Една необикновена съдба

| от |

Пътят на паметта

След един последен кръг в ясното небе на София самолетът ни кацна плавно на пистата на летището. В тази част на света пролетта може да бъде прелестна, когато природата сияе отвсякъде, особено в България, с нейните огромни гори.

Макар и кратък, полетът ми се стори цяла вечност. Не знаех все още какво ме очаква. Защото царете в изгнание рядко се завръщат у дома, историята ни го е доказала. В нашето размирно време след падането на Берлинската стена не липсват примери на прокудени царе – аз самият съм срещал мнозина. Никой от тях не е напуснал страната си доброволно. Но ето че аз бях на път да преживея обратното – завръщане. Разбирах, че пътувам не само в пространството, но и във времето, към детството ми, към родителите ми, към къщата ни с дългите ѝ коридори и огромния парк, към времената на едно известно безгрижие.

В този майски ден на 1996 година житейските обстоятелства ми предлагаха възможност да се завърна на местата, където съм бил щастлив. Тъкмо затова съм вечно признателен на онези, които улесниха това пътуване, онези, които ме окуражаваха да направя крачката към корените си, мисля си най-вече за майка ми, царица Йоанна, Джованна на италиански, която вече не е между живите. До самото ми завръщане тя никога не изгуби надежда.

Първият шок, който почувствах, беше ударът на колесника в асфалта. Този допир със земята, която бях напуснал преди много време, ме развълнува дълбоко. За няколко мига пред мен прехвърчаха десетилетията, сякаш не бяха докоснали иначе пълноценния ми живот.

Ние сме незначителни. В крайна сметка какво остава от времето, което преследваме всеки ден? Все още нямам никаква представа. Трябва да призная пределите си на „човек“, макар опитът ми да е уникален. Седнала до мен, жена ми инстинктивно стисна ръката ми. Гледаше ме с разбиране. От сватбата ни през 1962 година тя винаги е споделяла и съпреживявала с цялото си същество и най-дребните сътресения в моя политически живот. Знаеше, че очаквах завръщането в България, без изобщо да се надявам, без дори да го признавам пред самия себе си. Това беше химера. Обстоятелствата дотолкова противоречаха на тази идея, че това ми се струваше невъзможно. Съветският блок изглеждаше като непревземаема крепост.

Най-сетне се завръщах в тази така обичана страна, последният спомен за която беше от есента на 1946 година, от деня на прогонването ни, когато бях принуден да напусна България. Вече половин век! Страна, чийто език неизменно говорех и чието споменаване не преставаше да събужда вълнение у мен. Майка ми, макар и италианка по рождение, задължаваше сестра ми Мария-Луиза и мен да общуваме на български, особено в годините непосредствено след заминаването ни, за да не го забравим. Това невинаги беше лесно, повярвайте ми, защото става дума за време, когато малко хора извън България говореха този език. Където и да съм ходил, било на работни пътувания или на семейни срещи, когато съм пътувал за удоволствие или за да посетя общностите на българските емигранти, никога не съм преставал да мисля за родната си земя. Една страна, която усещам дълбоко в себе си и към която съм така привързан, че сега съм решен да остана в нея на всяка цена, въпреки злонамерените мерзости, на които продължавам да съм жертва. Долнопробна политическа отмъстителност, която ме натъжава, особено след черните години на комунизма. Иска ми се да вярвам, че всички ние носим на плещите си товара на личното страдание; а онези, които като мен са били принудени да напуснат родината си, и на носталгията. Изгнаниците могат да ме разберат.

„Колкото до мен – пише нашият сънародник, философът Цветан Тодоров, – бих предпочел в този мрачен век да бъдат запомнени блестящите фигури на онези няколко личности с драматична съдба и безмилостна прозорливост, които продължиха – въпреки всичко – да вярват, че човекът заслужава да остане целта на човека.“ Аз мога единствено на свой ред да се присъединя към тези изпълнени с мъдрост и оптимизъм думи.

