Джордън Белфърд, автор на „Вълка от Уолстрийт”: Бях станал абсолютно безчувствен кое е добро и кое зло

| от |

Screenshot_1

Филмът „Вълкът от Уолстрийт“ , режисиран от Мартин Скорсезе, излезе по кината в края на 2013 г. Той е базиран на едноименните мемоари на Джордън Белфърд – мотивационен говорител и бивш борсов агент. Лентата наскоро спечели два „Златни глобуса”, включително за най-добър филм и най-добра главна мъжка роля на Леонардо ди Каприо. Вече има и пет номинации за „Оскар” и четири за наградите „Бафта”. На българския книжен пазар излезе и ново издание на „Вълка от Уолстрийт”.

Предлагаме ви разговора и коментарите на шотландския писател Том Ленърд със скандалния Белфърт, предоставен на lira.bg от издателство „Intense”.

През 2003 г. Джордан Белфърт се признава за виновен в пране на пари и измама с ценни книжа. Осъждат го на четири години затвор, както и да възстанови на инвеститорите $119 милиона. Преди тази грандиозна разплата, шефът на „Стратън Оукмънт” не е нищо по-малко от „краля на хълма” – детето-чудо на Уолстрийт, станало милионер на 26 години. Нахаканият младеж се прочува и с безкрайното си купонясване и успехи сред жените. Летящ по цялото земно кълбо наркоман, разбил частния си самолет „Гълфстрийм” и навъртял хотелска сметка за $700 000. 
„Вълка от Уолстрийт” описва възхода и падението на предприемчивия американски мошеник, успял някак си да оцелее, че и да ни разкаже всичко от първо лице.
Яхти, самолети, жени, дрога – така, както борсовият агент Джордан Белфърт притежава всичко това, така и изведнъж го губи.

183133_b1

На 31-годишна възраст мултимилионерът борсов агент се забива с хеликоптера си в моравата зад дома си при опит да го приземи с едно отворено око, тъй като е толкова надрусан, че всичко му се вижда двойно. После потапя 52-метровата си моторна яхта в комплект с  хидроплана и хеликоптера ѝ, след като е пренебрегнал съветите на капитана и му е заповядал да отплава право в средиземноморска буря. А в самата борсова зала организира за забава на своите подчинени брокери надхвърляния на джудже.

В останалото време, когато не е съвсем изперколясал от дрогата или не се възползва от „секретарските” услуги на някоя проститутка в президентските апартаменти на висококласни хотели, човекът с прякора „Вълка от Уолфстрийт” ръководи фирма, успяла да завлече своите капиталовложители с фалшиви акции за $200 000, вследствие на което попада зад решетките заедно с основните си съдружници.

„Бях страшно печен младеж и страхотен търговец, обзет от манията да забогатея – признава сега той. – Това бяха дарби, дадени ми от Бога. Който освен това ме беше дарил и с някои недостатъци в смисъл, че бях емоционално незрял, несигурен и все търсех моменталното задоволяване.
За ролеви модели си бях избрал Гордън Геко – героят на Майкъл Дъглас във филма „Уолстрийт” – и героят на Ричард Гиър от „Хубава жена” – мъже, които си падат по-най класното: президентски апартаменти, ферарита, плажни вили, разкошни блондинки, скъпи вина, аукциони на произведения на изкуствата, яхти – изобщо, каймака на богаташите от Уолстрийт.”

Само че Белфърт не спира дотам. Нямам спомен героят на Ричард Гиър да е заспивал сред купчина кокаин, достатъчно голяма, че да му служи за възглавница, нито користолюбивият мистър Геко да въвлича по някое време сладкото възрастно лелче на жена си във валутна контрабанда.

А Белфърт и това успява да направи. Още с първия си бонус от Уолстрийт се сдобива с бяло ферари, понеже бил видял Дон Джонсън да кара такъв звяр в телевизионния сериал „Маями Вайс” и чул, че същият по някое време натрупал $700 000-ва хотелска сметка.

Вече 45-годишен и – според собствените му твърдения – напълно превъзпитал се и каещ се за миналото си човек, Белфърд днес обитава скромна тристайна къща на Манхатън Бийч – относително нескъп район на Лос Анджелис. Разправя, че от злощастното му минало не му било останало нищо, освен златния часовник „Булгари” за $9000 на китката му и рисунката в спалнята му на някогашната му яхта, която преди това била притежание на Коко Шанел. Петдесет на сто от припечеленото в наше време се разпределя между измамените навреме от него вложители. През последните пет години им е върнал $14 милиона от $110-те милиона, които им дължи.

