Има ли бъдеще журналистиката?

| от |

2010-11-07-003

Хората не обичат да слушат истории за криза в даден занаят или професия. Това е признак за прекомерно безпокойство или прелюдия за конкретни искания към държавата. Изглежда, че затрудненията на журналистиката предизвикват подобни реакции у много хора, които не са журналисти.

Не продължават ли медиите да бъдат арогантен, дори злоупотребяващ с властта участник в политиката и обществото? Не контролира ли огромно внимание и ресурси? Не четат ли хората повече новини от когато и да било преди?

Книгата „От печат: Вестници, журналистика и бизнес новини в дигиталната ера“ показва внезапната и драстична промяна в медийната индустрия. Джордж Брок е ветеран във вестникарската професия и неговото основно притеснение, посочено в книгата, е свързано с институциите, в които е прекарал по-голямата част от кариерата си. В Съединените щати годишните приходи на вестниците от реклама като основен външен източник на финансова подкрепа възлизаха на 63.5 млрд. долара през 2000 година. До 2012 година печалбите намаляха до 19 млрд. долара. (В същия период приходите на Гугъл скочиха от 0 до 46,5 млрд. долара). Заетостта в американската вестникарска индустрия отбелязва спад с 44% в периода 2001-2011 година. В Европейския съюз приходите на вестниците спадат с повече от 10% на година. Във Великобритания тиражът на вестници е намалял с над 25% през 21-и век. Трудно е да се сетим за друга индустрия, изживяваща подобен внезапен срив.

Според Брок журналистиката работи на „пресечената точка между социалната, демократична цел и пазара“. Това затруднява разграничаването на аспекта на икономическата криза в индустрията, която представлява проблем единствено за работодателите и техните служители, и аспекта, който е проблем за всички останали. Както Брок деликатно отбелязва: „Като цяло журналистите са убедени или лесно могат да бъдат убедени, че това, с което се занимават, е толкова важно и значимо, че трябва да им плащат да го правят“, но тази представа е твърде обширна, за да бъде убедителна за хора, които не се занимават с журналистика. Една по-внимателно конструирана версия на това, което журналистите смятат, гласи, че когато са направени добре, институционално произведените новини имат отличителни, обществени предимства. Те могат да събират големи групи от хора с различни гледни точки и интереси в едно споделено, публично общуване. Юрген Хабермас твърди, че възходът на пресата е от съществено значение за създаването на публичната сфера, а вестниците заемат централно място и в идеята на Бенедикт Андерсън за нациите като „въображаеми общности“. Журналистиката предоставя проверена, безпристрастна информация за обществените дела, а не какафония от мнения и противоречащи си твърдения, каквито често се срещат в интернет. Репортерите могат да открият и представят на обществото важни материали, които иначе няма как да стигнат до него, например за задкулисните игри на властта.

Една от причините този възглед за журналистиката да не бъде така широко приет е, че както казва Брок той представлява само малка, ограничена във времето част от цялостната история на пресата. Разказът на Брок започва в края на 16-ти век, а както самият той напомня търговски подкрепената, политически независима, с голям набор от журналисти, масова преса се появява едва през 19-ти век. Преди това пресата е била среда за печатно разпространение на свободното слово и за оповестяване на основна информация за държавата и бизнеса. Терминът журналист, означаващ целодневен труд за осигуряване на препитание, е употребен за първи път във Великобритания около 1830 година. Интервюирането, американско изобретение, се превръща в стандартна британска журналистическа техника чак през 80-те години на 19-ти век. Вестникарската журналистиката, такава каквато я познаваме, е изисквала и изобретяването на бързовъртящите се печатни преси, развити градове, а редакторското съдържание, което превръща новините в успешен бизнес, щедро се допълва от престъпления, спорт, хуманитарни теми и развлечение наред с материали на по-високо ниво. През ранните години на 20-ти век поне елитните вестници започват да зависят икономически от рекламите и дългосрочните абонаменти, а не от уличните продажби и това беше в съответствие със заявеното редакторско верую за трезва, безпристрастна обективност. Но успешните вестници никога не са били особено възвишени. Както казва Брок: „За сериозните новини никога не е имало масова аудитория“. Рентабилните материали плащаха за обществено значимите материали.

