Джордън Белфърд, автор на „Вълка от Уолстрийт”: Бях станал абсолютно безчувствен кое е добро и кое зло

| от |

Screenshot_1

Филмът „Вълкът от Уолстрийт“ , режисиран от Мартин Скорсезе, излезе по кината в края на 2013 г. Той е базиран на едноименните мемоари на Джордън Белфърд – мотивационен говорител и бивш борсов агент. Лентата наскоро спечели два „Златни глобуса”, включително за най-добър филм и най-добра главна мъжка роля на Леонардо ди Каприо. Вече има и пет номинации за „Оскар” и четири за наградите „Бафта”. На българския книжен пазар излезе и ново издание на „Вълка от Уолстрийт”.

Предлагаме ви разговора и коментарите на шотландския писател Том Ленърд със скандалния Белфърт, предоставен на lira.bg от издателство „Intense”.

През 2003 г. Джордан Белфърт се признава за виновен в пране на пари и измама с ценни книжа. Осъждат го на четири години затвор, както и да възстанови на инвеститорите $119 милиона. Преди тази грандиозна разплата, шефът на „Стратън Оукмънт” не е нищо по-малко от „краля на хълма” – детето-чудо на Уолстрийт, станало милионер на 26 години. Нахаканият младеж се прочува и с безкрайното си купонясване и успехи сред жените. Летящ по цялото земно кълбо наркоман, разбил частния си самолет „Гълфстрийм” и навъртял хотелска сметка за $700 000. 
„Вълка от Уолстрийт” описва възхода и падението на предприемчивия американски мошеник, успял някак си да оцелее, че и да ни разкаже всичко от първо лице.
Яхти, самолети, жени, дрога – така, както борсовият агент Джордан Белфърт притежава всичко това, така и изведнъж го губи.

183133_b1

На 31-годишна възраст мултимилионерът борсов агент се забива с хеликоптера си в моравата зад дома си при опит да го приземи с едно отворено око, тъй като е толкова надрусан, че всичко му се вижда двойно. После потапя 52-метровата си моторна яхта в комплект с  хидроплана и хеликоптера ѝ, след като е пренебрегнал съветите на капитана и му е заповядал да отплава право в средиземноморска буря. А в самата борсова зала организира за забава на своите подчинени брокери надхвърляния на джудже.

В останалото време, когато не е съвсем изперколясал от дрогата или не се възползва от „секретарските” услуги на някоя проститутка в президентските апартаменти на висококласни хотели, човекът с прякора „Вълка от Уолфстрийт” ръководи фирма, успяла да завлече своите капиталовложители с фалшиви акции за $200 000, вследствие на което попада зад решетките заедно с основните си съдружници.

„Бях страшно печен младеж и страхотен търговец, обзет от манията да забогатея – признава сега той. – Това бяха дарби, дадени ми от Бога. Който освен това ме беше дарил и с някои недостатъци в смисъл, че бях емоционално незрял, несигурен и все търсех моменталното задоволяване.
За ролеви модели си бях избрал Гордън Геко – героят на Майкъл Дъглас във филма „Уолстрийт” – и героят на Ричард Гиър от „Хубава жена” – мъже, които си падат по-най класното: президентски апартаменти, ферарита, плажни вили, разкошни блондинки, скъпи вина, аукциони на произведения на изкуствата, яхти – изобщо, каймака на богаташите от Уолстрийт.”

Само че Белфърт не спира дотам. Нямам спомен героят на Ричард Гиър да е заспивал сред купчина кокаин, достатъчно голяма, че да му служи за възглавница, нито користолюбивият мистър Геко да въвлича по някое време сладкото възрастно лелче на жена си във валутна контрабанда.

А Белфърт и това успява да направи. Още с първия си бонус от Уолстрийт се сдобива с бяло ферари, понеже бил видял Дон Джонсън да кара такъв звяр в телевизионния сериал „Маями Вайс” и чул, че същият по някое време натрупал $700 000-ва хотелска сметка.

