„Алекс“ от Пиер Льометр (анотация и откъс)

| от |

Една млада жена е брутално отвлечена, затворена в дървена клетка и оставена на милостта на настървени плъхове. Тя обаче успява да се освободи сама и открива, че похитителят й се е самоубил. За да изяснят случая, неколцина вещи полицаи особняци начело с комисар Камий Верховен тръгват по следите на нейното минало и се натъкват на зловеща загадка, зад която зейва бездна от злина, низост, извратеност и чудовищно равнодушие, увенчани с непредвидим край. Нищо в заплетения криминален сюжет не е черно-бяло. Ролите на героите неочаквано се сменят. Фактите не се поддават на еднозначна интерпретация. Алекс – съблазнителка, непораснало момиче, обречено на омраза, палач или жертва… Психологическо разследване, което поражда мощното въздействие на романа. Развръзката на интригата, от която секва дъхът, е потресаваща дори за обръгналите полицаи.

aleks

ЗА АВТОРА

Пиер Льометр (род. 1951 г.) е френски писател и сценарист, известен с криминалните си бестселъри и социални трилъри, които се радват на впечатляващ читателски интерес. Произведенията му са преведени на 30 езика. За свои учители смята писатели като Брет Ийстън Елис и Джеймс Елрой. През 2013 г. е удостоен с най-престижното френско литературно отличие „Гонкур” за „Ще се видим там горе” (ИК „Колибри”, 2015) и заема първото място в категорията „френски роман” от класацията на сп. „Лир”.

Трилърът „Алекс”, част от „трилогията Верховен”, получава наградата на Британската асоциация на криминалните автори.

ОТКЪС

Алекс обожава да го прави. Близо час вече пробва, чуди се, тръгва, връща се, пак пробва. Перуки и дегизировка. Може да откара така цели следобеди.

Преди три или четири години съвсем случайно попадна на магазинчето на булевард „Страсбур“. Не че го загледа сериозно, влезе от чисто любопитство. Ала щом се видя червенокоса, така се слиса и толкова преобразена изглеждаше, че купи перуката на мига.

Алекс може да носи почти всичко, защото е същинска красавица. Невинаги е била, случи се в юношеството й. Преди това беше грозновато и ужасно мършаво момиченце. Но щом нещата се отприщиха, се получи своеобразна приливна вълна, тялото й се измени отведнъж, човек би рекъл, че гледа извайване на бърз каданс, и няколко месеца по-късно Алекс вече беше самата прелест. И понеже никой не очакваше подобно ненадейно изящество, като се почне от самата нея, тя така и не успя да повярва напълно в метаморфозата. До ден днешен.

Например не бе и помисляла, че една рижа перука би могла да й стои толкова добре. Истинско откритие. Не беше подозирала колко мащабна и дълбока може да бъде промяната. Перуката е нещо твърде повърхностно, но необяснимо защо, тя имаше усещането, че животът й вече действително не е същият.

Макар че така и никога не сложи тази перука. Още щом се прибра, осъзна, че е от най-ниско качество. Изглеждаше фалшива и грозна, направо мизерна. Хвърли я. Не, не в кофата, а в едно чекмедже на скрина. Понякога я вадеше и се гледаше с нея. Колкото и противна и крещяща да бе перуката в стил: „аз съм от най-долнопробна синтетика“, това беше без значение; в огледалото Алекс съзираше възможности, в които й се искаше да вярва. Върна се на булевард „Страсбур“ и дълго оглежда качествените перуки, някои доста скъпички за нейната заплата на медицинска сестра по заместване, но пък ставаха за носене. И се започна.

В началото не беше лесно – на човек трябва да му стиска. Ако сте като Алекс, с куп комплекси, може и половин ден да мине, докато се престрашите. Да натъкмите точния грим, да подберете дрехите, обувките, чантата (всъщност да изнамерите онова, което подхожда, сред нещата, дето вече имате – няма как да купувате всичко наново всеки път щом смените главата си…). След това обаче излизате на улицата и мигом се превръщате в някой друг. Не наистина, но почти. Не може да промени живота ви, ала помага времето да минава, особено когато вече нямате кой знае какви очаквания.