В есента на моя живот дойде времето да обърна поглед назад. Занимание, което дълго време отлагах, за да не създавам впечатлението, че искам да затворя една страница. Да пишеш за себе си поражда известна нервност. Не мога да се върна назад, нито да поправя нещо. Понякога имам чувството, че принадлежа на друга епоха, но не заради възрастта ми, а защото ми се наложи да порасна по-бързо от другите деца. Много рано бях лишен от безгрижието, което обвива детството в защитното си було. Принуден бях да съм сериозен, да изглеждам по определен начин, да приемам почти театралното изображение на една длъжност, която не ми оставяше свободата да изразявам истинската си личност. Но това е така и аз не се оплаквам. Пораснах въпреки всичко. Има и по-лошо, биха казали мнозина. Често мисля за баща ми, цар Борис ІІІ, който буквално се пожертва за страната си. Независимо дали в годините, когато работех, или в моментите, прекарани със семейството – уви, прекалено мимолетни! – съм обичал много децата, които израстват, без да си даваш сметка.

Да говориш за себе си винаги е трудно, а още повече когато възпитанието и обкръжението не предразполагат към това, както е в кралските семейства. Малцина от моите деди са писали спомени – не се е правело така. Не се е гледало с добро око на това да си излееш душата, особено публично. Never complain, never explain, би казала кралица Виктория. В много отношения аз несъзнателно останах верен на тази максима. Баща ми нямаше времето да помисли за подобно нещо, почина ненавършил петдесет години, сред ужасите на Втората световна война. Майка ми се отдаде истински на това занимание, но чак години по-късно и ние със сестра ми се развличахме с тези страници, написани през 1964 година и сякаш поръсени с розова вода. Тя беше неспособна да напише, а и да изрече, нещо зложелателно. Мама ми втълпи, че не съществуват лоши, мързеливи или непочтени българи. Тя ми обрисуваше една приказна страна, застинала в щастието и лудата любов, която бе изпитвала към баща ми. За нея България беше божествен мит, нещо като Обетована земя, в която тя бе упражнявала талантите си на владетелка. Никой не би могъл да оспори значимостта на нейната роля. Тя се е показала на висотата на своя дълг. Не искаше да съди никого. На това научи и нас. Беше съвсем друго време. И най-вече друго възпитание, което контрастира така силно с днешното воайорство, когато хората често се хранят с психологическото страдание на другите. Без обаче да им помагат или да облекчават болките им.

Що се отнася до дядо ми, цар Фердинанд І, основателя на нашата династия в България, и дума не е можело да става да излее преживяното на хартия. А неговите спомени биха били изключително интересни. Тази необикновена личност не е оставяла никого безразличен: или са го обожавали, или са го ненавиждали. Той е преминал през цялата последна четвърт на ХІХ век и през първата половина на ХХ век: умира през 1948 година в опустошената от войната Германия. Бил е внук на крал Луи-Филип по една линия, а по друга наследник на обширни владения в Австро-Унгарската империя. Възхваляван от майка си, принцеса Клементина Орлеанска, той е един от последните висши благородници в стара Европа. „Сбогом, стара Европо“, пеели постъпилите в Чуждестранния легион. Но не са останали никакви мемоари или спомени от негова страна. Неговият живот и личността му остават загадка в много отношения.

Свидетелство за това е и една забавна случка между него и инфантата Еулалия Бурбонска. Като младо момиче тя била много близка приятелка с Фердинанд и може би дори влюбена в него, и така до момента, в който публикува мемоарите си около 1930 година… Дядо ми намерил тази изповед за скандална и не се притеснил да ѝ го съобщи в телеграма, сега прословута в семейството: „Скъпа Еулалия, изразявам Ви най-дълбокото ни презрение. Фердинанд.“ На което инфантата му отговорила в същия тон: „Взаимно е. Еулалия.“ След това не се видели никога повече. Самата тя ми разказа тази пикантна история. Беше над деветдесетгодишна и тъкмо си беше счупила бедрената кост, когато ми каза, че „я чака тъжна старост…“. Тогава бяхме отишли да я видим в дома ѝ в Ирун, в испанска Баския, където тя живя до смъртта си през 1958 година. Съумяваше всеки ден да пътува до Франция и митничарите я познаваха добре. Сестра на Алфонсо ХІІ, тя обичаше да напомня на посетителите си, че е дъщеря на Изабела ІІ Испанска… Екстравагантна личност, чиито мемоари накараха всички да подскочат от липсата ѝ на дискретност.

Та, както казах, на писането на мемоари не се е гледало с добро око навремето.