Развел се е с Надин – бившето рекламно „лице” на известна марка бира – но си остават добри приятели и тя живее наблизо. Грижат се и двамата за двете си деца и Белфърт се изявява, според собствените му описания, като олицетворение на любящ баща, който не пропуска нито една тренировка на децата си по футбол.

Цялата му скромно обзаведена къща е осеяна с негови снимки с децата. Върху голямата празна масичка за кафе вместо някогашното огледало за редене на кокаинови магистрали сега лежи дивиди с детския филм „Дяволчетата” („The Goonies”) и порцеланови фигурки на Наполеон и Жозефина – подарък му от Надин и задявка с дребния му ръст – метър и седемдесет – който, според нея, бил причината за наполеоновия му комплекс. Макар той да отрича да има такъв.

Друг на негово място би се двоумил дали да разръчква миналото, но не и той: зарекъл се някога да завладее „Уолстрийт”, Белфърт днес е не по-малко решен да се наложи като писател. И сигурно има основания, след като нищо нескриващото повествование за възхода и падението му беше грабнато моментално от Холивуд.

„От ди Каприо се иска само да се надруса, да залита като някой малоумник и да му текат лигите”  – коментира със смях Белфърт.

И не е далеч от истината. След като погълне всичките откровения на 519-те страници на „Вълка от Уолстрийт”, читателят вероятно ще се съгласи с бившия мениджър от „Л.Ф. Ротшилд”, който още в самото начало на книгата предупреждава намахания Белфърт, че е „по-низш и от блатна тичинка”.

Започнал като многословен разносвач на месо в нюйоркския квартал Куинс, Белфърт – дете на счетоводители – се озовава във възможно най-благоприятната позиция да натрупа състояние от бума на уолстрийтската борса през 1990-те години. В търгуващата със съмнителни акции негова фирма „Стратън Оукмънт” – базирана не на самата „Уолстрийт”, а в предградието Лейк Съксес на Лонг Айлънд – хиляда жадни за успех млади брокери – много от тях току що завършили гимназиалното си образование –  получават наготово съставения от Белфърт сценарий за телефонен разговор, с който да привличат потенциални клиенти.
Девизът на Белфърт: „Затваряш телефона чак след като клиентът или е купил акции, или е предал Богу дух.” Куп негови клиенти сигурно съжаляват, че не са избрали втората възможност, след като се разбрало каква шашма въртят в „Стратън”.

Брокерите на фирмата започват да продават масово нечии акции, докато цената им се качи заради така създаденото голямо търсене, докато в един момент Белфърт и партньорите му не тръшват пак така масово на масата за продан притежаваните от самите тях акции, след което цената им колабира, а загубата се поема от изненаданите клиенти на „Стратън”.

Днес Белфърт твърди, че и бизнесът му, и семейният му живот са дерайлирали, тъй като той не преставал да се пробва докъде може да стигне безнаказано. „Бях станал абсолютно безчувствен към това, кое е добро и кое зло,” признава той.

„При първите ми пет или десет хиляди долара незаконна печалба страшно се притесних. След време обаче взех да получавам милиони долари, но вече всичко ми се струваше в рамките на нормалното. „Ами че то всички на Уолстрийт така правят,” виках си.”

През 1991 г. списание Forbes описва Белфърт като „извратен вариант на Робин Худ, който граби от богатите и оставя всичко за себе си и своята весела дружина брокери.” В действителност обаче много от клиентите му хич не са били богати и направо са се разорили.

Годишната печалба на Белфърт е от порядъка на петдесет милиона долара, като в един отделен случай успял да се сдобие с $12 милиона само за три минути. Мафията е дотолкова впечатлена от методите му, че започва да праща в „Стратън” свои хора „на стаж”.

Белфърт се изявява и като новатор в областта на тийм-билдинга, воден от мисълта, че ентусиазмът на служителите му може само да има полза, ако им се разреши да правят секс помежду си по всяко време и навсякъде – дори и под бюрата. А за следобедните кафе-паузи им осигурява и отряд проститутки в служебния паркинг. Една от младшите служителки пък се съгласява да ѝ обръснат публично главата насред търговската зала срещу $5000 долара, с които да си сложи силиконов бюст.

