Джордън Белфърд, автор на „Вълка от Уолстрийт”: Бях станал абсолютно безчувствен кое е добро и кое зло

| от |

Screenshot_1

Филмът „Вълкът от Уолстрийт“ , режисиран от Мартин Скорсезе, излезе по кината в края на 2013 г. Той е базиран на едноименните мемоари на Джордън Белфърд – мотивационен говорител и бивш борсов агент. Лентата наскоро спечели два „Златни глобуса”, включително за най-добър филм и най-добра главна мъжка роля на Леонардо ди Каприо. Вече има и пет номинации за „Оскар” и четири за наградите „Бафта”. На българския книжен пазар излезе и ново издание на „Вълка от Уолстрийт”.

Предлагаме ви разговора и коментарите на шотландския писател Том Ленърд със скандалния Белфърт, предоставен на lira.bg от издателство „Intense”.

През 2003 г. Джордан Белфърт се признава за виновен в пране на пари и измама с ценни книжа. Осъждат го на четири години затвор, както и да възстанови на инвеститорите $119 милиона. Преди тази грандиозна разплата, шефът на „Стратън Оукмънт” не е нищо по-малко от „краля на хълма” – детето-чудо на Уолстрийт, станало милионер на 26 години. Нахаканият младеж се прочува и с безкрайното си купонясване и успехи сред жените. Летящ по цялото земно кълбо наркоман, разбил частния си самолет „Гълфстрийм” и навъртял хотелска сметка за $700 000. 
„Вълка от Уолстрийт” описва възхода и падението на предприемчивия американски мошеник, успял някак си да оцелее, че и да ни разкаже всичко от първо лице.
Яхти, самолети, жени, дрога – така, както борсовият агент Джордан Белфърт притежава всичко това, така и изведнъж го губи.

183133_b1

На 31-годишна възраст мултимилионерът борсов агент се забива с хеликоптера си в моравата зад дома си при опит да го приземи с едно отворено око, тъй като е толкова надрусан, че всичко му се вижда двойно. После потапя 52-метровата си моторна яхта в комплект с  хидроплана и хеликоптера ѝ, след като е пренебрегнал съветите на капитана и му е заповядал да отплава право в средиземноморска буря. А в самата борсова зала организира за забава на своите подчинени брокери надхвърляния на джудже.

В останалото време, когато не е съвсем изперколясал от дрогата или не се възползва от „секретарските” услуги на някоя проститутка в президентските апартаменти на висококласни хотели, човекът с прякора „Вълка от Уолфстрийт” ръководи фирма, успяла да завлече своите капиталовложители с фалшиви акции за $200 000, вследствие на което попада зад решетките заедно с основните си съдружници.

„Бях страшно печен младеж и страхотен търговец, обзет от манията да забогатея – признава сега той. – Това бяха дарби, дадени ми от Бога. Който освен това ме беше дарил и с някои недостатъци в смисъл, че бях емоционално незрял, несигурен и все търсех моменталното задоволяване.
За ролеви модели си бях избрал Гордън Геко – героят на Майкъл Дъглас във филма „Уолстрийт” – и героят на Ричард Гиър от „Хубава жена” – мъже, които си падат по-най класното: президентски апартаменти, ферарита, плажни вили, разкошни блондинки, скъпи вина, аукциони на произведения на изкуствата, яхти – изобщо, каймака на богаташите от Уолстрийт.”

Само че Белфърт не спира дотам. Нямам спомен героят на Ричард Гиър да е заспивал сред купчина кокаин, достатъчно голяма, че да му служи за възглавница, нито користолюбивият мистър Геко да въвлича по някое време сладкото възрастно лелче на жена си във валутна контрабанда.

А Белфърт и това успява да направи. Още с първия си бонус от Уолстрийт се сдобива с бяло ферари, понеже бил видял Дон Джонсън да кара такъв звяр в телевизионния сериал „Маями Вайс” и чул, че същият по някое време натрупал $700 000-ва хотелска сметка.

Вече 45-годишен и – според собствените му твърдения – напълно превъзпитал се и каещ се за миналото си човек, Белфърд днес обитава скромна тристайна къща на Манхатън Бийч – относително нескъп район на Лос Анджелис. Разправя, че от злощастното му минало не му било останало нищо, освен златния часовник „Булгари” за $9000 на китката му и рисунката в спалнята му на някогашната му яхта, която преди това била притежание на Коко Шанел. Петдесет на сто от припечеленото в наше време се разпределя между измамените навреме от него вложители. През последните пет години им е върнал $14 милиона от $110-те милиона, които им дължи.

