Една необикновена съдба

| от |

Пътят на паметта

След един последен кръг в ясното небе на София самолетът ни кацна плавно на пистата на летището. В тази част на света пролетта може да бъде прелестна, когато природата сияе отвсякъде, особено в България, с нейните огромни гори.

Макар и кратък, полетът ми се стори цяла вечност. Не знаех все още какво ме очаква. Защото царете в изгнание рядко се завръщат у дома, историята ни го е доказала. В нашето размирно време след падането на Берлинската стена не липсват примери на прокудени царе – аз самият съм срещал мнозина. Никой от тях не е напуснал страната си доброволно. Но ето че аз бях на път да преживея обратното – завръщане. Разбирах, че пътувам не само в пространството, но и във времето, към детството ми, към родителите ми, към къщата ни с дългите ѝ коридори и огромния парк, към времената на едно известно безгрижие.

В този майски ден на 1996 година житейските обстоятелства ми предлагаха възможност да се завърна на местата, където съм бил щастлив. Тъкмо затова съм вечно признателен на онези, които улесниха това пътуване, онези, които ме окуражаваха да направя крачката към корените си, мисля си най-вече за майка ми, царица Йоанна, Джованна на италиански, която вече не е между живите. До самото ми завръщане тя никога не изгуби надежда.

Първият шок, който почувствах, беше ударът на колесника в асфалта. Този допир със земята, която бях напуснал преди много време, ме развълнува дълбоко. За няколко мига пред мен прехвърчаха десетилетията, сякаш не бяха докоснали иначе пълноценния ми живот.

Ние сме незначителни. В крайна сметка какво остава от времето, което преследваме всеки ден? Все още нямам никаква представа. Трябва да призная пределите си на „човек“, макар опитът ми да е уникален. Седнала до мен, жена ми инстинктивно стисна ръката ми. Гледаше ме с разбиране. От сватбата ни през 1962 година тя винаги е споделяла и съпреживявала с цялото си същество и най-дребните сътресения в моя политически живот. Знаеше, че очаквах завръщането в България, без изобщо да се надявам, без дори да го признавам пред самия себе си. Това беше химера. Обстоятелствата дотолкова противоречаха на тази идея, че това ми се струваше невъзможно. Съветският блок изглеждаше като непревземаема крепост.

Най-сетне се завръщах в тази така обичана страна, последният спомен за която беше от есента на 1946 година, от деня на прогонването ни, когато бях принуден да напусна България. Вече половин век! Страна, чийто език неизменно говорех и чието споменаване не преставаше да събужда вълнение у мен. Майка ми, макар и италианка по рождение, задължаваше сестра ми Мария-Луиза и мен да общуваме на български, особено в годините непосредствено след заминаването ни, за да не го забравим. Това невинаги беше лесно, повярвайте ми, защото става дума за време, когато малко хора извън България говореха този език. Където и да съм ходил, било на работни пътувания или на семейни срещи, когато съм пътувал за удоволствие или за да посетя общностите на българските емигранти, никога не съм преставал да мисля за родната си земя. Една страна, която усещам дълбоко в себе си и към която съм така привързан, че сега съм решен да остана в нея на всяка цена, въпреки злонамерените мерзости, на които продължавам да съм жертва. Долнопробна политическа отмъстителност, която ме натъжава, особено след черните години на комунизма. Иска ми се да вярвам, че всички ние носим на плещите си товара на личното страдание; а онези, които като мен са били принудени да напуснат родината си, и на носталгията. Изгнаниците могат да ме разберат.

„Колкото до мен – пише нашият сънародник, философът Цветан Тодоров, – бих предпочел в този мрачен век да бъдат запомнени блестящите фигури на онези няколко личности с драматична съдба и безмилостна прозорливост, които продължиха – въпреки всичко – да вярват, че човекът заслужава да остане целта на човека.“ Аз мога единствено на свой ред да се присъединя към тези изпълнени с мъдрост и оптимизъм думи.

В есента на моя живот дойде времето да обърна поглед назад. Занимание, което дълго време отлагах, за да не създавам впечатлението, че искам да затворя една страница. Да пишеш за себе си поражда известна нервност. Не мога да се върна назад, нито да поправя нещо. Понякога имам чувството, че принадлежа на друга епоха, но не заради възрастта ми, а защото ми се наложи да порасна по-бързо от другите деца. Много рано бях лишен от безгрижието, което обвива детството в защитното си було. Принуден бях да съм сериозен, да изглеждам по определен начин, да приемам почти театралното изображение на една длъжност, която не ми оставяше свободата да изразявам истинската си личност. Но това е така и аз не се оплаквам. Пораснах въпреки всичко. Има и по-лошо, биха казали мнозина. Често мисля за баща ми, цар Борис ІІІ, който буквално се пожертва за страната си. Независимо дали в годините, когато работех, или в моментите, прекарани със семейството – уви, прекалено мимолетни! – съм обичал много децата, които израстват, без да си даваш сметка.