През втората половина на 20-ти век, смятана днес от вестникарския бизнес за златна ера, позицията на вестниците започва да отслабва. Според Брок това се дължи главно на появата на радиото и телевизията. В САЩ продажбите на вестници на хиляда души население намаляват с 55% от 1950 до 2008г. Първоначално проблемът не се забелязва, тъй като икономиките в развиващия се свят постигат растеж, населението се увеличава, приходите от реклама нарастват, а загубата на читатели се проявява главно под формата изпадането на по-слабите издания от пазара (преди 200 години в Лондон има над 50 ежедневника), докато по-утвърдените вестници се развиват. Към 1975 става почти невъзможно нов играч на пазара да създаде голям вестник или телевизия заради твърде високите разходи и регулаторни бариери. Предпазени от конкуренция, в миналото за един сезон новинарските организации успяват да съберат, отпечатат и доставят огромно количество желана от хората информации, която не са можели да си набавят от никъде другаде – спортни резултати, кино програми, борсови индекси, както и по-конвенционални новини, всичко в ненарушим пакет. Това им позволява да искат значителни суми от рекламодатели и абонати.

Сателитната и кабелна телевизия и особено интернет слагат внезапен край на защитената позиция на големите новинарски организации и изваждат на показ скритата ерозия на вестникарската аудитория. Преди дефинирането на журналистиката беше лесно, поне за журналистите. Както казва Брок: „журналистите бяха хора, работещи за тези почти-индустриални организации. Голяма част от това, което новинарските организации произвеждат, е репликативно – значителен брой медии отразяват същите истории по сравнително еднакъв начин или просто препакетират публична информация. Работейки от своята сигурна позиция, журналистите са можели да си кажат, че ако произвеждат нещо, то трябва да има икономическа или социална стойност. Тези удобни допускания вече не съществуват. Като бизнес, вестниците са подложени на унищожителна конкуренция от новите участници в рекламните продажби и предоставянето на информация. Като социална дейност, те трябва да достигнат много по-висок стандарт на оригиналност и отличителност.

Ситуацията в журналистиката се променя толкова бързо, че трудно можем да сме сигурни какво се случва. Водят се много дискусии, но те са главно под формата на безкрайна поредица от панелни дебати и блогови публикации, където има доста категорични твърдения, но не чак толкова достоверни данни. Грубо казано, дискутиращите се разделят на две групи: Дигитална група, чиито членове бързо предричат неизбежната и не непременно трагична смърт на познатите ни новинарски организации и група Мейнстрийм медии, чиито последователи гледат всяко ново развитие с надеждата да открият данни, подкрепящи желанието им за връщане на доброто старо време. Когато Buzfeed спечели милиони долари от фирми с рисков капитал или пък обикновен гражданин, притежаващ iPhone, направи първата снимка на събитие от голяма важност и я публикува за глобалната аудитория, тогава Дигиталната група обявява победа. Когато „Ню Йорк Таймс“ въвежда сравнително успешна онлайн абонаментна система, групата Мейнстрийм медии също се смята за победител. Голямото достойнство на книгата на Брок е, че разглежда обстойно, интелигентно и без емоции цялата гама важни въпроси за днешната журналистика. Въпреки че не съдържа много нова информация, тази книга е най-добрият единичен източник на информация за ситуацията като цяло.

