ДОСИЕТАТА CHR: Случаят „Ди Би Купър” – ахилесовата пета на ФБР

| от |

„Ди Би Купър” е медиен епитет за най-популярното и мистериозно отвличане на самолет в историята на ФБР. А човекът, представил се за Дан Купър до ден днешен остава фантом за най-добрите разследващи в целия свят.

Ако все още не сте се досетили става дума за отвличането на самолета Боинг 727 някъде между Портланд, Орегон и Сиатъл, Вашингтон на 24 ноември 1971 година. Похитителят скача с парашут по време на полета и изчезва вдън земя с 200 хиляди долара (които са около 1 160 000 американски долара към 2015 година). Преди това освобождава пътниците , които са били на борда на самолета. Въпреки интензивните претърсвания на района и възобновеното през 2008 година федерално разследване, представилият се за Дан Купър мъж никога не е бил идентифициран или забелязан някъде – сякаш никога не е съществувал. Това е единственият нерешен случай в американската история на авиацията

Всичко започва когато…

Похитителят си купува билет, представяйки се за Дан Купър. Заради „разваления телефон” между журналистите обаче, мъжът става известен като Ди Би Купър.

Хиляди следи са били последвани през изминалите 4 десетилетия, но нито една от тях не води до конкретно доказателство кое е истинското име на гениалния похитител на полет 305 на “Нортуест ориент”или поне от къде идва той. Безброй теории бяха предложени от експерти, репортери и дори ентусиазирани аматьори, но нито една от тях не отвежда до реално развитие по случая.

ФБР представя цялата информация, която има по случая, заедно с всички снимки на веществените доказателства и скица на мистериозния похитител с молба всеки, който може да помогне по случая да се свърже с тях. До ден днешен специалните агенти отказват да признаят поражението си. Много от разпитаните заподозрени мъже твърдят, че са гениалният Купър, който прати по дяволите логиката, за да влезе  завинаги в световната история като единственият неразрешен случай на отвлечен самолет. Всички претендиращи за лаврите на похитителя обаче са изключени като евентуални извършители след ДНК тестове, взети от отпечатък на Купър върху вратовръзката му, която той маха преди да скочи.

Откриването на малка сума от откупа през 1980 година разбуни духовете и вдъхна надежда на спецагентите, но уви, напразно. Впоследствие се оказа, че „находката” още повече задълбочава мистерията около случая, докато колосалната сума, която похитителят е прибрал сякаш се е изпарила.

Докато разследващите от ФБР категорично твърдят, че Купър няма как да е оцелял след подобен рисков скок с парашут, в документацията на федералното бюро вече има около 60 тома с материали, към които се прибавят постоянно нови и нови все по-креативни и фантастични предположения за това какво всъщност се е случило с похитителя-фантом и съвсем истинските милион долара.

„Може би специалист по хидрология може да използва най-новите технологии, за да проследи нагоре по течението на реката Уошугал онези 5 800 долара от откупа, които са намерени пред 1980 година до мястото, на което се предполага, че се е приземил Купър”, предлага специалният агент Лари Кар, който е новият ръководител на разследването от 2006 година. „Или може би някой просто си спомня нещо за този странен чичка”, шегува се още разследващия.

Лари Кар е единственият спецагент, който за разлика от предшествениците си не вярва, че похитителят е опитен парашутист. Неговата версия е, че Дан не е успял да отвори парашута си и е загинал.

Бърбън и сода

Дан Купър стартирал плана си за действие по обяд в Деня на благодарността. Той пристигнал на летището в Портланд с черно куфарче и се приближил към рецепциониста на Нортуест Ориен Еърлайнс. Представил се и си купил еднопосочен билет за полета до Сиатъл. Качил се на самолета и седнал на мястото си в края на пасажерската кабина. Запалил цигара и си поръчал бърбън със сода. Свидетелите го описват като мъж на около 40 години, около 1.78-1.83 висок. Носел черно леко яке, тип ветровка, мокасини, тъмен костюм и спретната и изгладена бяла риза с черна вратовръзка и маркова игла.