Да говориш за себе си винаги е трудно, а още повече когато възпитанието и обкръжението не предразполагат към това, както е в кралските семейства. Малцина от моите деди са писали спомени – не се е правело така. Не се е гледало с добро око на това да си излееш душата, особено публично. Never complain, never explain, би казала кралица Виктория. В много отношения аз несъзнателно останах верен на тази максима. Баща ми нямаше времето да помисли за подобно нещо, почина ненавършил петдесет години, сред ужасите на Втората световна война. Майка ми се отдаде истински на това занимание, но чак години по-късно и ние със сестра ми се развличахме с тези страници, написани през 1964 година и сякаш поръсени с розова вода. Тя беше неспособна да напише, а и да изрече, нещо зложелателно. Мама ми втълпи, че не съществуват лоши, мързеливи или непочтени българи. Тя ми обрисуваше една приказна страна, застинала в щастието и лудата любов, която бе изпитвала към баща ми. За нея България беше божествен мит, нещо като Обетована земя, в която тя бе упражнявала талантите си на владетелка. Никой не би могъл да оспори значимостта на нейната роля. Тя се е показала на висотата на своя дълг. Не искаше да съди никого. На това научи и нас. Беше съвсем друго време. И най-вече друго възпитание, което контрастира така силно с днешното воайорство, когато хората често се хранят с психологическото страдание на другите. Без обаче да им помагат или да облекчават болките им.

Що се отнася до дядо ми, цар Фердинанд І, основателя на нашата династия в България, и дума не е можело да става да излее преживяното на хартия. А неговите спомени биха били изключително интересни. Тази необикновена личност не е оставяла никого безразличен: или са го обожавали, или са го ненавиждали. Той е преминал през цялата последна четвърт на ХІХ век и през първата половина на ХХ век: умира през 1948 година в опустошената от войната Германия. Бил е внук на крал Луи-Филип по една линия, а по друга наследник на обширни владения в Австро-Унгарската империя. Възхваляван от майка си, принцеса Клементина Орлеанска, той е един от последните висши благородници в стара Европа. „Сбогом, стара Европо“, пеели постъпилите в Чуждестранния легион. Но не са останали никакви мемоари или спомени от негова страна. Неговият живот и личността му остават загадка в много отношения.

Свидетелство за това е и една забавна случка между него и инфантата Еулалия Бурбонска. Като младо момиче тя била много близка приятелка с Фердинанд и може би дори влюбена в него, и така до момента, в който публикува мемоарите си около 1930 година… Дядо ми намерил тази изповед за скандална и не се притеснил да ѝ го съобщи в телеграма, сега прословута в семейството: „Скъпа Еулалия, изразявам Ви най-дълбокото ни презрение. Фердинанд.“ На което инфантата му отговорила в същия тон: „Взаимно е. Еулалия.“ След това не се видели никога повече. Самата тя ми разказа тази пикантна история. Беше над деветдесетгодишна и тъкмо си беше счупила бедрената кост, когато ми каза, че „я чака тъжна старост…“. Тогава бяхме отишли да я видим в дома ѝ в Ирун, в испанска Баския, където тя живя до смъртта си през 1958 година. Съумяваше всеки ден да пътува до Франция и митничарите я познаваха добре. Сестра на Алфонсо ХІІ, тя обичаше да напомня на посетителите си, че е дъщеря на Изабела ІІ Испанска… Екстравагантна личност, чиито мемоари накараха всички да подскочат от липсата ѝ на дискретност.

Та, както казах, на писането на мемоари не се е гледало с добро око навремето.

Нека отбележим все пак редките изключения: кореспонденцията на кралица Виктория с министрите ѝ, с голямата ѝ дъщеря Виктория Фредерика или с моя роднина крал Луи-Филип, който от своя страна ни завеща своите спомени от времето на млад генерал на Френската революция; по-неотдавна принц Христофор Гръцки също написа своите мемоари. Да добавим и спомените на кралица Мария Румънска, които се превърнаха в класика в жанра. За нея казват, че е била бляскава и театрална личност. Тази английска принцеса е родена от Великата княгиня Мария Александровна Руска, сестрата на Александър ІІ. В края на 20-те години на ХХ век кралицата построява на брега на Черно море едно бижу на романтичната епоха, двореца в Балчик – наричан първоначално The Quiet Nest Palace. Наскоро отново ходих там в компанията на румънските ми братовчеди. Дворецът продължава да бъде посещаван заради впечатляващата му ботаническа градина.