Развел се е с Надин – бившето рекламно „лице” на известна марка бира – но си остават добри приятели и тя живее наблизо. Грижат се и двамата за двете си деца и Белфърт се изявява, според собствените му описания, като олицетворение на любящ баща, който не пропуска нито една тренировка на децата си по футбол.

Цялата му скромно обзаведена къща е осеяна с негови снимки с децата. Върху голямата празна масичка за кафе вместо някогашното огледало за редене на кокаинови магистрали сега лежи дивиди с детския филм „Дяволчетата” („The Goonies”) и порцеланови фигурки на Наполеон и Жозефина – подарък му от Надин и задявка с дребния му ръст – метър и седемдесет – който, според нея, бил причината за наполеоновия му комплекс. Макар той да отрича да има такъв.

Друг на негово място би се двоумил дали да разръчква миналото, но не и той: зарекъл се някога да завладее „Уолстрийт”, Белфърт днес е не по-малко решен да се наложи като писател. И сигурно има основания, след като нищо нескриващото повествование за възхода и падението му беше грабнато моментално от Холивуд.

„От ди Каприо се иска само да се надруса, да залита като някой малоумник и да му текат лигите”  – коментира със смях Белфърт.

И не е далеч от истината. След като погълне всичките откровения на 519-те страници на „Вълка от Уолстрийт”, читателят вероятно ще се съгласи с бившия мениджър от „Л.Ф. Ротшилд”, който още в самото начало на книгата предупреждава намахания Белфърт, че е „по-низш и от блатна тичинка”.

Започнал като многословен разносвач на месо в нюйоркския квартал Куинс, Белфърт – дете на счетоводители – се озовава във възможно най-благоприятната позиция да натрупа състояние от бума на уолстрийтската борса през 1990-те години. В търгуващата със съмнителни акции негова фирма „Стратън Оукмънт” – базирана не на самата „Уолстрийт”, а в предградието Лейк Съксес на Лонг Айлънд – хиляда жадни за успех млади брокери – много от тях току що завършили гимназиалното си образование –  получават наготово съставения от Белфърт сценарий за телефонен разговор, с който да привличат потенциални клиенти.
Девизът на Белфърт: „Затваряш телефона чак след като клиентът или е купил акции, или е предал Богу дух.” Куп негови клиенти сигурно съжаляват, че не са избрали втората възможност, след като се разбрало каква шашма въртят в „Стратън”.

Брокерите на фирмата започват да продават масово нечии акции, докато цената им се качи заради така създаденото голямо търсене, докато в един момент Белфърт и партньорите му не тръшват пак така масово на масата за продан притежаваните от самите тях акции, след което цената им колабира, а загубата се поема от изненаданите клиенти на „Стратън”.

Днес Белфърт твърди, че и бизнесът му, и семейният му живот са дерайлирали, тъй като той не преставал да се пробва докъде може да стигне безнаказано. „Бях станал абсолютно безчувствен към това, кое е добро и кое зло,” признава той.

„При първите ми пет или десет хиляди долара незаконна печалба страшно се притесних. След време обаче взех да получавам милиони долари, но вече всичко ми се струваше в рамките на нормалното. „Ами че то всички на Уолстрийт така правят,” виках си.”

През 1991 г. списание Forbes описва Белфърт като „извратен вариант на Робин Худ, който граби от богатите и оставя всичко за себе си и своята весела дружина брокери.” В действителност обаче много от клиентите му хич не са били богати и направо са се разорили.

Годишната печалба на Белфърт е от порядъка на петдесет милиона долара, като в един отделен случай успял да се сдобие с $12 милиона само за три минути. Мафията е дотолкова впечатлена от методите му, че започва да праща в „Стратън” свои хора „на стаж”.

Белфърт се изявява и като новатор в областта на тийм-билдинга, воден от мисълта, че ентусиазмът на служителите му може само да има полза, ако им се разреши да правят секс помежду си по всяко време и навсякъде – дори и под бюрата. А за следобедните кафе-паузи им осигурява и отряд проститутки в служебния паркинг. Една от младшите служителки пък се съгласява да ѝ обръснат публично главата насред търговската зала срещу $5000 долара, с които да си сложи силиконов бюст.

