Дядо коледа и седемте разбойници

| от |

„Дядо Коледа и седемте разбойници“ е шеметна книга за Боби, семейството му, за един грозен и нахален свят и за един прекрасен и чудодеен свят, които съществуват едновременно, тук и сега. Всъщност като се зачетете, няма да можете да спрете да прелиствате страниците, защото вътре има всичко – гол мъж, танкист, лудница и луксозни ресторанти, шейна с четири елена с огромни рога и звънчета – при това близо до паметника на Патриарх Евтимий… Има още странен просяк и много мошеници, има стрелба и хипнотизирани, има цели два велосипеда, вторият бял… Има дори няколко дядоколедовци, макар истинският да е само един. Има и един майор, който впрочем мисли ей такива чудновати неща: „Границите в Европа отпадат. Като отпадне и границата между нормалните и ненормалните, светът може и да се оправи“. Направо книга – лудница е!

dqdo koleda

В крайна сметка едно от последните произведения на обичаните писатели и сценаристи Братя Мормареви е пак сред вас поради големия интерес към първото издание, превърнало се в библиографска рядкост. Макар единият от „братята“ автори – Марко Стойчев, да признава, че другият – Мориц Йомтов, му е помагал в писането от оня свят. Вярваме му! Защото времето го доказа – нямаме по-обичани сценаристи и писатели от Братята. А обичта е вяра.

И „Дядо Коледа и седемте разбойници” е тъкмо за вярващи и невярващи. Като я прочетем, усещаме – истината май е при първите.

 

Винаги сме на страната на по-слабите

Никога не сме смятали да пишем за деца. Нас винаги са ни интересували съвременните проблеми и като хумористи сме търсили смешните явления в живота. Дълго време се опитвахме да намерим ъгъла, от който смешното изпъква най-ясно. Докато един ден открихме, че детската гледна точка е изключително удобна. От нея светът се вижда най-неподправен, или поне – най-интересно подправен. Известно е, че хумор се получава вследствие на някаква деформация. На нас ни се струва, че деформацията, която светът получава от детска гледна точка, е много интересна. А може би тази деформация най ни се удава. Затова не обичаме да чуваме, че сме затънали в детската тематика. По-правилно е да се каже, че все още съумяваме да се държим над водата. Иначе, на други теми сме се давили.
И така, когато започнахме да пишем сценария за филма „Таралежите се раждат без бодли”, ние не мислехме, че пишем филм за деца. Писахме го за възрастни с герои деца. Същото се отнася и за филма „С деца на море”. После се оказа, че това са детски филми, защото каквото и да напишем с герои деца, критиците все го определят като „детско”. Не се възпротивихме, дори с удоволствие приехме съдбата на „детски автори”, защото обикнахме детската публика. Тя е по-благодарна и искрена, с по-спонтанни реакции. Но най-много в тях ни харесва смеха. Детският смях е неподправен и чист. Без да сменяме адресата, ние написахме и сценария за филма „Изпити по никое време”. Може би най-детският ни филм е „Задача с много неизвестни”, който беше заснет за телевизията. Но ще признаем и една тайна – много ни се иска някой да се сети да каже, че нашето творчество не е детско. Или поне – не само детско! Ние сме склонни да приемем германското определение за такъв род филми – те ги наричат „семейни филми”, т.е. и за деца, и за възрастни.
Струва ни се, че за деца се пише по-трудно, отколкото за възрастни. Каквото и да напишеш за възрастни, все ще се намери някой критик, който да открие втори и трети план в понякога непроходимата джунгла от думи, нещо „ново” за нашата литература. Ако, разбира се, критикът ти е приятел. А това би повлияло и на масовия читател, който не иска да бъде по-прост от един критик. Докато детето не можеш да го излъжеш с никакви дълбокомислия. То иска да му разкажеш една интересна история и то да му я разкажеш хубаво. Ето, това е по-трудното в писането за деца.
Още в първия си филм за деца – „Таралежите се раждат без бодли” – излязохме с тезата, че децата се раждат чисти и с течение на годините се развалят. Звучи логично и мъчно оспоримо. Но истината е че, у всеки човек е заложено и доброто, и злото. От възпитанието на детето зависи кое ще вземе връх. Има такива невъзможни деца, че ти иде да ги напердашиш. Но тъй като това не е педагогично, може да помислим за някой филм приказка, в който едно лошо дете бива изядено от вълка. Оригинално и поучително!
Децата не обичат никакво вдетиняване, вдетиняването не е характерно за тях, то е характерно за възрастните. Ние подхождаме към децата съвсем сериозно и с уважение към техните способности да схващат и разбират нещата. Ако анализирате внимателно постъпките и репликите на нашите герои, ще забележите, че те не винаги са чисто детски, а са по-скоро такива, каквито ние бихме желали да сме имали, когато сме били деца. Така че втората тайна е, че в поведението, в репликите и в реакциите на децата има твърде много наше вмешателство. Но винаги се пазим героите ни деца да не станат вдетинени възрастни.
Не смятаме, че има някаква наша тема в българското кино. По-скоро ние като че ли пишем на една и съща тема. Случайно или не във всичките ни филми се засяга въпросът за отношението между различните поколения. Неслучайно обаче, ние сме винаги на страната на по-слабите, били те деца или възрастни. При това ние никога не искаме да раздаваме правосъдие, да заставаме в позата на обвинители или адвокати на някого. Стараем се само да вникнем в различните правди и да накараме хората да ги видят. Взаимното уважение и “мирно съвместно съществуване” между хората могат да се постигнат само на базата на взаимното разбиране. Ние считаме, че изкуството във всичките му форми трябва да се бори срещу отчуждението.
Що се отнася до правилата, които трябва да спазва авторът на детски творби, ние не ги знаем. Може и да има такива правила. В едно нещо сме сигурни обаче – детето-зрител не бива да бъде оставено да скучае нито за миг. Вниманието му трябва да бъде държано будно през цялото време. И това е най-трудното.
Според нас истинската сатира осмива слабостите на по-силния. Тогава сатирата носи удовлетворение на хората. В обратния случай може да предизвика само административни тръпки.
Не би трябвало в комедия да има положителен герой. Представете си само, че хората започнат да се смеят най-много на него! Това, разбира се, на шега. Но и в действителност смятаме, че положителният герой е излишен, особено в сатирата. Днес хората са достатъчно издигнати в културно отношение, за да нямат нужда от персонификация на добродетелите.
Единствената критика, която бихме отправили към сегашните деца е, че те позволяват или предоставят на своите родители много често да вършат тяхната работа. Но за това по-виновни са родителите. Затова препоръчваме на възрастните: тези, които не могат да помогнат на децата да им е интересно, когато учат и играят, поне да не им пречат. Ние сме убедени, че децата нямат нужда от нравоучение, а от личен пример.