Брок е толкова убедителен в представянето на професионалната журналистика като закъсняло и неочаквано развитие в историята на пресата, че спокойно може да предположи, че тя просто би могла да изчезне, без това да звучи мелодраматично или тревожно. „Някой ден в бъдеще може би ще изглежда странно, че в обществото е съществувала една голяма група добре платени служители, чиято работа е била да подбират и предоставят думи и снимки, които хората са гледали, за да могат да опознаят света отвъд това, което са виждали и чували със собствените си очи и уши“. Такова поне е предсказанието на голяма част от Дигиталната група от известно време насам – че производителите на новини и техните потребители могат да създадат, взаимодействайки си, точно копие на почти всичко това, което вестникарската индустрия произвеждаше в най-славните си години, без разходи. От друга страна, тъй като журналистиката е създадена и поддържана много повече от пазарните условия, отколкото от държавната политика, новинарските организации винаги имат възможността да оцелеят, като станат чисто комерсиални и се откажат от възвишената част на журналистиката, която се разви и процъфтя само защото беше субсидирана от други материали. Такъв е случаят във Великобритания с вездесъщите масови таблоиди и в по-малка степен в САЩ, където повечето големи вестници са средноинтелигентни монополи на регионално ниво.

Да работиш в традиционен градски нюзрум означава всеки ден да бъдеш свидетел на един все още впечатляващ индустриален процес. Информационни потоци, идващи от много и разнообразни източници, се сортират, отсяват, преработват и превеждат в ясна и достъпна форма, след което се придвижват в гигантски машини за моментален процес на масово производство, а след това физически се разпределят на стотици хиляди места. Както Брок посочва, тази рутинна процедура не се променя много между 1890 и 1990, така че вестникарският бизнес възнаграждаваше с лидерските си позиции, както от бизнес така и от редакционна гледна точка, хората, които извършваха добре логистично трудните операции. Тогава изведнъж журналистиката изпита нужда от хора, които да преосмислят мисията й, която не беше да развива талант в собствените си редици. От бизнес гледна точка сега това означава впускане в един нов свят, в който читателите са свикнали да получават своите новини безплатно, а рекламодателите имат лукса да плащат значително по-малко, за да достигнат много силно таргетирана аудитория чрез сайтове като Гугъл, Фейсбук и отскоро Туитър.

Брок не се опитва да разреши този проблем, но се наема със задачата да дефинира по-точно социалната стойност на журналистиката, вместо просто да твърди неправдоподобно, че всичко, което журналистите правят е от съществено значение: „Аз бих определил журналистиката като системен, независим опит да се установи своевременно истината за събития и проблеми, които са от значение за обществото“. И той предлага четири подкатегории – проверка, придаване на смисъл на преживяното, свидетелски разказ и разследване. Остава въпросът как тази мисия ще бъде подкрепена, ако не от читатели и рекламодатели. Новините, които четем днес, отговарящи на дефиницията на Брок, често са подкрепени от държавата (такъв е случаят с Би Би Си или Ал-Джазира) или от платежоспособен покровител, който смята за привлекателна ролята на пресата и има други начини за правене на пари. Това не са напълно задоволителни решения на проблема за това как да бъдат подкрепени социално полезните аспекти на журналистиката: държавната подкрепа не е уместна с настоящите ресурси и наклонностите на развития свят, а подкрепата на покровители е случайност, а не гаранция.

Има алтернативи и Брок отбелязва в края на книгата си няколко американски примера за сравнително нови, само онлайн новинарски сайтове, които изглеждат самостоятелни. Усеща се, че Брок опитва да бъде оптимист, но е достатъчно честен, за да отбележи, че всички тези сайтове са все още малки и изпитват затруднения. Трудно е да се каже категорично, и Джордж Брок не го прави, че легендарният „нов бизнес модел“ за новини, който членовете на групата Мейнстрийм медии виждат да се задава, е дошъл или скоро ще дойде. Може би в крайна сметка интернет ще върне журналистиката към по-бърза, технологично усъвършенствана версия на това, което е била, преди появата на комерсиалния вестникарски бизнес.