А да не говорим за дрогата. Повечето стратънци се тъпчат с кокаин. Личните предпочитания на Белфърт са към куалудите – успокоително, което може да за закупи с рецепта, но е толкова мощно, че в много страни е забранено.

И когато в един случай „куалудчетата” му свършват, настаненият в апартамент за девет хиляди долара на нощ в лондонския хотел „Дорчестър” Белфърт събужда в четири сутринта нюйоркската си асистентка, за да му пратела по спешност нова партида хапове по следващия свръхзвуков „Конкорд” по линията Ню Йорк-Лондон.

Човек остава с чувството, че Белфърт и съпругата му през цялото време не престават да се псуват един друг. Всеки път, когато го търси по телефона, на нея ѝ се казва, че е служебно зает; ако я свържат със стаята му, редовно го заварва с проститутка в леглото – дотам, че понякога и на самия него му става неудобно.

Това обаче не им пречи в един момент да се любят върху „матрак” от $3 милиона в пачки от по $10 000. Но след като той я изритва надолу по стълбите пред очите на дъщеричката им, после мята малката на предната седалка на колата без да ѝ сложи предпазния колан и така, както е надрусан до уши, се набива във вратата на гаража, Надин успява да го изпрати в център за лечение на наркомани. След което го напуска.

Той обаче вече си има други ядове. Заради системното мамене на клиенти, изхвърлят „Стратън” от Националната асоциация на търговците с ценни книжа и заповядат фирмата да бъде ликвидирана. Дотогава Белфърт и съдружниците му все се хвалят, че са обвързани по силата на нещо като омерта – мафиотския закон за мълчание. Но след намесата на федералното бюро за разследване, младите му борсови агенти се оказват доста приказливи.

Самият Белфърт се съгласява да свидетелства против колегите си и след като се признава през 1999 г. за виновен в пране на пари и борсови измами, е осъден през 2004 г. на четири години затвор, от които излежава само 22 месеца.  Колкото и да е странно, в книгата му е отделено съвсем малко място на решението му да предаде своите приятели: Белфърт просто отбелязва, че така постъпвали 90 на сто от замесените в подобни престъпления и че в противен случай, ако се стигнело до съдебно гледане, е можел да получи и 30-годишна присъда.

Престоят му в затвора се оказва полезен. Подтикван от съзатворниците си да опише живота си в книга, Белфърт получава окончателно вдъхновение, след като открива в затворническата библиотека екземпляр от „Кладата на суетите” – сатирата на Том Улф за едно уолстрийтстко юпи – „Господарят на вселената” – чието „детско усещане, че всичко това ни се полага” е не по-малко от собственото му.

Ако се абстрахираме от финансовите престъпления, сагата на Белфърт се възприема най-вече като предупреждение, какво очаква незрелия млад човек, ако изведнъж забогатее прекомерно – каквито отзвуци чуваме и от поведението на ред футболисти, играещи в английската „Премиер Лига”.

С тази принципна разлика, че при финансите възниква и допълнителният проблем за начина, по който са изкарани парите, отбелязва Белфърт. „Трупаш си парите, но те не са обвързани с нищо. Просто печелиш от покупко-продажбата на чужда находчивост.”

Около такива пари съществува определена „празнота”, добавя той. Оттам и стремежът на банкерите и борсовите посредници да запълват тази празнота с материални блага, а когато и те се окажат недостатъчни – и с дрога. Белфърт твърди, че сериозното дрогиране е „ежедневие” на „Уолстрийт”.

„Привързаността към куалудите е масова сред мениджърите на хедж-фондовете. Защото работата пак опира до лудите пари. Най-успешните деятели на Уолстрийт не са заплашени да останат без работа само заради наркоманията си – стига да не престават да печелят пари.” Белфърт отдава до голяма степен на собствената си наркомания буйното си домашно поведение, но след това допълва: „За жалост, не мога да оправдая по същия начин и финансовите си машинации. Те се дължаха единствено на това, че си бях един печен мошеник. А рационални обяснения за това много трудно се намират.”