 

УВОД

Още щом включих компютъра, на монитора ми се появи Дядо Коледа, истинският – с весели и благи очи, с дълга бяла брада, с виещи се покрай устните мустаци и с вежди, надвиснали над очите. Само дето беше по бански гащета.
– Вече знаеш кое е най-важното, нали? – попита ме той.
От удивление успях само да кимна с глава.
Дядо Коледа се усмихна, намигна ми, екранът помръкна, избледня и угасна. Включих отново компютъра. Прерових целия интернет, но Дядо Коледа не открих в нито един файл. Какво можеше да означава изненадващото му появяване? И безследното му изчезване в неизвестното?! Сигурно бе сигнал, че трябва да направя достояние историята, която научих от Боби. На някои тя може да се стори смешна, но усмивката им ще замръзне, когато станат свидетели на описаните необикновени, невероятни, направо казано фантастични случки, събития и преживелици. Разните му там екшъни-мекшъни, със стотици превърнати в ламаринена пихтия лимузини и с почервенели от човешка кръв реки, в които плават повече трупове, отколкото риби, бледнеят пред трагедията на огорчения, ограбен от разбойници и доведен до просешка тояга Дядо Коледа.
Други ще рекат, че братя Мормареви им разказват една измислена история. И аз си мислих, че е измислена, докато ми я разказваше Боби. Дори му завидях на фантазията. Когато обаче се срещнах с всички споменати от него лица и с родителите му, и с родителите на Добри, и с майор Козаров в това число, съмненията ми взеха да се разсейват. С Точилката и Ангел Нер-возния разговарях в затвора. Не знаеха още по колко години им остава да лежат, а и нямаше откъде да знаят – излежаваха доживотна присъдата без право на помилване. Впрочем, от цялата банда само Глупака намерих на свобода. Нямало да прости на лекарите, дето го изкарали луд. И с кого ли още не се срещнах. Боби, изглежда, наистина не фантазира, колкото и трудно да ми е да повярвам във всичко, за което, ако имате търпение, ще прочетете. Не ви карам и вас да повярвате. Достатъчно е да разберете, че най-важното в този живот е …
На това място се намеси Мориц. Нека, каза ми той, оставим читателя сам да реши кое е най-важното. Така и той ще разбере как аз, уж мъртвият, и ти, все още живият, продължаваме да пишем заедно.
Небето се смръщи, откъм север повя вятър, към Земята затанцуваха бели, пухкави снежинки и уморени се стелеха една връз друга, докато наоколо всичко побеля. Боби ги гледаше през прозорчето на мансардната си стая и им се радваше. Дано дълго, дълго продължат да се трупат, дано достигнат педя, две, три, цял метър нека станат и нека се задържат все така пухкави и бели, за да бъде идващата Коледа наистина една бяла Коледа, за каквато хората по целия свят мечтаят, дори и в най-най-топлите страни, в които нито едно дете никога не е виждало как от небето, люлеейки се насам-натам, плавно падат бели звездички и покриват черната земя със снежна пелерина.
Уличните лампи отдавна светеха. Врабчетата дремеха свити под стрехите. Отиваше си още един ден. С още един ден приближаваха празниците. Време за бавене нямаше. Боби реши още утре да обиколи магазините. Трябва най-сетне да намисли какъв подарък да заръча на Дядо Коледа. Не че не знаеше. Отдавна мечтаеше да му купят велосипед. Майка му не даваше и дума да се изрече. Баща му каза, че трябва да порасне още малко, защото сега уличните разбойници не само ще му го откраднат, а и ще го набият. Какво друго да си поиска? Нищо друго не му трябва. Има си прекрасни ски, има и скиорски обувки мечта, има и компютър с … Впрочем по-лесно е да се каже какво няма. Няма папагал какаду, и игуана няма, и куче, и котка! Да не говорим за велосипеда, за него вече казахме. Но за нови животни в къщата, родителите му и дума не даваха да се продума. Стигал му аквариумът с рибки и двете папагалчета, от които едното от месеци лежеше погребано в двора. Какво друго да си поиска за Коледа, когато родителите му отказват да му купят това, от което действително има нужда.
Боби не вярваше в Дядо Коледа, но родителите му настояваха да си избере подарък, за да му пишат писмо. Трябваше да го направят заради сестричките му Елена и Калина. Те не само вярваха в съществуването на Дядо Коледа, но се и вълнуваха от предстоящото му идване. Принуждаваха Боби да се прави на луд заради тях. Като малък обаче и Боби вярваше. Дядо Коледа идваше винаги в началото на тържествената коледна вечеря. Баща му тъкмо е прочел молитвата, прекадил е с димящия в чинийка тамян богато отрупаната с постни ястия трапеза и на прозореца се почукваше. Чукаше Дядо Коледа с дървената си тояжка. Боби замръзваше на място, езика си глътваше. Веднъж дори се напика от страх. Дали Дядо Коледа знае за лудориите, които е правил? Ако знае, никакъв подарък няма да му донесе. Дядо Коледа знаеше всичко, но само го смъмряше и го караше да обещае, че повече така няма да прави. Сетне Боби изпяваше пред елхата една специално заучена за целта песничка и Дядо Коледа му даваше подаръка – точно такъв, какъвто искаше. Баща му пишеше писмата, а Дядо Коледа изпълняваше безупречно поръчките. След като Дядо Коледа си отидеше, родителите му го оставяха да се порадва на подаръка. След десетина минути на вратата се звънваше. Изненадани, родителите му посрещаха чичо Съби: „Ама как тъй се сети? Ще останеш на вечеря, не-не, непременно!“ и прочие фалшиви възклицания. Докато един ден чичо му Съби се появи преоблечен като Дядо Коледа, но с докторски слушалки на врата.
Снегът продължаваше да вали. Снежинките се топяха при всеки допир до прозореца. Малките капчици се свиваха от студа и се превръщаха в чудновати фигурки, които покриваха постепенно цялото стъкло.
Боби реши, че на следващия ден ще обиколи магазините, пък дано си намери някакъв подарък. Може и да открие нещо. Ще каже вкъщи, че са ги задържали след училище и затова се е забавил. Не го пускаха сам да се скитосва из града, въпреки че му оставаха само три месеца, за да навърши дванадесет години. Плашеха го с лошите хора, много лоши хора имало! На Боби му пукаше от лошите хора. Той беше мъжко момче. Но виж, към баща си изпитваше почитание, което може да се нарече и страх.