 
 

Досиетата CHR: Истинските истории зад „Историята на прислужницата“

| от chronicle.bg |

Първият сезон на сериала „Историята на прислужницата“ по едноименния роман на канадската писателка Маргарет Атууд приключи, оставяйки зрителите да размишляват върху паралелите между фикционалния свят на Гилаед и света, в който живеем. Антиутопията показва по какъв начин един политически режим може да осакати обществото, като лишава жените от правата им.

То чертае мрачна картина, подсилена от погледа наоколо – диктаторските режими по света и опитите да се органичават правата на жените дори в демократични общества.

В интервю за „Гардиън“, 77-годишната писателка казва, че когато книгата е излязла за първи път, е възприемана като „пресилена“. Пишейки я обаче, Атууд се уверява, че не слага в книгата си нищо, което вече не е било правени от хората някъде по света в някакъв момент от историята.

маргарет атууд
Маргарет Атууд, Getty Images

Ако решим да проверим кои са събитията и правилата, вдъхновили книгата, то ще открием много факти от световната история, които да докажат, че онова, което се случва в книгата е повече истина, отколкото измислица.

Изданието Stylist успява да събере част от реалните събития, оказали се в основата на сериала. 

Принудително сурогатно майчинство и осиновяване

В „Историята на прислужницата“ Офред и другите „прислужници“ са принудени да износват деца за семействата, които ги „притежават“. Всички здрави деца, които се родят, биват отглеждани от съпругата на командира, а прислужниците биват многократно изнасилвани, докато не заченат.

Оказва се, че тази отвратителна практика е съществувала в редица западни нации само преди няколко десетилетия, а резултатите са видни и днес.

В Австралия през 70-те години децата на местните народи законно са отделяни от домовете си и вкарвани в религиозни институции или осиновявани от бели семейства.

След края на Втората световна война до края на 70-те години подобни програми е имало и в САЩ и Канада – системно отнемане на децата на индиаци, известно като „Ерата на осиновяването“ и пансионната система, в зависимост за мрачната епоха на коя от страните говорите.

И разбира се, приютът Магдалена в Ирландия, където млади момичета са наказвани заради ниския си морал и държани в робски условия. Бебетата, родени от тях, са отнемани от ръцете им и давани за осиновяване на други места по света. Само в САЩ са изпратени около 2000 деца.

В свое интервю пред LA Times през 2017 година Атууд казва: „Тоталитаризмърт винаги е имал своите виждания относно това на кого трябва да бъде позволено да има бебета и какво трябва да бъде правено с бебетата“. Тя изтъква, че „генералите в Аржентина са изхвърляли хора от самолети“, но ако става дума за бременна жена, то са изчаквали тя да роди, давали са бебето на друг в системата. Хитлер е крадял руси деца, надявайки се да ги превърне в руси германци, казва още Атууд.

Генитално осакатяване на жената

В „Историята на прислужницата“ има примери за жени, наказани заради своето „неморално поведение“, като крайниците им биват осакатявани. Една от ситуациите в първите епизоди на първи сезон показва и че „лелите“, които възпитават прислужниците, прилагат генитално осакатяване като наказание за жените, определени като „нежени“ (в представения в сериала случай става дума за хомосексуална героиня).

handmaid's tale историята на прислужницата

За съжаление, тази практика не е единствено част от книгата на Атууд. 140 милиона жени и млади момичета по целия свят са преживели унизителното обрязване, при което се премахват срамните им устни и клитора, често без анестезия или болкоуспокояващо. Дори в цивилизовани страни като Великобритания около 23 000 момичета са застрашени от генитално осакатяване, въпреки че е криминализирано от 1985 година.