Алекс обича характерните перуки, които изпращат ясни послания като: „Знам за какво си мислите“. Или: „По математика също съм много добра“. Онази, която носи днес, казва нещо от рода на: „Мен няма да ме откриете във фейсбук“.

Взема един модел, наречен „Ърбан Шок“, и в този миг зърва мъжа през витрината. Той е на отсрещния тротоар и сякаш чака някого или нещо. Трети път за два часа. Следи я. Сега вече е сигурна. Ама защо мен? Това е първият въпрос, който си задава. Като че всички други момичета може да бъдат следени от мъже, а тя не. Като че не усеща погледите им върху себе си непрестанно и навсякъде, в транспорта, по улиците. В магазините. Алекс се харесва на мъжете от всички възрасти, предимство си е да си на трийсет. И въпреки това винаги се изненадва. „Има толкова по-хубави от мен.“ Горката Алекс, все не вярва в себе си, вечно е в плен на съмненията. Още от дете. Заекваше чак до юношеството. Случва се и сега, когато е стъписана.

Не познава този мъж, подобна физика би я впечатлила, не, не, никога не го е виждала. Пък и тип на петдесет да следи момиче на трийсет… Не че се е вкопчила в някакви принципи, но й е чудно, това е. Алекс се заглежда в други модели и се прави, че се колебае, а после прекосява магазина и застава в един ъгъл, откъдето може да наблюдава тротоара. Сигурно е бил спортист, човек би рекъл, че в дрехите му е някак тясно, тежък мъж. Докато гали една руса, почти бяла перука, тя се мъчи да се сети в кой точно момент бе забелязала присъствието му за пръв път. В метрото. Зърна го в дъното на вагона. Погледите им се срещнаха и бе успяла да мерне предназначената за нея усмивка, която той се мъчеше да направи приветлива и сърдечна. Онова, което не харесва в лицето му, е, че сякаш погледът издава някаква идея фикс. Но най-вече почти пълната липса на устни. Инстинктивно изпита недоверие, все едно хората без устни затаяват разни неща, злобни мисли, скверни тайни. Пък и изпъкналото му чело. Жалко, че не бе имала време да разгледа очите му. Те според нея не подвеждат и винаги преценява хората така, по очите. Естествено, там, в метрото, не искаше да се занимава с подобен тип. Без да го прави показно, се обърна на другата страна, с гръб към него, и затършува из чантата си за МР3 плейъра. Пусна си Nobody’s Child и внезапно се запита дали не го бе виждала вече предния или по-предния ден долу, пред дома си. Образът е смътен и не е съвсем убедена. Трябва да го погледне отново, да се опита да накара неясният спомен да се превърти назад, ама пък не желае да го насърчава. Сигурно е обаче, че половин час след срещата в метрото го зърна на булевард „Страсбур“, докато се връщаше. Беше променила решението си и искаше да види пак тъмната, средно дълга перука с кичурите, затова се врътна ненадейно и съзря как малко по-нататък по тротоара той внезапно спря и се престори, че разглежда някаква витрина. Дамска мода. Безуспешно се помъчи да изглежда вглъбен…

Алекс оставя перуката. Без никаква причина ръцете й започват да треперят. Глупаво е.

Той я харесва, проследява я и си пробва късмета, няма да я нападне на улицата, я. Алекс тръсва глава, сякаш да внесе ред в мислите си, и когато пак поглежда към тротоара, мъжът е изчезнал. Тя се навежда встрани, надясно, след това наляво, но не, няма никой, изчезнал е. Облекчението, което изпитва, е леко пресилено. Повтаря си: „Та това е глупаво“, и все пак диша по-нормално. На прага на магазина не успява да се сдържи, спира и проверява отново. Сега пък за малко да й се види притеснително точно това, че го няма.