 

Добри, съученик и пръв приятел на Боби, навърши дванадесет години преди няма и месец, но и него не пускаха да се скитосва из улиците. В интерес на истината, той много-много не обичаше да си губи напразно времето. За разлика от Боби, предпочиташе да чете, вероятно защото нямаше нито компютър, нито възможност да гледа до късно телевизия.
Добри повдигна глава от книгата, която четеше, и видя, че прозорецът на стаята е покрит със скреж. Разтопи с дъха си тънката ледена корица и погледна навън. Охо – сняг! Снежинките бяха вече нахлупили бял калпак върху уличната лампа. Други бягаха встрани, за да успеят да стигнат читави до земята. Гумите на минаващите коли оставяха ясна, все още бяла диря след себе си. През деня те ще превърнат снега в кална каша, но в двора на Боби ще се запази бял и пухкав, такъв, какъвто го изпраща небето.
От седмия етаж, на който Добри живее, се вижда къщата на Боби, единствената къща в целия квартал. Наоколо стърчат блокове, а тя се гуши между тях, крие се, да не рече някой да я събори и да издигне на нейно място тънка, висока, забодена в небето сграда.
Прозорците у Боби светеха, светеше и мансардната му стаичка. Какво ли прави в момента най-добрият му приятел? С никого не се разбираше така добре, както с Боби до момента, когато и двамата си признаха, че са влюбени в Соня, най-хубавото момиче не само в класа, но и в целия свят. Намразиха се. Два дни не ходеха заедно на училище, нито пък седнаха на един чин. На третия ден решиха да оставят Соня сама да си избере кой от двамата да е. Обещаха си да останат приятели и след като тя направи своя избор. Дори се заклеха да си останат верни и след като единият от тях се ожени за Соня. Соня не подозираше нищо и се държеше еднакво добре и с двамата, което вместо да ги радва, ги измъчваше.
На Добри му се стори, че вижда очертанията на приятеля си зад стъклото на прозореца. Дощя му се да му се обади по телефона, но нямаше как. Родителите му ще разберат, че още не си е легнал. Те спяха в хола при телевизора, а той се ширеше в единствената стая. Брат му Филип отбиваше военната си служба. За първа година щяха да посрещат Коледа и Нова година разделени. На Добри страшно му се искаше брат му да се върне за празниците поне за няколко дни. Какво ли прави сега Филип? И мисли ли за Добри така, както Добри мисли за него? Ех, защо Дядо Коледа е само една измишльотина. Ако съществуваше, нищо друго нямаше да му поиска, освен да доведе Филип вкъщи, за да прекарат заедно празниците. И без друго не очакваше кой знае какъв подарък от родителите си. Какъв ти подарък?! Парите вкъщи не стигаха за нищо. Едно време, когато още вярваше, че Дядо Коледа съществува, можеше да си пожелае всичко. Рядко го получаваше, особено ако е нещо скъпо, но до Коледа все се надяваше, че желанието му ще се сбъдне. У тях Дядо Коледа идваше през нощта, влизаше през комина и оставяше подаръците под елхата. Добри се опитваше да не заспива. Искаше да го усети, да стане, да стисне ръката му, да я целуне и да го попита защо почти никога не му носи това, което си е пожелал. Не успяваше да го дочака, сънят винаги затваряше очите му, преди Дядо Коледа да се е промъкнал през комина, но вярваше, че идната година ще успее. Вярата крепи човека, нали така? Затова, когато разбра истината за Дядо Коледа, Добри не искаше да я приеме. Но нямаше как, децата започнаха да му се смеят, че още вярва в бабини диветини. Тогава попита брат си, и Филип му разкри истината. Добри се почувства ограбен. Стана му тъжно. После свикна с мисълта, че Дядо Коледа е просто измислица и нищо повече. Дори се чудеше на акъла си как сам не се е сетил, че стар човек не може да обикаля къщите с цял чувал подаръци на гърба си и да се завира с тях през комина. Хлапашка ти ми работа.