Нека отбележим все пак редките изключения: кореспонденцията на кралица Виктория с министрите ѝ, с голямата ѝ дъщеря Виктория Фредерика или с моя роднина крал Луи-Филип, който от своя страна ни завеща своите спомени от времето на млад генерал на Френската революция; по-неотдавна принц Христофор Гръцки също написа своите мемоари. Да добавим и спомените на кралица Мария Румънска, които се превърнаха в класика в жанра. За нея казват, че е била бляскава и театрална личност. Тази английска принцеса е родена от Великата княгиня Мария Александровна Руска, сестрата на Александър ІІ. В края на 20-те години на ХХ век кралицата построява на брега на Черно море едно бижу на романтичната епоха, двореца в Балчик – наричан първоначално The Quiet Nest Palace. Наскоро отново ходих там в компанията на румънските ми братовчеди. Дворецът продължава да бъде посещаван заради впечатляващата му ботаническа градина.

Кралете на Италия, за жалост, не оставиха нищо подобно след себе си, несъмнено заради безкрайни съображения и лични резерви. За жалост, казвам отново, защото мисля, че техните свидетелства биха били безценни за по-доброто разбиране на новата история на Италия. И наистина мемоарите служат да хвърлят светлина върху едно минало, което познаваме зле и което почти никога не е описвано от гледната точка на вътрешен човек, в сърцевината на историята на кралските фамилии. Чичо Павел Югославски и крал Умберто Италиански например са ключови свидетели на своето време, действията и ролята им в което често са окарикатурявани. Защо? Защото се помни единствено версията на противниците им. Мемоарите щяха да им позволят да се обяснят, но мисля, че отново прекалената сдържаност и страхът да не злепоставят все още активни личности са ги възпрели да се върнат към своите действия. Защото всъщност голямата история се създава и от малката и когато тези два елемента се пресекат, достигаме до по-добро познаване, да не кажа и до самата истина. Но може ли да се говори за истина, когато става дума за историята?

При положение, че съм – независимо от мен самия – връзката с докомунистическото минало на България, аз на свой ред съм длъжен да предам и да споделя шестдесетгодишния си живот в политиката. Безброй пъти съм забелязвал, че хората често пишат по избирателен начин. Най-лесно е да се тръгне в търсене на сензационното. Оставим ли само историята на победителите, това не е достатъчно. В живота си съм виждал толкова пропаганда – нацистка, съветска и, разбира се, западна; намирам това за отвратително и жалко. Нямам никакъв интерес в това да си измислям. Освен това трябва да призная и че резервираният ми характер не ме подтиква към споделяне. Нищо не ми е по-трудно от това да изтъквам емоционалния си „аз“. Защото смятам, че сами сме никои, животът се състои от срещи и случайности. Хората не си дават сметка, че „късметът“ често им предлага отговори, които те търсят другаде. Но затова трябва да умееш да се отваряш към другия, да се научиш да слушаш, за да се изградиш, уважавайки онези, които те заобикалят. Аз се възприемам като „прагматичен реалист“ – формулировка, която ме описва доста точно. Опитах се да се приспособя възможно най-добре към житейските обстоятелства, за да не остана затворен единствено в света на рода ми. От доста години вече отлагам тази среща – срещата с писането.

Последните две десетилетия донесоха политически и технологически промени, които бяха немислими по времето на моята младост, като се започне със сриването на тоталитарната система и следователно с възможността за нов живот в България. Съвсем естествено е да сме смутени от скоростта на промяната. След края на Втората световна война човечеството извърши невероятни революции, към които трябва да се пригодим възможно най-добре. Други, още по-значими предизвикателства чакат бъдещите поколения. Все още не сме видели нищо от метаморфозата на модерния човек.

Макар да пиша за миналото, настоящето ме интересува не помалко. Идеята за носталгията не ме привлича особено. Продължавам да съм убеден, че животът трябва да бъде центърът на разсъжденията на нашите учени и на бъдещите политици. А тъй като съм християнин, вярвам в любовта към ближния. Пътищата, насочващи съществуването ни, остават неразгадаема загадка. Никога не трябва да го забравяме.