Пасажерите не били много, полетът трябвало да пристигне около 15 часа местно време. Купър изпратил бележка до Флорънс Шафнер, стюардесата, която била наблизо. Тя пуснала бележката в чантата си, тъй като си помилила, че съдържа поредния дълъг номер на похотлив бизнесмен. Тогава Купът се навел към нея и прошепнал: „Госпожо, по-добре прочетете какво съм ви написал. Имам бомба със себе си”.

Бележката била изписана с прилежни, главни букви : „Нося бомба в куфара. Ще я активирам ако се наложи. Искам да седнеш до мен. В момента отвличам самолета” . Шафнър направила каквото Купър поискал, но искала да види бомбата. Купър отворил куфара дотолкова, че да се видят 8-те червени цилиндъра, подредени четири върху четири. Те били свързани с огромна цилиндрична батерия чрез жици. След като Купър затворил куфара, той съобщил исканията си: „ 200 хиляди долара , 4 парашута и зареден с гориво камион, който да го чака на лтището в Сиатъл при пристигането на полета. Шафнър предала изискванията на Купър до контролната кула. Когато се върнала, Купър вече носел тъмни слънчеви очила.

Пилотът Уилям Скот информирал сиатълското звено за контрол на трафика, които на свой ред уведомили местните и федерални власти. 36 от пътниците били информирани, че ще има закъснение на полета, заради дребни механични усложнения. Междувременно директорът на Нортуест Ориент организирал всичко по набирането на парите за откупа и заповядал на служителите да се подчиняват изцяло на похитителя. Самолетът се въртял в кръг близо 2 часа, за да може през това време полицията и ФБР да осигурят парашутите и парите на Купър и същевременно да подготвят специалните части.

Шафнър твърди, че Купър й изглеждал много добре запознат с местността. Дори отбелязал, че гледката долу изглежда досущ като град Такоума. Също споменал, че базата на въздушните сили се намира на около 20 минути от летището. Шафнър описва Купър като любезен и с добри маниери. Друга стюардеса също потвърдила, че похитителят бил напълно спокоен и не изглеждал зъл и лош. Поръчал си втори бърбън и сода, платил си и настоял Шафнър да задържи рестото, поръчал обяд за екипажа по време на спирката за презареждане в Сиатъл. Междувременно ФБР събрали парите от няколко банкови клона в града – 10 хиляди немаркирани 20-доларови банкноти, със серийни номера, започващи с буквата „L”.

Купър отказал военните парашути, предложени от властите, настоявал да получи обикновени парашути с ръчен шнур за отваряне. Полицията ги взела от местно училище за парашутисти.

Освобождаването

Около 17 часа следобед похитителят бил уведомен , че изискванията му са изпълнени и самолетът се приземил на летището в Сиатъл. Купър инструктирал пилота да откара самолета до усамотена и добре осветена секция. Там парите и парашутите му били донесени от човек с цивилни дрехи. Когато получил доставката Купър освободил всички пътници и стюардесите. Докато самолетът се зареждал, Купър разяснил втората част от плана си – югоизточен курс до Мексико Сити с минимална скорост около 190 км/час на максимум 3000 метра височина.

Обратно във въздуха

Oколо 19:40 самолетът се издигнал във въздуха. На бора били само Купър, пилотът и трима души от екипажа. Купър накарал екипажът да се затвори в летателната кабина. Похитителят останал сам и завързал нещо около кръста си. Около 20 часа предупредителната лампичка в кабината светнала. Малко след това се оказало, че Купър е полетял с парашута си надолу, а причакващите го органи на реда останали с пръст в уста.

Кой всъщност е Купър? Оцелял ли е след скока? Какво се е случило с парите, които не се появиха никъде и никога?

ФБР припомня няколко фрапиращи факти от мистерията.