Мнозина рекламират книгата като акт на изкупление. И ако не обърне внимание на онзи абзац в пролога, в който Белфърт обявява, че пише „ и ви я разказвам с онзи глас, който кънтеше тогава в главата ми”, читателят може и да си помисли, че той все още е и леко доволен от миналата си дейност.

Много критици наистина са задавали въпроса дали той не продължава донякъде да изпитва радост от своята поквареност, макар Белфърт да настоява, че „презира” своето някогашно аз. Но как се е чувствал, докато е описвал всичко това? „Ами, понякога се смеех, друг път плачех. А на моменти само клатех глава и се чудех как съм могъл да бъда такъв шибан идиот.”

В момента Белфърт работи върху едно сатирично произведение, осмиващо катастрофата с рисковото кредитиране. В рамките на проучванията, които извършва, поддържа връзка със свой високопоставен човек в „Голдмън Сакс”, от когото се осведомява как търговците „гарантират тези заеми и как „натруфват” долнокачествените си оферти така, че купуващият да ги възприеме като надеждни.” Май няма кой знае каква разлика от онова, което е ставало и в „Стратън”.

Кризата в рисковото кредитиране е бреме за цялата американска икономика, но за това, доколко този пазар е бил регулиран, е достатъчно да се спомене фактът, че право да търгува с риск получава дори и Белфърт, независимо че вече се е признал за виновен в борсови измами и пране на пари.

При това той не е изключение. „Търговци на рискови кредити станаха всички, които навремето бяха изхвърлени от търговията с ценни книжа,” обяснява Белфърт, а тонът му подсказва, че и на самия него му е трудно да повярва. „Търговията с рискови кредити е отворена за всеки – включително и за мен.”

След всичката дрога и лудост – една заключителна отрезвяваща мисъл от господин Вълка.

 
 

Watchmen ли ще бъде новият хит на HBO?

| от chronicle.bg |

Още преди няколко години, HBO заяви намеренията си да направи сериал по комис, но сега става ясно, че проектът Watchmen е доста амбициозен и има шанс да се превърне в един от култовите сериали на HBO.

Начело на новия тв проект застава Деймън Линделоф, чиято работа познаваме от The Leftovers, Lost, Prometeus, Tomorrowland и др.

Според източниците сериалът ще има оригинална история и няма да е свързан с филма на Зак Снайдер от 2009 г.

Именно името на Снайдер бе спрягано преди време като главен кандидат да режисира и сериала, но засега не е ясно дали той е постигнал споразумение за участие. Какъв ще бъде прочитът на Линделоф на комикс историята, също не е ясно. При всички положения ще мине още известно време, преди да видим Watchmen по телевизията, но перспективата е вълнуваща за феновете на рисуваната история.

 
 

„Имението Даунтън“ се завръща на големия екран

| от chronicle.bg |

Феновете на „Имението Даунтън“ вече могат донякъде да си отдъхнат (и да започнат да чакат)  – продуценти от NBCUniversal потвърдиха , че филмът е на път и снимките ще започнат през 2018 г. Откакто през 2015 г. излезе последният епизод на хитовата поредица на PBS непрестанно се спекулира относно създаването на пълнометражен филм за благородническото семейство Кроули.

Майкъл Едстайн, продуцент от компанията казва, че работата по филма е започнала преди известно време. „В момента работим по сценария. След това ще видим дали ще можем да съберем актьорския състав отново заедно.“

„Имението Даунтън“ е създаден от носителя на Оскар за най-добър сценарии (за „Госфорд парк“), Джулиян Фелоус, и тръгна по малкия екран през 2010 г. Сериалът отбеляза рекорден рейтинг и всеки един от шестте сезона попадаше ежегодно в списъка на наградите Еми.

Последната кампания около сериала е световната изложба, която включва костюми, възстановки на снимачни площадки и невиждани досега видео материали от поредицата. Нейната премиера се състоя в Сингапур нa 17 юни, а обиколката включва няколко страни от различни континенти.

Още не е ясно дали някои от най-популярните актьори, като Мишел Докъри(Лейди Мери Кроули), Хю Боневил(Лорд Грантъм) и Маги Смит (Лейди Вайълет Кроули), ще участват във филма. Интересно е, че актьорите дори не са знаели че проектът е в действие и разбират за него от медиите.

