„Епично. Легенди на фентъзито“

| от |

АНОТАЦИЯ

Над земята тегне болест. Пророци предсказват падението на империи и въздигането на герои. Ужасяващи чудовища се събуждат в пещерите си изпод хълмове и изпод морски вълни. Армии се събират. Боговете бродят по земята. Светът ще бъде разкъсан на парчета.
Епичното фентъзи се оснвава на разказването на истории. От митовете за сътворението и великите саги на древността до свръх популярните фентъзи романи на съвремието, това са истории, които изразяват най-големите ни надежди и страхове, които създават светове – толкова богати, че копнеем да се завръщаме към тях отново и отново. Те ни вдъхновяват с разкази за вечните ценности като кураж и приятелство, изпревени пред лицето на изконното зло – истории, които ни пренасят в най-древните царства, показват ни най-благородните саможертви и най-удивителните чудеса.
Вече прочутия със сборниците си Джон Джоузеф Адамс (Wastelands, The Living Dead) ви представя седемнадесет разказа от водещи съвременни автори на епично фентъзи, измежду които Урсула Ле Гуин (Землемория), Робин Хоб (Realms of Elderlings), Кейт Елиът (Crown of Stars), Тад Уилямс (Спомен, печал и трън), Патрик Ротфус (Хрониките на Кралеубиеца) и други.
Завърнете се отново в земите, които сте обикнали, или посетете нови магически светове. Победата срещу настъпващия мрак никога не е окончателна, но едно нещо е сигурно – приключението ви ще бъде епично.

epichno

ПРЕДГОВОР

Всяка художествена проза е лъжа, разликата е само в размаха и дързостта. Епическото фентъзи е лъжа, засилена до краен предел. Този жанр е изгнаник. Отредено му е да живее извън литературната карта – там, където ръката на някой боязлив драскач е написала: „Тук има дракони“. Може би това обяснява упоритото отрицание, на което го подлагат и критиците, и широката публика. Срещали ли сте някога заклет лъжец, пълен с вяра и безумство? Тези хора са забавни през първите десет, може би двадесет минути. Защо обаче ви трябва да четете стотици страници, върху които някой трескаво е изливал въображението си? Дори и Толкин се е изправял пред този проблем – критици, които искат да сложат литературата в дебели рамки и да я окачат на стената и така да я предпазят от всякакви смущаващи глупотевини.

Всеки жанр обаче си има договор. Публиката има своите изисквания и очаквания към даден автор. Ако пишеш историческа проза и историята ти се развива в Ню Йорк на 12 септември 2001 г., ще се изправиш пред определени събития, които не можеш да пренебрегнеш. Ако заявиш, че пишеш мистерии, и се окаже, че няма никакво убийство, а в место това разказваш за това как разведеният изпълнителен директор на голяма фирма на име Том си почива на остров Фиджи, значи си тръгнал да пробутваш на публиката трици, когато тя иска просо. Ако пишеш роман за полицай и ченгето пребие заподозрения в някаква забутана уличка в Сиатъл, без първо да му прочете правата, трябва да измислиш много добра причина, с която да обясниш защо заподозреният няма веднага да тръгне да съди ченгето (без добро обяснение тази сцена би била съмнителна, дори и ако действието в романа се развива в Дивия запад през 1860 г.).

При епическото фентъзи този договор просто е по-свободен. Читателят казва: „Разкажи ми страхотна история, а аз ще се постарая да запомня всичките непознати имена и чудновати термини, всички странни култури и непонятни обичаи, които ми предлагаш“.

И тези автори откликват.

В епическото фентъзи, както ще се убедите и в този сборник, се съдържа страшно голям тематичен диапазон. От жиз-неутвърждаващи истории с Толкинов патос, в които добрият герой печели (но не и преди това да е платил висока цена, разбира се), до разкази в стил Джо Абъркромби, които заявяват: „Тук добри герои няма, още по-малко пък победители“. Всички произведения обаче са обединени от това, че разказват интересни истории, случващи се в огромни светове.

Когато автор с голямо въображение, способен да разказва майсторски, срещне прозорлив читател, се случва магия. Тогава мащабите на света, в който е поставена историята, променят неимоверно качеството на преживяването. Това, което ни е най-трудно да преглътнем и запомним, започва да ни поглъща. Епическото фентъзи безспорно е огромно. Ние попадаме в нов свят и много често се случва така, че не искаме да го напуснем. (Това може би донякъде обяснява въпроса с дължината.)