Купър не е бил парашутист. Първоначално ченгетата мислели точно обратното. След няколко години обаче станало ясно, че той не е знаел как да подготви резервния си парашут за скока. „Парашутист-аматьор е скочил в тъмната нощ в дъжда, при вятър, движещ се с около 200 мили в час, удрящ го право в лицето, облечен само в мокасини и ветровка. Това е твърде рисковано дори за професионалист”, категоричен е Лари Карс.

Нямал е съучастник, чакащ го там долу. Ако е имало някой, който го чака, то би трябвало да има данни за някаква комуникация между него и похитителя. Вместо това Купър е казал „Лети към Мексико” и е скочил с парашут в непрогледната нощ някъде там, без дори сам да знае къде, когато е нямало и никаква видимост към земята заради облак , който е покривал около 5000 фута .

Има детайлно описание на похитителя.Никой никога не е виждал този мъж.

Относно всички разследвания на името, с което мъжът се е представил – това не отвело до нищо. Всички разпитани или не отговарят на описанието, или имат стабилно алиби. ФБР продължава да твърди, че похитителят не е оцелял.

„Да се хвърлиш в дивото без план, без правилна екипировка, в такива лоши условия – по-скоро парашутът му не с е отворил”. Остава въпросът къде са парите – 1 160 000 долара?

автор: Кристина Димитрова

 

 

 
 

Брит Марлинг: Странното дете на Холивуд

| от |

Брит Марлинг е сценарист, режисьор, актриса и продуцент. Тя е странна, ръбата и доста различна от хората, които обичайно обитават привилигированата прослойка на един от най-богатите и известните райони в топлия Ел Ей.

Тя е неконвенционално изглеждаща. Има големи очи, рошава руса коса и крив нос. Тя не е холивудска красавица и същевременно е толкова запомняема, че видите ли странното й лице и разпиляната й руса коса на екран, трудно ги забравяте.

Доскоро позната на отбрана част от публиката на така нареченото фестивално кино, от края на 2016-а Брит успя да се намести по удобен начин и на по-комерсиалния пазар, след излизането на сериала на Netflix – The OA.

Покрай моменталния успех на Stranger Things, The OA някак остана в периферията на добрата телевизия, каквато всъщност той е. Освен сценарист и продуцент Брит Марлинг играе и главната роля в този свръхестествен трилър за незрящо момиче, което се завръща след изчезване от 7 години, с възстановено зрение и странна история зад гърба си, достойна за ушите само на 5 аутсайдера (побойник, бъдещо юпи-наркоман, дебела учителка, трансексуален младеж и дребно отритнато момче).

The OA беше подновен за втори сезон почти веднага след излизането си и е едно от вълнуващите, нови, доста различни и свръхинтересни неща, които може да видите по телевизията през тази година.

Брит Марлинг от друга страна пише и продуцира сериала, като на режисьорското място стои нейният приятел и партньор в правенето на кино – Зал Батманглидж.

След като завършва икономика в Джорджтаун, Брит отказва оферта за работа в офис, за да стане артист. Заминава за Холивуд и в продължение на 6 години работи всякакви неща във филмовата индустрия. В крайна сметка се изкачва до категорията „актриса“, но ролите които най-често й се предлагат за „на пищящи блондинки във филми на ужасите“, както казва самата тя. Затова Брит решава, че ще си напише роля, в която иска да се види и би участвала без да остане незабележима или с размазан писък на лицето, като от картината на Мунк, докато някой я коли в кадър.

Така, през 2011-а, след два филма – политическа история и късометражна sci-fi психария, се появява най-известното заглавие във филмографията на Марлинг – „Втората земя“.

„Втората земя“ е великолепен, фестивален, апокалиптичен филм за живота и изборите, които правим. Историята проследява появата на огледална Земя, която идва до нашата планета, и на която живеят същите нас, но направили всички онези избори, които ние не сме. Можеш да отидеш до другата Земя и да видиш другото си аз, ако пожелаеш разбира се. Марлинг е сценарист на проекта, режисьорът Майк Кахил прави дебюта си с него зад камера и разбира се, Брит играе двете главни роли – на аз и другото ми аз.