Вече 45-годишен и – според собствените му твърдения – напълно превъзпитал се и каещ се за миналото си човек, Белфърд днес обитава скромна тристайна къща на Манхатън Бийч – относително нескъп район на Лос Анджелис. Разправя, че от злощастното му минало не му било останало нищо, освен златния часовник „Булгари” за $9000 на китката му и рисунката в спалнята му на някогашната му яхта, която преди това била притежание на Коко Шанел. Петдесет на сто от припечеленото в наше време се разпределя между измамените навреме от него вложители. През последните пет години им е върнал $14 милиона от $110-те милиона, които им дължи.

Развел се е с Надин – бившето рекламно „лице” на известна марка бира – но си остават добри приятели и тя живее наблизо. Грижат се и двамата за двете си деца и Белфърт се изявява, според собствените му описания, като олицетворение на любящ баща, който не пропуска нито една тренировка на децата си по футбол.

Цялата му скромно обзаведена къща е осеяна с негови снимки с децата. Върху голямата празна масичка за кафе вместо някогашното огледало за редене на кокаинови магистрали сега лежи дивиди с детския филм „Дяволчетата” („The Goonies”) и порцеланови фигурки на Наполеон и Жозефина – подарък му от Надин и задявка с дребния му ръст – метър и седемдесет – който, според нея, бил причината за наполеоновия му комплекс. Макар той да отрича да има такъв.

Друг на негово място би се двоумил дали да разръчква миналото, но не и той: зарекъл се някога да завладее „Уолстрийт”, Белфърт днес е не по-малко решен да се наложи като писател. И сигурно има основания, след като нищо нескриващото повествование за възхода и падението му беше грабнато моментално от Холивуд.

„От ди Каприо се иска само да се надруса, да залита като някой малоумник и да му текат лигите”  – коментира със смях Белфърт.

И не е далеч от истината. След като погълне всичките откровения на 519-те страници на „Вълка от Уолстрийт”, читателят вероятно ще се съгласи с бившия мениджър от „Л.Ф. Ротшилд”, който още в самото начало на книгата предупреждава намахания Белфърт, че е „по-низш и от блатна тичинка”.

Започнал като многословен разносвач на месо в нюйоркския квартал Куинс, Белфърт – дете на счетоводители – се озовава във възможно най-благоприятната позиция да натрупа състояние от бума на уолстрийтската борса през 1990-те години. В търгуващата със съмнителни акции негова фирма „Стратън Оукмънт” – базирана не на самата „Уолстрийт”, а в предградието Лейк Съксес на Лонг Айлънд – хиляда жадни за успех млади брокери – много от тях току що завършили гимназиалното си образование –  получават наготово съставения от Белфърт сценарий за телефонен разговор, с който да привличат потенциални клиенти.
Девизът на Белфърт: „Затваряш телефона чак след като клиентът или е купил акции, или е предал Богу дух.” Куп негови клиенти сигурно съжаляват, че не са избрали втората възможност, след като се разбрало каква шашма въртят в „Стратън”.

Брокерите на фирмата започват да продават масово нечии акции, докато цената им се качи заради така създаденото голямо търсене, докато в един момент Белфърт и партньорите му не тръшват пак така масово на масата за продан притежаваните от самите тях акции, след което цената им колабира, а загубата се поема от изненаданите клиенти на „Стратън”.

Днес Белфърт твърди, че и бизнесът му, и семейният му живот са дерайлирали, тъй като той не преставал да се пробва докъде може да стигне безнаказано. „Бях станал абсолютно безчувствен към това, кое е добро и кое зло,” признава той.

„При първите ми пет или десет хиляди долара незаконна печалба страшно се притесних. След време обаче взех да получавам милиони долари, но вече всичко ми се струваше в рамките на нормалното. „Ами че то всички на Уолстрийт така правят,” виках си.”

През 1991 г. списание Forbes описва Белфърт като „извратен вариант на Робин Худ, който граби от богатите и оставя всичко за себе си и своята весела дружина брокери.” В действителност обаче много от клиентите му хич не са били богати и направо са се разорили.

Годишната печалба на Белфърт е от порядъка на петдесет милиона долара, като в един отделен случай успял да се сдобие с $12 милиона само за три минути. Мафията е дотолкова впечатлена от методите му, че започва да праща в „Стратън” свои хора „на стаж”.