А да не говорим за дрогата. Повечето стратънци се тъпчат с кокаин. Личните предпочитания на Белфърт са към куалудите – успокоително, което може да за закупи с рецепта, но е толкова мощно, че в много страни е забранено.

И когато в един случай „куалудчетата” му свършват, настаненият в апартамент за девет хиляди долара на нощ в лондонския хотел „Дорчестър” Белфърт събужда в четири сутринта нюйоркската си асистентка, за да му пратела по спешност нова партида хапове по следващия свръхзвуков „Конкорд” по линията Ню Йорк-Лондон.

Човек остава с чувството, че Белфърт и съпругата му през цялото време не престават да се псуват един друг. Всеки път, когато го търси по телефона, на нея ѝ се казва, че е служебно зает; ако я свържат със стаята му, редовно го заварва с проститутка в леглото – дотам, че понякога и на самия него му става неудобно.

Това обаче не им пречи в един момент да се любят върху „матрак” от $3 милиона в пачки от по $10 000. Но след като той я изритва надолу по стълбите пред очите на дъщеричката им, после мята малката на предната седалка на колата без да ѝ сложи предпазния колан и така, както е надрусан до уши, се набива във вратата на гаража, Надин успява да го изпрати в център за лечение на наркомани. След което го напуска.

Той обаче вече си има други ядове. Заради системното мамене на клиенти, изхвърлят „Стратън” от Националната асоциация на търговците с ценни книжа и заповядат фирмата да бъде ликвидирана. Дотогава Белфърт и съдружниците му все се хвалят, че са обвързани по силата на нещо като омерта – мафиотския закон за мълчание. Но след намесата на федералното бюро за разследване, младите му борсови агенти се оказват доста приказливи.

Самият Белфърт се съгласява да свидетелства против колегите си и след като се признава през 1999 г. за виновен в пране на пари и борсови измами, е осъден през 2004 г. на четири години затвор, от които излежава само 22 месеца.  Колкото и да е странно, в книгата му е отделено съвсем малко място на решението му да предаде своите приятели: Белфърт просто отбелязва, че така постъпвали 90 на сто от замесените в подобни престъпления и че в противен случай, ако се стигнело до съдебно гледане, е можел да получи и 30-годишна присъда.

Престоят му в затвора се оказва полезен. Подтикван от съзатворниците си да опише живота си в книга, Белфърт получава окончателно вдъхновение, след като открива в затворническата библиотека екземпляр от „Кладата на суетите” – сатирата на Том Улф за едно уолстрийтстко юпи – „Господарят на вселената” – чието „детско усещане, че всичко това ни се полага” е не по-малко от собственото му.

Ако се абстрахираме от финансовите престъпления, сагата на Белфърт се възприема най-вече като предупреждение, какво очаква незрелия млад човек, ако изведнъж забогатее прекомерно – каквито отзвуци чуваме и от поведението на ред футболисти, играещи в английската „Премиер Лига”.

С тази принципна разлика, че при финансите възниква и допълнителният проблем за начина, по който са изкарани парите, отбелязва Белфърт. „Трупаш си парите, но те не са обвързани с нищо. Просто печелиш от покупко-продажбата на чужда находчивост.”

Около такива пари съществува определена „празнота”, добавя той. Оттам и стремежът на банкерите и борсовите посредници да запълват тази празнота с материални блага, а когато и те се окажат недостатъчни – и с дрога. Белфърт твърди, че сериозното дрогиране е „ежедневие” на „Уолстрийт”.

„Привързаността към куалудите е масова сред мениджърите на хедж-фондовете. Защото работата пак опира до лудите пари. Най-успешните деятели на Уолстрийт не са заплашени да останат без работа само заради наркоманията си – стига да не престават да печелят пари.” Белфърт отдава до голяма степен на собствената си наркомания буйното си домашно поведение, но след това допълва: „За жалост, не мога да оправдая по същия начин и финансовите си машинации. Те се дължаха единствено на това, че си бях един печен мошеник. А рационални обяснения за това много трудно се намират.”

Мнозина рекламират книгата като акт на изкупление. И ако не обърне внимание на онзи абзац в пролога, в който Белфърт обявява, че пише „ и ви я разказвам с онзи глас, който кънтеше тогава в главата ми”, читателят може и да си помисли, че той все още е и леко доволен от миналата си дейност.