Кралете на Италия, за жалост, не оставиха нищо подобно след себе си, несъмнено заради безкрайни съображения и лични резерви. За жалост, казвам отново, защото мисля, че техните свидетелства биха били безценни за по-доброто разбиране на новата история на Италия. И наистина мемоарите служат да хвърлят светлина върху едно минало, което познаваме зле и което почти никога не е описвано от гледната точка на вътрешен човек, в сърцевината на историята на кралските фамилии. Чичо Павел Югославски и крал Умберто Италиански например са ключови свидетели на своето време, действията и ролята им в което често са окарикатурявани. Защо? Защото се помни единствено версията на противниците им. Мемоарите щяха да им позволят да се обяснят, но мисля, че отново прекалената сдържаност и страхът да не злепоставят все още активни личности са ги възпрели да се върнат към своите действия. Защото всъщност голямата история се създава и от малката и когато тези два елемента се пресекат, достигаме до по-добро познаване, да не кажа и до самата истина. Но може ли да се говори за истина, когато става дума за историята?

При положение, че съм – независимо от мен самия – връзката с докомунистическото минало на България, аз на свой ред съм длъжен да предам и да споделя шестдесетгодишния си живот в политиката. Безброй пъти съм забелязвал, че хората често пишат по избирателен начин. Най-лесно е да се тръгне в търсене на сензационното. Оставим ли само историята на победителите, това не е достатъчно. В живота си съм виждал толкова пропаганда – нацистка, съветска и, разбира се, западна; намирам това за отвратително и жалко. Нямам никакъв интерес в това да си измислям. Освен това трябва да призная и че резервираният ми характер не ме подтиква към споделяне. Нищо не ми е по-трудно от това да изтъквам емоционалния си „аз“. Защото смятам, че сами сме никои, животът се състои от срещи и случайности. Хората не си дават сметка, че „късметът“ често им предлага отговори, които те търсят другаде. Но затова трябва да умееш да се отваряш към другия, да се научиш да слушаш, за да се изградиш, уважавайки онези, които те заобикалят. Аз се възприемам като „прагматичен реалист“ – формулировка, която ме описва доста точно. Опитах се да се приспособя възможно най-добре към житейските обстоятелства, за да не остана затворен единствено в света на рода ми. От доста години вече отлагам тази среща – срещата с писането.

Последните две десетилетия донесоха политически и технологически промени, които бяха немислими по времето на моята младост, като се започне със сриването на тоталитарната система и следователно с възможността за нов живот в България. Съвсем естествено е да сме смутени от скоростта на промяната. След края на Втората световна война човечеството извърши невероятни революции, към които трябва да се пригодим възможно най-добре. Други, още по-значими предизвикателства чакат бъдещите поколения. Все още не сме видели нищо от метаморфозата на модерния човек.

Макар да пиша за миналото, настоящето ме интересува не помалко. Идеята за носталгията не ме привлича особено. Продължавам да съм убеден, че животът трябва да бъде центърът на разсъжденията на нашите учени и на бъдещите политици. А тъй като съм християнин, вярвам в любовта към ближния. Пътищата, насочващи съществуването ни, остават неразгадаема загадка. Никога не трябва да го забравяме.

Моите деца, съпругата ми и приятели ме окуражаваха. Съдбата ми не е обикновена, цар съм по рождено право, след това бях избран за министър-председател на една страна, върнала се към демокрацията. Срещал съм много хора, трябваше да умея да избирам, а това не е толкова просто. Читателят ще ми прости. Не е лесно да се разкаже един дълъг и изпълнен с обрати живот. Не съм скучал нито ден още от детството ми, от парка във „Врана“ и бомбардировките, след това през годините в колежа, а после и през добре запълнения ми професионален живот. Може би тъкмо затова толкова ценя редките моменти на усамотение, които отсега нататък мога да си позволявам. Винаги съм имал нещо да правя – да се срещам със сънародници, да работя по проекти, за да изхранвам семейството си. Често ми се е случвало да мисля, че нямам избор, че животът ми в известен смисъл ми се изплъзва. Колко пъти съм си давал сметка като запален читател на историята до каква степен животът на един човек може да бъде манипулиран след смъртта му! С тази книга искам да избегна неприятния обичай за хората да съдят по приблизителни оценки или лъжливи слухове вместо по онова, което човек сам е написал или направил. Това е и възможност да предоставя на читателя сведения, които могат да помогнат за по-доброто разбиране на граничните времена, от които ми бе дадено да съм част. Не е лесно да бъдеш цар в изгнание, повярвайте ми. Питам се дали мога да кажа всичко, след като един живот има толкова различни страни. Аз не съм политик, не съм и детрониран благородник, нито прокуден руски емигрант от времето на революцията, нито дори принц с доходи, който управлява владенията си отдалече. Но не съм единствено и бизнесмен, който работи за големи консорциуми – аз съм по малко от всичко това. Аз съм царят, който остана суверен въпреки всичко, който се опитваше да бъде полезен на другите, на своята страна.