Докато работи по „Втората земя“ Марлинг пише и отново участва в друг свой независим проект, този път под режисурата на Зал Батманглидж. Филмът е Sound of My Voice и заедно с „Втората земя“ прави дебют на фестивала Сънданс. Sound of My Voice остава някак на заден план, но за сметка на това „Втората земя“ е номиниран за три награди и печели Alfred P. Sloan Feature Film Prize на Сънданс за Майк Кахил.

Оттам нататък кариерата на Брит някак поема свой собствен път. Тя пише, продуцира и играе във всичките си филми. Може да сте я гледали в „Изтокът“, където си партнира с Александър Скарсгард и Елън Пейдж. Покрай тяхната така наречена „афера“, която се раздуха по време на снимките на филма, Брит остава някак настрана. Тя обаче играе една от главните роли и е сценарист и продуцент на проекта. Междувременно се появява във филма на Робърт Редфорд The Company You Keep с Шая Лебьоф, „Арбитраж“ с Ричард Гиър и Тим Рот и I Origins – вторият режисьорски проект на Майк Кахил.

Някъде там започва и работа й по сценария на The OA, докато паралелно снима британската драма Babylon, която е мини-сериал. Веднага след финала му The OA взима цялото й внимание и тя довършва внимателно осемте епизода на първи сезон.

Днес Брит Марлинг може да каже, че е една неконвенционална звезда в една иначе стандартна индустрия. Тя е различна в свят, който иначе предпочита еднаквости. А ние пък предпочитаме нея.

В галерията горе може да видите част от ролите й, а после спокойно си пуснете The OA. Няма да съжалявате и за двете.

 
 

Григоре, не знаеш ли български?

| от Александър Николов |

През септември миналата година Григор Димитров достигна до осминафиналите на US open. За да се поздравят с този успех, родните „патриоти“ си намериха повод да са сърдити. След мача със Соуса, Григор говорил на английски на корта и не поздравил българите по трибуните на български. 

Няколко дни след първата му титла от 2014 насам (в Бризбейн) и също толкова преди началото на Australian Open, родната ракета номер 1 даде кратко интервю за сайта на турнира, в което за пореден път казва колко е доволен да вижда български знамена и да чува родна реч от трибуните. На английски. И „гордите Българи“ отново подскочиха като ужилени.

„Запазили сме си езика под турско робство и византийско иго и за един световноизвестен спортист трябва да е гордост да говори на родния си език, защото преди всичко е Българин“, така изглежда най-безобидната критика в социалните мрежи навсякъде, където видеото е споделено.

В определени ситуации е нужно и редно да се говори на английски и това няма нищо общо с патриотизма.

Какъв език се говори в дадена ситуация не е въпрос нито на каприз, нито на лична преценка, а на традиция, писани или неписани правила и въпрос на протокол или добро възпитание.

Международният език, харесва ли ни или не, е английският. По-рядко с такъв статут се ползва френският и донякъде – испанският. Без значение колко са велики, немският, руският, китайският или българският – не са.

В ЕС официални са всички езици на общността и при официални изказвания (в ЕП например) няма проблем да се използва български, чешки или гръцки. Въпреки това тези държавни ръководители, които могат, използват английски или друг по-разпространен език. В дипломацията говоренето на езика на домакините отключва по-лесно вратите. Затова Росен Плевнелиев се разбираше толкова добре с немския президент Йоаким Гаук, а Ирина Бокова е добре приета във Франция. По същата причина Борис Джонсън говори на френски при посещението си в Париж, а Владимир Путин се обърна на немски към Бундестага. Британските дипломати във всяка една страна пък прекарват между 3 и 6 месеца преди мандата си в изучаването на местните език и традиции. До степен, че Джонатан Алън говореше по-добър български от някои родни депутати.

Всички международни организации имат ясни правила за езиците. В УЕФА и ФИФА освен на английски се говори и на френски и това няма нищо общо с бившите генерални секретари Сеп Блатер и Мишел Платини.