Алекс поглежда часовника си, а после небето. Времето е меко и остава почти час до края на деня. Не й се прибира. Трябва да мине през някоя бакалия. Опитва се да си спомни какво ли е останало в хладилника. По отношение на покупките е напълно нехайна. Вниманието й е насочено към работата, към комфорта (Алекс си пада малко нещо маниачка) и макар да не си признава, към дрехите и обувките. И чантите. И перуките. Би й се искало да е отправено повече към любовта, ала любовта остава встрани, това е злокобният килер на нейния живот. Беше се надявала, бе желала, а сетне се отказа. Днес вече не разсъждава на тази тема и мисли за нея колкото може по-малко. Само се стреми да не превръща съжаляването в ядене пред телевизора, да не дебелее и да не става размъкната. Всъщност, дори и необвързана, тя рядко се чувства сама. Има планове, които са й по сърце и структурират времето й. Любовта е пълен провал, но това е положението. А и не е толкова трудно, откакто започна да се готви да завърши живота си сама. Въпреки самотата Алекс се стреми да живее нормално и да открива различни удоволствия. Тази мисъл често помага, мисълта, че си доставя дребни удоволствия и че и тя има право на тях, като всички други. Тази вечер например се кани да отиде да вечеря в „Мон Тонер“ на улица „Вожирар“.

Малко подранява. Идва за втори път. Първият път беше миналата седмица и тук, естествено, си спомнят за червенокосата красавица, която вечеря съвсем сама. Казват й „добър вечер“ като на редовна посетителка, сервитьорите се ръчкат с лакти и флиртуват леко недодялано с хубавата клиентка, а тя се усмихва и те я намират за наистина прелестна. Иска същата маса с гръб към терасата и с лице към салона и поръчва същата половин бутилка леденостудено елзаско. Следва въздишка – Алекс обича да яде, но трябва да внимава и честичко да си го повтаря. Теглото й е като йо-йо.

Е, все още владее положението доста добре. Може да сложи десет, петнайсет килограма, да стане неузнаваема, а два месеца по-късно ето я отново с първоначалното й тегло. Ала след няколко години няма да успява да играе тази игра.

Изважда книгата си и моли за още една вилица, за да я държи отворена, докато вечеря. Както и предната седмица, срещу нея, малко вдясно, седи същият светлокестеняв мъж. Вечеря с приятели. Засега са само двама, но според дочутия разговор другите скоро ще се появят. Той я видя веднага, още с влизането й, а тя се прави, че не забелязва много-много настойчивите му погледи. И така ще бъде цяла вечер. Дори когато дойдат останалите приятели, дори когато се впуснат в онези вечни приказки за работа, за момичета, за жени и си заразказват всички истории, в които са герои, няма да спре да я гледа. На Алекс й се нрави това положение, ала не иска да го насърчава открито. Не е зле, около четирийсет-четирийсет и пет, сигурно е бил красавец, май пие повечко и лицето му изглежда трагично. Това лице предизвиква у Алекс вълнение.

Тя си пие кафето. Едно-единствено, ловко пресметнато отстъпление: поглед към мъжа на тръгване. Просто един поглед. Алекс го прави съвършено. Много е бегло, но действително изпитва болезнено вълнение, щом го зърне да спира върху нея изпълнен с желание поглед, и стомахът й се свива като някакво предизвестие, обещание за скръб. Алекс никога не си казва думите, истинските думи, когато се отнася за нейния живот, както тази вечер. Наясно е, че умът й се фиксира върху отделни образи, все едно филмът на живота й се е разпокъсал и не й е възможно да се върне назад и да си разкаже наново историята, да открие думите. Следващия път, ако остане до по-късно, той сигурно ще стои отвън и ще я чака. Кой да знае? Всъщност знае. Алекс добре знае как се случват тези неща. Неизменно по почти един и същи начин. Запознанствата й с мъже никога не са водили до красиви истории, тази част от филма поне е гледала и я помни. Ами това е положението.

Нощта се е спуснала напълно и времето е наистина меко. Един автобус пристига. Алекс ускорява крачка, шофьорът я забелязва в огледалото за обратно виждане, изчаква я, тя бърза, но в мига на качването, не, променя решението си, ще повърви малко и ще хване следващия, прави знак на шофьора, който й отвръща с лек жест на съжаление, сякаш казва, че предопределението е важно нещо. И все пак отваря вратата.

– Зад мен няма друг автобус, това е последният за тази вечер…

Алекс се усмихва и му благодари с махване с ръка. Здраве да е, ще стигне пеша. Ще тръгне по „Фалгиер“ и по продължението, улица „Лабруст“.

