Елин Пелин: Живеем като червеите в дървото, всеки гризе и си прави път според силите си

| от |

Screenshot_19

Вчера се навършиха 137 години от рождението на класика Елин Пелин. Истинското му име е Димитър Стоянов и е единадесетото дете в семейството на Йото Варджията. Роден е в Байлово, Софийско. Учи в родното си село, след това в София, Златица, Панагюрище и Сливен. Пише още от ученическите си години. Първите изяви са в сп. „Извор“. Бил е издател, библиотекар, редактор, уредник на къщата-музей „Иван Вазов“. Първата му книга излиза през 1904 г.

През октомври 1944 г., след комунистическия  преврат, членът на БКП Станислав Вихров прави опит да убие Елин Пелин, но се припознава и вместо него ликвидира сатирика и бивш редактор на вестник „Българан“ Борис Руменов.

Пелин умира в бедност на 3 декември 1949 г.

Предлагаме ви цитати от негови незабрави творби, подбрани от лира.бг:

 “— Свет човек, свет човек — удивлява се в душата си отец Никодим и му се струва, че се намалява пред него като мушица.

— Ами жени, жени срещаш ли? — решава се да попита изповедникът.

— Е, пък може ли без жени, брате? — усмихва се добродушно праведникът. — И то е божа работа.

— Кое? — попита изповедникът, повдигна се на пръсти и широко отвори очи.

— Това де, дето го рече, женските работи.

— Как божи работи?

— Е, така де, пак така си е.

„Чудак“ — помисли отец Никодим.

— Тъй да си имал работа с жени отблизо… сношение?

— Па имал съм, брате.

— Навярно много рядко?

— А, не, честичко, честичко — каза с добродушна откровеност непознатият.

— Где намираш в планината жени?

— То жени сякъде ще намериш, като търсиш.

„Грешник — мисли си изповедникът и го гледа подозрително. — Дали не е дяволът преобразен, дошел да ме изкушава?“

Умилението изчезна от лицето на отец Никодим. Той взема строг вид.

— Как намираш жени в оная планинска пустиня?

— Някои сами идат.

— А други?

— Други ме викат по колибите.

— А-а…

— Има една вдовица там на едни колиби. Често ме вика. И наглежда ме жената, и пере ме. Пък една идва отдалеко. Ама за нея какво ще ти разправям, тя е от друг район. Тя е по-хубава.

— Само две ли?

— Е, има още три четири.

— Това е грях — каза с възмущение изповедникът и очите му се отвориха застрашително.

— Грях ли? — учуди се непознатият. — Че отде да знам. Кой да ми каже там в планината.

— Грях, голям, непростим — викна гневно свещеникът.

— Като е грях, тогава ще си вървя — все така добродушно и наивно отговори непознатият, повдигна шапката си, тропна с тоягата и си тръгна.

— Не знам, не съм знаял — замъмра той и звънчетата запяха в краката му.

Но отведнъж се спря, като че бе забравил нещо, обърна се към изповедника и попита учудено:

— Аз мъж ли съм?

— Да, мъж си, мъж си — троснато му отговори отец Никодим.

— Е, грешно ли е, че съм мъж?

Отец Никодим млъкна учудено.

Непознатият тропна с тоягата и тръгна. Звънчетата пак живо се обадиха от краката му.

Това раздразни душата на изповедника. Той го настигна и извика сърдито:

— Ей, слушай, хей!

— Какво? — обърна се непознатият и се спря.

— Слушай, приятелю, звънчетата, дето си ги вързал на краката си, не са за там… Чу ли? Чу ли?

Непознатият като че не го чу. Той бавно излезе вън.

Отец Никодим застана в мрака сред пустата черквица и дълго стоя така. Вън полека-полека чезнеха равномерните стъпки на непознатия, удара на тоягата му и живия звън на звънчетата.

— Кой знае — продума на себе си отец Никодим, като се свести. — Тоя човек може би е по-близо до божията истина. Той живее под само звездите.“ – от „Изповед“

„На Връбница, преди да се пречести, Смарайда, с наведена глава, смирено, но без разкаяние, като се изповядваше пред стария изповедник в малката черква, каза му, че е сгрешила с Блажения и че след празниците ще се венчае за него.“ – от „Жената със златния косъм“

„Излязохме зад село, на височината. Обърнах се, та погледнах още веднаж живописното селце. То тънеше в зеленина от овошки и големи орехи. Около него разхвърлени току-що почнали да се позлатяват ниви. Гургулички прехвърчат. Врабченца чуруликат. Слънцето свети с радост и небето разстила безкраен и лазурен хоризонт.