В този смисъл – и нека сънародниците ми ме извинят – настоящата книга е насочена и към международната публика и съдържа много подробности, които за нас са очевидни факти…

Сега ме изпълват съмнения. Кое е важно? Да размишлявам за изгнанието означава да размишлявам за живота. В часовете по философия във френския лицей в Мадрид изучавахме писмата на Декарт до Кристина Шведска. И ако хората обикновено си спомнят: „Мисля, следователно съществувам“, cogito ergo sum, аз винаги съм предпочитал неговото dubito ergo sum, „Съмнявам се, следователно съществувам“, с което се отъждествявам на драго сърце. Независимо от тази ми склонност никога не ме е спохождала мисълта да забравя България или да се примиря. Бях отдаден на страната си с цялата си личност и чрез насоката на действията си. България е родината на моя баща, на моя дядо и на чичо ми Кирил, разстрелян през 1945 година, страната на ранното ми детство, когато спомените се запечатват за цял живот.

Аз не съм сам. А още по-малко се чувствам така, когато си спомня как в щастливия ден на завръщането ми в София стотици хиляди мои сънародници излязоха по улиците, за да ме посрещнат.


 

Не помня нищо от Истанбул освен силуетите на кубета и минарета, които чезнеха в далечината. Със сестра ми останахме на палубата да се наслаждаваме на гледката. Същата вечер имаше новолуние.

Обемът на багажа ни беше ограничен. Мама бе пожелала да отнесе повече сувенири, които ѝ бяха скъпи, но властите ни казаха, че било сложно. Осведомиха ни, че останалата част от личните ни притежания, сред които имаше предмети, които тя беше донесла от Италия веднага след сватбата си, ще ни бъдат изпратени на новия ни адрес. Ставаше дума за картини, книги и семейни украшения. Разбира се, никога не ни изпратиха нищо. Казано ни беше, че ако ги искаме заради стойността им, комунистическото правителство би могло да ни обезщети, но ние не приехме това предложение. Преди да заминем, майка ми дари изключително много вещи и дрехи – сред които и колекцията ѝ от национални носии, изложена днес в музеите на София – и направи парични дарения на болниците в града.

Тя се беше сетила да накара да опаковат пълните комплекти от порцелановия ни сервиз, който щях да ползвам в Мадрид. Кухнята на двореца пък беше проявила инициативата да ни подготви два сандъка с тенджери, а също и с консерви и буркани конфитюр вместо със семейните ни картини… Те наистина бяха по-полезни, но при пристигането в Александрия, докато сваляха един от тях, кранът го изпусна и съдържанието му се разпиля на кея за радост на докерите, които се възползваха от инцидента.

При напускането ни превратаджийската пропаганда имà наглостта да пусне в международната преса информация, че сме получили не помалко от двадесет милиона долара за моето образование… Българската легация в Кайро с голямо удоволствие разпространи фалшивата новина. Това ни причини голяма вреда, защото всъщност не бяхме получили нищо. Изплатили ни бяха всичко на всичко по двеста долара на човек. Тогава впрочем за първи път видях американски банкноти. Напълно бях забравил легендата за несъществуващото обезщетение до 1959 година. Тогава в Ню Йорк, по време на едно интервю на живо по NBC, нашумелият журналист, който наскоро беше взел интервю с Фидел Кастро, повдигна в ефир – с известна ирония – този въпрос и ме свари неподготвен. Отговорих му, че твърдението не е вярно, защото: а) се съмнявах, че през 1946 година България е можела да разполага дори с два милиона в брой; б) ако бях приел тези пари, те щяха да са мръсни, защото са взети от народа, и в) с тези двадесет милиона щях да мога да купя режима и сега нямаше да имам удоволствието да отговарям на въпросите му… И това беше всичко. Посолството на Народна република България веднага протестира пред Държавния департамент, както и пред телевизионния канал – разбира се, без резултат.

