„Една и съща нощ” на Христо Карастоянов спечели наградата „Хеликон“

| от |

Драматичният роман за убийствата на поета Гео Милев и анархиста Георги Шейтанов – „Една и съща нощ” от Христо Карастоянов, спечели ХІІІ награда за нова българска художествена проза „Хеликон“.

hristo

Победителят беше обявен на церемония в столичната книжарница „Хеликон-Витоша” на 11 декември.

Предишният носител на наградата Алек Попов връчи на Христо Карастоянов статуетката „Орлето на Хеликон”, изработена от скулптора писател Евгени Кузманов. Миналата година Попов получи своята награда от Карастоянов. Преди 2 години Карастоянов спечели с романа си „Името”.

„Една и съща нощ” беше избран от петчленно жури – Калин Донков (председател), Кристин Димитрова, Юри Лазаров, Андрей Захариев и Бойко Ламбовски, между 12 книги, които бяха номинирани на четири етапа през годината. Мотивите за избора на победителя са:

„За пищното, достоверно и задъхано описание на едно смутно и жестоко време, в което са живели, писали и са умирали поетите; за творческата дързост да прелиташ от тогава към днес; за извървяната през годините писателска смелост да извадиш от незаслужена забрава имената и съдбите им, да изрисуваш с думи образите им и да ги изправиш пред сведения поглед на днешните гузни съвести”.

Председателят на журито Калин Донков заяви в словото си, че ХІІІ награда „Хеликон” се дава в една добра година за българската проза. „Журито прочете стотина книги от различни белетристични жанрове, представени от най-добрите издателства. Правят впечатление многото нови имена и продължаващото настъпление на българския разказ. Това присъствие е гаранция за развитието на българската литература”, каза Донков.

Алек Попов сподели:

„Първите откъси от тази книга чух на фестивала „Четящият човек” през лятото на 2013 г. Това, което е направил Христо, е забележително. Той подхожда към тези сложни времена, все още будещи страшно много страсти, по един свободен начин. Смятам, че най-интересните книги, които в бъдеще ще се появят, са именно свързани с този толкова оспорван исторически период на ХХ век – безспорно кървав, който продължава да разделя нашата нация. Литературата е единственият начин да се мине през него и да бъде разбран, без грозни страсти да минем през това болезнено минало и да го преодолеем”.

Победителят Карастоянов беше кратък:

„Вече ми е ясна формулата – да случиш на издател, който да ти повярва, да случиш на редактор, който да разбере и да не ти прости нищо, евентуално да ти съчини заглавие, и най-сетне – да случиш на книжар, който да доведе този продукт до онзи, за когото е предназначен”. Той поиска обещание от книжарници „Хеликон” , че ще съществуват дълго и когато малките му внуци пораснат, ще учат и тях на ум и разум. „За мен наградата “Хеликон“е изключително важно нещо. Това е уникална сама по себе си награда, защото се дава за книга, забелязана по рафтовете на книжарницата”, каза още победителят.

Анкета сред читателите на lira.bg постави Карастоянов на трето място. На първо беше Иво Сиромахов с „Моя таен любовен живот”, а на второ – Недялко Славов с „Портрет на поета като млад”.

За първи път беше връчена и почетна награда от името на книжарите от веригата „Хеликон”. Тя беше присъдена посмъртно на писателя Георги Божинов за романа му „Калуня-каля” – заради ненадминатата красота на езика и забележителното художествено изображение на героите. Тази първа награда на романа отбелязва 90 години от рождението и 10 години от кончината на писателя.

По традиция министърът на културата Вежди Рашидов изпрати поздравителен адрес, който акцентира върху значимостта и мястото на наградата „Хеликон” за българския културен живот.

„Литературната награда Хеликон си заслужи името на една от най-авторитетните и престижни в България. Имената на номинираните и наградените са сред най-стойностните в българската литература. Хубавото е, че с редом с популярни български автори се стреми да налага млади писатели, които пробиват на литературното поприще. Добре е, че им се дава шанс да се съизмерят чрез книгите си и да достигнат до повече читатели. А българският читател има нужда от добра българска литература. Наградата „Хеликон” му показва пътя към нея. Пожелавам на книжарниците „Хеликон” да продължават все така, защото тази кауза е благородна”, написа министърът.