От три месеца живее в този квартал, недалеч от Порт дьо Ванв. Често се мести. Преди беше до Порт дьо Клинянкур, а още по-преди на улица „Комерс“. Има хора, които ненавиждат подобни промени, а пък тя чувства необходимост да се мести. Обожава дори. Сигурно е като с перуките – усещане, че сменя живота си. Това е лайтмотивът. Един ден ще смени живота си. На няколко метра пред нея бяла камионетка се качва с двете гуми на тротоара, за да паркира. Алекс се прилепя до сградата, за да мине, усеща присъствие, мъж е, няма време да се обърне и получава такъв юмрук между раменете, че й секва дъхът. Губи равновесие, залита напред, челото й глухо се хласва в каросерията и тя изпуска всичко, което държи, за да се вкопчи в нещо, не намира нищо, той я хваща за косите, но не знае, че това е перука, и тя му остава в ръцете. Изръмжава ругатня, която Алекс не разбира, и вбесен сграбчва сноп истинска коса с едната си ръка, докато с другата забива в корема й юмрук, с който би могъл да убие вол. Алекс не успява да изпищи от болка, превива се одве и повръща. А мъжът е действително силен, защото я обръща към себе си като лист хартия. Обвива кръста й с ръка, стисва я здраво и натиква топка плат дълбоко в устата й, чак до гърлото. Той е, мъжът от улицата, от метрото, мъжът от магазинчето, той е. За част от секундата се поглеждат в очите. Опитва се да го рита, но сега държи ръцете й като в менгеме и тя не може нищо да направи, за да се опълчи на тази сила, той я тегли надолу, коленете й поддават и пада на пода на фургона. Тогава й отправя як ритник в бъбреците, Алекс се изстрелва във фургона, а бузата й се остъргва о пода. Той се качва, обръща я грубо, забива коляно в корема й и я тресва с юмрук в лицето. Толкова силно удря… Иска наистина да я нарани, наистина иска да я убие, ето какво минава през ума на Алекс в мига на удара, главата й се блъсва в пода и отскача, ужасен шок, там, отзад, тилът, това е, казва си Алекс, тилът. Освен тази дума всичко, което успява да помисли, е: не искам да умирам, не така, не сега. Цялата е сгърчена, с уста, пълна с повръщано, в поза на зародиш, главата й готова да избухне, усеща, че свирепо дърпа ръцете й на гърба и ги връзва, както и глезените. Не искам да умра сега, повтаря си Алекс. Вратата на фургона се затваря със сила, моторът пали, колата се отлепя рязко от тротоара, не искам да умра сега.

Алекс е зашеметена, но осъзнава какво й се случва. Плаче и се дави в сълзите си. Защо аз? Защо мен?

Не искам да умра. Не сега.

 

 
 

Сериалите, които обичат да убиват

| от chronicle.bg |

Ако сте фенове на „Игра на тронове“ или „Живите мъртви“, вероятно сте свикнали да си взимате болезнено „довиждане“ с любимите ви персонажи. Модерната телевизия не се скъпи откъм зрелищна смърт на главни герои и сценаристите изобщо не се свенят да убиват ключови герои.

Хората от Latest Casino Bonuses са се потрудили, за да изчислят кои телевизионни сериали са пролели най-много кръв и по какъв начин.

tv-latestcasinobonuses.com-101016-433x650

Първенците в убийствата са „American horror story“ и „Game of Thrones“, което не е изненадващо, но това, което прави впечатление, е че най-големият брой смърти в AHS са причинени от изстрел с пистолет, а не от нещо свръхестествено.

overall-latestcasinobonuses.com-101016-638x425

Като цяло, изстрелите с пистолет са най-честата причина за смърт в телевизията, следвани от раните от намушкване с нож и експлозиите.

Полът обаче също играе роля в това как телевизионните герои намират смъртта си: мъжете по-често умират от удушаване, удавяне или експлозия. Докато жените по-често биват изгаряни или умират от естествена смърт.

gender-latestcasinobonuses.com-101016-638x425

А сега, вижте в галерията сериалите, които убиват най-много свои герои. Бррр.

 
 

Арън Тейлър-Джонсън в очакване на „Оскар“

| от |

Тази година младият Арън Тейлър-Джонсън ще навърши 27 години. Малко преди това той вече има купчина добри роли зад гърба си, един напълно заслужен „Златен глобус“ и огромна вероятност да сложи „Оскар“ пред камината вкъщи.

