Classic и BMW 2002 tii – Нека се потопим в очарованието на историята на марката от Мюнхен.
Музеят на Mazda в Аугсбург – Семейство Фрай продава автомобили Mazda и ентусиазирано колекционира класически модели на марката.
Bentley 8 Litre – Представяме ви един от най-забележителните автомобили, до които сме се докосвали.
Audi A8, BMW 740i, Mercedes S 500 – Животът е твърде кратък, за да се возите на скучни автомобили. Затова побързайте и се почувствайте като в първа класа.
Datsun 280ZX, Ford Capri 2.8i, Porsche 924 – Porsche 924 има един проблем – не, два. Защото Datsun 280ZX и Ford Capri предлагат повече: повече цилиндри, повече работен обем, повече оборудване и повече изключителност.
VW 1302 LS Cabriolet – Ние от auto motor und sport правим тестове от 70 години. През това време не е имало друг автомобил, който да е оставил толкова ярко присъствие в редакцията ни като „костенурката“. Но идват времена, когато можем да измерим всичко отново. VW 1302 пак поема на тест.
Citroen 11CV, Peugeot 203, Simca Aronde – Те са на възраст между 57 и 62 години и въпреки това преодоляват с овации изпитанията на всекидневието.
Saab 96 V4 и Volvo PV 544 – Освен оригиналните форми на каросерията общо за тях е още едно качество – репутацията на надеждни и здрави машини.
Chevrolet Corvette C3, Iso Lele, Maserati Ghibli – Представяме ви три забележителни V8 купета.
Среща на три германски купета – Audi 100 Coupе S, Mercedes-Benz 250 CE, Opel Commodore 2500 S Coupе са три престижни модела от 70-те.
Chevrolet Corvette C1 – Разказ за това как един влюбен в автомобилната класика германец реставрира култов американски модел.
Суперавтомобилите на 70-те – Среща на Aston Martin Vantage, Ferrari 512 BBi и 911 Turbo 3.3.

 
 

Поемете дъх! Том Харди е в „Табу“

| от |

Том Харди е един от чудесните британски екземпляри, които Обединеното кралство е внесло в редиците на Холивуд за последните няколко години. До него гордо стоят Том Хидълстън, Бенедикт Къмбърбач, великолепният Хю Лори, Джак О`Конъл и още, и още, и още… Том Харди обаче е единственият сред тях, който може да предизвика у теб възбуда и страх едновременно. Той е като заешката дупка от Алиса – искаш да скочиш, защото знаеш, че ще е вълнуващо и същевременно се притесняваш какво ще намериш на дъното.

След година на мълчание, номинация за „Оскар“ – за „Завръщането“ – и поява само в два епизода на третия сезон на Peaky Blinders Харди прави мрачно завръщане в калния и свръхестествен сериал “Табу“.

Какво е „Табу“? Сериал, продуциран от Ридли Скот, самият Харди и сценаристът на Peaky Blinders Стивън Найт. Той е мрачна и мърлява история за отмъщението, примесена с древни африкански магии, подмолни британски чиновници и Уна Чаплин за разкош. Всички те позиционирани в стар Лондон.

Историята проследява Джеймс Дилейни – буквално завърнал се от мъртвите мъж, където са го пратили злите езици преди 10 години, чийто баща умира внезапно, а Джеймс се оказва единственият наследник на парче каменна земя, което група британски чиновници и политици желаят силно, за да решат набързо лека неуредица с правителството на САЩ и Канада.

Дилейни, изглеждащ точно толкова смахнат за хората, колкото и баща му приживе, не планира нито да дава, нито да продава купчината камъни, които му се падат по право. Към този основен казус и очевидно основен конфликт в сериала, който се точи и разточва във всичките 56 минути в началото, се добавят бързата смърт на бащата, за която синът вярва, че не е случайна и любовта към полу-сестра му, в чиято роля е грациозната Уна Чаплин.

„Табу“ има великолепна атмосфера. Лондон в началото на IXX век е мърляв, кален, пълен с курви, бардаци и отхвърлени деца. Кучетата ядат трупове, а хората се отдават на низки страсти с дебелани. Между всички тях Том Харди крачи класно, потънал в кал до колене, в компанията на хрътка и сложил на главата си голям цилиндър.

Към тази среда се добавят и африкански митове и легенди, тъй като персонажът на Харди е прекарал последните 10 години в Африка под опеката на вуду магьосници и страшни жени с боядисани лица, които го преследват в сънищата му в късните доби на нощта, и неговата химия с останалите персонажи – от Уна Чаплин до Франка Потенте, която е похотлива и долна съдържателка на публичен дом, наместил се удобно в един от имотите му.

