Александър Шпатов: Всички сме софиянци

| от |

Александър Шпатов е роден в София през 1985 г. Завършил е Американския колеж. Магистър по право. Автор на сборниците с разкази: „Бележки под линия“ (2005; Награда „Южна пролет“ за най-добра първа книга на годината), „Разкази под линия“ (2008; номинация за наградата „Хеликон“ за 2009, издание на немски – 2010) и „Календар с разкази“ (2011). На 2 септември на „Аполония” ще бъде премиерата на новата му книга „#НаЖивоОтСофия”, какво каза за lira.bg.
на живо

Къде се изгубихте? Минаха почти три години от излизането на „Календар с разкази“?
–    Бях си тук през цялото време. Със София се познаваме прекалено добре, че да се изгубя някъде. Най-голямата мъгла преди може би ми беше „Надежда”, но в последната година имах доста работа с общината там и почнах да се ориентирам. Ул. „Дравски бой”, която по средата изведнъж става  „Траен мир”. Говорете ми после, че София била скучна:)

Как се роди идеята за „#НаЖивоОтСофия”?

–    Не много трудно. За мен винаги са казвали, че пиша кратки градски. А градските всъщност са софийски. Цял живот съм живял тук, няма за какво друго да пиша.

Винаги се отличавате със свеж и алтернативен подход, когато става дума за представяне на книга. Този път какво да очакваме за „#НаЖивоОтСофия”?
–    През март с „Колибри” спечелихме един проект по програма „Култура” на Столичната община, обещахме им доста неща покрай книгата и се надявам да се получат. Когато наближи времето, ще си кажа, даже много ще разчитам на lira.bg:).

Премиерата ще е на 2 септември в Созопол. Не трябваше ли първо в София?
–    На „Аполония” ще бъде само предпремиерата. Поканиха ме, когато още не си бях донаписал всичко. Не можех да откажа, все пак тази година е юбилейна за фестивала, а и 02 септември е възможно най-подходящата дата за премиера на софийски разкази. Взех си дълъг отпуск и отидох в Созопол да пиша. Последният разказ от сборника – „Петимата от Петте”, измислих окончателно точно на скалите под галерията, в която ще бъде представянето. А иначе в София ще представим книгата може би през октомври. Впрочем книгите ще са две – благодарение на помощта на общината и на страхотната Анджела Родел  „#НаЖивоОтСофия” ще излезе и на английски.

Очаквате ли съпротива от не-софиянци срещу тази книга?
–    Кои са тези не-софиянци? Бях бесен миналата година, когато започна онази дъвка как София не била България. Какъв е смисълът от това делене? Извън опорните точки на най-скапаната и безлична власт, която сме имали, искам да кажа. Напротив, аз смятам точно обратното. Всеки българин е малко или повече софиянец. Все пак говорим за столицата ни, за града, в който всеки е бил, в който всеки има роднини или приятели. Няма как да не се чувстваш по някакъв начин свързан с него.

За кого е книгата? Кой очаквате да я прочете?
–    За всеки, който може и обича да чете. На български или на английски, както вече казах.

В седмицата на излизането на книгата приключва и конкурсът за Европейска столица на културата у нас (5 септември). Кой град ще (трябва) да спечели?
–    Ако не си променим драстично провинциалното отношение към културата, не мисля, че има особено значение.

<Всъщност какво е София за вас?
–    Домът ми, близките и приятелите.

Ако трябва да опишете София с едно място – кое е то?
–    „Света София”. Ще ви пусна линк, мисля че от него става ясно. В оригиналния текст пишеше цици, а не гърди, но е нормално в такъв сайт да ме цензурират, струва ми се:) (б. ред. – става дума за статията „Защо София се казва София?“ в pravoslavie.bg)

А спомен? Давате дълъг списък за „изживяване на София“. Кои са ви любимите от тези изживявания?
–    Пуснах списъка първо като бележка във „Фейсбук” и около две седмици я допълвахме заедно с моите приятели. После „Да изживееш този град” излезе и в „Sofia Live”, те пуснаха линк към статията в arena.bg и оттам нататък в продължение на няколко седмици буквално не можех да смогна на предложенията, които хората ми пращаха. Окончателният преработен вариант ще излезе като въведение към сборника. Мисля, че се получи доста цялостна версия, но ако някой смята, че има какво да се добави, да ми пише. Ще допълваме в следващия тираж.