Ако песните на Евровизия могат да бъдат на всеки един език на страните участнички, то официалната церемония и гласуването е на английски и френски. Френският е използван от Франция, Андора, Монако, Люксембург, Белгия, Швейцария и доста често от Великобритания. Използването на френски от британската телевизия определят като приятелско намигване към съседите и спазването на традициите, тъй като дълго време това е езика, използван от Кралския двор.

В авиацията всички международни полети използват английски за комуникация. Дори когато кулата и екипажа говорят един и същ език, английският е предпочитан, а изключение се прави само за вътрешни полети.

Във футбола владеенето на местния език също е почти задължително за най-добрите футболисти и треньори. На пресконференция и португалецът Моуриньо, и французинът Венгер, и италианците Конте и Раниери, и германецът Клоп, и испанецът Гуардиола говорят на английски. Защото такива са неписаните правила на Висшата лига на Англия.

Ако се върнем на тениса, и в ATP, и във WTA се използва предимно английски – и на пресконференции, и в интервютата на корта. Изключения са само играчите, които участват на турнир в страна, използваща родния им език. Или при желание да зарадват публиката. Надал говори на испански на турнирите в Испания, но в знак на уважение към любимия му турнир – Ролан Гарос, използва френски на кортовете му, както и в Монте Карло. Но на US open, Wimbledon или Australian Open всички говорят на английски – и Джокович, и Надал, и Федерер, и Григор. Дори Нишикори не говори на японски, без това да е повод за драми в родината му.

На турнира в София Григор ще поздрави публиката на български, но всички останали ще говорят на английски. Освен ако някой не реши да зарадва родните фенове на тениса с едно „Здравейте, как сте“.

За човек, който прекарва по 10 дни годишно в България, Григор говори чудесен български. Наскоро използва Facebook профила си, за да поздрави българските си фенове на родния си език. 

А тези, които не говорят английски, могат да се сърдят само на себе си, защото онази гордост „знам само един език – български“, ми е непонятна.

Истинският патриотизъм се крие точно в това, което прави Григор. Защото и в САЩ, и в Австралия разпознават българския флаг, а китайци изписват „Khaide Grigor“ в негова подкрепа. И предпочитам да каже, че е българин на английски, така че да го разберат хилядите по трибуните. Дано още такива като него станат посланици на България. От другите – горди, че не знаят нито думичка на чужд език, ме е леко срам.

 
 

18 години H.M.S.U.

| от chronicle.bg |

Музикалното движение Hard Music and Sounds United празнува 18 години от началото си. По случай годишнината се организира събитие в две зали в комплекса на студио “Орфей”, което ще представи някои от най-актуалните гости на музикални лейбъли за Drum and Bass, получили световно признание. Добре дошли са всички drum & bass фенове.

Едната от залите ще бъде с участието на артисти от екипа на Critical Music, а другата – на Viper Recordings.

В програмата на Critical ще слушаме сетове от супер актуалния продуцент Mefjus, който вече се представи подобаващо по време на летния фестивал на H.M.S.U. С нетърпение очакваме участието на музикалния гений Current Value. За първи път в София ще имаме удоволствие да чуем и самия Kasra – основател на Critical и добре утвърден на световната сцена с първокласната си продукция.

В залата с артисти на Viper ще чуем хитовите Brookes Brothers, които поръсват с настроение “палави ликуид ролери”. Артистът с псевдоним Cyantific през годините беше част от най-големите лейбъли, а сега издава ексклузивно за английския Viper. В тази зала ще можем да се насладим и на сета на един от най-актуалните продуценти – InsideInfo.

През годините H.M.S.U. безспорно се отличава с качествен подбор на гости за своите партита. Те винаги са сред най-актуалните или изгряващи имена на световната сцена. Нещо повече – за времето на своето съществуване организацията е била домакин на над 400 гости от световната сцена и почти всички родни диджеи.

От страна на H.M.S.U. в програмата ще се включат Ogonek, Konspirator & Mocks с проекта High Roll, Targy, acidtrip и EXo със Salmon Flow. Специален гост ще бъде и родната гордост на световната Drum and Bass сцена – L 33. За визуалните инсталации по време на събитието ще се погрижат Elektrick.me.