Мила родна картинка!“ – от „Мила родна картинка“

Там тя, може би, ще намери… ех, знае се кого! Той много я задяваше на хорото. Той е луда глава и умее… Па и Пенка… жена — мож ли да й вярваш!

Ето. Тъмни, шумнати храсти затулят кладенчето. В тяхната зеленина се белее Пенкиното хубаво лице, а по него минава с милувка мъжка ръка… Чужда ръка…

Лазо се стресна и стана.

„Какво правя аз тук?“ — помисли той и отметна ямурлука.

Нощта мълчеше. Само щурците тихо и едногласно църкаха: Пенка, Пенка, Пенка… - от „Косачи“

“ – То целият свят е болен, синко. Едни от това, други от онова. Няма здрав човек на света. Гледаш тялото желязно, а душата – гнила.“ – от “Спасова могила“

„Ако го нямаше злото, никой нямаше да знае що е добро.“ – от „Пророк“

„Живеем като червеите в дървото, всеки гризе и си прави път според силите си.“ – от „Пророк“

„Любовта бяга от човешките сърца, хората не са вече братя.“ – от  „Гераците“

„Тия работи не се харесваха на сподвижниците и една вечер, след беседата на скалите, на която Еникий бе дошел с китка здравец на ухото, игуменът му каза:

— Еникий, любовта ти към цветята е светско увлечение и затова е грешна. Цветята напомнят за любовта между мъж и жена. Самоотреченият, облечен в черно, трябва да бяга от подобни помишления.

Еникий погледна игумена с хубавите си очи и каза:

— Цветята са най-хубавите творения на бога. Той ги посея на земята за пример на красота и чистота.

— А песните, които пееш? — попита намръщено игуменът и впи изпитателен поглед върху младежа.

— Това са цветя, които растат в душата на човека по божие вдъхновение — венци от най-чисти думи. И птичките с песни славословят твореца всевивишни.

— Еникий, мислите ти са еретичини… Пази се от богохулство — рече игуменът и стана.

Монасите го последваха мълчаливо. Еникий остана върху скалите сам. Слънцето залязваше и долините на планината се изпълниха със сянка. Младият монах устреми замислен поглед надолу, гдето се простираше широкото поле и гдето в бедни селца живееха хора, и каза на себе си:

— Какво ли мислят тия там, които с труд изкарват хляба си?

При тия думи някой гръмко се изсмя в самотата. Тръпки побиха монаха. Тоя смях му се видя зъл и зловещ.

Като погледна, той видя на няколко крачки от себе си, че седи лукавият и люлее краката си над пропастта.

— Не си ли ти сатаната? — каза му Еникий строго.

— Позна ме — отговори рогатият.

— Познах те по мрачното лице и по смеха ти, който не прилича на човешкия, защото звучи като шум от търколени над пропастта камъни. Но защо дойде?

— Привлякоха ме мислите ти и дойдох да си поговорим.

— Аз не съм мислил за теб.

— Но мислиш като мен.

— Пази боже — каза младият момък и се прекръсти.

— Кръстът ти не ме плаши, защото видът ти ме привлича.

— Дошъл си, навярно, да ме изкушаваш?

— Дойдох да те питам нещо. За чие спасение се грижиш ти и братята ти от манастира? И защо бягате от хората?

— За да не се докоснем до злото, което ти внушаваш, отстранихме се в самота, за да очистим душите си и да ги подготвим за милостта на твореца.

— Вие се грижите само за себе си.

— Всеки трябва да мисли за своето собствено изкупление.

— Вие сте мои роби.

— Не, изкушителю, ние сме твои врази.

— Да оставиш ближния си и да мислиш само за себе си, това ще каже да си мой покорен слуга.

Сатаната се изсмя сухо и рязко и в очите му светнаха тържествующи искри.

— Иди си! — каза Еникий и усети в душата си болка. — Иди си!

Но лукавият седеше, люлееше краката си и гледаше упорно и нахално младия монах.

Еникий се прекръсти три пъти, обърна се и почна да се спуща по стръмната пътека към манастира. И докато се скри, той чуваше зад гърба си ехидния смях на дявола, който приличаше на шум от камъни, търколени над пропаст. Еникий усети, че тая пропаст е неговата душа.