Много критици наистина са задавали въпроса дали той не продължава донякъде да изпитва радост от своята поквареност, макар Белфърт да настоява, че „презира” своето някогашно аз. Но как се е чувствал, докато е описвал всичко това? „Ами, понякога се смеех, друг път плачех. А на моменти само клатех глава и се чудех как съм могъл да бъда такъв шибан идиот.”

В момента Белфърт работи върху едно сатирично произведение, осмиващо катастрофата с рисковото кредитиране. В рамките на проучванията, които извършва, поддържа връзка със свой високопоставен човек в „Голдмън Сакс”, от когото се осведомява как търговците „гарантират тези заеми и как „натруфват” долнокачествените си оферти така, че купуващият да ги възприеме като надеждни.” Май няма кой знае каква разлика от онова, което е ставало и в „Стратън”.

Кризата в рисковото кредитиране е бреме за цялата американска икономика, но за това, доколко този пазар е бил регулиран, е достатъчно да се спомене фактът, че право да търгува с риск получава дори и Белфърт, независимо че вече се е признал за виновен в борсови измами и пране на пари.

При това той не е изключение. „Търговци на рискови кредити станаха всички, които навремето бяха изхвърлени от търговията с ценни книжа,” обяснява Белфърт, а тонът му подсказва, че и на самия него му е трудно да повярва. „Търговията с рискови кредити е отворена за всеки – включително и за мен.”

След всичката дрога и лудост – една заключителна отрезвяваща мисъл от господин Вълка.

 
 

Най-надценените актьори на 2016 г.

| от chronicle.bg |

2016 година беше година, пълна с филми, продължения, римейк версии. Как се отрази обаче тя на актьорите? Истината е, че мнозина от тях получават повече, отколкото са си изработили. Е, това със сигурност се дължи на дългогодишния им труд в предходните десетилетия.

Все пак Forbes събира на едно място звездите, които са получили през последната година колосални суми, за участието си в незначителни роли или в слаби филми, в които се появяват в по-малко от 2000 кадъра. А

ко се съотнесе това към боксофис успеха на филма, може да се сметне колко са получили тези звезди спрямо финансовите приходи на продукцията. Сметките включват последните три роли на актьорите от до средата на тази година.

Ето и тези, които са „най-надценени“ по отношение на заплащане.

 
 

Рецепта за никулденски шаран

| от Chronicle.bg, по Webcafe.bg |

Днес празнуваме Никулден, празникът на свети Никола Мирликийски, покровител на моряците, рибарите и банкерите. По традиция на този ден се яде риба, имен ден празнуват Николай, Никола, Николина, Нина, Никол, Николинка, Кольо, Николета, Колю, Ненка, Ненко.

Свети Николай е един от светците на ранната християнска църква, живял през трети век в Патара, днешна Мала Азия. Той е почитан и от православни, и от католици. Мощите му се пазят в италианския град Бари.

През целия си живот Свети Никола помагал на страдащите, защитавал невинните, укрепвал слабите със словото на истината и вярата.

Яденето на риба на празника е свързано с Коледните пости, които забраняват ядене на месо, но разрешават рибата на празници и в някои по-леки дни от поста, както и заради връзката на свети Никола с морето и рибарите.

Според традицията се яде шаран във вид на рибник, но много хора предпочитат други риби, които да сложат на трапезата на празника.

По-случай празника ви предлагаме рецепта за приготвянето на шаран.

Необходими продукти:

1 шаран
200 гр. домати

За плънката:

2 глави лук
1 морков
1 целина
2 скилидки чесън
1/2 чаша ориз
150 грама стафиди, орехи
Девесил, розмарин, мащерка
Сол, черен пипер

Шаранът се почиства, измива и осолява.

Лукът и морковите се нарязват на ситно и се запържват до златисто, прибавя се почистеният ориз и подправките. Сместа се задушава с малко гореща вода. Шаранът се пълни с нея и се прихваща с клечки за зъби или се зашива с конец по стар тертип. Около рибата в тавата се поставят нарязаните на кубчета или смлени домати, овкусени със сол.

Поставете няколко резена лимон върху пълнения шаран и запечатайте с фолио. Пече се 2 часа във фурна на температура от 180 градуса.

Приятен апетит.