Белфърт се изявява и като новатор в областта на тийм-билдинга, воден от мисълта, че ентусиазмът на служителите му може само да има полза, ако им се разреши да правят секс помежду си по всяко време и навсякъде – дори и под бюрата. А за следобедните кафе-паузи им осигурява и отряд проститутки в служебния паркинг. Една от младшите служителки пък се съгласява да ѝ обръснат публично главата насред търговската зала срещу $5000 долара, с които да си сложи силиконов бюст.

А да не говорим за дрогата. Повечето стратънци се тъпчат с кокаин. Личните предпочитания на Белфърт са към куалудите – успокоително, което може да за закупи с рецепта, но е толкова мощно, че в много страни е забранено.

И когато в един случай „куалудчетата” му свършват, настаненият в апартамент за девет хиляди долара на нощ в лондонския хотел „Дорчестър” Белфърт събужда в четири сутринта нюйоркската си асистентка, за да му пратела по спешност нова партида хапове по следващия свръхзвуков „Конкорд” по линията Ню Йорк-Лондон.

Човек остава с чувството, че Белфърт и съпругата му през цялото време не престават да се псуват един друг. Всеки път, когато го търси по телефона, на нея ѝ се казва, че е служебно зает; ако я свържат със стаята му, редовно го заварва с проститутка в леглото – дотам, че понякога и на самия него му става неудобно.

Това обаче не им пречи в един момент да се любят върху „матрак” от $3 милиона в пачки от по $10 000. Но след като той я изритва надолу по стълбите пред очите на дъщеричката им, после мята малката на предната седалка на колата без да ѝ сложи предпазния колан и така, както е надрусан до уши, се набива във вратата на гаража, Надин успява да го изпрати в център за лечение на наркомани. След което го напуска.

Той обаче вече си има други ядове. Заради системното мамене на клиенти, изхвърлят „Стратън” от Националната асоциация на търговците с ценни книжа и заповядат фирмата да бъде ликвидирана. Дотогава Белфърт и съдружниците му все се хвалят, че са обвързани по силата на нещо като омерта – мафиотския закон за мълчание. Но след намесата на федералното бюро за разследване, младите му борсови агенти се оказват доста приказливи.

Самият Белфърт се съгласява да свидетелства против колегите си и след като се признава през 1999 г. за виновен в пране на пари и борсови измами, е осъден през 2004 г. на четири години затвор, от които излежава само 22 месеца.  Колкото и да е странно, в книгата му е отделено съвсем малко място на решението му да предаде своите приятели: Белфърт просто отбелязва, че така постъпвали 90 на сто от замесените в подобни престъпления и че в противен случай, ако се стигнело до съдебно гледане, е можел да получи и 30-годишна присъда.

Престоят му в затвора се оказва полезен. Подтикван от съзатворниците си да опише живота си в книга, Белфърт получава окончателно вдъхновение, след като открива в затворническата библиотека екземпляр от „Кладата на суетите” – сатирата на Том Улф за едно уолстрийтстко юпи – „Господарят на вселената” – чието „детско усещане, че всичко това ни се полага” е не по-малко от собственото му.

Ако се абстрахираме от финансовите престъпления, сагата на Белфърт се възприема най-вече като предупреждение, какво очаква незрелия млад човек, ако изведнъж забогатее прекомерно – каквито отзвуци чуваме и от поведението на ред футболисти, играещи в английската „Премиер Лига”.

С тази принципна разлика, че при финансите възниква и допълнителният проблем за начина, по който са изкарани парите, отбелязва Белфърт. „Трупаш си парите, но те не са обвързани с нищо. Просто печелиш от покупко-продажбата на чужда находчивост.”

Около такива пари съществува определена „празнота”, добавя той. Оттам и стремежът на банкерите и борсовите посредници да запълват тази празнота с материални блага, а когато и те се окажат недостатъчни – и с дрога. Белфърт твърди, че сериозното дрогиране е „ежедневие” на „Уолстрийт”.

„Привързаността към куалудите е масова сред мениджърите на хедж-фондовете. Защото работата пак опира до лудите пари. Най-успешните деятели на Уолстрийт не са заплашени да останат без работа само заради наркоманията си – стига да не престават да печелят пари.” Белфърт отдава до голяма степен на собствената си наркомания буйното си домашно поведение, но след това допълва: „За жалост, не мога да оправдая по същия начин и финансовите си машинации. Те се дължаха единствено на това, че си бях един печен мошеник. А рационални обяснения за това много трудно се намират.”