Той се прибра в килията си, моли се дълго и легна късно. Но спокойният сън, който му пращаха нощите досега, не дойде. Кошмарни мисли мъчеха младия, посветен богу момък. Той се мяташе в бялото си легло и една мисъл гризеше съвестта му:

„Наистина, кому служа аз? На бога ли? Той ме е създал човек, но по човешки ли му служа аз, както другите негови твари? На себе си ли? Ще приеме ли той душата, която се е отказала от всички подвизи, беди и радости, които той е създал за нея? Или наистина служа на изкушителя, който ме посети?“

На другия ден Еникий се яви пред братята блед, тъжен и с отчаян вид. Те го разпитваха какво му е, но той мълчеше. Тоя ден той забрави да полее цветята. А вечерта, когато излязоха на обичайната беседа над скалите, Еникий целуна ръка на игумена и му каза:

— Братя, искам пред всички да се изповядам. Снощи тук на това място ме посети лукавият и беседвах с него.

Изненадани от думите на Еникия, братята почнаха да се кръстят. Игуменът го погледна уплашено.

— Какво говориш, чадо! Ти с ума ли си, или бълнуваш.

— Говоря самата истина, отче.

И с наведени очи Еникий разправи срещата си с дявола и приповтори разговора, който води с него. И когато свърши, отстрани се чу рязък студен смях и ледни тръпки полазиха монасите. Върху скалата на същото място, гдето беше го видял Еникий, седеше спокойно дяволът. Рогата му надвишаваха храстите, а краката му се клатеха над пропастта. Като спря нахалния си смях, той се обърна към монасите и каза:

— Вие сте стари и непотребни на живота. Непотребните на живота са непотребни и на бога, и на мене… Но младият Еникий е мой.

Тия думи вцепениха всички. Но Еникий скокна мъжествено, очите му се запалиха и той извика заканително:

— Лъжеш се, лукави. Аз няма да бъда твой слуга. Бог ще ми даде сила да те унищожа.

Поразени от чудото, монасите се върнаха в мълчание и слизайки по пътеката, кръстеха се непрестанно.

На сутринта, когато огря слънцето, те видяха, че скалата, от която Еникий бутна дявола, бе опръскана с кръв, а под нея бяха поникнали странни бурени с нетърпима миризма.

Същия ден душата на Еникий се освободи от тежкия гнет, който преживя. Лицето му заруменя и очите му добиха пак чистотата на лазура небесен. Сърцето му повеселя. Той се накичи над ухото с пъстра китка, събра птичките и им пя. Полива цветята и разговаря високо с планинското ехо.

— Еникий — каза му игуменът, който с тъга следеше постъпките на младежа, — ти мислиш, че си унищожил дявола, но аз виждам, че той се е вселил в теб и ти угаждаш нему с деянията си.

— Не, отче, душата ми е спокойна. Аз съм весел по божие повеление и по негово повеление искам да напусна подвизите в манастира, да се отдам на подвизи между хората. По колиби и по села живеят люде, бедни и богати, цял ден чоплят земята, страдат, умират и нямат никаква радост. На тях искам да ида да служа.

— Как ще им служиш ти, неопитний и неподготвений?

— Ще им свиря, ще им пея, ще им нося смях и радост. И като са лоши, ще станат добри, и като са добри, няма да станат лоши.

И още на другия ден Еникий закачи на гърдите си върху черното расо голямата китка от хубави планински цветя, взема пастирската си свирка, остави манастира и се спусна надолу към селата, гдето живееха хората.“ –от „Веселият монах“

„Тогава аз пристъпих треперещ, примрял от срам и сложих в скута й като на жертвеник всичката иглика. Тя се посипа и попада по крачката й. Ангелинка я прие с благодарствен и радостен вик.“ – от „Ангелинка“

“Тръгнал дядо за Златица,

изгубил си ръкавица.

Там играла на поляна

малка мишчица Гризана,

ръкавичката видяла

и на топличко се свряла.“

от „Дядовата ръкавичка“

„Всичко, всичко тъне в кал – и души, и сърца, и умове, и хора, и говеда, и всичко… Вечно окаяние, вечно безпомощно напъване, вечно омразно жабуркане из тая тиня. Нито криле има, нито простор има… А поробената душа иска да живее волно, широко и пълно… Волно, широко и пълно! Каква смисъл съдържат тия думи?“- от“Кал“

„Като заваля дъжд, та цяла неделя! Тихо, кротко, ден и нощ. Вали, вали, вали – напои хубаво майката земя, па духна тих ветрец, очисти небето и пекна топло есенно слънце. Засъхнаха нивята. Оправи се време – само за оране.“-от „На браздата“

 
 

Хари Стайлс оглави класацията на „Билборд“

| от chronicle.bg, по БТА |

Хари Стайлс оглави класацията Топ 200 на „Билборд“ с първия си самостоятелен албум, съобщи Контактмюзик.