Моите деца, съпругата ми и приятели ме окуражаваха. Съдбата ми не е обикновена, цар съм по рождено право, след това бях избран за министър-председател на една страна, върнала се към демокрацията. Срещал съм много хора, трябваше да умея да избирам, а това не е толкова просто. Читателят ще ми прости. Не е лесно да се разкаже един дълъг и изпълнен с обрати живот. Не съм скучал нито ден още от детството ми, от парка във „Врана“ и бомбардировките, след това през годините в колежа, а после и през добре запълнения ми професионален живот. Може би тъкмо затова толкова ценя редките моменти на усамотение, които отсега нататък мога да си позволявам. Винаги съм имал нещо да правя – да се срещам със сънародници, да работя по проекти, за да изхранвам семейството си. Често ми се е случвало да мисля, че нямам избор, че животът ми в известен смисъл ми се изплъзва. Колко пъти съм си давал сметка като запален читател на историята до каква степен животът на един човек може да бъде манипулиран след смъртта му! С тази книга искам да избегна неприятния обичай за хората да съдят по приблизителни оценки или лъжливи слухове вместо по онова, което човек сам е написал или направил. Това е и възможност да предоставя на читателя сведения, които могат да помогнат за по-доброто разбиране на граничните времена, от които ми бе дадено да съм част. Не е лесно да бъдеш цар в изгнание, повярвайте ми. Питам се дали мога да кажа всичко, след като един живот има толкова различни страни. Аз не съм политик, не съм и детрониран благородник, нито прокуден руски емигрант от времето на революцията, нито дори принц с доходи, който управлява владенията си отдалече. Но не съм единствено и бизнесмен, който работи за големи консорциуми – аз съм по малко от всичко това. Аз съм царят, който остана суверен въпреки всичко, който се опитваше да бъде полезен на другите, на своята страна.

В този смисъл – и нека сънародниците ми ме извинят – настоящата книга е насочена и към международната публика и съдържа много подробности, които за нас са очевидни факти…

Сега ме изпълват съмнения. Кое е важно? Да размишлявам за изгнанието означава да размишлявам за живота. В часовете по философия във френския лицей в Мадрид изучавахме писмата на Декарт до Кристина Шведска. И ако хората обикновено си спомнят: „Мисля, следователно съществувам“, cogito ergo sum, аз винаги съм предпочитал неговото dubito ergo sum, „Съмнявам се, следователно съществувам“, с което се отъждествявам на драго сърце. Независимо от тази ми склонност никога не ме е спохождала мисълта да забравя България или да се примиря. Бях отдаден на страната си с цялата си личност и чрез насоката на действията си. България е родината на моя баща, на моя дядо и на чичо ми Кирил, разстрелян през 1945 година, страната на ранното ми детство, когато спомените се запечатват за цял живот.

Аз не съм сам. А още по-малко се чувствам така, когато си спомня как в щастливия ден на завръщането ми в София стотици хиляди мои сънародници излязоха по улиците, за да ме посрещнат.


 

Не помня нищо от Истанбул освен силуетите на кубета и минарета, които чезнеха в далечината. Със сестра ми останахме на палубата да се наслаждаваме на гледката. Същата вечер имаше новолуние.

Обемът на багажа ни беше ограничен. Мама бе пожелала да отнесе повече сувенири, които ѝ бяха скъпи, но властите ни казаха, че било сложно. Осведомиха ни, че останалата част от личните ни притежания, сред които имаше предмети, които тя беше донесла от Италия веднага след сватбата си, ще ни бъдат изпратени на новия ни адрес. Ставаше дума за картини, книги и семейни украшения. Разбира се, никога не ни изпратиха нищо. Казано ни беше, че ако ги искаме заради стойността им, комунистическото правителство би могло да ни обезщети, но ние не приехме това предложение. Преди да заминем, майка ми дари изключително много вещи и дрехи – сред които и колекцията ѝ от национални носии, изложена днес в музеите на София – и направи парични дарения на болниците в града.

Тя се беше сетила да накара да опаковат пълните комплекти от порцелановия ни сервиз, който щях да ползвам в Мадрид. Кухнята на двореца пък беше проявила инициативата да ни подготви два сандъка с тенджери, а също и с консерви и буркани конфитюр вместо със семейните ни картини… Те наистина бяха по-полезни, но при пристигането в Александрия, докато сваляха един от тях, кранът го изпусна и съдържанието му се разпиля на кея за радост на докерите, които се възползваха от инцидента.