 


 

На 8 юни, по време на предизборната кампания, в една своя реч използвах формулировка, заради която впоследствие си навлякох толкова упреци, че държа сега да обясня своята позиция. „След 800 дни вашият живот ще се подобри…“ С този силен образ исках да дам знак за нов импулс. Смятах, че моето избиране ще предизвика прилив от народна енергия. Майка ми, която идеализираше всичко, свързано с България, като се почне с образа на баща ми, ми втълпяваше мисълта, че ние, българите, сме най-работливите и най-честните. Този стереотип, разбира се, беше далече от реалността – това си беше чист шаблон, защото за половин век тоталитарната система бе унищожила всякаква индивидуална инициатива. А аз не бях осъзнал до каква степен…

Формулата за „800-те дни“ трябваше да бъде силна, за да подтикне икономическото развитие. Бях я заимствал от един икономически трактат, в който се казваше, че когато едно предприятие изпадне в затруднение, е необходима една година за вглеждане назад, след това една година за възстановяване, а после още стотина дни, за да се видят първите резултати. Излагайки този си подход, разбира се, не исках да кажа, че гледам на България като на частно предприятие! А тъкмо в това бях грубо и глупаво упрекван. Може би защото аз самият идвах от частния сектор и никога не съм имал работа с държавната администрация, се изразих по този начин.

Друг пример за добре стъкмена клевета: подиграваха ми се затова, че съм казал, че трябва да си сменим „чипа“, в смисъл, че трябва да настъпят дълбоки промени в нашия манталитет. Критикуван бях, че съм използвал образ от света на информатиката, който тогава не беше разбран, а десетина години по-късно той влезе в ежедневния език и днес служи да подчертае нуждата от промяна. И това е доказателство, че съм бил прав…

На по-повърхностно ниво бях обвиняван, че съм бил непоправим комарджия и че съм пропилял предполагаемото си богатство в игралните зали. Всъщност ми се е случило само три пъти в живота да вляза в казино. Първият път беше в Монако – тогава бях на 20 години; влязох в 10 часа сутринта с един адютант на принц Рение, за да видя какво представлява казино „Париж“. Вторият път беше в Насау, на Бахамските острови – бях поканен от собственика на казиното да разгледам новото му обзавеждане. И последният път се случи през 90-те години в един хотел в Маракеш, където бяхме поканени на коктейл. И в нито едно от тези казина не съм играл. Та аз изпитвам истински ужас от хазартните игри! Навярно някои са целели да ме очернят чрез тези намеци, тъй като София бе станала, противно на моите очаквания, регионална столица на хазарта. Опасявам се, че много от тези заведения имат и други, скрити дейности и че по този начин моите клеветници всъщност признаваха част от собствените си фантазии.

По-късно, през първите ми седмици като министър-председател, имах усещането, че се сблъсквам със стена – толкова различни бяха управленските механизми от представата, която имах за тях дотогава. Всеки път, когато предложех нов подход за действие, нова идея или просто реорганизация на службите, първата реакция неизбежно беше: „Това не е възможно!“ Удивен бях от липсата на инициатива, и то на всички административни равнища. Всички по навик приемаха нарежданията и ги изпълняваха, изпитвайки болезнен страх да поемат и най-малката отговорност. „Всички сме равни, но аз съм по-равен от теб“ – така се говореше при комунистите. И оттогава е останало едно дълбоко негативно изкривяване. Онзи, който се е издигнал, съсредоточава в себе си много озлобление. Йерархията обаче се зачита, защото тя всява страх. Когато възникне някакъв проблем, все още се казва: „Това зависи от горе!“, и не се поема никаква отговорност. А пък аз предпочитам да действам в дух на доверие, та всеки да може да даде най-доброто, на което е способен. Не мислех, че трябва лично аз да контролирам всичко, пък и не го желаех. В моята природа е залегнал принципът да уважавам труда на другите, след като съм им гласувал доверие. Не съм провеждал лов на вещици в правителствения екип на моя предшественик, дори задържах онези, чиято компетентност бе доказана – за което впрочем бях упрекван.

В името на истината сега мога да заявя, че за хиляда дни със своя екип успях да осъществя значителна част от нашите цели. Още си спомням упрека, който ми беше отправен от президента Петър Стоянов, че съм залъгвал страната с „илюзии и хубави обещания“. Казвам го, за да посоча каква беше обстановката, а не за да съдя или обвинявам някого; такива са в крайна сметка правилата на политическата игра. За мен все пак най-голямото предизвикателство беше да служа на републиката в качеството си на министър-председател. В известен смисъл съвременната история познава само един подобен случай – този на камбоджанския крал Сианук.