Но означава ли, че щом епическото фентъзи е толкова поглъщащо, то се превръща в средство за бягство? Че е най-подходящо за деца и хора, които не харесват реалния свят? В есето си „Нашите фантастични истории“ Толкин казва, че тези, които определят фентъзито като бягство, бъркат „бягството на затворника с измяната да дезертьора… Защо човек трябва да бъде презиран, ако, озовал се в затвора, се опитва да се върне вкъщи? Или пък, когато разбере, че не може да избяга, избира да говори за теми, различни от решетки и затворнически стени?“.

Рамката очертава картината и когато сложиш прекалено тясна рамка, така че тя да скрива „безсмислиците“ в края на картата, където пише: „Тук има дракони“, ти премахваш най-важната част. Не само, че ще заличим всичко от Омир и Вергилий до Данте и Беоулф от литературата, но ще загубим и голяма част от човешкото творчество. Това е все едно да кажеш на някой художник, че Истинското изобразително изкуство не може да съдържа в себе си виолетовия цвят. Без съмнение голяма част от великите картини могат да бъдат нарисувани без виолетово, но въпросът е защо трябва да слагаме такива ограничения?

Ако можем да приемем картата извън традиционната критическа рамка, фентъзито би ни завело на пътешествие отвъд обичайните забрани и идеи. То може да ни даде отдих и утеха, може да ни предизвика, може да ни покаже истината, като си проправи път отвъд предразсъдъците ни. Те често са само отправна точка, а когато погълнем историята, а много често и когато тя ни погълне, си даваме сметка, че тя ни е променила по някакъв начин. Когато четем история, която ни влиза под кожата, тя става част от нашата рамка и нашите мисли. Малко еврейско дете, което се опитва да влезе в спортен отбор, може да харесва историята за Давид и Голиат и да намира утеха в победата на Давид.

„Властелинът на пръстените“ не е роман за опазването на околната среда, но отношението на Саруман към живата природа вероятно е накарало милиони да изтръпнат от ужас. В „Одисея“ не се говори за вредата от наркотиците, но срещата на Одисей с ядящите лотоси предупреждава читателите да внимават с опиатите вече две хиляди и осемстотин години.

Великите истории не променят умове, те променят сърца.

Г. К. Честъртън казва с насмешка: „Приказките не казват на децата, че дракони има. Децата вече знаят, че те съществуват. Приказките казват на децата, че драконите могат да бъдат победени.“

 

T

http://lira.bg/?p=86169

 
 

И ний сме естети, и ний сме гледали на Ким Кардашиян дупарата!

| от в. "Сега" |

През последната седмица новостите в света на българската песенна култура бият като барабанен огън.

Социалните мрежи се възпалиха и кипнаха първо на почва Издислав и Фики Стораро, сега естетите и меломаниаците анализират Гери-Никол и новата й песен. Стръвта, на която кълват възмутените и вдъхновените, е рефренът: „яката дупара – кой ще я бара?“

Общо взето на Шопенхауер му е все тая, ама само Шопенхауер ли е естет на тоя свят? Едно магаре ли се казва Марко? И ний сме естети, и ний сме гледали на Ким Кардашиян дупарата!

***

Неслучайно на български основният офис на една компания се нарича седалище; и по-рядко – главен офис. У нас е по-важно да имаш дупара, нежели глава. Това е видимо и при други идиоми. На английски се казва – „трябва да имаш черва за еди-какво си“ (to have guts); на български за същото казваме – „трябва да имаш дупе“ (или евентуално топки). В дупарата сме куражлии!

***

Българо-македонският фолклор пази различни бивалици и небивалици с такава постройка: една работа се върши или с пари, или с дупара; пари нема – действайте.

***

В днешно време обаче има лидери едновременно с голяма и щедра дупара, но и приказно богати. От двете страни на един шпигел имаме две прекрасни корпулентни дупари. И не са стиснати – особено едната! Много обича да дава. На народа дава, но и на заслужили дупари дава – предимно обществени поръчки.

***

Благоразумието и прагматизмът ни учат: ако искаш мира, стой си на дупарата и кротувай! Но един неблагодарен дупарин пиян на мотика изрече непристойни и клеветнически думи за приключенията на Голямата дупара в Симитли.

***

Напънала се планината и родила мишка. Напънала се дупарата…

***

Дянков щеше да пляска дупарата на руската мечка. В действителност отиде и целуна пръстена, с извинение – влезе в управлението на голяма руска банка и икономически институт. На това му се вика дупара с две лица, казано на изящен език – това е стилът на Двуликия Анус.

***

И Христо Ботев е писал за Musculus gluteus maximus, но с ето такива възрожденски думи:

„Отзад кир Михалаки беше някак по-деликатен: вратът му – като талията на свинята, гърбът – като табашки кош, а под гърба – кръгла манастирска трапеза.“

Текстът е публикуван във в. „Сега“. 