Първи епизод на „Табу“ обаче не ти казва нищо повече. Той само те въвежда в мрачната магическа обстановка, която смята да разгърне пред зрителите си впоследствие. Той създава среда, която да те възбуди или поне да ти стане любопитно, поставя възлите на всички връзки, които смята да развърже нататък и ти казва да чакаш. Седмица след седмица той, в компанията на Харди, ще ти разкрива нови и нови тайни от мрачния свят, в който живи и мъртви се срещат, а британецът, като блюстител на правдата, ще раздаде правосъдие накрая.

„Табу“ е един от вълнуващите сериали този януари, спор няма. Той носи големи очаквания и дава големи заявки. Дали без участието на Том Харди – като продуцент, актьор и един от създателите на шоуто – щеше да е толкова любопитен? Едва ли. Но Харди е класната британска чаша чай, която всеки е редно да изпие в един момент. А осем мрачни и възбуждащи епизода, звучат като добра идея да го направите именно сега.   

 
 

adidas представи новите PureBoost

| от chronicle.bg |

adidas Running представи новите обувки adidas PureBOOST. Те са вдъхновени от бегачи и са създадени за бегачи.

PureBOOST има по-висока пета и прогресивно изваяна средна част на подметката BOOST, с по-широка предна част за оптимална опора по време на бягане при завой – перфектна за тичане в градска среда. Външната част на подметката също е проектирана, за да отговори на специфичните изисквания за бягане в града, с гума разположена в средната част на подметката за допълнителна стабилност и защита. Проектираната като еластична мрежа, външна част на подметката, осигурява превъзходно сцепление като в същото време позволява на стъпалото да си взаимодейства хармонично със средната част на подметката изработена от пяната BOOST.

DSCF9442_LR

Новата текстилна горна част е изключително адаптивна и влиза в синхрон с походката на бегача. Новата конструкция на двойно обгръщащия стъпалото език, осигурява подкрепа, но също така позволява на крака да се движи в хармония с горната част на обувката.

За разработването на продукти за бягане, adidas използва нашия научно-изследователски екип, който използва системата за тестване на продукти ARAMIS – технология за проследяване на движението, която позволява детайлен анализ на движението на тялото. Всичко това ни вдъхнови да проектираме обувка за бягане в града, отличаваща се с елементи, адаптиращи се към различните предизвикателства.

 
 

Bookclub: Откъс от новата книга на Фредерик Бакман

| от chronicle.bg |

Нова книга от шведския писател Фредерик Бакман излиза на българския пазар. Бакман е познат в България с „Човек на име Уве“, „Баба праща поздрави и се извинява“ и „Брит-Мари беше тук“. Броени дни след Коледа на български излезе и новелата „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг”.

Смъртта е единственото нещо, което е сигурно в нашия живот. Въпреки това обикновено за нас е трудно, често дори изглежда невъзможно, да си представим живота след като близък човек си отиде. Загубата на роднина или приятел може да бъде непосилно тежка, особено ако той си отиде внезапно. А колко по-тежка може да бъде, ако знаем, че времето на човека  изтича и обратното броене вече е започнало? Колко воля е нужна, за да запазиш самообладание, когато виждаш как близък човек чезне пред очите ти? Колко сила изисква да сдържаш сълзите си пред този, за когото знаеш, че си отива бавно, но сигурно?

В търсене на отговорите на тези въпроси добре познатият Фредрик Бакман, който се радва на нечуван читателски интерес по целия свят, написва новелата „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг”.

vsqka_sutrin_putqt_kum_doma_cover

Предлагаме ви откъс от новелата:

В края на един живот има болница, в която някой е опънал зелена палатка насред стаята.

В нея се събужда човек. Задъхан и изплашен е, не знае къде се намира. До него седи млад мъж, който прошепва:

– Не се страхувай.

И това ако не е най-хубавата възраст, мисли си стар мъж, щом поглежда внука си. Тогава, когато едно момче е достатъчно голямо, че да разбира как работи светът, но и достатъчно младо, че да отказва да го приеме. Стъпалата на Ноа не докосват земята, когато провесва крака от ръба на пейката, но главата му достига космоса, защото още не е живял толкова дълго, че да позволи на хората да закотвят мислите му за земята. До него седи дядо му, който е нечувано, нечувано стар, разбира се. Толкова стар, че хората вече са се отказали да му натякват да се държи като възрастен. Толкова стар, че вече е твърде късно да порасне.

Тази възраст също не е толкова лоша.

