Фалшивите писатели и тайнствените произведения

| от |

battered-books

Писателите често се изкушават и заблуждават читателя, защото всяка художествена творба е опит да се убеди публиката, а дори и самия себе си в съществуването измислена реалност. Затова мистификацията винаги е била присъща на литературата.

Повечето от древните текстове са дописвани от преписвачи, а през XVII век йезуитският учен Ардуин е твърдял, че истински са само Омир, Херодот, Цицерон, Плиний, Вергилий и Хораций, а всички останали са блестящи фалшификатори на Средновековието. Съвременните учени смятат за фалшификация и Омир – неговата личност е измислена, а „Илиада” и „Одисея” са плод на колективен труд.

Средновековието смело може да се нариче ​​златен век на фалшификаторите. Авторът е бил смятан само за проводник на Божествената воля, така че чуждите текстовете са били допълвани и променяни без угризения на съвестта. Разбира се, това отваря нови възможности пред фалшификаторите. Навсякъде в Европа изведнъж се откриват не само загубени стихотворения на Катул, драми на Софокъл, сатири на Ювенал, но библейски текстове.

Средновековните писатели бяха истински гении на фалшификацията. На ръкописите е бил придаван античен вид, и те са били намирани в изоставени замъци, в стари манастири при мистериозни обстоятелства. Много от тези фалшификати са били разкрити едва след няколко столетия.

През втората половина на XVIII век са били много популярни измислените преводи. През 1764 се появява първият готически роман „Замъкът Отранто”, уж превод на италиански ръкопис на измисления писател Онофрио Муралто, а всъщност – ловък фалшификат на английския писател Хорас Уолпол.

Малко хора знаят, че е привърженик на мистификацията е бил и Даниел Дефо: той е написал над 500 книги, а под собственото си име е издал само четири, а останалите са били приписани на различни измислени или исторически личности . Но най-популярната мистификация са били „Песните на Осиан”. Стихотворенията са били създадени от талантливия английски поет Джордж Макферсън през 1760-1763 г. от името на шотландския бард Осиан, който уж живял през III век. Този фалшификат е имал фантастичен успех сред публиката и е преведен на много езици, а Макферсън е причислен към класиците.

Но не всички фалшификатори приемат добре разкриването им. Младият английски поет Томас Чатъртън се самоубива, когато неговите фалшификации са открити. Той създава поемите на монаха Томас Роули, живял през XV век. Ръкописите са направени на истински пергамент от онова време, написани са на староанглийски с не много ясен почерк. В крайна сметка всичко свършва лошо за поета.

Всички мистификатори са изключително талантливи не само в литературата, но и в умението си да заблуждават голям брой хора, разпространявайки своята игра от литературата в живота. Но такава мистификация обикновенно не вреди на публиката. Моментът на разгадаването е още едно удоволствие от книгата за читателя – добрата шега винаги предизвиква възхищение, пише Гласът на Русия.

 
 

„Лъв: Стъпки към дома“: Едно истинско приключение

| от |

„Лъв“ или Lion е едва вторият филм от официалната листа с номинирани за 89-тите награди „Оскар“, който излиза по кината у нас. Първият беше „Първи контакт“ и както се случва с повечето Оскарови филми, не получи най-големия отзвук на света. Което е жалко, разбира се. Има смисъл някои филми да са номинирани за едни от най-престижните и бляскави статуетки в света на седмото изкуство, а други не.

И „Лъв“ е един такъв филм.

Това е първият пълнометражен проект на режисьора Гард Дейвис – един от режисьорите на чудесния сериал Top of the Lake – и е адаптация по книгата на Сару Бриърли A Long Way Home.

Самият Сару има уникална история – роден и расъл до петата си годишнина в един от най-бедните индийски райони, без да може да чете и да пише, една вечер малкият Сару се губи в многолюдна Индия и по стечение на обстоятелствата попада в системата за сираци. А оттам при семейството на Сю и Джон Бриърли, австралийска двойка, която го осиновява. Така от бедно и мърляво индийче Сару порасва в приятен млад мъж, който говори английски, носи отговорност за делата си и учи в университет.