Билети могат да бъдат закупени на цена от 25 лв., а в деня на събитието – на 30 лв. Всички промо ценови категории бяха изчерпани още преди началото на 2017. в мрежата на EVENTIM.bg и избрани магазини. Повече информация тук. 

18_YEARS_HMSU_2017_BACK

 
 

Най-доброто от Мартин Скорсезе

| от |

Мартин Скорсезе е един от най-великите живи режисьори на нашето време. За своите 74 години този дребен американец от италиански произход е променил основните правила на седмото изкуство повече пъти, отколкото всеки друг режисьор.

С над 50 заглавия във филмовата си кариера, един спечелен „Оскар“ и близо 60 продуцентски проекта Мартин Скорсезе прави от киното онова, заради което хората го наричат „изкуство“. Остри кадри, близки планове, тишината в сцените, динамичният разказ, неконвенционалните персонажи са онези неща, които правят Скорсезе отличителен, запомнящ се, забележителен. Гледате ли негов филм, дори само един, няма връщане назад и така трябва да бъде.

Скорсезе прави кино в чист вид. Епични шедьоври, удоволствие за сетивата за всеки киноман, които ще останат в историята на седмото изкуство, много след като нас и него няма да ни има. И отново – така трябва да бъде.

Мартин Скорсезе е един от най-великите режисьори покорили Холивуд и всеки, който мисли различно е или голям глупак или не разбира от кино. Толкова е просто.

След две години тишина Скорсезе се завръща на голям екран с „Мълчание“ – един проект, който иска да направи от много години. История за безпрецедентната, безкористна вяра и религията, както той я разбира. Защото религията и вярата имат много малко общо. И „Мълчание“ е тук, за да разкаже това.

Адаптация по романа на японеца Шюсако Ендо „Мълчание“ е трудна, бавна, тъжна и мълчалива история. Тя подлага на съмнение и дълги и мъчителни изпитания най-фундаменталните въпроси и чувства заложени в човека.

Тишина ли е Бог? Ако Него изобщо го има. Защо остава мълчалив, дори когато ти говориш с него? Трябва ли да продължиш да го търсиш и да вярваш, дори когато той не ти отговаря със същото? „Am I just praying to silence?“ е основният мотив загнезден в тази тъжна приказка за божественото и отвъд него. И отговорът на всички тези въпроси е „да“.

Религията, вярата и изпитанията, които идват след като се отдадеш на тях, са теми, които вълнуват Скорсезе и той често ги прокарва по един или друг начин във филмите си. Понякога го прави директно, взима религията, чопли я, унищожава я, показва най-лошото й, най-хубавото й и накрая оставя зрителят да реши сам за себе си. Като в „Последното изкушение на Христос“.

Религията според Скорсезе е много по-многопластова и интересна, отколкото според църквата, която винаги се опитва да ни я пробуда с една по-ведра, но някак назидателна страна. Вярата от друга страна е нещо, което всички ние носим в себе си. Тя е заложена в ДНК-то ни и само ние можем да изберем как и накъде да я насочим. Да вярваме или не изобщо не е въпросът! Въпросът е „в какво“?

В този ред на мисли „Мълчание“ е някак задължителен за гледане, защото е кино в чист вид, защото е по една от любимите теми на своя режисьор и защото ще подложи на изпитание и вас, като зрители.

По повод премиерата на „Мълчание“, която е на 14.01. в зала 1 на НДК, като част от програмата на „Киномания“, ние се обръщаме към Мартин Скорсезе и аплодираме неговото величие на голям екран. Защото този дребен мъж с проблемен, странен и динамичен живот е създал повече кино, отколкото някои хора ще успеят да видят в живота си.

Вие се подгответе за „Мълчание“, а дотогава 10 от най-добрите заглавия на маестро Скорсезе са от нас за вас. В галерията горе. Наздраве!