 
 

Холокостът през погледа на седмото изкуство

| от Дилян Ценов |

 Един милион дрехи, 45 000 чифта обувки и седем тона човешка коса – това заварват съветските войски, когато освобождават най-големия нацистки концентрационен лагер – Аушвиц-Биркенау. Това се случва на 27 януари 1945 г. Поне 1 милион души намират смъртта си там.

Общо 6 милиона убити евреи – това е равносметката за Холокоста, която става ясна едва след края на Втората световна война, когато се разбира за действията на нацистите през изминалите години.

Холокостът – геноцидът над различните, онези, които са родени на неправилното място в неправилното време. На 24 април Израел почита паметта на 6-те милиона еврей, цигани, комунисти, хомосексуални и други, които стават жертви на най-голямото зверство, което съвременната ни история познава.

Не е учудващо, че изкуството и до днес обръща поглед към тези събития, за да напомни за ужаса под една или друга форма. Нито е странно как киното успява да създаде шедьоври в тази посока. Невинаги е ясно каква е причината филмите, в чийто сюжет присъства Холокоста, да са толкова добри. Може би една от причините е в мащаба на самата трагедия – тя може  да накара човешката природа да пробие познатите граници.

Именно тези филми ни доближават до истината, която се е случила там – във всички онези „бани“, във всички онези места, „където отиваме да работим“…

Отричан или не, преувеличен (както някои противници го описват) или истински, този геноцид съществува. Съществува и то по начин, който никога няма да избледнее и да се забрави. И макар някои да казват, че темата е преекспонирана в света на киното, то Холокостът продължава да вълнува.

Има ли значение дали са засегнати шест милиона души или един единствен пианист, майка с две деца, момче с раирана пижама, или семейство с малко момче, което има рожден ден? Кое определя едно действие като недопустимо – мащабът или самата природа на действието? 

Може би денят  е подходящ да си припомним как Холокостът е представен в киното. Вижте едни от най-въздействащите заглавия по тази тема в галерията горе.

 
 

Съботна рецепта за еклери

| от chronicle.bg |

Ще ви прозвучи трудно… ще се изплашите… Но всъщност пареното тесто не се прави толкова трудно. Дори и да е без глутен. Както казва Роси – възможно е, а магията се намира в кухнята.

Всяка седмица Росица Гърджелийска ни предлага от своите рецепти за вкусотии, направени по нестандартен начин.

Роси работи във филмовата индустрия, но обича да готви и да пътува. Живее няколко години във Великобритания, преди да се завърне в България. Обича да посещава интересни места по света. В блога й www.primalyum.co.uk може да намерите рецепти за интересна и здравословна храна, както и истории за пътешествия.

Ето нейната рецепта за безглутенови еклери: 

Нужни продукти:

125 мл вода
125 мл пълномаслено мляко
110 гр масло
140 гр безглутеново брашно – комбинация картофено, тапиока и оризово
1 с.л. кафява захар
1/2 ч.л. сол
4-5 яйца
4 какаови зърна – обелени и счукани

Предложение за крем:

300 гр маскарпоне
1 с.л. кисело мляко
2/3 ч.ч. кафява захар
ликьор Амарето

Ще ви е нужен пош с голям кръгъл накрайник, за поставянето на крема  в еклерите.

еклери роси

Начин на приготвяне:

В средно голяма тенджера загрейте водата, млякото, маслото, захарта и солта и разбъркайте с дървена лъжица до пълно смесване.

Когато течността заври добре, наведнъж добавете брашното и започнете да бъркате много енергично до получаване на тесто, което да се отлепи от стените на тенджерата. Целия процес отнема секунди. След като се отдели от стените, продължете да бъркате още 20-30 секунди.

Прехвърлете тестото в купа и оставете да изстине леко, но трябва все пак да си остане доста топло.

Едно по едно започнете да добавяте четири яйца, като всяко яйце трябва да се поеме от тестото и то да стане еднородно, преди да се добави следващото. За първите две яйца може да използвате миксер, но след това продължете с дървена лъжица.

Тестото трябва да стане меко, но не течно и в никакъв случай твърдо. Може да ви се наложи да използвате част от петото яйце. Така че предварително си разбийте петото яйце и остатъка ще използвате за намазване на еклерите преди печене.

Прехвърлете тестото в пош с широк, кръгъл накрайник и се шприцоват топки с около 3 см диаметър върху хартия за печене или още по-добре – силиконова тавичка за печене.