Мнозина рекламират книгата като акт на изкупление. И ако не обърне внимание на онзи абзац в пролога, в който Белфърт обявява, че пише „ и ви я разказвам с онзи глас, който кънтеше тогава в главата ми”, читателят може и да си помисли, че той все още е и леко доволен от миналата си дейност.

Много критици наистина са задавали въпроса дали той не продължава донякъде да изпитва радост от своята поквареност, макар Белфърт да настоява, че „презира” своето някогашно аз. Но как се е чувствал, докато е описвал всичко това? „Ами, понякога се смеех, друг път плачех. А на моменти само клатех глава и се чудех как съм могъл да бъда такъв шибан идиот.”

В момента Белфърт работи върху едно сатирично произведение, осмиващо катастрофата с рисковото кредитиране. В рамките на проучванията, които извършва, поддържа връзка със свой високопоставен човек в „Голдмън Сакс”, от когото се осведомява как търговците „гарантират тези заеми и как „натруфват” долнокачествените си оферти така, че купуващият да ги възприеме като надеждни.” Май няма кой знае каква разлика от онова, което е ставало и в „Стратън”.

Кризата в рисковото кредитиране е бреме за цялата американска икономика, но за това, доколко този пазар е бил регулиран, е достатъчно да се спомене фактът, че право да търгува с риск получава дори и Белфърт, независимо че вече се е признал за виновен в борсови измами и пране на пари.

При това той не е изключение. „Търговци на рискови кредити станаха всички, които навремето бяха изхвърлени от търговията с ценни книжа,” обяснява Белфърт, а тонът му подсказва, че и на самия него му е трудно да повярва. „Търговията с рискови кредити е отворена за всеки – включително и за мен.”

След всичката дрога и лудост – една заключителна отрезвяваща мисъл от господин Вълка.

 
 

Ще пращаме пари през Facebook

| от chronicle.bg |

Компанията за трансфер на пари TransferWise ще пусне нова услуга, която позволява потребителите на Facebook да изпращат пари през Messenger.

Лондонският стартъп заяви, че програмата вече е готова и че тя ще позволи по-лесна комуникация с бизнеса, както и по-лесно пазаруване.

За сега услугата работи в САЩ, Великобритания, Канада, Австралия и Европа. Facebook има такава опция, но тя работи само в САЩ. TransferWise ще разшири тази възможност за цялото земно кълбо.

Социалната мрежа „отвори“ Messenger за външни програмисти, които да правят т. нар. чатботове (каквато е и въпросната услуга) с идеята да достигне до още повече хора по света. С напредъка на изкуствения интелект много фирми, включително и банки, се надяват скоро да подобрят обслужването на клиенти именно по този начин.

TransferWise е основана през 2011 година от двама приятели естонци Таавет Хинрикус и Кристо Каарман (Taavet Hinrikus и Kristo Käärmann), на които им писнало от високите такси, които искали банките, за финансови трансфери. Днес компанията е оценена на над 1 милиард долара и е подкрепена от няколко огромни инвеститори от Силиконовата долина.

 
 

Маккартни и Ринго заедно в звукозаписно студиo

| от chronicle.bg по БТА |

Двама бивши членове на легендарната група „Бийтълс“ – Пол Маккартни и Ринго Стар, за пръв път влязоха заедно в звукозаписно студио от 7 години, съобщиха ТАСС и Контактмюзик.

Миналия уикенд те работиха заедно над новия соло албум на Ринго Стар в неговото звукозаписно студио. Маккартни даде своя принос, като свиреше на бас китара. 76-годишният Ринго Стар изказа специалната си благодарност си към Маккартни за участието му в записите.

Двамата музиканти за пръв път се събраха, откакто работиха заедно над албума на Стар „Y Not“ (2010), в който Маккартни се изяви като вокалист и изпълнител на бас китара при записите на песните „Peace Dream“ и „Walk With You“.

Новият албум е продължение на излезлия през 2015 г. „Postcard From Paradise“. В записите се е включил също китаристът и композитор от групата „Ийгълс“ Джо Уолш.