Събитието беше озвучено от етно рок група „Гологан”.

edna i sushta nosht

СЮЖЕТЪТ

Романът проследява трагичното приятелство на талантливия поет експресионист и издател на списанията „Везни” и „Пламък” – Гео Милев, и известния ямболски анархист Георги Шейтанов. През 20-те години на ХХ век съдбите им се преплитат, за да завършат в една и съща нощ. Като в древногръцка трагедия и двамата са убити по едно и също време в една майска нощ на 1925 г., след като са попаднали в зловещите арести на Дирекцията на полицията заедно със стотици други жертви на погромите след кървавия атентат в църквата „Света Неделя”.
В книгата Гео Милев и неговият спомоществовател Шейтанов, който финансира издаването на списание „Пламък”, са ярки, живи, релефни образи, а изключителната точност на разказвача постига кинематографичен ефект.

 

 
 

Дженифър Лорънс си има ново гадже – интернет не одобрява

| от chronicle.bg |

Дженифър Лорънс си има ново гадже и хората не пропуснаха да го нагрубят за външният му вид и най-вече заради годините му. 26-годишната актриса излиза с режисьора Дарън Аронофски („Реквием за една мечта“, „Черният лебед“, „Пи“). Той е на 47 години.

Носеха се слухове, че двамата са заедно, което накара публиката да се разбунтува, но сега когато връзката им се потвърди, интернет направо полудя.

Съмнения за отношенията им са започнали на сета на „Майка“, където работят заедно. Подозренията се циментират след като били забелязани в Ню Йорк да споделят една и съща близалка.

 

 

 

Хейтът по адрес на двойката е непростим и отвратителен. В Туитър бяха публикувани техни снимки с коментари, които критикуват Дженифър за избора й.

Явно хората често забравят, че не е тяхна работа кой с кого излиза.

 

„Ию! Дженифър Лорънс и Дарън Аронофски. Июююююю, какво по дяволите е това, Джен“    

 

„Знам, че не трябва да съдим за книгата по корицата, но Дженифър Лорънс излизаше с това, а сега излиза с онова.“

 

„Медиите: Дженифър Лорънс и Дарън Ароновски излизат!

Аз: ХАХА, не.

Медиите: Ето снимки в ресторант

Аз: …

Дженифър и Дарън споделят близалка

Аз (Текст от снимката): Майната му. Приключих. Приключих тотално.“

 
 

Samsung Galaxy S8 за селфи маниаци

| от chronicle.bg |

Вероятно знаете, особено ако сте селфи маниаци, че Samsung A серия има подобрена предна камера, а сега слуховете твърдят, че Samsung планира да продължи да подобрява селфи камерата в някои свои модели.

Следващата голяма премиера, която предстои на компанията, е на флагмана Galaxy S8 и се говори, че предната камера ще има по-добър автофокус и модул за разпознаване на зениците.

Samsung ще аутсорсне дейността по подобряване на предната камера, възлагайки изработката й на външна компания, чието име все още не е известно.

 
 

Bookclub: Ин и Ян по пернишки

| от Мила Ламбовска |

Каква е вероятността да срещнеш любовта в град като Перник? В нетрадиционния роман „Моно“ на Антония Атанасова ще откриете отговор на този въпрос. Според творбата с експериментаторски дух и поетични нюанси, това може да се случи на по-малко от 1 човек сред всички жители на миньорския град.

„Моно“ е приказна творба със социален привкус, в който героинята среща хора, които я водят към собственото й „лекуване“.  Антония Атанасова се е отклонила от праведния път на литературата в дебютния си роман, за да разкаже как човек продължава живота си след края на едно обичане и колко важни за това са спомените и детството.

Отзив за книгата за Chronicle.bg написа поетесата Мила Ламбовска.

Двете ми души – черната и бялата – прочетоха тази книга.

Това е роман, който четох като поетичен том, по-близък до Рембо, отколкото до… Сен-Джон Перс. Или обратното. Може би е най-близък до Блез Сандрар („Проза за Транссибирския експрес и за малката французойка Жана“).

Защо си мислех за френските поети, докато четях „Моно“? Заради клишето, че французите разбират от любов, но и заради сюрреалистичната атмосфера на съзнанието, което движи „експреса“ на историята.

Четох този роман без прекъсване, но не на един дъх. Не търсех разбиране. Имах съпротива да схвана тази история, да видя фабулата зад думите. Стори ми се, че ще я нараня с проницателност и анализ.