 

Току в центъра на града, на ъгъла на два пресичащи се булеварда, хубава двуетажна къща привличаше погледите на минувачите. Построена преди десетилетия в ренесансов стил, тя изглеждаше като съвсем нова. Очевидно бе реставрирана и обновена с много пари. Две видеокамери, поставени на оградата, не позволяваха незабелязано и пиле да прехвръкне.

Сержант Новоселски, висок, красив и със смайващо интелигентна физиономия, се спря пред желязната врата на каменната ограда. Огледа се гузно, натисна звънеца, вратата се отвори и сержантът се шмугна в двора. Идеално почистена пътека водеше до къщата, а снегът, натрупан от двете страни, показваше, че тук цари ред, чистота и финансова дисциплина, така необходими за всичко. Встрани от масивната дървена врата на къщата, луксозна табела от кована мед показваше, че тук се помещава Осигурително дружество „Бъдещност“. Под табелата имаше скромен надпис върху картон: Самодеен хор „Отечество любезно“.
Невидима ръка отвори вратата и сержантът влезе в сградата. Двама мъжаги му преградиха пътя.
– Оръжието!
– Как така, оръжието? Че аз съм сержант Новоселски от Районното полицейско управление.
– Големи яйца! – изсмя се единият.
Другият му прибра на бърза ръка пистолета и белезниците
– И гледай друг път да не закъсняваш! – предупреди го той. – Знай, че шефът си пада по точността!
Недоволен и дори обиден, сержантът изгледа кръвнишки двамата. Идваше му да стовари юмрука си по мафиотските им мутри, но прецени, че дори и с пистолет не може да им стори нищо. Куршумите биха отхвърчали от главите им като гръм от родопски бук.
– При това ме познавате много добре! – протестира отново сержантът.
– Заповядано ни е да не те познаваме.
Придружиха сержанта до асансьора. Вътре го очакваше друг дебеловрат пазител. По разменените погледи личеше, че не се виждат за първи път, но и дума не си обелиха. Спряха на втория етаж. Дебеловратият го изпрати да една врата. Оттам нататък дървена стълба водеше към таванските помещения. Сержантът я изкачи намусен. Очевидно не идваше за първи път, щом така уверено мина по покрития с дюшеме коридор и спря пред врата с надпис: „Диригент“.
В скромно обзаведен със стари мебели кабинет, зад голямо дъбово бюро, покрито с петмилиметрово стъкло, седеше Сашо Точилката – дебел, трътлест, нисък човек, с пъпчиво лице, квад-ратна брада и със златни халкички на ушите, по две на всяко едно. Какви са очите му не знаеше никой, тъй като Сашо Точилката носеше тъмни, непрозрачно тъмни, абсолютно черни очила, които никога не сваляше. Прякорът му идваше от една дълга, много дълга точилка, два-три пъти по-дълга от обикновените дълги точилки. С нея той дирижираше самодейния хор от подбрани лично от него хористи. Ха някой е тръгнал да заспива по време на репетиция, ха точилката го е хлопнала по главата. Същото сполетяваше и всеки, който по преценка на Сашо Точилката говореше глупости или правеше глупави предложения. Затова подчинените му избягваха да заспиват и да правят предложения.
Дългата точилка бе изобретение на Точилката, с което той се гордееше. Дори смяташе да отвори завод за дълги точилки. Учителите бързо щяха да разберат, че с тяхна помощ учениците лесно ще бъдат държани и будни, и мирни.
– Ооо, Пагон, добре дошъл! – стана Точилката да посрещне представителя на властта. – Какво си се намусил?
– Долу ми взеха пистолета! И белезниците! – рече възмутено сержант Новоселски, когото всички разбойници в района познаваха под прякора Пагона. Иначе кротък човек, но за пари и душата си под наем даваше.
– Взели му пистолета! – рече с насмешка в гласа си Точилката и зъбите на горната му челюст изскочиха извън долната му устна. Заприлича на малкото шимпанзе от голямата зоологическа градина. – Правилно са постъпили! Това тук долу е осигурително дружество, не ти е стрелбище!
– Друг път не са го правили?
– Не са, но вече затягам дисциплината. Настанаха едни времена, дето човек не знае откъде ще му дойде куршум в главата! Вече нямам вяра и в собственото си осигурително дружество!
– Остана и в мен да се съмняваш!
– Ти се благодари на бога, че съм в добро настроение. Иначе щях да счупя точилката в главата ти. Десет минути закъсня бе, Пагон! Знаеш ли какво значат десет минути за нашата професия? Значи да гръмнеш заедно със заредена от тебе бомба, вместо да cи на десет минути безопасно разстояние.
– Началството ни събра спешно! По празниците се очаквали много гости от провинцията, все отбрани джебчии и разбойници.
– В нашия район не искам ни един, ясно ли е!