Новият албум на Ринго Стар идва, след като сър Пол участва в записите на две много успешни песни, излезли през 2015 г. – „All Day“ с Кание Уест и „FourFiveSeconds“ с Кание Уест и Риана.

 
 

Ще вземе ли „La La Land“ 11 награди „Оскар“?

| от chronicle.bg |

Мюзикълът „La La Land“ ще вземе 11 награди „Оскар“ на предстоящата церемония за най-престижните киноотличия, сочат прогнозите на специализирания сайт ГолдДерби, съобщава БТА.

Очаква се филмът на Деймиън Шазел да спечели почти всички призове, за които е номиниран. Мюзикълът е с 14 номинации за „Оскар“ в 13 категории – две от номинациите са в категорията за песен от филм. Според прогнозите на ГолдДерби филмът ще грабне 11 отличия.

Експертите и феновете очакват „La La Land“ да получи наградите за най-добър филм, режисьор (Деймиън Шазел), актриса (Eма Стоун), оригинален сценарий, сценография, операторско майсторство, костюми, монтаж, звуков мишунг, оригинална музика и песен от филм („City of Stars“).

Според прогнозите мюзикълът ще се размине с отличията за най-добър актьор (Райън Гослинг) и монтаж на звукови ефекти. В категорията за най-добър актьор ще бъде предпочетен Кейси Афлек за „Манчестър до морето“, а в тази за монтаж на звукови ефекти се очаква да надделее военната драма „Възражение по съвест“.

Експертите на сайта отчитат и минимална възможност мюзикълът да не получи наградата и за оригинален сценарий, която да бъде присъдена на „Манчестър до морето“.

Деймиън Шазел е фаворит за режисьорския приз, следван от Бари Дженкинс за „Лунна светлина“. Ема Стоун е основна претендентка за отличието за най-добра актриса, следвана от Изабел Юпер за „Тя“.

Сред вероятните победители на наградите „Оскар“ сайтът ГолдДерби откроява и номинираните в поддържащите актьорски категории Махершала Али за „Лунна светлина“ и Вайола Дейвис за „Огради“ („Fences).

 
 

Избери порно, избери живота, избери T2

| от Зорница Аспарухова |

Избери живота, като преебеш своя. Избери порно, за да не правиш секс. Избери да си сексист, егоманиак, циничен гадняр. Избери онези, които ти го вдигат, пред онези, които обичаш. Избери истерията пред срама, избери да се друсаш качествено с реални неща, които харесваш и да дозираш социалните мрежи. Избери живота!

Също така избери „Трейнспотинг“ – на екран и на хартия. После и „Порно“ – само на хартия. Като цяло се довери на Дани Бойл и Ървин Уелш, те си знаят работата. Това важи и за последната им колаборация заедно на екран.

Да избереш „Т2 Трейнспотинг“ пред останалите заглавия в киносалона този месец е като да избереш добрата кока пред скапаната трева. По-силно е, по-смело е, по-скъпо е, вдига ти го по-добре.

Същото важи и за филма на Дани Бойл и сценариста Джон Ходж. Те го правят за пореден път и го правят добре. Избери тях и им се довери, за да те заведат на приключение в мръснишкия свят на Рентън, Sick boy, Спъд и Франк Бегби.

Точно 20 години минаха, откакто хероиновата истерия на триото Бойл-Ходж-Уелш нанесе мощното си кроше в киносалоните и оформи част от иронично-циничното поколение на 80-те и 90-те години.

Припознаването с хистеричния живот и изборите на основните персонажи не е онова, което прави „Трейнспотинг“ толкова специален, както някои от вас биха си помислили. Обратният характер на всичко онова, което този филм разказва, е циничната нотка, която ние толкова харесваме.

Неговите персонажи избират живота, отнемайки го. От себе си и от другите. Да възхвалиш живота, чрез неговото тотално унищожаване и незачитане, разбиването му на дребни парчета, ето това прави този филм това, което е. И така вече 20 години.

Рентън, Sick Boy – Саймън, Спъд или Компира и Франк Бегби, преследват съзнанието на хиляди фенове по света с реплики, сцени, крайности, гнусотии и изборите си. Отварящият монолог на Марк Рентън, който ти казва да „избереш живота“ и досега остава епопея, на която се оповава почти всеки средностатистически циник с повече акъл.