Пуританска теокрация

В Гилеад управлява правителство в името на Бога, затова те често казват, че са „под неговия поглед“. Днес в САЩ, разбора се, властва демокрацията – властта се избира от обществото, а не се самоназначава, за да твори закони и да прави решения от името на обществото. Невинаги обаче е било така. Атууд обяснява нещата по следния начин – Америка не е била основана през XVIII век като република. През XVII век е била теокрация и тази тенденция от време на време отново се появява.

Антифеминистки настроения

Сериалът представя и героинята на Ивон Страховски – Серена Джой, която се бори за налагането на реллигиозна власт, в която всяка жена има своята роля на подчинение. Серена има и значима роля в създаването на тоталитарния свят на Гилеад. Преди настъпването на режима, тя е известна в медиите със своите лекции и есета за мястото на жената. Персонажът не е напълно художествен, или поне – черпи вдъхновение от реални събития и хора.

серена джой, история на прислужницата

Филис Шлафли е известна антифеминистка, която отстоява позицията, че мястото на жената е вкъщи. Започва политическата си кариера като антифеминистка през 1964 година, когато публикува първата си книга за традиционното семейство. Тя се бори срещу равните права на жените и мъжете, настоявайки, че жените трябва да спрат да се фокусират върху политиката, вместо да грижат за семействата си. Всичко това обаче й се връща само три години по-късно, когато се кандидатира за политически пост – за президент на Националната републиканска федерация на жените. Според опонентите й обаче като майка на шест деца тя няма как напълно да се посвети на политическа кариера. Затова губи надопреварата.

Червено за прислужници, синьо за съпруги

В „Историята на прислужницата“ съпругите са облечени в синьо, прислужниците в червено, а „мартите“ – които се грижат за дома на богатите семейства – в зеленикаво. Така чрез цветовете на дрехите си те се дефинират и като роли в обществото.

 история на прислужницата

Това е мрачно напомняне за времената на нацистка Германия, в която евреите са били принудени да носят жълта лента на ръката си, на която е изобразена звездата на Давид, за да бъдат разпознавани отдалеч и евреите да бъдат отделяни от тези, които не са евреи. Лентите служат и за напомняне, че евреите нямат права според германския закон.

Как светът се променя за една нощ

Жените в „Историята на прислужницата“ губят всичките си права за една нощ – без предупреждение е наложен закон, който забранява да притежават собственост, да имат бизнес или работни места. Войници минават през офисите в цялата страна, за да се уверят, че жените са принудени да си тръгнат. Банковите сметки на всички от женски пол са замразени, а парите се прехвърлят на мъжете им или близки родственици от мъжки пол. Така жените биват напълно подчинявани на новия режим.

handmaid's tale историята на прислужницата

Това е нещо, което вече се е случвало в историята. Само че на евреите. В нощта на 9 ноември 1938 година над 250 синагоги са изгорени до основа, 7000 еврейски бизнеси са съсипани и плячкосани, плячкосани са и гробища, болници, училища, домове. Десетки евреи са убити, без полицията или пожарната да пожелае да се намеси. На следващата сутрин евреите в Германия вече не са считани за автономни човешки същества, да не говорим – за граждани на Германия. Следва налагането на вечерен час, забрана за влизане на обществени места, изключване от училище и почти пълна сегрегация. За по-малко от 24 часа 30 000 германски евреи са арестувани за „престъплението“ да бъдат евреи, и изпратени в концентрационни лагери, където милиони загиват.

Ограничение, облечено като грижа за хората

Законите в Гилеад са въведени като антитерористични мерки. Причината за ексесивните мерки е терористична атака, при която всички в Конгреса са убити, а с цел защита на хората, Конституцията е суспендирана. В сериала Офред казва, че докато всяко от тези събития се е случвало, „ние не се събудихме“. Докато правата им са отнемани пред очите им, те не са разбирали какво става. По подобен начин се стига до Холокоста. На 7 ноември 1938 година 17-годишният германски евреин Хершел Гринспан прострелва с няколко куршума в корема дипломата Ернст фон Рат. Момчето действа от отчаяние – родителите му са заклещени в ничията земя между Германия и Полша. Нацистите ползват случилото се, за да заявят, че Гринспан не е действал сам, а е бил част от по-голяма еврейска конспиративна мрежа срещу Германия. Така, два дни по-късно, атаката над евреите започва.