– Ясно бе, Точилка! – отвърна Пагона.
Нито сержантът, нито някой от заобикалящите го мошеници знаеше името на Точилката. Говореше се дори, че от време на време си менял имената. Знаеше се само, че може да дирижира хор толкова, колкото споменатото шимпанзе от зоологическата градина да свири на цигулка.
– Отваря ни се работа, Пагон. Знаеш, че ценя парата. И стотинка да видя на улицата, навеждам се да я взема. А по празниците не стотинки, а от петолевки нагоре ще се въргалят. Трябват не очи, а акъл, за да ги види човек.
– Какъв нов бръмбар се е завъртял в главата ти?
– В главата ми, Пагон, освен пари, ншцо друго не се върти! По случай празниците наех маса нови хористи на хонорар. И още ще ми трябват. Ела!
Точилката му посочи вратата встрани от бюрото, обикновена дървена врата, изолирана с кожа. Отвори я и пропусна представителя на властта да влезе пръв. Щом зърнаха полицейската униформа, седяищте в обширното помещение мъже запяха:
„Сладкопоойна шуушумииига,
над полеето сее издииига…“
– Стоп! – изкрещя Точилката и като размаха дългата си диригентска палка, заудря де кого свари по главата. – Шушумига, а? Как не запомнихте един куплет като хората, бе! Утре ви искам всички с тетрадки!
В тетрадките всеки да е написал по сто пъти думата „чучулига“, шушумиги с шушумиги!
Така наречените шушумиги стояха като попарени. Откакто бяха напуснали преди мнооого години училище, освен показания в полицията друго не бяха писали. Сега изведнъж… Предпочитаха сто удара по главата, отколкото да пишат сто пъти каквото и да било. Кой ли идиот, като видя да влиза полицейска униформа, запя пръв, та повлече и останалите? – чудеха се новонаетите на хонорар разбойници хористи, с изключение на един, който се спотайваше.
Точилката застана зад бюрото, което му служеше и за диригентски пулт – старо, очукано бюро, контрастиращо на външния блясък и интериора на осигурителното дружество.
– За тези, които още се зверят, напомням, че пред вас е сержант Новоселски, с прякор Пагона.
Точилката обходи с тъмните си очила изправените пред бюрото му хора.
– Кой е този? – попита той, като посочи Пагона.
– Сержант Новоселски, с прякор Пагона! – отвърнаха в един глас новоприетите хористи.
– Не-не-не! – изкрещя Точилката. – Вие издадохте вътрешно-хорова тайна, а това е наказуемо не само от мене, но и от закона. Този път ще ви се размине, за първи и последен път, като на новобранци. Запомнете обаче: нито един от вас не познава сержант Новоселски. Ясно ли е?
Огромното таванско помещение онемя. Не муха да бръмнеше, а бълха да подскочеше, пак щеше да се чуе. Новопостъпилите хористи не знаеха какво да отговорят. Такава беше тактиката на Точилката – най-напред вземаше страха на подчинените си, а сетне и акъла. Каквото и да им възложеше – вършеха го.
Не напразно Сашо Точилката се гордееше с изобретателния си ум. Само за няколко години той успя да натрупа много пари благодарение на различни бизнес хрумвания, нито едно от които не можеше да се нарече честно. За тези си качества той се славеше в престъпния свят като „топтартора“ и никой не смееше да оспори бизнес-правата му в централната част на града. Допреди година имаше конкурент, който гордо се кичеше със званието Кръстник. След като Кръстника си отиде по живо, по здраво с един куршум в главата и още три в белите дробове, Точилката основа осигурителното дружество „Бъдещност“ и създаде хор „Отечество любезно“, които му служеха за параван пред властта. Седемте щатни хористи имаха дебели вратове и славно спортно минало, тъй като главното им занимание бе да набират „доброволни“ клиенти на осигурителното дружество. Понякога се налагаха и силови методи. Благодарение на уменията им, дружеството процъфтяваше. То официално спонсорираше хор „Отечество любезно“. Хорът не бе изнесъл нито един концерт, но създаде на дружество „Бъдещност“ славата на закрилник на българската култура. А и на властите не правеше впечатление кой и кога влиза в сградата на дружеството, още повече че от таванския етаж се носеха хорови песни. Никой не подозираше, че ролята на хора се изпълняваше от магнетофон.
– Толкова за днес! – рече Точилката. – Събрах ви, за да ви представя този ваш непознат. Възложените ви задачи може да изпълнявате в негово присъствие. Той няма да вижда какво правите. Свободни сте! А утре всеки един от вас да донесе тетрадка с написана в нея сто пъти думата „шушумига“.
– Нали преди каза „чучулига“? – обади се някой.
Точилката се изправи и гневно запита:
– Кой се обади?
Всички мълчаха.