Засега не обявена дата за премиерата, но едно е сигурно – филм, за наше щастие, ще има и отново ще можем да се потопим в изискания свят на английската аристокрация.

 
 

Досиетата CHR: Истинските истории зад „Историята на прислужницата“

| от chronicle.bg |

Първият сезон на сериала „Историята на прислужницата“ по едноименния роман на канадската писателка Маргарет Атууд приключи, оставяйки зрителите да размишляват върху паралелите между фикционалния свят на Гилаед и света, в който живеем. Антиутопията показва по какъв начин един политически режим може да осакати обществото, като лишава жените от правата им.

То чертае мрачна картина, подсилена от погледа наоколо – диктаторските режими по света и опитите да се органичават правата на жените дори в демократични общества.

В интервю за „Гардиън“, 77-годишната писателка казва, че когато книгата е излязла за първи път, е възприемана като „пресилена“. Пишейки я обаче, Атууд се уверява, че не слага в книгата си нищо, което вече не е било правени от хората някъде по света в някакъв момент от историята.

маргарет атууд
Маргарет Атууд, Getty Images

Ако решим да проверим кои са събитията и правилата, вдъхновили книгата, то ще открием много факти от световната история, които да докажат, че онова, което се случва в книгата е повече истина, отколкото измислица.

Изданието Stylist успява да събере част от реалните събития, оказали се в основата на сериала. 

Принудително сурогатно майчинство и осиновяване

В „Историята на прислужницата“ Офред и другите „прислужници“ са принудени да износват деца за семействата, които ги „притежават“. Всички здрави деца, които се родят, биват отглеждани от съпругата на командира, а прислужниците биват многократно изнасилвани, докато не заченат.

Оказва се, че тази отвратителна практика е съществувала в редица западни нации само преди няколко десетилетия, а резултатите са видни и днес.

В Австралия през 70-те години децата на местните народи законно са отделяни от домовете си и вкарвани в религиозни институции или осиновявани от бели семейства.

След края на Втората световна война до края на 70-те години подобни програми е имало и в САЩ и Канада – системно отнемане на децата на индиаци, известно като „Ерата на осиновяването“ и пансионната система, в зависимост за мрачната епоха на коя от страните говорите.

И разбира се, приютът Магдалена в Ирландия, където млади момичета са наказвани заради ниския си морал и държани в робски условия. Бебетата, родени от тях, са отнемани от ръцете им и давани за осиновяване на други места по света. Само в САЩ са изпратени около 2000 деца.

В свое интервю пред LA Times през 2017 година Атууд казва: „Тоталитаризмърт винаги е имал своите виждания относно това на кого трябва да бъде позволено да има бебета и какво трябва да бъде правено с бебетата“. Тя изтъква, че „генералите в Аржентина са изхвърляли хора от самолети“, но ако става дума за бременна жена, то са изчаквали тя да роди, давали са бебето на друг в системата. Хитлер е крадял руси деца, надявайки се да ги превърне в руси германци, казва още Атууд.

Генитално осакатяване на жената

В „Историята на прислужницата“ има примери за жени, наказани заради своето „неморално поведение“, като крайниците им биват осакатявани. Една от ситуациите в първите епизоди на първи сезон показва и че „лелите“, които възпитават прислужниците, прилагат генитално осакатяване като наказание за жените, определени като „нежени“ (в представения в сериала случай става дума за хомосексуална героиня).

handmaid's tale историята на прислужницата

За съжаление, тази практика не е единствено част от книгата на Атууд. 140 милиона жени и млади момичета по целия свят са преживели унизителното обрязване, при което се премахват срамните им устни и клитора, често без анестезия или болкоуспокояващо. Дори в цивилизовани страни като Великобритания около 23 000 момичета са застрашени от генитално осакатяване, въпреки че е криминализирано от 1985 година.

Пуританска теокрация

В Гилеад управлява правителство в името на Бога, затова те често казват, че са „под неговия поглед“. Днес в САЩ, разбора се, властва демокрацията – властта се избира от обществото, а не се самоназначава, за да твори закони и да прави решения от името на обществото. Невинаги обаче е било така. Атууд обяснява нещата по следния начин – Америка не е била основана през XVIII век като република. През XVII век е била теокрация и тази тенденция от време на време отново се появява.