Чувствах я. Унасях се. Доставях си удоволствие да наблюдавам подреждането на думите.  Поезията.

Представях си авторката и изглаждането/изграждането, както и реализацията на концепцията.

Изпитах нежност към това интелектуално усилие, но и уважение към композирането на романтична, ала и безмилостна история за любовта, за остатъка, който сме след нея.

Грижата, проявена към мен като читател – да търся, да изследвам, да ровя, да препускам, да се надбягвам с бързотечащата емоционална еманация на сюблимираната настървена жажда за любов. Трогваше ме тази грижа. Тя хранеше двете ми души – черната и бялата –  и даваше мигач на отбивката за Перник по Е79.

„Статистически е изследвано и доказано, че шансовете да срещнеш своята половинка (soulmate) е 0.53 на 100. Доста обнадеждаващо.

По-малко от един човек. Както казват в Перник „Е, нема що“.

И когато си срещнал някого, когото „евентуално“ можеш да обичаш, се оказваш захвърлен в зимата. Превръщаш се в ревностен съставител на списъци какво се прави след раздялата, луташ се сред лабиринт от възможни стратегии за оцеляване, защото се чувстваш като „малко насекомо“, на което са причинили зло. Тези колекции са саркофази на невъзможната любов, където самопогребването е спасение.

В сърцето на поезията съм от първия до последния ред.

И съм въвлечена.

Ако книгата на Антония Атанасова беше сезон, бих избрала лятото – като жар, готова за нестинарите. Нужна е готова душа. Всяка душа е подходяща, но трябва да е готова, да е в транс, да познава мистерията.

Ако беше музика, бих избрала Хендел. По-точно „Музиката на водата“, Сюита №1, дирижирана от Херберт фон Караян. Това е музика, която Хендел създава по поръчка на Джордж I, за концерта по река Темза. Кралска прищявка за голям оркестър.

Асоциацията е произволна. Водата символизира несъзнаваното. Оркестрация на несъзнаваното, поръчана от болката.

Ангелите в тази книга слушат друга музика, например Second Love – Pain Of Salvation.

„Музиката те държи за ръка, скомлъчеш* и мъката бавно отпуска захвата си.“

Болката от всяка раздяла е болест, която не се лекува, макар че всички оздравяваме.

Това е моят утешителен парадокс, който подарявам на читателите, които ще се потопят в дълбините на романа (като роман, а не поетичен том) и може би ще недоволстват от финалните варианти – 3 на брой.

Умният читател ще прочете всеки край като край.

В заключение ще кажа, че обичам този миг на ирационално изригване с положителен или отрицателен знак в мига на срещата – с човек, животно, предмет, място, книга… Това безрасъдно мигновение, когато с кралска категоричност казваш да или не, и избираш или не любовта.

С „Моно“ на Антония Атанасова ми се случи за пореден път. Прочетох първото изречение и знаех – харесвам я тази книга и искам още.

И като читател, и като редактор на литературни текстове съм разбрала, че първото изречение е ключово. С него авторът взема – или не – верния тон. Както музикантите си настройват инструмента, а певците гласа. С времето се научаваме да разбираме кога авторът е взел верния тон. Когато това се случи, ние го следваме и придружаваме до края. Ако това не се случи, няма романс, любовта не идва, не и този път.

„Когато видях теб за първи път, погледнах себе си за последен.“

Тук избрах да чета този роман като поезия. И се съгласих, че тази любов е необикновена.

И едно напомняне ще си позволя – „моно“  е първа част от сложни думи, които означават един, сам, но и единен. Дали е случайно това, че двете ми души – черната и бялата – четоха този роман? Дали раздялата наистина ни разделя един от друг в привидно различие, но нещо по-голямо не ни свързва? Знакът ин и ян представя единство, в което всяка съставка съдържа и частица от другата. Всеки от нас след раздялата съдържа потенциално другия, и макар че приемаме това за край, имаме начало на процес, който се стреми да постигне хармония между полярностите – безпределната празнота, – където безкрайността и нищото са тъждествени.

Дали се опитвам да докажа, че „Моно“ означава любов след любовта?

Антония Атанасова, „Моно“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2016. Цена: 10 лева. 

*Скомлъча (диал.) – плача тихо, при болка, безсилие, като дете, като кученце (е пояснил редакторът на книгата).