 
 

„Смелата Ваяна“ продължава да е най-гледаният филм у нас

| от |

Анимацията „Смелата Ваяна“ е най-гледаният филм у нас, сочат обобщените данни от киносалоните. Приключението на дъщерята на вожда Туи в търсене на неоткритото в океана е гледано от вече 36 712 зрители и има 334 466 лева за десетте дни на екраните.

На втора позиция е първата премиера от миналата седмица – петият по ред „Подземен свят: Кървави войни“. Новите приключения на вампира Селин в търсенето на примирие с върколаците са гледани от 10 238 зрители и имат 107 433 лева приходи за първите три дни у нас.

Трети по ред сред най-гледаните филми е втората премиера от миналия петък – екшънът на Робърт Земекис с Брад Пит и Марион Котияр „Съюзени“. Шпионската афера, започнала през 1942 година в Казабланка и продължила в Лондон с изпитанията на размирното време, е гледана от вече 14 117 зрители и има 129 660 лева приходи от билетите им.

Четвърта позиция е за филма по книгата на Дж. К. Роулинг отпреди 15 години – „Фантастични животни и къде да ги намерим“. Приключението на героя на Еди Редмейн в общността на вещици и магьосници в Ню Йорк през 20-те години на миналия век е гледано от вече 61 105 зрители и има 634 898 лева приходи за 17-те дни на екраните у нас.

Пето място е за анимацията „Тролчета“. Историята за пътя към щастието и за готовността да стигнеш много далеч, за да го постигнеш, е гледана от 102 55 зрители и има 890 163 лева приходи за месец и половина на екраните у нас.
Шеста позиция е за третата премиера от миналия уикенд – комедията на Уди Алън „Cafe Society“. Случващото се през 30-те години на миналия век в Холивуд и Ню Йорк с Боби Дорфман е гледано от 2 879 зрители и има 28 044 лева приходи от тях за първите три дни на екран у нас.

Седма позиция е за комиксовия екшън „Доктор Стрейндж“. Филмът за неврохирурга д-р Стрейндж, който след автомобилна катастрофа става свръхмагьосник, е гледан вече от 91 869 зрители и има 968 004 лева приходи за месец на екраните у нас.

Осма позиция е за премиерната от миналия петък биографична драма „Флорънс“. Разказът за богатата нюйоркска светска дама Флорънс Дженкинс, която има желание да бъде оперна звезда, въпреки фалшивото си пеене, е гледан от 2 023 зрители и има 28 044 лева приходи за първите три дни на екраните у нас.

На девета позиция сред най-гледаните филми е „Първи контакт“, създаден по разказа на Тед Чианг от 1998 година. Срещата на д-р Луиз Банкс с извънземните екипи, за да се разбере дали идват с мир или са заплаха, е с 26 969 зрители и има 224 241 лева приходи за месец на екраните у нас.

Десета позиция е за петата премиера от миналия уикенд – филмът на Мел Гибсън „Възражение по съвест“. Нетипичната военна история на редник Дос, превърнал се в легенда сред другарите си, е гледана от 1 456 зрители и има 12 824 лева за трите дни на екраните у нас.

 

 
 

10 страхотни роли на Ейми Адамс

| от chronicle.bg |

Покрай не безпричинната шумотевица около филмите „Първи контакт“ и „Хищници в мрака“, името на Ейми Адамс започна често да се върти в устата на критици и фенове.

Адамс определено е една от отличните актриси на Холивуд и прецизните й изпълнения със замах я вадят от клишето, че красивите жени не са добри актриси и обратното. Тя е носителка на награда „Сатурн“ , награда на „Гилдията на актьорите“ и две награди „Златен глобус“, номинирана е по пет пъти за награда на „БАФТА“  и награда „Оскар“  и шест пъти за „Сателит“.

Ако не сте гледали „Първи контакт“ и „Хищници в мрака“, ви препоръчваме максимално скоро да наваксате. През това време, вижте в галерията 10 роли на Ейми, които доказват, че освен красавица, е силна актриса.

 
 

Най-лошите филми на 2016

| от chronicle.bg, по businessinsider.com |

Холивуд отново е пред раздаване на награди на най-заслужилите.

Като контрапункт на това в галерията ще ви покажем най-лошите филми на годината. От  разбитата надежда „Алиса в Огледалния свят“ до разочарования като „Warcraft: Началото“.

Класацията ни е придружена с мнение на критици за всяка лента. Понякога, повечето пъти честно казано, тези реплики са по-оригинални от филма, който критикуват.