Антифеминистки настроения

Сериалът представя и героинята на Ивон Страховски – Серена Джой, която се бори за налагането на реллигиозна власт, в която всяка жена има своята роля на подчинение. Серена има и значима роля в създаването на тоталитарния свят на Гилеад. Преди настъпването на режима, тя е известна в медиите със своите лекции и есета за мястото на жената. Персонажът не е напълно художествен, или поне – черпи вдъхновение от реални събития и хора.

серена джой, история на прислужницата

Филис Шлафли е известна антифеминистка, която отстоява позицията, че мястото на жената е вкъщи. Започва политическата си кариера като антифеминистка през 1964 година, когато публикува първата си книга за традиционното семейство. Тя се бори срещу равните права на жените и мъжете, настоявайки, че жените трябва да спрат да се фокусират върху политиката, вместо да грижат за семействата си. Всичко това обаче й се връща само три години по-късно, когато се кандидатира за политически пост – за президент на Националната републиканска федерация на жените. Според опонентите й обаче като майка на шест деца тя няма как напълно да се посвети на политическа кариера. Затова губи надопреварата.

Червено за прислужници, синьо за съпруги

В „Историята на прислужницата“ съпругите са облечени в синьо, прислужниците в червено, а „мартите“ – които се грижат за дома на богатите семейства – в зеленикаво. Така чрез цветовете на дрехите си те се дефинират и като роли в обществото.

 история на прислужницата

Това е мрачно напомняне за времената на нацистка Германия, в която евреите са били принудени да носят жълта лента на ръката си, на която е изобразена звездата на Давид, за да бъдат разпознавани отдалеч и евреите да бъдат отделяни от тези, които не са евреи. Лентите служат и за напомняне, че евреите нямат права според германския закон.

Как светът се променя за една нощ

Жените в „Историята на прислужницата“ губят всичките си права за една нощ – без предупреждение е наложен закон, който забранява да притежават собственост, да имат бизнес или работни места. Войници минават през офисите в цялата страна, за да се уверят, че жените са принудени да си тръгнат. Банковите сметки на всички от женски пол са замразени, а парите се прехвърлят на мъжете им или близки родственици от мъжки пол. Така жените биват напълно подчинявани на новия режим.

handmaid's tale историята на прислужницата

Това е нещо, което вече се е случвало в историята. Само че на евреите. В нощта на 9 ноември 1938 година над 250 синагоги са изгорени до основа, 7000 еврейски бизнеси са съсипани и плячкосани, плячкосани са и гробища, болници, училища, домове. Десетки евреи са убити, без полицията или пожарната да пожелае да се намеси. На следващата сутрин евреите в Германия вече не са считани за автономни човешки същества, да не говорим – за граждани на Германия. Следва налагането на вечерен час, забрана за влизане на обществени места, изключване от училище и почти пълна сегрегация. За по-малко от 24 часа 30 000 германски евреи са арестувани за „престъплението“ да бъдат евреи, и изпратени в концентрационни лагери, където милиони загиват.

Ограничение, облечено като грижа за хората

Законите в Гилеад са въведени като антитерористични мерки. Причината за ексесивните мерки е терористична атака, при която всички в Конгреса са убити, а с цел защита на хората, Конституцията е суспендирана. В сериала Офред казва, че докато всяко от тези събития се е случвало, „ние не се събудихме“. Докато правата им са отнемани пред очите им, те не са разбирали какво става. По подобен начин се стига до Холокоста. На 7 ноември 1938 година 17-годишният германски евреин Хершел Гринспан прострелва с няколко куршума в корема дипломата Ернст фон Рат. Момчето действа от отчаяние – родителите му са заклещени в ничията земя между Германия и Полша. Нацистите ползват случилото се, за да заявят, че Гринспан не е действал сам, а е бил част от по-голяма еврейска конспиративна мрежа срещу Германия. Така, два дни по-късно, атаката над евреите започва.

Ловът на вещици

Фразата не е просто израз, а отпратка към истински събития от XVII век, когато жените системно са били демонизирани и наказвани за това, че са различни. Маргарет Атууд не крие, че за нея ловът на вещици в Салем е бил вдъхновение. Според нея това събитие има важна роля в американската история, което определя като сблъсък между митология и политика.