При напускането ни превратаджийската пропаганда имà наглостта да пусне в международната преса информация, че сме получили не помалко от двадесет милиона долара за моето образование… Българската легация в Кайро с голямо удоволствие разпространи фалшивата новина. Това ни причини голяма вреда, защото всъщност не бяхме получили нищо. Изплатили ни бяха всичко на всичко по двеста долара на човек. Тогава впрочем за първи път видях американски банкноти. Напълно бях забравил легендата за несъществуващото обезщетение до 1959 година. Тогава в Ню Йорк, по време на едно интервю на живо по NBC, нашумелият журналист, който наскоро беше взел интервю с Фидел Кастро, повдигна в ефир – с известна ирония – този въпрос и ме свари неподготвен. Отговорих му, че твърдението не е вярно, защото: а) се съмнявах, че през 1946 година България е можела да разполага дори с два милиона в брой; б) ако бях приел тези пари, те щяха да са мръсни, защото са взети от народа, и в) с тези двадесет милиона щях да мога да купя режима и сега нямаше да имам удоволствието да отговарям на въпросите му… И това беше всичко. Посолството на Народна република България веднага протестира пред Държавния департамент, както и пред телевизионния канал – разбира се, без резултат.

 


 

На 8 юни, по време на предизборната кампания, в една своя реч използвах формулировка, заради която впоследствие си навлякох толкова упреци, че държа сега да обясня своята позиция. „След 800 дни вашият живот ще се подобри…“ С този силен образ исках да дам знак за нов импулс. Смятах, че моето избиране ще предизвика прилив от народна енергия. Майка ми, която идеализираше всичко, свързано с България, като се почне с образа на баща ми, ми втълпяваше мисълта, че ние, българите, сме най-работливите и най-честните. Този стереотип, разбира се, беше далече от реалността – това си беше чист шаблон, защото за половин век тоталитарната система бе унищожила всякаква индивидуална инициатива. А аз не бях осъзнал до каква степен…

Формулата за „800-те дни“ трябваше да бъде силна, за да подтикне икономическото развитие. Бях я заимствал от един икономически трактат, в който се казваше, че когато едно предприятие изпадне в затруднение, е необходима една година за вглеждане назад, след това една година за възстановяване, а после още стотина дни, за да се видят първите резултати. Излагайки този си подход, разбира се, не исках да кажа, че гледам на България като на частно предприятие! А тъкмо в това бях грубо и глупаво упрекван. Може би защото аз самият идвах от частния сектор и никога не съм имал работа с държавната администрация, се изразих по този начин.

Друг пример за добре стъкмена клевета: подиграваха ми се затова, че съм казал, че трябва да си сменим „чипа“, в смисъл, че трябва да настъпят дълбоки промени в нашия манталитет. Критикуван бях, че съм използвал образ от света на информатиката, който тогава не беше разбран, а десетина години по-късно той влезе в ежедневния език и днес служи да подчертае нуждата от промяна. И това е доказателство, че съм бил прав…

На по-повърхностно ниво бях обвиняван, че съм бил непоправим комарджия и че съм пропилял предполагаемото си богатство в игралните зали. Всъщност ми се е случило само три пъти в живота да вляза в казино. Първият път беше в Монако – тогава бях на 20 години; влязох в 10 часа сутринта с един адютант на принц Рение, за да видя какво представлява казино „Париж“. Вторият път беше в Насау, на Бахамските острови – бях поканен от собственика на казиното да разгледам новото му обзавеждане. И последният път се случи през 90-те години в един хотел в Маракеш, където бяхме поканени на коктейл. И в нито едно от тези казина не съм играл. Та аз изпитвам истински ужас от хазартните игри! Навярно някои са целели да ме очернят чрез тези намеци, тъй като София бе станала, противно на моите очаквания, регионална столица на хазарта. Опасявам се, че много от тези заведения имат и други, скрити дейности и че по този начин моите клеветници всъщност признаваха част от собствените си фантазии.

По-късно, през първите ми седмици като министър-председател, имах усещането, че се сблъсквам със стена – толкова различни бяха управленските механизми от представата, която имах за тях дотогава. Всеки път, когато предложех нов подход за действие, нова идея или просто реорганизация на службите, първата реакция неизбежно беше: „Това не е възможно!“ Удивен бях от липсата на инициатива, и то на всички административни равнища. Всички по навик приемаха нарежданията и ги изпълняваха, изпитвайки болезнен страх да поемат и най-малката отговорност. „Всички сме равни, но аз съм по-равен от теб“ – така се говореше при комунистите. И оттогава е останало едно дълбоко негативно изкривяване. Онзи, който се е издигнал, съсредоточава в себе си много озлобление. Йерархията обаче се зачита, защото тя всява страх. Когато възникне някакъв проблем, все още се казва: „Това зависи от горе!“, и не се поема никаква отговорност. А пък аз предпочитам да действам в дух на доверие, та всеки да може да даде най-доброто, на което е способен. Не мислех, че трябва лично аз да контролирам всичко, пък и не го желаех. В моята природа е залегнал принципът да уважавам труда на другите, след като съм им гласувал доверие. Не съм провеждал лов на вещици в правителствения екип на моя предшественик, дори задържах онези, чиято компетентност бе доказана – за което впрочем бях упрекван.