Къде се виждате в редицата от писатели, пишещи и писали за София?
–    Последен, все още книгата дори не е излязла. Харесвам много „Разказите на едно софийско копеле” на Валентин Пламенов. Страшно обичам и тъжните софийски разкази на Деян Енев.
Доста модерни български писатели не живеят в България, вас какво ви задържа тук?
–    Обичам София. Понякога и на инат. Не е ли достатъчно? Всъщност „Да обичаш на инат” е сниман на 200 метра от блока ми. Страшно интересно е да сравняваш нещата, които са се променили оттогава. В един от разказите в сборника – „Рожден ден на майка ми в Младост 2”, писах именно за това. Впрочем, баща ми има рожден ден днес, така че трябва да приключвам. Повече след 1 септември:) Моля ви да линкнете страницата ми във „Фейсбук”, там ще качвам всичко около разказите.

 
 

Няколко неща, по които звездите се отличават от нас

| от chronicle.bg |

Да, и звездите са хора… но понякога правят нечовешки неща. За някои от тях ние можем само да си мечтаем.

От това да харчат невероятни суми за привидно дребни предмети до какви ли не други екстравагантности – звездите никак не са като нас. В галерията ни днес сме събрали няколко момента, в които най-малко можем да се идентифицираме с познатите ни до такава сладка болка лица.

Моменти като този, в който Дуейн Джонсън Скалата подари на човек чисто нова кола. Човекът е негова фенка, а колата е Форд Мустанг! Той също така я покани на премиерата на последния му филм „Baywatch“.

 
 

10 роли на Джон Гудман, които трябва да гледате

| от chronicle.bg |

Джон Гудман не е само Фред Флинстоун. И повечето хора, които познават творчеството му, са наясно с това.

Става известен с ролята си на Дан Конър в сериала „Розан“ (1988-1997), за която печели Златен глобус през 1993 г. Но следват филми с негово участие, които е добре да изгледате.

По случай днешния рожден ден на актьора, сме подготвили галерия с 10 негови роли, в които си личи, че Гудман е голям не само физически. Enjoy!

 
 

#BOOKCLUB: Наследството на Жан-Пол Сартр

| от chronice.bg |

На този ден през 1905 г. в Париж се ражда Жан-Пол Сартр. Френският писател, философ, есеист и драматург е сред знаковите фигури в литературата и политиката на ХХ век. Представител на екзистенциализма, с леви политически убеждения, защитник на най-онеправданата и бедна част от населението, той прекарва живота си в защитаване на нейните интереси. Затова и на погребението му през 1980 г. десетки хиляди души съпровождат ковчега по пътя към гробището в Монпарнас. Процесия, която се е повтаряла само веднъж преди – за Виктор Юго. Основна част от тези хора са младите, студентите, бедните – всичко онези, за които подкрепата му е била животоспасяваща.

Голяма част от творчеството му е посветено на свободата. Негова е теорията, че човек е „обречен да бъде свободен“. Но трябва да внимава, какво прави със свободата си – да знае, че нищо не е абсолютно и безкрайно. Когато е на 24 години, се запознава със Симон дьо Бовоар (друга знакова за Франция фигура) и двамата остават партньори до смъртта на Сартр. Връзката им е известна с това, че двамата не са се придържали към моногамията, а са си позволявали интимни отношения с много други партньори. Сартр и дьо Бовоар подкрепят марксистката идеология, опитват да водят социалистическа съпротива през Втората световна война и се занимават с издаването на вестници.

В края на живота си авторът казва, че едно от нещата, с които иска да бъде запомнен е книгата му „Погнусата“. През 1964 г. е награден с Нобелова награда, която отказва да приеме – според него писателят не трябва да се превръща в институция. Факт е обаче, че Сартр е повече от институция – той променя цяла една епоха и дава началото на следващата.

Предлагаме ви да погледнем към „Погнусата“ – неговата най-популярна книга. Творба-дневник за въртележката, в която всички попадаме рано или късно. За невъзможното бягство и границите, в които сме вкопчени. Но и за свободата в рамките на тези граници, която никак не е малка. Със значителна доза цинизъм.