– Щом много знаете – рече Точилката, – в тетрадките си ще напишете сто пъти… – позамисли се, премрежи поглед зад тъмночерните си очила и обхванат от внезапно вдъхновение, издекламира:
„Сладкопойна чучилиго,
аз съм кръгла шушумиго“.
Сашо Точилката пишеше стихове, които се канеше да издаде един ден и да се отдаде на поезия. За разлика от много ръководители, той дълбоко уважаваше културата, повече дори и от някои министри на културата. В първите години на своята кариера, още като обикновен крадец, той изтараши един апартамент и когато на сутринта разбра от вестниците, че е ограбил не друг, а поета Цветан Липов, отиде и лично му върна всичко, включително и сто и двадесет долара. Жестът му остана в тайна, тъй като Точилката предупреди поета да мълчи, ако не иска да събира червата си по улиците. За по-убедително му сви два шамара и му разби носа с челото си, след което му се извини и му поиска за спомен последната му стихосбирка с автограф.
– Може ли да запитам нещо? – попита плахо един от присъстващите.
– Питай, но внимавай какво?
– Aз съм кръгла шушумиго или шушумига?
– Ти как мислиш?
– Aз мисля да е „Aз съм кръгла шушумига“.
– Правилно! Ти си кръгла шушумига. А в двустишието трябва да е „шушумиго“. Нищо не разбираш от рима, кретен с кретен!
Напуснаха таванското помещение един по един с наведени глави. Толкова трудно домашно не бяха им задавали от детските години. По-трудно и от уравнение без нито едно неизвестно.
– Коледа наближава, Пагон! – рече Точилката, когато двамата останаха съвсем сами, без да броят двамата телохранители. – За обикновените прости хора това е празник. За нас, бизнесмените, си е чист бизнес.
– Колко? – побърза да попита Пагона.
– Колко какво?
– Колко процента от печалбата?
– Четири!
– Малко са, Точилка.
– Малко за душманите! Ако на тебе ти дам повече, по колко трябва да давам на министър? Примерно де!
– Десет и отгоре! – отвърна без колебание Пагона.
– Е, като станеш министър, ще получаваш десет и отгоре. Сега обаче и четири процента са ти много.
Пагона взе да се колебае.
– Железний! – каза сухо Точилката.
Железния, застанал от дясната страна на Точилката, се водеше по щат за въоръжена охрана, но в живота си бе разбойник, и то какъв! В шепата на лявата си ръка чупеше кокосов орех. Пагона трепна нервно, като видя, че Железния само чака знак от шефа си, за да му смени физиономията.
– Дадено, де! – съгласи се веднага Пагона. – Четири, четири, кой ти ги дава?
– Аз ти ги давам, никога не забравяй това! – отвърна му строго с хрипкавия си глас Точилката. – И освен да си затваряш очите, научи се да си затваряш и устата, ако не искаш да ти я затворя завинаги, казано образно. При неизпълнение на договореностите, Пагон, ти взимаме пистолета и ти връщаме само един куршум.
– Не разбирам какво искаш да кажеш?
– Като ти влезе в главата, ще разбереш. И запомни: въпросите тук задавам аз!
– Кога … – започна Пагона, но се сети за предупреждение-то.
– Какво кога, Пагон?
– Нищо!
– Щом е нищо, бягай и си отваряй хубаво ушите.
– Нали да ги затварям …
Точилката въздъхна дълбоко.
– Ще си затваряш очите и ще си отваряш ушите, бе, глупак!
– Кажи, шефе! – застана мирно бодигардът от лявата му страна. На него прякорът му беше Глупак.
– Не говоря на тебе, Глупак!
Точилката хвана през рамо Пагона и го поведе към вратата.
– И си събери мозъка в главата. Идеята ми не е кой знае каква, но в нея има пари. Капка в морето са в сравнение с другите ми начинания, но има ли някъде пари, не бива да се оставят в чужди ръце. Взимай пример от мене, Пагон. Цяло осигурително дружество държа в ръцете си, но и от дребната риба не се отказвам. Капка по капка какво става, Пагон?
– Вир!
– А левче по левче?
– Язовир!
– Е, това е! Човек не трябва да се отказва от малкото, ако иска да стигне до голямото.
– Така е! – съгласи се веднага Пагона.
– В дъното на новия ни бизнес стои наивната вяра у децата, че съществува Дядо Коледа.
– Да не си решил да ги разубеждаваш?
– Напротив, ще им доказваме, че Дядо Коледа е жив. Бизнесът ми е съвсем благороден, този път е по-честен отвсякога!
Със самочувствието на гений, Точилката потупа приятелски Пагона по гърба. Погледът му се премрежи зад тъмните очила и осененият му с поетичност мозък отново роди стихове:
„Дядо Коледа, ела
пак със своята шейна
със подаръци за всички
а за мене – куп парички.“
Не изрече стиховете на глас. Страхуваше се Пагона да не ги открадне. А бяха стихове един път! Тъкмо за детска коледна песничка. Хващаха се и на мелодията на „Сладкопойна чучулига“.