Някъде там в главата на младия мъж се загнездва идеята, че трябва да потърси изгубеното си семейство – майка, по-голям брат и сестра. Идеята прераства в план, благодарение на появилата се по онова време Google Earth, която по-късно се превръща в обсесия. В продължение на няколко години Сару не мисли за нищо друго, освен за това. Денонощно. Непрекъснато. Идеята за Индия, майка му и брат му го преследва в сънища и будни състояния, превръща се в определяща за ежедневните му нужди, става неговата сянка, надвиснала тежко над ума му. Ум, който няма покой.

Да бъдеш обсебен от идеята за някой или нещо, е най-лошото лекарство, което може да дадеш сам на себе си. То ти носи непоносима вреда, лашка те в състояния на еуфория и депресия, кара те да имаш очаквания и неизменно да бъдеш разочарован от тях впоследствие.

„Лъв“ обаче е от тези амбициозни и красиви филми, които ти казват, че понякога, само понякога, мечтите в действително се сбъдват. Те не идват така, както ние си представяме, че ще се случат, нито са опаковани в нашите илюзии, но когато най-после пристигнат, знаем, че са се случили.

Първата част на „Лъв“ се случва в екзотична Индия. Безкрайните кадри и истинските емоции, които играта на малкия Съни Пауар и младия Абхишек Барате ти носят, те карат да помиришеш и да докоснеш мръсотията и красотата на тази толкова различна страна.

Съни Пауар е момчето, което открадва шоуто в „Лъв“ безспорно. Той и Абхишек правят дебют на голям екран и са големите звезди на тази продукция. Нешлифовани, чувствени, естествени, чудесни… Мръсните им крака, дивите им погледи, диалозите им на хинди са онова вкусно усещане, което „Лъв“ оставя след себе си в зрителите.

Втората част е запазена за Никол Кидман и Дев Пател. И малко от Руни Мара, която винаги е чудесна на голям екран, но тук е отстъпила мястото в светлините на прожекторите на другите. Дев Пател от друга страна е един от младите британски актьори, които заслужават внимание и адмирации. Кариерата му стартира от дивия тийн-сериал Skins и стига до работа с Дани Бойл в „Беднякът милионер“, който му носи първа номинация за БАФТА. Днес, няколко години по-късно, пораснал и възмъжал Дев Пател в крайна сметка получава и първата си номинация за „Оскар“ за „Лъв“ и прибира тазгодишната БАФТА за поддържаща мъжка роля в джоба си. Дев Пател е чудесен. Винаги, когато някой има възможност да го гледа, нека да го прави.

Същото важи и за Никол Кидман. Макар темата с осиновяването да й близка, в крайна сметката първите й деца с Том Круз са именно осиновени, в живия живот Кидман е някак затворен и студен човек. Но пък е прекрасна на кино. Тази порцеланова, висока жена успява да изкара на голям екран емоции, каквито в живота някак не може, и да ги пресъздаде с малко думи и повече мимики, отколкото лицето й, минало през няколко разкрасителни процедури, иначе би позволило.

Към всичко това добавяме чудесна музика, великолепни кадри и една сантиментална история, която може и да ви накара да си поплачете.

В „Лъв“ всеки може да открие по нещо за себе си. Дали това ще е екзотиката на толкова различната от нас Индия, дали ще е тематиката, дали ще е красотата на Австралия, дали ще е епичната музика на Дъстин О`Халоран и Волкер Белтерман или нещо съвсем различно, което ние не сме видели, няма значение. Но си го причинете на кино. Не случайно някои филми са номинирани за „Оскар“, а други не са, както казахме в началото.    

 
 

„За тялото и душата“ е най-добър филм на кинофестивала в Берлин

| от chronicle.bg |

Унгарската лента „За тялото и душата“ на режисьорката Илдико Енеди получи наградата за най-добър филм „Златна мечка“ на международния кинофестивал в Берлин, предадоха Франс прес и ДПА.

Церемонията по обявяването на победителите на тазгодишното издание на Берлиналето – един от най-престижните кинофестивали в света – се състоя тази вечер.