В името на истината сега мога да заявя, че за хиляда дни със своя екип успях да осъществя значителна част от нашите цели. Още си спомням упрека, който ми беше отправен от президента Петър Стоянов, че съм залъгвал страната с „илюзии и хубави обещания“. Казвам го, за да посоча каква беше обстановката, а не за да съдя или обвинявам някого; такива са в крайна сметка правилата на политическата игра. За мен все пак най-голямото предизвикателство беше да служа на републиката в качеството си на министър-председател. В известен смисъл съвременната история познава само един подобен случай – този на камбоджанския крал Сианук.

 
 

Първи кадър на Том Холанд като Спайдърмен

| от chronicle.bg |

Колкото и филми да сме гледали за Спайдърмен досега, напът сме да видим първия за Питър Паркър. В новия филм за супергероя с Том Холанд в главната роля ще проследим историята на Питър – момчето, което се превръща в Спайдърмен, докато живее обичайния си тийн живот.

За Холанд това не е екшън филм, а по-скоро история за момче, което се бори за това, да успее да заговори момиче, докато се опитва междувременно и да спаси града.

„Спайдърмен: Завръщане у дома“ ще се появи на екран през лятото на 2017-а.

 
 

Страх ни е повече от змии, отколкото от катастрофи

| от Спонсорирано съдържание |

Кампанията „Алкохолът е лош шофьор” е част от дългосрочната корпоративна политика на „Каменица” АД, която има за цел създаването на положителна промяна в поведението на пътя и безопасното шофиране. Деветото издание на кампанията протича под посланието „Петък вечер. Има само едно правило, което важи за всички – не карай пил!“, като призовава към разумно поведение и отговорност да не сядаме зад волана след употреба на алкохол.

Всяка година, като част от активностите по кампанията, „Каменица“ АД провежда национално представително проучване за навиците и нагласите на българските шофьори. Проучването тази година е реализирано през октомври с подкрепата на Gemius.

Основен фокус тазгодишната кампания „Алкохолът е лош шофьор“ поставя върху отношението на околните към водачите, които се качват в колата след употреба на алкохол. Близо 80% от българите приемат шофирането в нетрезво състояние за недопустимо, но въпреки това повечето участници в проучването биха запазили известен неутралитет, ако техен познат иска да кара, след като е консумирал алкохол.

Резултатите от проучването и нагласите на хората към употребата на алкохол и шофирането коментира Росен Йорданов, психолог и консултант на кампанията.

ABD2016_Poster

1. Всички знаем че не трябва да се качваме на колата след употреба на алкохол. Осъзнаваме рисковете, всеки ден слушаме за новите жертви на пътя и въпреки това много хора продължават да го правят. Резултатите са категорични. Защо според Вас се случва това?

Причините са много, ако щете дори еволюционни. Може да ви се стори странно, но ако направим анкетно проучване за най-силните страхове сред хора, които живеят в градовете, ще видите, убеден съм, че много повече от тях ще отговорят, че се страхуват повече от змии или паяци например, отколкото от катастрофи и пътни произшествия, а още по-малко от ПТП-та свързани с употреба на алкохол. Парадоксално, но факт е, че ние, въпреки вековете социализация и урбанизация, не сме развили достатъчно инстинктите си за градската „джунгла“. От друга страна осъзнатостта не е достатъчна, за съжаление. За да работи осъзнатостта, за да има онова необходимо възпиращо въздействие, тя трябва да се интегрира в психиката на човека в онези най-ранни години, които не помним, или да почерпим от личен горчив опит. Вие обаче виждате, че в днешни дни възрастните отделяме много повече време на образованието на децата ни и много по-малко на възпитанието им, включително и на културата на поведение на пътя.