Ловът на вещици

Фразата не е просто израз, а отпратка към истински събития от XVII век, когато жените системно са били демонизирани и наказвани за това, че са различни. Маргарет Атууд не крие, че за нея ловът на вещици в Салем е бил вдъхновение. Според нея това събитие има важна роля в американската история, което определя като сблъсък между митология и политика.

Ислямската република

Такива има повече от една в Близкия изток. Червените роби на прислужниците могат да се възприемат и като отпратка към традиционното облекло на жените в ислямските републики. Жените в демократичните общества имат право да изберат да се облекат така. По-важното и по-страшното обаче е, че те могат да бъдат задължени да се облекат така в по-консервативните общества.

жени в иран
Getty Images

Ако се сещате за снимките от Иран преди 1979 година и след, то ще разберете за какво става дума. Революцията през 1979 година задължава жените да се откажат от късите поли и по-модерни дрехи, за да наложат върху тялото си хиджаб.

иран жени

Когато зрителят гледа „Историята на прислужницата“, лесно може да се подведе от страх, че обществото върви към ужаси от този род. Истината е, че обществото вече веднъж ги е преживяло. На някои места по света – те все още са ежедневие. Книгата на Маргарет Атууд и сериала на Hulu (в България може да се гледа по HBO) са мрачно предупреждение за това къде можем да се върнем, ако не следим с повишено внимание действията на политическата класа, ако не осъзнаваме важността на събитията около нас. Докъде можем да стигнем, ако допускаме правата на другия да бъдат ограничавани, сякаш това не ни засяга.

Историята доказва, че човек е способен на ужасна жестокост. Способен е и да се откаже от нея и да я осъди.  „Историята на прислужницата“ просто напомня всичко това, за да не позволим XXI век да ни върне в XVII век. Или по-назад.

 
 

Писма от Алберт Айнщайн отиват на търг

| от chronicle.bg, по БТА |

Алберт Айнщайн може да е бил гений в областта на физиката, но е имал далеч по-малки способности в областта на човешките взаимоотношения и съжалявал за двата си брака, предаде Франс прес. Това разкрива писмо, адресирано от него до семейството на приятел. Писмото ще бъде предложено за продажба на търг на „Кристис“ през юли.

„Онова, за което най-много му се възхищавах, е начинът, по който успя да живее спокойно толкова дълго време с една и съща съпруга, докато аз на два пъти се провалих“, е написал ученият на 21 март 1955 г. след смъртта на колегата си и приятел Микеле Бесо.

„Той отново с малко ме изпревари, напускайки този странен свят. Това не е важно. За хората като нас, които вярват във възможностите на физиката, разликата между минало, настояще и бъдеще е просто илюзия“, завършва писмото.

Бесо подкрепял Айнщайн в трудните му семейни контакти с първата му съпруга Милева. Айнщайн се разделя с нея през 1914 г., преди да се ожени за братовчедката й Елза.

56-те писма, които ще бъдат изложени на търг в Лондон, обхващат над 50-годишен период и са посветени на Теорията на относителността, идването на нацистите на власт, както и на интимни въпроси.

Двамата мъже се сприятелили, докато били студенти в Цюрих в края на 90-те години на 19-и век.
Търгът ще се състои от 6 до 13 юли.