„За тялото и душата“ не бе смятан предварително за един от фаворитите за „Златна мечка“. Унгарският филм разказва за любовната история на мъж и жена в кланица в Будапеща. Те се желаят, но не могат да общуват, освен в съня, който и двамата сънуват. В съня мъжът се превъплъщава в елен, а жената – в кошута.

Първата лента на Илдико Енеди, „Моят 20-и век“, печели наградата за най-добър дебютен филм „Златна камера“ на кинофестивала в Кан през 1989 г.

Финландецът Аки Каурисмеки получи наградата „Сребърна мечка“ за най-добър режисьор за своя филм „Другата страна на надеждата“. Лентата разказва за сирийския бежанец Халед, озовал се пряко волята си в „сивата“ Финландия, и местен собственик на ресторант, разделен със съпругата си алкохоличка, който му идва на помощ.

Това е повече от добра утеха за Каурисмеки, чийто филм в подкрепа на мигрантите бе приет много добре от критиката и бе смятана за основен претендент за „Златна мечка“ наред с чилийския „Фантастична жена“.

Лентата на режисьора Себастиан Лелио повдига въпроса за равноправието на хората с нетрадиционна сексуална ориентация, разказвайки за транссексуална жена, която трябва да се пребори със загубата на своя партньор.

Миналата година наградата за най-добър филм на Берлиналето спечели „Огън в морето“ на италианеца Джанфранко Рози, който е в подкрепа на мигрантите.

Австриецът Георг Фридрих и южнокорейката Ким Мин-хи бяха удостоени с награда „Сребърна мечка“ съответно за най-добър актьор и актриса.

Фридрих бе отличен за ролята си във филма „Светли нощи“ на германския режисьор от турски произход Томас Арслан. Той играе ролята на баща, който се опитва да възстанови връзката си със своя син тийнейджър. Двамата поемат на пътешествие в Северна Норвегия, за да се преоткрият, след като почти не са общували помежду си.

Ким Мин-хи спечели „Сребърна мечка“ за най-добра актриса за ролята си във филма „Нощем на брега сама“ на южнокорейския режисьор Хон Сан-су.

Лентата разказва за жена, решила да си „почине“ от връзка. Героинята на Ким Мин-хи, една от водещите актриси в Южна Корея, се скита из северния пристанищен германски град Хамбург, търсейки смисъла на любовта.

Наградата „Сребърна мечка“ за най-добър документален филм спечели „Лов на духове“ на палестинеца Раед Андони. Лентата показва бивши затворници, които правят възстановка на случки в главния център за разпити в Израел.

 
 

Как да не бъдем идиоти, когато ходим на театър

| от |

Театърът е светиня. Единственото живо изкуство, което се случва пред очите на неговите консуматори. И заслужава като влизаме в неговите покои, да не се държим като идиоти.

Дори когато сте попаднали в Сатиричния театър случайно, защото там ви е стоварил влакът, или сте си хванали интелигентно гадже, или сте се натресли на комедийна ширпотреба с предизвестен край, театърът като такъв заслужава най-доброто ви отношение и безспорното ви уважение.

Заради самото изкуство и заради къртовския труд на театралните артисти.

Ето няколко семпли правила, които е желателно да спазваме, когато ходим на театър:

1. Не ходим на театър по анцуг

Отдавна вече хората не слагат най-хубавите си дрехи, за да отидат на театър и макар вече така да е прието, това е тъжно. Никой няма да ви задължи да сложите смокинг или вечерна рокля в залата, но елегантното облекло е един толкова приятен реверанс към миналото, в което хората са прекарвали по няколко часа в суетничене преди да излязат и да отидат да видят най-новата постановка в града. Ок, не слагайте бомбета и фишу, но поне свалете скъсаните дънки (и облечете нещо на тяхно място, разбира се). Може да са модерни и много шик, а вие да сте широко скроена личност и арт човек, но арт не значи скъсано и провиснало. Официалните дрехи в театъра са уважение.

2. Не мърморим като досадни лельоци, щом някой иска да си стигне до мястото

Ако сте седнали на местата си в 7 без 10, а някой се опита до стигне до своето, което за зла участ е в средата на реда в 7 без 5, не започвайте да мърморите под мустак, все едно човекът ви е причинил зверски дискомфорт нарочно. Малко толерантност.