 

 
 

Брит Марлинг: Странното дете на Холивуд

| от |

Брит Марлинг е сценарист, режисьор, актриса и продуцент. Тя е странна, ръбата и доста различна от хората, които обичайно обитават привилигированата прослойка на един от най-богатите и известните райони в топлия Ел Ей.

Тя е неконвенционално изглеждаща. Има големи очи, рошава руса коса и крив нос. Тя не е холивудска красавица и същевременно е толкова запомняема, че видите ли странното й лице и разпиляната й руса коса на екран, трудно ги забравяте.

Доскоро позната на отбрана част от публиката на така нареченото фестивално кино, от края на 2016-а Брит успя да се намести по удобен начин и на по-комерсиалния пазар, след излизането на сериала на Netflix – The OA.

Покрай моменталния успех на Stranger Things, The OA някак остана в периферията на добрата телевизия, каквато всъщност той е. Освен сценарист и продуцент Брит Марлинг играе и главната роля в този свръхестествен трилър за незрящо момиче, което се завръща след изчезване от 7 години, с възстановено зрение и странна история зад гърба си, достойна за ушите само на 5 аутсайдера (побойник, бъдещо юпи-наркоман, дебела учителка, трансексуален младеж и дребно отритнато момче).

The OA беше подновен за втори сезон почти веднага след излизането си и е едно от вълнуващите, нови, доста различни и свръхинтересни неща, които може да видите по телевизията през тази година.

Брит Марлинг от друга страна пише и продуцира сериала, като на режисьорското място стои нейният приятел и партньор в правенето на кино – Зал Батманглидж.

След като завършва икономика в Джорджтаун, Брит отказва оферта за работа в офис, за да стане артист. Заминава за Холивуд и в продължение на 6 години работи всякакви неща във филмовата индустрия. В крайна сметка се изкачва до категорията „актриса“, но ролите които най-често й се предлагат за „на пищящи блондинки във филми на ужасите“, както казва самата тя. Затова Брит решава, че ще си напише роля, в която иска да се види и би участвала без да остане незабележима или с размазан писък на лицето, като от картината на Мунк, докато някой я коли в кадър.

Така, през 2011-а, след два филма – политическа история и късометражна sci-fi психария, се появява най-известното заглавие във филмографията на Марлинг – „Втората земя“.

„Втората земя“ е великолепен, фестивален, апокалиптичен филм за живота и изборите, които правим. Историята проследява появата на огледална Земя, която идва до нашата планета, и на която живеят същите нас, но направили всички онези избори, които ние не сме. Можеш да отидеш до другата Земя и да видиш другото си аз, ако пожелаеш разбира се. Марлинг е сценарист на проекта, режисьорът Майк Кахил прави дебюта си с него зад камера и разбира се, Брит играе двете главни роли – на аз и другото ми аз.

Докато работи по „Втората земя“ Марлинг пише и отново участва в друг свой независим проект, този път под режисурата на Зал Батманглидж. Филмът е Sound of My Voice и заедно с „Втората земя“ прави дебют на фестивала Сънданс. Sound of My Voice остава някак на заден план, но за сметка на това „Втората земя“ е номиниран за три награди и печели Alfred P. Sloan Feature Film Prize на Сънданс за Майк Кахил.

Оттам нататък кариерата на Брит някак поема свой собствен път. Тя пише, продуцира и играе във всичките си филми. Може да сте я гледали в „Изтокът“, където си партнира с Александър Скарсгард и Елън Пейдж. Покрай тяхната така наречена „афера“, която се раздуха по време на снимките на филма, Брит остава някак настрана. Тя обаче играе една от главните роли и е сценарист и продуцент на проекта. Междувременно се появява във филма на Робърт Редфорд The Company You Keep с Шая Лебьоф, „Арбитраж“ с Ричард Гиър и Тим Рот и I Origins – вторият режисьорски проект на Майк Кахил.

Някъде там започва и работа й по сценария на The OA, докато паралелно снима британската драма Babylon, която е мини-сериал. Веднага след финала му The OA взима цялото й внимание и тя довършва внимателно осемте епизода на първи сезон.

Днес Брит Марлинг може да каже, че е една неконвенционална звезда в една иначе стандартна индустрия. Тя е различна в свят, който иначе предпочита еднаквости. А ние пък предпочитаме нея.

В галерията горе може да видите част от ролите й, а после спокойно си пуснете The OA. Няма да съжалявате и за двете.