Ноа примигва тежко и сънено към изгрева отвъд площада, където се намира пейката. Не иска да признае пред дядо, че не знае къде са, защото това е тяхната игра: Ноа затваря очи, а дядо го отвежда някъде, където никога не са ходили. Понякога момчето трябва здраво, здраво да стиска очи, докато с дядо сменят четири автобуса в града. Друг път пък дядо го отвежда право в гората зад къщата до езерото. Понякога излизат с лодката и често плават толкова дълго, че Ноа заспива, а когато се отдалечат достатъчно, дядо прошепва „отвори очи“ и Ноа получава карта, компас и задачата да изчисли как да се върнат обратно. Дядо винаги е сигурен, че той ще се справи, защото има две неща, в които вярва непоклатимо: математиката и Ноа.

Когато дядо бил млад, група учени измислили как да пратят трима души на Луната. Именно математиката ги отвела дотам и обратно. Цифрите винаги помагат на човек да намери обратния път.

Но това място няма координати. Не е отбелязано на картата и оттук не минават пътища.

Ноа помни, че днес дядо го помоли да затвори очи. Помни, че се измъкнаха от дядовата къща, и знае, че отидоха до езерото, защото познава всички шумове и песни на водата, независимо дали е с отворени очи, или не. Спомня си мокрите дъски под краката им, когато влязоха в лодката, но нищо повече. Не знае как двамата с дядо са се озовали тук, на пейка до кръгъл площад. Мястото е ново за него, но всичко тук му е познато. Сякаш някой е откраднал всички вещи, с които е израснал, и ги е наредил в нечий чужд дом. Малко по-нататък има бюро, точно като това в кабинета на дядо, с калкулатор и карирана хартия отгоре. Дядо свири някаква тъжна мелодия с уста. Спира за малко, за да прошепне:

– Площадът пак се е смалил през нощта.

После продължава да свири. Момчето го поглежда въпросително и дядо се изненадва, едва сега осъзнавайки, че е казал думите на глас.

– Извинявай, Ноаноа, забравих, че тук мислите се чуват.

Дядо винаги го нарича Ноаноа, защото харесва името на внука си два пъти повече от всички останали имена. Допира ръка до косата на момчето. Не я разрошва, просто отпуска пръстите си върху нея.

– Няма от какво да се страхуваш, Ноаноа.

Под пейката цъфтят зюмбюли. Милион мънички ръце се протягат над стеблата, за да прегърнат слънцето. Момчето ги разпознава – това се цветята на баба и миришат на Коледа. Други деца може би свързват празника с джинджифилови сладки и гльог, но ако някога си имал баба, която обича растения, то твоята Коледа винаги мирише на зюмбюли. Между цветята проблясват парченца стъкло и ключове, сякаш ги е носил в буркан, но се е спънал и го е изпуснал.

– Закъде са всички ключове? – пита момчето.

– Какви ключове? – пита дядо.

Погледът на стария мъж изглежда странно стъклен. Той почуква объркано слепоочията си. Момчето отваря уста, за да каже нещо, но щом го вижда, се спира. Мълчи и прави това, което дядо му го е научил да прави, когато се изгуби: оглежда околностите и търси следи и ориентири. Пейката е обградена от дървета – дядо ги обича, защото на тях не им пука какво мислят хората. Птичи силуети литват от клоните, разпръскват се по небосвода и се отпускат уверено, носени от ветровете. Дракон, зелен и сънен, прекосява площада. В един ъгъл пък спи пингвин, върху чийто корем има малки отпечатъци от длани с цвят на шоколад. До него седи пухкав бухал само с едно око. Ноа си ги спомня, едно време бяха негови. Дядо му подари дракона, когато Ноа беше още бебе, защото баба каза, че не било уместно да се дават плюшени дракони на новородени, а дядо отвърна, че не искал да има уместен внук.

По площада вървят хора, но фигурите им са размазани. Щом момчето опитва да се съсредоточи върху чертите им, те се изплъзват от погледа му като слънчеви лъчи между щори. Един от тях спира и махва на дядо. Дядо отвръща на поздрава и опитва да изглежда уверено.

– Кой е това? – пита момчето.

– Това е…  аз…  не си спомням, Ноаноа. Беше отдавна… струва ми се…

Той млъква, поколебава се, търси нещо в джобовете си.

– Днес не ми даде карта и компас, нищо, на което да разчитам. Не знам как да открия пътя към вкъщи – прошепва Ноа.

– Боя се, че тези неща няма да са ни от полза тук, Ноаноа.

– Къде сме, дядо?

Дядо заплаква, тихо и без сълзи, така че внукът му да не разбере.

– Трудно е да се обясни, Ноаноа. Много, много трудно е да се обясни.