2. Вие имате поглед върху кампанията „Алкохолът е лош шофьор“ и от предишни години. Може ли най-общо да споделите своите впечатления от тазгодишните резултати от проучването – наблюдавате ли някакви значими промени в нагласите към хората шофирането в нетрезво състояние? Какви са вашите ключови изводи?

Тазгодишното изследване дава някои поводи за оптимизъм, особено когато бъдат сравнени данните с данните от предходни кампании. Видно е, че в осезаемо по-висока степен хората показват по-добра осведоменост за законовите ограничения, свързани с шофиране след употреба на алкохол, както и за влиянието на алкохола върху преценките и реакциите на шофьорите. Също така нараства категоричността на нетърпимост към този проблем. Това показва безспорно, че кампаниите имат смисъл и си струват усилията. Въпреки че много от анкетираните вероятно имат „едно наум“ в провеждането на подобни кампании, отчитайки корпоративния елемент, бих казал, че промяната дори на 1 човек към това да бъде по-отговорен и като шофьор и като спътник, си струва.

3. Имайки предвид резултатите от проучването, според Вас коя е по-рисковата група шофьори – младите, които са безразсъдни и самоуверени или по-опитните, които се осланят на опита си зад волана и смятат, че могат да се справят с всяка ситуация на пътя? Коя от двете групи е по-склонна да шофира след употребата на алкохол?

Категорично и двете групи, но с различни мотиви. При младите „обичайният заподозрян“ е надценяването на възможностите и безразсъдството, при опитните – надценяването на опита. Аз обаче бих бил по-критичен към групата на по-опитните водачи, защото освен лична отговорност, те носят и отговорността на стожери на културата на безопасно шофиране. В много случаи именно техните погрешни действия дават „заразния“ пример, който има по-широки последствия. Както и изследването показа децата са силен възпиращ фактор срещу безумието на пийналите водачи. Трябва ли обаче техните бащи, майки, батковци и т.н да прехвърлят тежестта на тази отговорност върху техните „рамене“?!

4.    Тази година кампанията на „Каменица“ АД поставя акцент върху солидарната отговорност на спътниците на шофьори употребили алкохол – склонни ли сме да се качим при такъв водач, защо, намесваме ли се да го спрем и т.н. Резултатите показват, че едва 24% твърдят, че биха направили всичко възможно да спрат шофьора, като по-голямата част от хората заявяват, че избягват да се намесват в личния му избор. Защо, според Вас, хората не са склонни да се намесват в такава ситуация?

Резултатите дават повод за тревога, защото, виждаме немалък процент на пасивност и неангажираност в поведението на хората, когато става дума за разубеждаване на шофьори, които са консумирали алкохол. Още повече водещите причини за пасивното поведение на хората в ситуациите с нетрезви водачи, независимо дали са прикрито или директно афиширани, в отговорите са свързани с личната воля. т.е дължащи се на себесъхранителни мотиви, а не толкова на незнание за проблемите и тежките последствия, които шофирането в нетрезво състояние може да причини. С други думи въпрос на отговорна солидарност към човека до теб, независимо от цената на личния дискомфорт, особено когато става дума за здравето и живота.

А иначе, половината анкетирани са убедени, че усилията да се разубеди водач, понечил да кара пил, биха спестили 2/3 от произшествията, свързани с употреба на алкохол. Простата аритметика показва, че ако хората са по-съпричастни към проблема, би могло всяка година да се спасяват около 100 човешки живота, да не говорим за физическите травми, ако съпоставим тези резултати със статистиката на КАТ.

5. Какво бихте посъветвали хората – как да реагираме, за да спрем наш близък, приятел познат, ако реши да шофира след употребата на алкохол?

Както се казва, човешкото поведение (вкл. и шофирането след употреба на алкохол) може и да е резултат от борбата на много и различни мотиви и преценки, но то винаги се разиграва на „шахматната дъска“ на възможностите и ограниченията, определени от действията на околните. Нека не пропускаме тези „шахматни“ партии, когато нашите близки и приятели искат да шофират нетрезви! Цената на нашето участие е живот! Не играйте хазарт с живота!

6. А какво можем да направим, ако е непознат? Вариант ли е директно да се обадим в полицията или по-добре да поговорим с него?

Според мен е силно препоръчително! Условности разбира се има и то главно да не се злоупотребява с тези сигнали. Да го правим от загриженост, а не от други користни мотиви. Въпросът е жизненоважен, защото ако допуснем един човек в нетрезво състояние да шофира, ние ставаме безмълвни съучастници в ситуация с възможни непоправими последствия.