Загладете повърхността с четка с остатъка от петото яйце, като действате внимателно, без натиск.
Поръсете със счуканите какаови зърна.

Пекат се на 200 градуса без вентилатор около 25 минути, в моята фурна стават за около 45 минути, като ги оставям вътре във фурната, след като съм я изключила, за да се изсушат още повече. Трябва да станат златисти като на снимките. Ако не са – продължете да ги печете.

Трябва напълно да изстинат върху решетка, преди да се напълнят с крем.

Разбийте маскарпонето с киселото мляко и малко по малко добавете захарта. Недейте да разбивате твърде дълго време, за да не се пресече.

Добавете ликьора, ванилия и каквито други аромати искате и внимателно разбъркайте с лъжица.

Напълнете еклерите със шприц. Внимание – пристрастяващи са!

 
 

#Bookclub: Непокорният Недим Гюрсел и „Мехмед Завоевателя“

| от Спонсорирано съдържание |

В интервю за „Пари Мач” от 2015 г. турският писател Недим Гюрсел заяви: „Ердоган не харесва карикатуристи”.

Известен застъпник на светската държава, заклеймяващ намесата на армията в политиката, сега той пристига в България по повод премиерата на „Мехмед Завоевателя” и е повече от любопитно как ще се произнесе за актуалната обстановка в родната си страна.

Но да започнем от книгата. „Мехмед Завоевателя” е виртуозно построен роман в романа, избуял от плодородното въображение на своя автор. Някои от сцените в него са така майсторски обрисувани, че блестят като самородни късове художествена проза от най-висока проба. Сюжетните линии са две.

Разказвачът Фатих Хазнедар се уединява в стара вила на брега на Босфора (точно срещу крепостта Боазкесен, построена от Мехмед II), за да напише исторически роман за превземането на Константинопол от Завоевателя, когато в живота му нахлува млада жена, жертва на преследванията след военния преврат през 1980 година. В паралелната сюжетна линия оживяват войнственият Султан, неговият антураж, придворните сановници, дервиши, евнуси, еничари, защитниците и разрушителите на великия град.

Романът възкресява епопеята по превземането на Константинопол от султан Мехмед II през май 1453 година, променило завинаги хода на европейската история. Битките са ожесточени, начинът, по който разказвачът ги пресъздава – смайващ. На страниците оживяват важни фигури от епохата – султан Мехмед ІІ, великият му везир Чандърлъ Халил паша, редица учени от епохата, духовни наставници, дервиши, философи; унгарецът Урбан, изработил най-мощния топ на своето време; защитниците на Константинопол като император Константин ХІ Палеолог, историка Георгий Сфрандзис, генуезеца Джовани Джустиниани, учения Теодор Каристин, германеца Йоханес Грант…

„Защо наистина, защо героите на този роман са били убити, преди да им дойде времето? Всеки човек в себе си носи смъртта, собствената си смърт. По-точно собствената си гибел. Носи я още преди да се е ​​родил, свит в корема на майка си, с огромна глава, със сбръчкано личице, с блеснали от любопитство, невиждащи нищо наоколо очета. Не след дълго той започва да се върти в своето топло убежище, в което живее, храни се и расте, после пожелава да се измъкне навън с малките си длани, с тъничките си като клонки ръчички, с кривите си крачета, да стигне до светлина, да се появи на света. Щастливото рождение е първата крачка към смъртта.”

Cover-Mehmed-Zavoevatelya

Гюрсел освежава подхода към темата за военните подвизи, като съчетава наситеното със събития повествование с отношението на днешния човек.

След дълга и кръвопролитна схватка между османци и византийци, Мехмед II завладява този митичен град, където от векове се кръстосват пътищата и където Азия и Европа, Изтокът и Западът, мюсюлмани и християни влизат в стълкновение. Авторът неслучайно избира за мото на книгата цитат от „По следите на изгубеното време“ на Пруст, защото разказвачът е разпънат на кръст между родилните мъки на творчеството и ласките на любимата жена, а изборът се оказва невъзможен…

Недим Гюрсел е добре известен в средите на френските литератори и интелектуалци и сред ценителите на съвременна европейска проза. Тук ще възкликнете: турски писател с такова влияние във Франция? Да, това е безспорен факт, и не само защото преподава турска литература в Сорбоната. Когато фактите говорят, даже и религиозните фанатици мълчат. (Или поне така ни се иска.) След преврата през 1980 г. Гюрсел емигрира във Франция, където живее и твори и досега. Автор е на 30 книги, в това число романи, новели, пътеписи и есета. Носител е на множество турски и международни литературни отличия. Една от любимите му теми е Истанбул, столица на две велики империи: Византийската и Османската.