 

Искаме да ви покажем едно от писмата, които Алберт Айнщайн праща до дъщеря си Лизерл Айнщайн:

 

Когато предложих теорията на относителността, много малко хора ме разбраха, и това, което ще разкрия сега, за да предадеш на човечеството, ще се сблъска също с неразбиране и предубеждение в света.
Моля те да пазиш писмата ми толкова дълго, колкото е необходимо, години, десетилетия, докато обществото напредне достатъчно, за да приеме това, което ще обясня по-долу.
Има изключително мощна сила, за която досега науката не е намерила официално обяснение. Това е сила, която включва и управлява всички останали и е дори зад всяко явление, проявяващо се във Вселената. Тази сила все още не е идентифицирана от нас.
Тази универсална сила е ЛЮБОВТА.
Когато учените търсеха единна теория на Вселената те забравиха за най-мощната невидима сила.
Любовта е светлина, която просветлява тези, които я дават и я получават.
Любовта е гравитацията, защото тя кара някои хора се чувстват привлечени от други.
Любовта е сила, защото тя умножава най-доброто, което имаме и позволява на човечеството да не се самоунищожи в своя сляп егоизъм. Любовта се разгръща и разбулва.
За любовта ние живеем и умираме.
Любовта е Бог и Бог е любов.
Тази сила обяснява всичко и дава смисъл на живота. Това е променлива, която сме игнорирарали прекалено дълго, може би защото се страхуваме от любовта, защото това е единствената енергия във Вселената, която човек не се е научил да управлява.
За да дам изражение на любовта, направих проста замяна в моето най-известно уравнение.
Ако вместо E=mc2, приемем, че енергията за изцеляването на света може да се получи чрез любов, умножена по скоростта на светлината на квадрат, стигаме до заключението, че любовта е най-мощната сила, която съществува, защото тя няма граници.
След провала на човечеството в използването и контрола над останалите сили на Вселената, които са се обърнали срещу нас, е наложително спешно да се подкрепим с един друг вид енергия…
Ако искаме нашия вид да оцелее, ако търсим смисъла в живота, ако искаме да спасим света и всяко съзнаващо същество, което го обитава, любовта е точният и единствен отговор.
Може би още не сме готови да направим бомба на любовта, достатъчно мощна, за да унищожи изцяло омразата, егоизма и алчността, които опустошават планетата.
Въпреки това, всеки човек носи в себе си малък, но мощен генератор на любовта, чиято енергия очаква да бъде освободена.
Когато се научим да даваме и да получаваме тази универсална енергия, скъпа Лизерл, ние ще потвърдим, че любовта побеждава всичко, че е в състояние да се издигне над всичко, защото любовта е квинтесенцията на живота.
Дълбоко съжалявам, че не съм в състояние да изразя това, което е в сърцето ми, което тихо бие за теб през целия ми живот. Може би е твърде късно да се извиня, но тъй като времето е относително, ми е нужно да ти кажа, че те обичам и благодарение на теб достигнах до върховния отговор!
Твой баща Алберт Айнщайн.

 
 

#BookClub: Летен гайд за четене

| от |

Това лято, преди да отлетиш за някоя топла точка или да се пренесеш на родно или чужбинско черноморие, бъди добре зареден с книги. Защото лятното четене е като лятното къпане – наложително е и е добре да се прави всеки ден. Дори по два пъти на ден. За целта ние имаме кратък списък от пет заглавия, с които потенциално може да прекараш няколко чудесни часа.

„Серафина и черният плащ“, Робърт Бийти

Серафина е странно малко момиче, което има афинитет към скривалища и мистерии. Тя живее в тайните подземия на огромното имение Билтмор и става свидетел на зъл пъклен план, в който мъж с черен плащ краде деца. Серафина е най-новото интересно и забавно творение на детската литуратура, което обединява в себе си мистерия, трилър и фентъзи елементи. Това е първата книга от трилогията, която препоръчваме.

„Ето така я губиш“, Джуно Диас

Джуно Диас е носител на „Пулицър“ за литература, а това е първият му сборник с разкази у нас. Дългоочаквана и чудесна, тази книга съдържа истории, които могат да ти скъсат сърцето, да те разплачат и понякога дори, да те разсмеят. Как я губиш и защо, какво се случва и как тялото ти буквално страда… Джуно Диас намира думите, с които да изрази най-силно най-простите емоции, каквито са обичта и любовта.