Едноименният албум на бившия фронтмен на групата „Уан дайрекшън“ излезе на 12 май. Оттогава от него в САЩ са продадени 230 000 албумни единици. От тях 193 000 са традиционни дискове. Така Хари Стайлс измести Сам Смит по най-големи продажби през първата седмица за британски изпълнител в САЩ. Рекордът на Сам Смит беше от 2014 г. – 166 000 за албума „In The Lonely Hour“, който тогава дебютира на второ място.

Хари Стайлс стана и вторият британски изпълнител, дебютирал на първо място в класацията, след колегата си Зейн Малик от „Уан дайрекшън“.

Албумът на Хари Стайлс оглави и британската класация с 57 000 продадени копия.

 
 

Детайли за погребението на Крис Корнел

| от chronicle.bg |

Крис Корнел почина на 17 май. Той беше само на 52 години.

В петък, 26 май, той ще бъде положен в Hollywood Forever Cemetery.

Полицията определи смъртта на Корнел като самоубийство, а сдемейството му твърди, че лекарствата, които е взимал, може да са допринесли за него.

Те казаха, че „ако Крис е отнел живота си, не е знаел какво прави. Лекарства или други субстанции може да са повлияли на решението му“. Добавят също, че „без резултатите от токсикологичния тест, не можем да знаем какво се е случило с Крис – и дали субстанции са играли някакви роля“. След това те подчертаха, че лекарството Ативан, което вокалът на Soundgarden и Audioslave е взимал за безпокойство, може да предизвика „параноични или суицидни мисли, фъфлене и нарушени когнитивни способности“.

Появиха се множество трибюти от музикалния свят след трагичната новина. В това число и поема от Том Морело – китарист на Rage Against The Machine и колега на Корнел в Audioslave, която ще ви покажем в оригинален вид

You’re a prince, you’re a snare, you’re a shadow
You’re twilight and star burn and shade
You’re a sage, you’re a wound shared, you’re masked
You’re a pillar of smoke, you’re a platinum heart
You’re a brush fire, you’re caged, you’re free
Your vision pierces, you do not see
You are pieces strewn on the hillside
You’re open armed, you’re armed, you’re true
You’re a revealer of visions, you’re the passenger, you’re a never fading scar
You’re twilight and star burn and shade
You’re the secret veiled, you’re the secret revealed, you’re surrounded no more
You’re not there, now you’re always here
You’re a handsome groom, a loving father, a haunted stairwell
You’re the clear bell ringing, the mountains echo your song
Maybe no one has ever known you
You are twilight and star burn and shade

 
 

Hannibal the cannibal: 26 години „Мълчанието на агнетата“

| от Амелия Понд |

Знаеш ли на какво ми приличаш с хубавата чанта и евтините обувки, Кларис? Приличаш ми на селянче. Чистичко и пробивно селянче с малко вкус.

Първият разговор между д-р Ханибал Лектър – изтънчен психопат, канибал и сериен убиец, и младата прохождаща агентка на ФБР Кларис Старлинг, изиграни с майсторство от сър Антъни Хопкинс и Джоди Фостър, е обиден, провокативен и възбуждащ едновременно.

Среща на двама титани в пасивно-агресивна обстановка и диалог, които напомнят на вербална канадска борба между, само привидно, силния и слабия. В „Мълчанието на агнетата“ и специално в тази сцена, слаби няма. Фостър и Хопкинс са като сплав от благороден метал. Те танцуват умерен танц на агресия, прикрита зад добро възпитание, обиди, маскирани като констатации, подмолни цели, скрити под обвивката на приятен следобеден разговор. Над нечий черен дроб, полят с количество качествен британски чай.

Модерната класика „Мълчанието на агнетата“ променя трилъра в киното още с появата си през февруари 1991-ва и това му печели 5 Оскара. Днес това би се случило трудно. Трилър киното е подминавано с лека ръка, а на насилието в него се гледа като на зъл порочен кръг, който подбужда населението да прави злини.

Персонажи като д-р Ханибал Лектър, сравними само със злия Норман Бейтс от друга титанична класика „Психо“, се появяват рядко. Да не кажем въобще.