На български език е излизала скандалната „Едно тъй дълго лято”, която е била забранена в Турция, заради съпротивата на писателя срещу тиранията на армията. Делото срещу него се води от военен съд и продължава няколко години. Подобна е съдбата на „Дъщерите на Аллах” – обвиняват Гюрсел в обида към религията, процесът трае една година. Обвиненията произтичат от опита на автора да очовечи образа на пророка Мохамед. По-важното е, че в резултат на скандала книгата е преведена на десетки езици.

През 2012 г. авторът гостува в България и му е присъдена наградата на Фондация „Балканика“.

В едно свое интервю тогава той казва: „Войните от миналия век са белязали и литературите на балканските държави. Затова писателите от тези територии днес трябва да се изразяват свободно и открито и преди всичко да избягват национализма, който продължава да прави поразии. Важно е как се интерпретира темата за завоевателя. Дълг на писателя е да покаже какво се случва в главата на победения.”

Недим Гюрсел обича да назовава нещата с истинските им имена. Счита за пагубна тенденцията идеологиите да се заместват с псевдодуховни течения.

За съжаление, религиите вървят ръка за ръка с религиозния фанатизъм, а там където се шири религиозен произвол, изкуството се задушава.

Срещата с Недим Гюрсел е на 26 април от 19:00 ч. в литературен клуб „Перото”. Вход свободен.

 
 

Chr хороскоп: Време за приключения и отстояване на позициите

| от Селена Астро |

Седмичен астрологичен обзор (от 24.04. до 30.04)

Седмицата започва с Луна преминаваща през знака Овен. Този транзит ще направи първите два дни от седмицата изключително подходящи за управление на хора и ресурси, спортни активности, авантюризъм или отстояване на позициите.

През периода най-комфортно ще се чувстват огнените знаци Овен, Стрелец и Лъв, както и хората с лични планети и асцендент в тези знаци. Те ще успеят да постигнат значителни личностни успехи и ще изпъкнат с уменията, външния си вид или интелекта си. Много е вероятно също така да срещнат хора, които да ги подкрепят и да им помогнат в начинанията.

Сряда и четвъртък Луната ще преминава през знака Телец, като в сряда в 16.00 часа настъпва новолуние в същия знак. Тогава движението на Луната съвпада с това на Слънцето. Събитието ще направи тези два дни неподходящи за стартиране на дейности, започване на финансови операции, сключване на сделки, въвеждане в ход на планове с цел бъдеща реализация, подписване на договори и купуване на важни неща.

Най-добре е да използваме периода за правене на равносметка и изготвяне на бъдещ план или стратегия, с които бихме могли да напреднем в избрана от нас посока.

Най-напрегнати ще бъдат тези два дни за неподвижните знаци Водолей, Скорпион, Лъв и Телец, както и за хората с лични планети или асцендент в тези знаци. При тях са възможни трудности и неразбирателства покрай заобикалящите, които не е изключено да ги обезверяват на моменти. Много е важно да избягват излишните разправии, понеже няма да са обективни и трудно ще стигат до компромис. Най-важното за тях е да се концентрират върху собствените задачи и да не гледат в чуждата паница.

Петък и събота Луната ще преминава през знака Близнаци и заради това й разположение е възможно да станем доста по-приказливи, общителни и любопитни.

Тези два дни ще бъдат подходящи за учене на нови неща, кратки пътувания, спортни занимания, провеждане на важни разговори, впускане във флиртове и любовни закачки.

Периодът ще бъде най-успешен за въздушните знаци Водолей, Везни и Близнаци, както и за хората с лични планети или асцендент в тези знаци. Голяма част от тях ще успеят да намерят своето място сред заобикалящата ги среда и ще осъществят отдавна жадуван професионален или личен напредък. Те ще отмятат задачите и ангажиментите си с лекота и ще жънат успехи, както на професионалното, така и на личното поприще.

В неделя Луната ще се намира в знака Рак, което ще направи последния ден от седмицата идеален за отделяне на време за семейството и домашните задължения, преподредба на дома и кулинарни експерименти.

Повечето от нас ще бъдат изключително интуитивни, грижовни и чувствителни към нуждите на другите.

Водните знаци Рак, Скорпион и Риби, както и хората с лични планети или асцендент в тези знаци ще се оставят да бъдат обгрижвани от другите или сами ще обгрижват някого.