3. Не закъсняваме

Дори ако сте от патологично закъсняващите, които носят някакъв специфичен чар, когато става дума за театър, пробутвайте закъснения си на работодателите и приятелите си. Когато става дума за театър, закъснението не е нищо по-различно от груба селска проява. Не може да влизате дори две минути след началото на постановката. Разсейвате зрителите, разконцентрирате артистите, всички ви мразят. С една дума – пречите. Не го правете.

4. Изключваме звука И вибрацията на телефоните

Светла и позитивна е тенденцията все по-рядко фабричната мелодия на Samsung да ехти по време на театрални постановки. Уви, същото не може да се каже за вибрирането. Ако не знаете как да се оправяте с телефона си и не можете да му изключите и звука, и вибрацията, просто го изключете напълно. Няма нищо по-тъпо от това в средата на монолога на Хамлет въздухът да се разцепи от мощна вибрация, издаваща, че държите в чантата си високооборотен вибратор.

5. Не проверяваме какво става във Facebook

Разбирам, че изкушението да си чекнете фийда в средата на представлението е адско, но не бива да го правите. Светещото петно на Facebook-а ви в призрачно-приказната тъмнина на театралния салон е абсолютно некултурна проява на неуважение към актьорите, която трябва да се наказва със закон.

6. Не „заципваме“ и „разципваме“ чантите си, веднъж щом постановката е започнала

Преди седмица гледах „Жюли, Жан и Кристин“ в Сфумато. В момента, в който Албена Георгиева излезе на сцената, жената до мен реши, че е адски важно да измъкне нещо от чантата си, която очевидно беше нещо като мини туристическа раница с над 150 ципа. Докато зрителката успее да изрови салфетката си, актьорите вече излизаха за финален поклон. Наистина, по-добре оставете носа си да капе върху човека до вас, отколкото да продънвате ушите на цялата зала с проклетия цип.

7. Не ядем в залата

Театърът не е кино. Когато отидете да гледате „Петдесет нюанса по-тъмно“, на Дакота Джонсън и Джейми Дорнан не им пука, че хрупате пуканки и си мажете брадичката с барбекю сос за начос. Театралните актьори обаче, ако не сте забелязали, са там, пред вас. Нито те, нито останалите зрители ще изпаднат в еуфория, ако започнете тихичко да гризете солетки по време на някой драматичен монолог. Освен ако не сте диабетици и въпросът за хапване на блокче шоколад не е на живот и смърт, се въздържайте от плюскане за час и половина.

8. Не обясняваме на съседа какво се случва на уше

В театъра всичко се чува. И всеки излишен звук е с децибелите на гръм върху ламаринен покрив. Та дори да сте загрижени, че човекът, с когото сте отишли на театър не е достатъчно интелигентен, за да схване постановката, оставете го в неведение.

9. Аплодираме артистите. Задължително.

Може би не си давате сметка, но тези хора на сцената не са там за забавление. Те работят и работят тежък, изтощителен, умствен, творчески и физически труд, за да забавляват вас. Или за да ви натъжат. Или за да ви накарат да помислите. Във всеки случай, актьорите са на сцената заради своята публика. И заслужават след края на представлението да си вземат поклона. А вие да им го дадете с бурни аплодисменти.

10. Не сформираме пого пред гардероба

Моментът, в който дадена тълпа трябва да се изсипе от едно място и да се излее на друго, винаги е кризисен. Добре е обаче да запазите спокойствие след края на постановката и кротко да изчакате реда си за взимане на палта от гардероба. Това не е Lidl, че да се ръгате с лакти.

 
 

Актрисите, получили Оскар за най-добра женска роля през последните 20 години

| от chronicle.bg |

Казахме го и вчера. Онлайн тормозът с Оскарите няма да спре до 26 февруари, когато 89-тите награди на Академията ще бъдат връчени в Лос Анджелис.

Вече ви показахме кои са последните 20 филма, тръгнали си от Dolby Theatre със статуетка, както и кои са мъжете, които са били наградени с „Оскар“ през последните 20 години.

Днес е денят на актрисите.

Вижте ги в галерията горе.