7. С оглед на предстоящите празници, в които хората ще пътуват и определено ще употребяват алкохол, какво бихте посъветвали и шофьорите и техните близки и приятели?

За шофьорите мога да кажа простичко – не се качвайте зад волана, ако сте пили дори и по-малко. Накратко „Не карай пил“.
За спътниците посланието ми е следното: нека се замислят дали попадайки пред избора – да се намеся или не – когато видят техни близки да се качват в колата с намерение да шофират след като са консумирали алкохол, дали трябва ли да се дистанцират, измисляйки си лицемерни обяснения за личната отговорност, дали си струва да мълчат, „за да не си развалят кефа“ или обратно – да се ангажират, да положат усилие, да бъдат неотстъпчиви в разубеждаването на тези хора ако трябва, но да запазим здравето и/или живота на нашите приятели и близки?

 
 

Книга на седмицата: „Дайни“ от Калоян Праматаров

| от chronicle.bg |

Калоян Праматаров е едно от ненатрапващите се имена в съвременната българска литература. Носител на редица литературни награди, а текстовете му са публикувани в литературни издания и сайтове.

Той е от авторите, които рядко ще видите по литературни четения и премиери на книги. Не изпълва със себе си и социалните мрежи. Въпреки това (а може би точно по тази причина) текстовете му заслужават внимание.

Първата му стихосбирка „Асфодел” излиза през 2012 година и е пропита с мрачно настроение. По първото стихотворение от нея  – „Страната на няма“ е създаден и късометражен филм със същото име.

На 15 декември поетът ще представи и новата си стихосбирка – „Дайни”.

„Тази книга е в равноправен диалог с модерната литература на европейския север и особено с метафоричните режими на Балтика”. Така Марин Бодаков описва стихосбирката, на която е редактор.

„Дайни” е вдъхновена от латвийската природа, езическа митология и народен фолклор.

„Обичам местата, породили страховитата понякога образност в поезията на Калоян Праматаров, и уверено твърдя, че той нанася нови нюанси в претворяването на магнетичния и исторически твърде противоречив латвийски пейзаж. Стихосбирката продължава необичайната доскоро северна тема в българската литература, като по дълбок и очарователен начин ни свързва с друга “малка” европейска култура. Нещо повече, тя превежда нейната медитативна сдържаност и драстична чистота на трескавия език на нашето южно всекидневие“, пише Марин Бодаков.

 Предлагаме ви да прочетете стихотворението „Рига”, част от книгата „Дайни”:

Рига 

залезът – желязна двойна люлка – скършва бедрената кост на хоризонта,

нощта – момиче с патерици – бърза, за да ме догони,

денят обръща гръб, слънцето го няма – пречупен кръст, потънал в Даугава,

редом с Красная звезда – помръкнала и вледенена,

 

заличава ме снегът от зимната картинка,

фенери – прозрачни кораби – подпалват я от края,

небето – Бяла планина – искри в жълтата дъга на кея,

вятърът попуква устните по заснежените проспекти,

 

в кристалния юмрук на зимата езикът се сковава,

тук имат дума за залуталия се в гората,

бълнуващ сред дърветата спасителни миражи,

горящи жерави в късен изгрев


Премиерата на „Дайни” ще се състои на 15.12. 2016 от 17.00 часа, на сцената на културната програма на Панаира на книгата в НДК (ет. 3, западно крило). В представянето на стихосбирката участие ще вземат  Светлана Стойчева, Ани Бурова и  поетът Марин Бодаков.

На 17 декември ще се състои и разговор за стихосбирката с участието на поета Стефан Иванов, заедно с Радослав Чичев, автор на „5.6“, и Камелия Спасова, авторка на „Кеносис“.

дайни калоян праматаров

 
 

Най-лошите филми на 2016

| от chronicle.bg, по businessinsider.com |

Холивуд отново е пред раздаване на награди на най-заслужилите.

Като контрапункт на това в галерията ще ви покажем най-лошите филми на годината. От  разбитата надежда „Алиса в Огледалния свят“ до разочарования като „Warcraft: Началото“.

Класацията ни е придружена с мнение на критици за всяка лента. Понякога, повечето пъти честно казано, тези реплики са по-оригинални от филма, който критикуват.