 
 

5 сериала за телевизията, които да гледате по телевизията

| от |

Телевизията е велика магия. Можеш да покажеш всичко, да излъжеш, да пускаш глупости с часове, да се правиш на маймуна и винаги ще има поне един човек, който ще те гледа и дори ще те хареса. Телевизията е медията с най-силно влияние в модерния свят и нито интернет, нито онлайн стриймовете могат да я победят.

Телевизията е истинска магия. Там може да си на места, без реално да бъдеш на тях, може да си тъп, но да изглеждаш умен, можеш да си забавен без да имаш и един грам чувство за хумор. Телевизията придава онзи дребен блясък върху хората, след който всеки се чувства с 10 см по висок.

Негово величество малкият екран! Той ти дава толкова много и те мами по онзи приятно сладък начин. Той може да е мелодраматичен в тежките моменти и силно захаросан в сладките. И ти нямаш нищо против. От „Малката булка“ да майстори-готвачи, телевизията предлага всичко. Там има всичко. От експерти, които говорят мъдро по всякакви въпроси до маймуни, които правят фокуси.

Телевизията е сладкото изкушение и понякога се прави трудно. Особено, когато се стремиш към добра телевизия. Дали такава е останала, някои хора се съмняват, но ние не. Затова и имаме една селекция от пет адски добри сериала, правени за телевизия, в които се разкава за правенето на телевизия. Приятно четене.  

 
 

Истинският Париж през погледа на гениите

| от Дилян Ценов |

 Париж – мястото, което не може да бъде сложено в никакви рамки. Не можеш да опишеш Париж. В този град всеки ще намери онова, от което се нуждае – така е било и така ще бъде винаги.

Магията там е навсякъде – в кварталите с тесните улички, познали падението и възхода, в големите булеварди, в спокойните води на Сена и под нейните мостове. Тя е в нощния мрак, който те изкушава да захвърлиш задръжките и страховете.  Париж е копнежът, който всички носим в себе си.

Но в последните три години обликът на града се промени под влиянието на тероризма. Атаките, на които все по-често става мишена, са удар по всички ценности, зад които той стои вече столетия наред. Страхът лесно измества фокуса на населението, и превръща Париж в опасно място, свързвано със заплахи за нови атентати. И се оказва много лесно  да забравим, че именно в Париж живеят и творят легенди като Едит Пиаф, Ив Сен Лоран, Жан Кокто, Оноре дьо Балзак, Виктор Юго, Хемингуей, Фицжералд и още стотици. Забравяме, че Париж е и винаги ще бъде град на творческата свобода и  вдъхновение за артистите, писателите, художниците на всяка епоха.

За него Фридрих Ницше казва: „Хората на изкуството имат един дом в Европа и това е Париж“.

Замисляли ли сте се защо атмосферата му не може да остави никого равнодушен? Кое е преходното и кое непреходното в този град? Как да продължим да гледаме на него като на люлка на изкуствата и културата?

Може би най-добрият подход в тази насока е ретроспекцията. Изкуството е онова, което запечатва истинския облик на града. Личностите, които едновременно черпят сили от града, но и създават образа му – те са Париж и той е тях. Французи или не, градът ги приема, както винаги ще приема всички хора на изкуството.

Нашата галерия ще ви припомни истинския Париж, защото един поглед назад във времето понякога върши учудващо добра работа.

 
 

#Bookclub: Непокорният Недим Гюрсел и „Мехмед Завоевателя“

| от Спонсорирано съдържание |

В интервю за „Пари Мач” от 2015 г. турският писател Недим Гюрсел заяви: „Ердоган не харесва карикатуристи”.

Известен застъпник на светската държава, заклеймяващ намесата на армията в политиката, сега той пристига в България по повод премиерата на „Мехмед Завоевателя” и е повече от любопитно как ще се произнесе за актуалната обстановка в родната си страна.

Но да започнем от книгата. „Мехмед Завоевателя” е виртуозно построен роман в романа, избуял от плодородното въображение на своя автор. Някои от сцените в него са така майсторски обрисувани, че блестят като самородни късове художествена проза от най-висока проба. Сюжетните линии са две.

Разказвачът Фатих Хазнедар се уединява в стара вила на брега на Босфора (точно срещу крепостта Боазкесен, построена от Мехмед II), за да напише исторически роман за превземането на Константинопол от Завоевателя, когато в живота му нахлува млада жена, жертва на преследванията след военния преврат през 1980 година. В паралелната сюжетна линия оживяват войнственият Султан, неговият антураж, придворните сановници, дервиши, евнуси, еничари, защитниците и разрушителите на великия град.

Романът възкресява епопеята по превземането на Константинопол от султан Мехмед II през май 1453 година, променило завинаги хода на европейската история. Битките са ожесточени, начинът, по който разказвачът ги пресъздава – смайващ. На страниците оживяват важни фигури от епохата – султан Мехмед ІІ, великият му везир Чандърлъ Халил паша, редица учени от епохата, духовни наставници, дервиши, философи; унгарецът Урбан, изработил най-мощния топ на своето време; защитниците на Константинопол като император Константин ХІ Палеолог, историка Георгий Сфрандзис, генуезеца Джовани Джустиниани, учения Теодор Каристин, германеца Йоханес Грант…

„Защо наистина, защо героите на този роман са били убити, преди да им дойде времето? Всеки човек в себе си носи смъртта, собствената си смърт. По-точно собствената си гибел. Носи я още преди да се е ​​родил, свит в корема на майка си, с огромна глава, със сбръчкано личице, с блеснали от любопитство, невиждащи нищо наоколо очета. Не след дълго той започва да се върти в своето топло убежище, в което живее, храни се и расте, после пожелава да се измъкне навън с малките си длани, с тъничките си като клонки ръчички, с кривите си крачета, да стигне до светлина, да се появи на света. Щастливото рождение е първата крачка към смъртта.”

Cover-Mehmed-Zavoevatelya

Гюрсел освежава подхода към темата за военните подвизи, като съчетава наситеното със събития повествование с отношението на днешния човек.