„Туин Пийкс: Автобиографията на специалния агент на ФБР Дейл Купър; Тайният дневник на Лора Палмър

Който не е чел дневника на Лора Палмър и записките на агент Дейл Купар преди много години, когато излязоха за първи път, сега има шанс да го направи. Възраждането на сюрреалистичния епос „Туин Пийкс“ е нашето guilty pleasure. Четем и гледаме.

„Последното раздаване“, Майкъл Добс

Паралелно с размазващия сезон на House of cards на родния пазар излиза и третата част от книгите на Майсъл Добс, които служат за основа първо на сериала на BBC, а впоследствие и на този на Netflix. Препоръчваме Добс точно толкова горещо, колкото и целия House of Cards. Никога не забравяй, че именно неговия Франсис Ъркарт е вдъхновение за модерния Макбет и нашият личен любим президент Франк Ъндърууд.

„Одеса“, Херман Кох

Херман Кох е холандския майстор на ежедневното напрежение. Той може да направи история от всяка дребна на пръв поглед случка, която нормалният човек ще подмине с лека ръка. Това е най-новият му роман на родния пазар и подобно на предишните му – „Вечерята“ (който трябва да се прочете), „Уважаеми господин М.“ и „Вилата с басейна“ – и „Одеса“ е на пръв поглед тривиална история, която преминава в лудешко пробягване между двама стари приятели и мечтите, които понякога е добре да не се сбъдват.   

 
 

„Безбог“, „Слава“ и „Спомен за страха“ са номинирани за най-добър игрален филм

| от chronicle.bg, по БТА |

„Безбог“ на Ралица Петрова, „Слава“ на Кристина Грозева и Петър Вълчанов и „Спомен за страха“ на Иван Павлов са номинирани за най-добър пълнометражен игрален филм от Българската филмова академия – 2017. Трите продукции имат и номинации за режисура. Наградите ще бъдат връчени тази вечер от 19.00 ч. в Театър „Българска армия“, научи БТА от Съюза на българските филмови дейци.

За отличията за главни роли конкуренцията при актрисите е между Ирена Иванова – „Безбог“, Маргита Гошева – „Слава“, и Рая Пеева – „Пеещите обувки“ на Радослав Спасов, а при актьорите – между Ивайло Христов – „Спомен за страха“, Стефан Денолюбов – „Слава“, и Димитър Николов – „Христо“ на Григор Лефтеров и Тодор Мацанов.

Наградите за поддържащите роли си оспорват актрисите Йорданка Стефанова – „Спомен за страха“, Пламена Гетова – „Летовници“ на Ивайло Пенчев, и Радена Вълканова – „Маймуна“ на Димитър Коцев – Шошо, и актьорите Димитър Крумов – „Христо“, Ованес Торосян – „Спомен за страха“, Филип Аврамов – „Летовници“.

Номинираните късометражни игрални филми са „Дрехи“ на Веселин Бойдев, „Куче“ на Владимир Петев и „На червено“ на Тома Вашаров. В документалното кино надпреварата е между „Книжарят“ на Катрин Бернщайн и Асен Владимиров, „От Кремона до Кремона“ на Мария Аверина и „Пощальонът“ на Тонислав Христов, а в анимацията – между „Зоотроп“ на Сотир Гелев, „Как се скараха орисниците“ на Анна Харалампиева и „Пътуваща страна“ на Весела Данчева и Иван Богданов.
Най-добрият дебютен филм ще бъде избран между игралните „Безбог“ и „Христо“ и документалния „Пустиняци“ на Цветан Драгнев.

Ще бъдат връчен и награди за сценарий, филмова музика, операторско майсторство, сценография, костюми, монтаж, звукорежисьор, филмова теория и критика.