 
 

Влизат трима банкери в един бар…

| от chronicle.bg |

На Никулден освен Никулчовците и Николинчовците празнуват и банкерите. Поднасяме ви тази компилация от вицове за банкери с най-добри чувства към тях и им пожелаваме здраве, щастие и много работни дни!

 

Проблемът с вицовете за банкери е, че банкерите не мислят, че са смешни, а нормалните хора не мислят, че са вицове.

 

***

 

Предприемач отива при финансовия си мениджър и казва:

– Искам да съм собственик на малък бизнес.

– Това е лесно, казал финансовият съветник – купете си голям бизнес и изчакайте малко.

 

***

 

Днес банкоматът ми изписа съобщение „недостатъчна наличност“. Не разбрах дали става въпрос за моята карта или за банката.

 

***

 

Брокер в края на деня: Това е по-лошо и от развод. Изгубих половината си активи, а все още имам съпруга.

 

***

 

В тези бурни дни как можеш да привлечеш вниманието на брокера си? Като извикаш „Ало, келнер! “

 

***

 

Млада жена започва работа в банка. Жената харесвала литература и попитала един от банкерите:

– Знаете ли Уилям Шекспир?

– Не. В кой отдел работи?

 

***

 

– Какъв искаш да станеш, като пораснеш голям?

– Искам да следвам баща си и ще стана полицай.

– Баща ти да не е полицай?

– Не, банков обирджия е.

 

***

 

По време на банков обир полицаят казва на банкер да заключи всички изходи, за да не избягат крадците. 10 минути по-късно обаче крадците успяват да се измъкнат. Полицаят казва:

– Нали ти казах да заключиш всички изходи! Как успяха да избягат!

– Заключих ги, казва банкерът – ама те избягаха през входа.

 

***

 

Ако дължиш на банката 100 лева, това е твой проблем. Ако дължиш на банката 100 000 лева, това е проблем на банката.

 
 

И ний сме естети, и ний сме гледали на Ким Кардашиян дупарата!

| от в. "Сега" |

През последната седмица новостите в света на българската песенна култура бият като барабанен огън.

Социалните мрежи се възпалиха и кипнаха първо на почва Издислав и Фики Стораро, сега естетите и меломаниаците анализират Гери-Никол и новата й песен. Стръвта, на която кълват възмутените и вдъхновените, е рефренът: „яката дупара – кой ще я бара?“

Общо взето на Шопенхауер му е все тая, ама само Шопенхауер ли е естет на тоя свят? Едно магаре ли се казва Марко? И ний сме естети, и ний сме гледали на Ким Кардашиян дупарата!

***

Неслучайно на български основният офис на една компания се нарича седалище; и по-рядко – главен офис. У нас е по-важно да имаш дупара, нежели глава. Това е видимо и при други идиоми. На английски се казва – „трябва да имаш черва за еди-какво си“ (to have guts); на български за същото казваме – „трябва да имаш дупе“ (или евентуално топки). В дупарата сме куражлии!

***

Българо-македонският фолклор пази различни бивалици и небивалици с такава постройка: една работа се върши или с пари, или с дупара; пари нема – действайте.

***

В днешно време обаче има лидери едновременно с голяма и щедра дупара, но и приказно богати. От двете страни на един шпигел имаме две прекрасни корпулентни дупари. И не са стиснати – особено едната! Много обича да дава. На народа дава, но и на заслужили дупари дава – предимно обществени поръчки.

***

Благоразумието и прагматизмът ни учат: ако искаш мира, стой си на дупарата и кротувай! Но един неблагодарен дупарин пиян на мотика изрече непристойни и клеветнически думи за приключенията на Голямата дупара в Симитли.

***

Напънала се планината и родила мишка. Напънала се дупарата…

***

Дянков щеше да пляска дупарата на руската мечка. В действителност отиде и целуна пръстена, с извинение – влезе в управлението на голяма руска банка и икономически институт. На това му се вика дупара с две лица, казано на изящен език – това е стилът на Двуликия Анус.

***

И Христо Ботев е писал за Musculus gluteus maximus, но с ето такива възрожденски думи:

„Отзад кир Михалаки беше някак по-деликатен: вратът му – като талията на свинята, гърбът – като табашки кош, а под гърба – кръгла манастирска трапеза.“

Текстът е публикуван във в. „Сега“.