След дълга и кръвопролитна схватка между османци и византийци, Мехмед II завладява този митичен град, където от векове се кръстосват пътищата и където Азия и Европа, Изтокът и Западът, мюсюлмани и християни влизат в стълкновение. Авторът неслучайно избира за мото на книгата цитат от „По следите на изгубеното време“ на Пруст, защото разказвачът е разпънат на кръст между родилните мъки на творчеството и ласките на любимата жена, а изборът се оказва невъзможен…

Недим Гюрсел е добре известен в средите на френските литератори и интелектуалци и сред ценителите на съвременна европейска проза. Тук ще възкликнете: турски писател с такова влияние във Франция? Да, това е безспорен факт, и не само защото преподава турска литература в Сорбоната. Когато фактите говорят, даже и религиозните фанатици мълчат. (Или поне така ни се иска.) След преврата през 1980 г. Гюрсел емигрира във Франция, където живее и твори и досега. Автор е на 30 книги, в това число романи, новели, пътеписи и есета. Носител е на множество турски и международни литературни отличия. Една от любимите му теми е Истанбул, столица на две велики империи: Византийската и Османската.

На български език е излизала скандалната „Едно тъй дълго лято”, която е била забранена в Турция, заради съпротивата на писателя срещу тиранията на армията. Делото срещу него се води от военен съд и продължава няколко години. Подобна е съдбата на „Дъщерите на Аллах” – обвиняват Гюрсел в обида към религията, процесът трае една година. Обвиненията произтичат от опита на автора да очовечи образа на пророка Мохамед. По-важното е, че в резултат на скандала книгата е преведена на десетки езици.

През 2012 г. авторът гостува в България и му е присъдена наградата на Фондация „Балканика“.

В едно свое интервю тогава той казва: „Войните от миналия век са белязали и литературите на балканските държави. Затова писателите от тези територии днес трябва да се изразяват свободно и открито и преди всичко да избягват национализма, който продължава да прави поразии. Важно е как се интерпретира темата за завоевателя. Дълг на писателя е да покаже какво се случва в главата на победения.”

Недим Гюрсел обича да назовава нещата с истинските им имена. Счита за пагубна тенденцията идеологиите да се заместват с псевдодуховни течения.

За съжаление, религиите вървят ръка за ръка с религиозния фанатизъм, а там където се шири религиозен произвол, изкуството се задушава.

Срещата с Недим Гюрсел е на 26 април от 19:00 ч. в литературен клуб „Перото”. Вход свободен.

 
 

Chr хороскоп: Време за приключения и отстояване на позициите

| от Селена Астро |

Седмичен астрологичен обзор (от 24.04. до 30.04)

Седмицата започва с Луна преминаваща през знака Овен. Този транзит ще направи първите два дни от седмицата изключително подходящи за управление на хора и ресурси, спортни активности, авантюризъм или отстояване на позициите.

През периода най-комфортно ще се чувстват огнените знаци Овен, Стрелец и Лъв, както и хората с лични планети и асцендент в тези знаци. Те ще успеят да постигнат значителни личностни успехи и ще изпъкнат с уменията, външния си вид или интелекта си. Много е вероятно също така да срещнат хора, които да ги подкрепят и да им помогнат в начинанията.

Сряда и четвъртък Луната ще преминава през знака Телец, като в сряда в 16.00 часа настъпва новолуние в същия знак. Тогава движението на Луната съвпада с това на Слънцето. Събитието ще направи тези два дни неподходящи за стартиране на дейности, започване на финансови операции, сключване на сделки, въвеждане в ход на планове с цел бъдеща реализация, подписване на договори и купуване на важни неща.

Най-добре е да използваме периода за правене на равносметка и изготвяне на бъдещ план или стратегия, с които бихме могли да напреднем в избрана от нас посока.

Най-напрегнати ще бъдат тези два дни за неподвижните знаци Водолей, Скорпион, Лъв и Телец, както и за хората с лични планети или асцендент в тези знаци. При тях са възможни трудности и неразбирателства покрай заобикалящите, които не е изключено да ги обезверяват на моменти. Много е важно да избягват излишните разправии, понеже няма да са обективни и трудно ще стигат до компромис. Най-важното за тях е да се концентрират върху собствените задачи и да не гледат в чуждата паница.

Петък и събота Луната ще преминава през знака Близнаци и заради това й разположение е възможно да станем доста по-приказливи, общителни и любопитни.

Тези два дни ще бъдат подходящи за учене на нови неща, кратки пътувания, спортни занимания, провеждане на важни разговори, впускане във флиртове и любовни закачки.

Периодът ще бъде най-успешен за въздушните знаци Водолей, Везни и Близнаци, както и за хората с лични планети или асцендент в тези знаци. Голяма част от тях ще успеят да намерят своето място сред заобикалящата ги среда и ще осъществят отдавна жадуван професионален или личен напредък. Те ще отмятат задачите и ангажиментите си с лекота и ще жънат успехи, както на професионалното, така и на личното поприще.

В неделя Луната ще се намира в знака Рак, което ще направи последния ден от седмицата идеален за отделяне на време за семейството и домашните задължения, преподредба на дома и кулинарни експерименти.

Повечето от нас ще бъдат изключително интуитивни, грижовни и чувствителни към нуждите на другите.

Водните знаци Рак, Скорпион и Риби, както и хората с лични планети или асцендент в тези знаци ще се оставят да бъдат обгрижвани от другите или сами ще обгрижват някого.