20 години по-късно нещата са се променили. „Т2 Трейнспотинг“ удря кината като наркотична доза качествено бяло, която е редно да си причиниш. Той носи духа на първата киноистерия, но има повече сантимент в себе си.

Trainspotting трейнспотинг

Старите персонажи са тук, пръснати в различни точки на красивия и тучен Единбург, за да се съберат отново в носталгия по миналите дни, добрите наркотици, голите жени, порното, съжаленията, угризенията, изборите, умиленията и новите схеми и измами. Като последното едва ли има кой знае какво значение.

Китната предрусала четворка на Единбург винаги ще намери нещо, с което да се забавлява. В „Т2 Трейнспотинг“ изборът пада върху минали измами и нови такива, включващи порно с мъже, които обичат да им го слагат отзад и една българка. Това обаче се случва само на повърхността. Като повечето неща, които са потенциално добри и този филм има няколко нива. Дали всички ще ги видят и усетят, това вече си е тяхна работа.

Тези, които са прочели „Порно“ на Ървин Уелш във влажно очакване на този филм, нека да бъдат предупредени – „Т2 Трейнспотинг“ не е „Порно“. Бойл и Ходж използват различни отправни точки и основи на романа, които заковават в сюжета, но филмът не е директна адаптация на втория роман на Уелш. Той е много различен от хероиновите истории на лудия шотландец.

Сюжетът на „Т2 Трейнспотинг“ в случая не е важен. Важни са Юън Макгрегър, Юън Бремнър, Джони Лий Милър, Робърт Карлайл, химията – тази на екрана и тази в лъжички и линийки, монолозите, музиката и за някои от нашите сънародници – и участието на Анжела Недялкова и появата на гара Подуяне.

Всичко това го има и е поднесено с показателната си хаотичност, точно като първата част, но с повече носталгия.

Кенефи, Иги Поп, псувни, дрога, измами, пари, изкуствени мъжки членове, циците на Анжела, буркан с шипков мармалад, Ървин Уелш в кадър, Рентън, който пее, Бегби социопатът, монолог за консуматорския живот и лайковете във фейсбук, кратката поява на Даян, първата сцена с купчина задъхани фитнес маниаци…

Всички тези неща обагрят света на „Т2 Трейнспотинг“ в приятни наркотични краски. Носят доволна наслада на онези, които са гледали първия филм и очакват втория. Дори и на онези, които не го очакват.

Дани Бойл знае как да прави кино и майсторски се справя с объркания свят на Ървин Уелш за втори път. Малко биха успели и почти никой не би се пробвал. Освен Бойл, който е диригент от класа и го доказва отново.

T2: TRAINSPOTTING Трейнспотинг

Нуждата от продължения на филми се е превърнала в същото, в което и нуждата да пускаш песни и статуси за живота си всеки ден във фейсбук. Безмислие. Безвремие. Тотална жалкост. Малка нужда, която се е превърнала в голяма нужда. Като тази, която правиш насаме.

„Трейнспотинг“ няма нужда от продължение и все пак получава такова. То, за разлика от повечето комерсиални заглавия, които са се окичили с втори, трети и пети части, е негов достоен събрат. Поостарял и прашасал. Но изтупан и лъснал косъма, за да покаже, че още го бива. И е така. Бива го повече от другите.

От първата сцена с роботизираните healthy идиоти, през задължителния монолог на Рентън, до разбитото с кенеф лице на Франк Бегби, всеки момент е премерен и идва в перфекни цветни дози. Облечен в добър диалог, актьорска игра, музика и цветове като дъга през погледа на весел наркоман, носещ цветни очила и яздещ пони.

„Т2 Трейнспотинг“ е пътуване към миналото на едно по-добро кино, което някак сме забравили как се прави и как се гледа. От време на време обаче някой ни го напомня. Този месец това е Дани Бойл и неговият коктейл от шотландска кръв, примесена с качествена дрога и достойно друсане за всеки киноман.

Така че, избери живота навън и около себе си. Избери по-доброто кино. И не забравяй да си поемеш дълбоко дъх в началото. После се гмурни в кенефа на „Т2 Трейнспотинг“ и се наслаждавай! Мърляво е, но ще ти хареса.

Източник: Webcafe.bg