Доброто старо чисто зло беше изтикано и наказано в ъгъла за сметка на социалните проблеми, умиращите от неизлечими болести хора и нещастните сами по себе си хора с обикновени тревоги. От другата страна стои комерсиалното кино, което се присмива доволно на всички останали, защото се къпе в пари.

Животът е низ от несполуки и грешни избори, за които седмото изкуство е освободило доволно място на рафта си. Кръвта, насилието и добрият стар психопат нямат място там. Добре, че е „Мълчанието на агнетата“.

Трилърът на Томас Харис се появява три години преди провокативния филм на Джонатан Деми. Седем по-рано Харис стартира началото на историята на д-р Лектър с „Червения дракон“. По ирония на съдбата това е последната филмова адаптация на романите на Харис и може би най-незабележимата, въпреки участието на Едуард Нортън и Ралф Файнс.

Може би никой тогава, през онази 1991-ва, не очаква „Мълчанието на агнетата“ да се превърне в еталон за трилър кино, нито очаква успехът му да е толкова грандиозен. Близо 9 години след утова Харис пише продължение, което също е филмирано. „Ханибал“ се гордее с една от най-гнусните и притеснителни сцени в киното – изяждането на мозъка на Рей Лиота, в ролята на Пол Крендлер – нахален и надут прокурор. Сцената, дълга близо пет минути, превръща Пол в полужив зеленчук с отворен череп, от чийто мозък, докато Пол е в пълно съзнание, д-р Лектър си взима части от сивото вещество, запържва ги и ги хапва. Джулиан Мур гледа. Автор на това визуално пиршество е Ридли Скот.

Само година по-късно се появява и „Червения дракон“, който бележи финала на Ханибал, такъв, какъвто го познаваме.

„Мълчанието на агнетата“, макар и втора книга от поредицата, си остава монумент за творчеството на Харис и майсторство за изграждането на добър съспенс и трилър на Джонатан Деми.

От най-дребната провокация, съдържаща се в диалозите между Лектър и Старлинг, през изграждането на образа на Бъфало Бил, изигран почти възбуждащо от Тед Ливайн, до кървавите сцени, носещи почти библейска символика, всяка една сцена изгражда култ и превръща филма в шедьовър.

Преди няколко седмици Джонатан Деми издъхна в дома си на 73 години. Майсторът, който стои зад крупните отсечени кадри, затъмнените коридори и брилянтните изпълнения на актьорския състав, ще остане в историята на киното като човекът дал дъх и живот на най-страшния мъж в седмото изкуство – д-р Ханибал Лектър. Сър Антъни Хопкинс влиза в нова фаза на кариерата си с този филм, макар по онова време да е навършил 53 години, а Джоди Фостър, млада и невинна, затвърждава мнението, че облечена в подходящ костюм и обувки, може да изиграе всичко.

Изграждането на добър трилър е майсторство, което онези, които умеят трябва да запазят живо и да го прилагат винаги, когато им се отдаде възможност. 26 години по-късно страшното, придобило човешка форма, е все така търсено и искано. Някой само трябва да го облече в подходящо кино.    

 
 

Броени дни до концерта на джаз-соул легендата Марио Бионди

| от chronicle.bg |

Този четвъртък, на 25 май, ще посрещнем Марио Бионди и ще можем да се насладим не само на най-известните му парчета, но и на чисто новия му двоен албум „Best of Soul”, който отбелязва десет години от старта на кариерата му.

Заедно с магнетичния сицилианец на сцената на Sofia Live Club ще видим и страхотния му екип от музиканти в пълен състав. Сред тях е Massimo Greco (клавишни), известен с десетките си изяви заедно с най-големите звезди на Италия като Eros Ramazzotti и Zucchero. Ще чуем и виртуозния саксофонист Marco Scipione.

София е една от дестинациите, избрана да бъде част от специалното турне на Бионди. Специално, защото то, както и най-новият му албум, отбелязват десет години от дебюта му с „Handful of Soul”.

В турнето са включени още редица градове, сред които Рига и Букурещ, а в София ще имаме възможността да се насладим на тази емоционална вечер с разтапящия глас на Марио Бионди на 25-и май в Sofia Live Club.Билетите са на цени от 70 лв. в мрежата на Eventim, а капацитетът на клуба ще е ограничен в интерес на максималния комфорт на публиката и естеството на събитието.

Вратите ще отворят в 21:00 ч., а началото е планирано за 22:00 ч.