Ето няколко знакови цитата от книгата: 

„Развълнуван съм, чувствам тялото си като измервателен уред в покой. Аз съм изживявал истински приключения. Никаква подробност не мога да си спомня, но съзирам непоклатимата верига от обстоятелства. Прекосявал съм морета, оставял съм зад себе си градове, плавал съм по реки или съм навлизал в гори, но всякога съм поемал към други градове. Обладавал съм жени, влизал съм в схватки с мъже и никога не съм могъл да се върна назад, както плочата не може да се върти в обратна посока. И докъде ме е довело всичко? До тази минута, до това канапе, до този светлинен мехур, в който жужи музика.“

„Исках миговете от живота ми да се следват и подреждат като мигове от живот, който си спомняш. Все едно да се мъчиш да уловиш времето за опашката.“

„Нищо не се е променило и все пак всичко съществува другояче. Не може да се опише; то напомня Погнусата и все пак е нейна противоположност — най-сетне ме е сполетяло приключение. Замислям се в какво се състои то и разбирам — в това, че аз съм аз и съм тук, че именно аз поря нощта. Щастлив съм като герой от роман.“

„Часовникът отмерва пет и половина. Ставам, студената риза се слепва о тялото ми. Излизам. Защо ли? Ами защото нямам причини да не го сторя. И да остана, и да се свра безмълвен в някой ъгъл, няма да забравя себе си. Ще бъда там, ще тегна върху пода. Съществувам.“

„Вече не ги слушам: дразнят ме. Ще спят заедно. Знаят си го. И всеки от двамата знае, че другият знае. Ала понеже са млади, неопорочени и благопристойни, понеже всеки от тях иска да запази себеуважението си и това на другия, понеже любовта е нещо велико и поетично и не бива да се осквернява, те по няколко пъти седмично ходят по вечеринки и гостилници да излагат на показ жалките си обредни и механични действия.“

„Притъмнява, лампи грейват в града. Божичко, колко естествен изглежда градът въпреки геометричните си форми и как вечерта сякаш го смазва! Оттук това е тъй… тъй очевидно; възможно ли е аз единствен да го съзирам? Нима другаде, навръх някой хълм, нова Касандра не гледа в нозете си град, потънал в глъбините на природата? Впрочем какво ме засяга? Какво бих могъл да й река?“

„Когато сега казвам аз, думата ми се струва някак куха. Тъй забравен съм, че вече ми е непосилно да имам ясна представа за себе си. Единственото останало реално у мен е съществуване, което съзнава, че съществува. Бавно и дълго се прозявам. Никой. За никого не съществува Антоан Рокантен. Забавно ми е. Та какво е Антоан Рокантен? Абстракция. Мержелее ми се смътен спомен от мен. Антоан Рокантен… И внезапно моят Аз избледнява и накрая угасва.“

„Тръгвам, чувствам се като в мъгла. Не смея да взема решение. Ако бях сигурен, че имам талант… Ала никога, съвсем никога не съм писал каквото и да било от този род, само исторически статии, и то криво-ляво. Книга. Роман. Ще има хора, които ще четат този роман и ще кажат: „Авторът е Антоан Рокантен, един такъв риж, дето се мъкнеше по кафенетата“, и за тях животът ми ще бъде като живота на негърката в моите представи — нещо скъпоценно и едва ли не приказно.“

 
 

Самостоятелният филм за Хан Соло остана без режисьори

| от chronicle.bg, по БТА |

Фил Лорд и Кристофър Милър няма да режисират самостоятелния филм за Хан Соло от „Междузвездни войни“ поради творчески различия с „Лукасфилм“, съобщи президентът на компанията Катлин Кенеди, цитирана от Асошиейтед прес. Тя добави, че скоро ще бъде избран нов режисьор.

Фил Лорд и Кристофър Милър работиха по продукцията с актьора Олдън Ерънрайх в главна роля от месеци. Други звезди, които ще участват във филма, са Доналд Глоувър, Уди Харелсън, Фийби Уолър-Бридж, Емилия Кларк и Танди Нютън.

„За съжаление възгледите ни не съвпадаха с тези на партньорите ни по проекта. Обикновено не сме фенове на израза „творчески различия“, но веднъж поне това клише е вярно. Гордеем се с невероятната работа на световно ниво, която свършиха нашият екипа и актьорите“, гласи официалният коментар на двамата режисьори.

Филмът за Хан Соло, който все още няма име, ще излезе през май 2018 г.