Ислямската република

Такива има повече от една в Близкия изток. Червените роби на прислужниците могат да се възприемат и като отпратка към традиционното облекло на жените в ислямските републики. Жените в демократичните общества имат право да изберат да се облекат така. По-важното и по-страшното обаче е, че те могат да бъдат задължени да се облекат така в по-консервативните общества.

жени в иран
Getty Images

Ако се сещате за снимките от Иран преди 1979 година и след, то ще разберете за какво става дума. Революцията през 1979 година задължава жените да се откажат от късите поли и по-модерни дрехи, за да наложат върху тялото си хиджаб.

иран жени

Когато зрителят гледа „Историята на прислужницата“, лесно може да се подведе от страх, че обществото върви към ужаси от този род. Истината е, че обществото вече веднъж ги е преживяло. На някои места по света – те все още са ежедневие. Книгата на Маргарет Атууд и сериала на Hulu (в България може да се гледа по HBO) са мрачно предупреждение за това къде можем да се върнем, ако не следим с повишено внимание действията на политическата класа, ако не осъзнаваме важността на събитията около нас. Докъде можем да стигнем, ако допускаме правата на другия да бъдат ограничавани, сякаш това не ни засяга.

Историята доказва, че човек е способен на ужасна жестокост. Способен е и да се откаже от нея и да я осъди.  „Историята на прислужницата“ просто напомня всичко това, за да не позволим XXI век да ни върне в XVII век. Или по-назад.

 
 

Йогата и други здравословни глупости

| от |

Днес е международният ден на йогата. Честито на всички ни! Малко известен факт за йогата е, че е глупост. Да кажеш за йогата, че е наука, е като да наречеш футбола „изкуство“.

За йогата се  твърди, че йогата е духовно учение. Учи как да бъдеш едно със себе си, все едно преди йогата ти и себе си сте били две различни неща. Дори и да няма особен смисъл, звучи добре.

И мелба с боб щеше да звучи добре, ако нямахме концепция и за мелба, и за боб. Има много такива подвеждащи изрази – например, знаете ли, че всяка професия може да звучи обидно, ако я дефинираш чрез град: „Виж го тоя журналист видински“. Всъщност няма нищо обидно – човекът е журналист от Видин, но мисълта ми е, че звучи подвеждащо. Цялата маркетингова стратегия на йогата се гради на такива нищо не значещи изрази. Например: „Йогата води до съюз на тялото, ума и дишането“. Това изречение предполага, че ти щом не практикуваш йога, нямаш съюз между тялото, ума и дишането, което е откровена глупост.

Йогата е набор физически упражнения, кикерчене. Йогата е брейкденс на забавен каданс. Йогата е кардио за хора, които мислят, че като влязат два пъти във фитнеса, ще станат батки.

Само да отбележим, че медитацията е друго. Медитацията е точно това, което твърди, че е.

Йогата е модерно заблуждение от ранга на ГМО. И с ГМО-то случаят е „какво се казва“ срещу „какво всъщност означава това“. Как ви звучи „Не яж портокалите – в тях има аскорбинова киселина“. Страшно е, нали. Тези портокали сигурно са отвратителни! А ако ви кажа, че аскорбиновата киселина е химическото название на витамин С и изречението всъщност е „Не яж портокалите – в тях има витамин С“. Малко неловко стана.

Тук много лесно можем да залитнем по темата за кемтрейлса, хомеопатията и антиваксърите, но няма.

Но, виж, антиоксидантите от друга страна… Антиоксидантите също са прехвалени. Яжте зеленчуци и сте пушка. Желанието да сме чисти, съчетано с мързел и широко сито на критичното ни мислене, често довежда до вършене на глупости. От едната страна на уравнението са антиоксидантите, но от другата може просто да е седи нищо. Имах преподавател в университета, който всеки понеделник не ядеше в продължение на 24 часа. На един изпит ми каза „Гладът е най-добрата храна“. Бих проверил днес докъде е стигнал с тази философия. Все пак „проверката е висша форма на доверие“.

И накрая не искаме да внушим на никого, че йогата е дело на Рогатия – нищо подобно. Както казахме, това е набор от упражнения и когато седиш по цял ден като ваза, започнеш ли да се раздвижваш малко, ще ти стане по-хубаво. За кощунствената комерсиализация говорим. Не давайте да ви продават нови дрехи, преди да се убедите, че не са на царя.