Който не е гледал Арън поне в един филм е изпуснал онзи различен елемент в част от комерсиалното кино, който му придава вкус като готина подправка. Хубаво, че е Том Форд, за да може светът да научи за младия британец. Но ще стигнем и до там.

Арън Тейлър-Джонсън се ражда в Бъкингамшир на 13 юни 1990 година. „Зодия Близнаци, любим цвят синьо, обичам дълги разходки по плажа и залезите“, както казва персонажът му Рей Маркъс в „Хищници в мрака“. Кариерата на британеца започва с театралните постановки „Макбет“ и „Всички мои синове“, след което се мести на малкия екран. Пробивът си в британското кино прави във филма Tom & Thomas, а година по-късно дебютира и в американското – филмът е „Шанхайски рицари“.

Кариерата на Тейлър-Джонсън не започва с аплом, нито търпи бърз и скорострелен подем, макар самият той да има красиво лице, добра осанка и безкрайно голям талант, който само чака да бъде разгърнат.

Пренасяйки се в Америка и делейки почти поравно пространството между меката на киното и добрата стара Великобритания, Арън поема малки роли в различни филми – играе младата версия на персонажа на Едуард Нортън в „Илюзионистът“, част от екипа е на The Thief Lord и Dead Cool. Това се случва в началото на новото хилядолетие, когато, колкото и да не ви се вярва сега, Тейлър-Джонсън е само на някакви си 12-13 години.

През 2009-а, когато е само на 19 години Арън е избран да изиграе Ленън във филма  „Младият Джон Ленън“. Там се запознава и с жена си – режисьорът Сам Тейлър-Джонсън. Двамата имат 23 години разлика, но това не им пречи да започнат връзка веднага, от която, още докато са сгодени, се ражда първото им дете. Арън Тейлър-Джонсън е актьор, бъдеща звезда и татко само на 20 години.

Някъде там се появяват филмите Chatroom, „Албърт Нобс“ и разбира се, „Диваци“ на Оливър Стоун, където Арън играе една от главните роли. Може и да сте го загубили леко от поглед покрай Блейк Лайвли, Тейлър Кич и похотливия нюх, който „Диваци“ носи, но когато го гледате отново ще забележите, че той е по-добрата половина на наситената със секс и насилие тройка във филма.

Точно две години преди да бъде насилствено секси наркодилър в „Диваци“ Тейлър-Джонсън облича нърд костюма на супергерой wanna be, за да изиграе най-известната роля в кариерата си до момента – тази на Дейв Лизевски в истеричната черна комедия от комиксовия жанр „Шут в г*за“.

Kick-ass и Hit-Girl са game changer персонажите за него и младата му колежка Клои Грейс-Морец. Супергеройската комедия, която извърта познатия жанр, окъпва го с истерия, пародия, псувни и цветове е толкова различна и забележима, че не е редно нито един киноман да го е пропуснал. Тейлър-Джонсън снима втора част малко след „Диваци“ и се бетонира сред онези млади актьори, които трябва да бъдат следени, защото предстоят да придадат на киното различност, от която то спешно се нуждае.

След една роля в „Ана Каренина“ и два големи боксофис франчайза – „Годзила“ и „Отмъстителите“, Арън успява да попадне на персонажа, който да го изкара на светло и да го намести удобно сред най-добрите за годината. И за 2016-а той е именно такъв. Едно от най-добрите изпълнения на голям екран.

„Хищници в мрака“ се появява като шут сред кичозното кино на 2016-а пълно с продължения и римейкове. А Арън Тейлър-Джонсън е неговият гнусен юмрук, който дебне в тъмното, за да те удари в лицето. Силно и болезнено.

Персонажът му Рей Маркъс е сред най-плашещите хора в киното за изминалата година и ние, заедно с наградния сезон, сваляме шапки на това. Арън Тейлър-Джонсън краде шоуто, плаши майките и малките деца и е злият дух в бутилката, който Том Форд умело е наместил в центъра на черната си драма. Той страшен, свиреп и мръсен – от тесните си дънки през дългите си нокти до мазната си коса. Тейлър-Джонсън е истерия в мръсна тениска, която ще мразите до смърт, когато излезете от киносалона. И заслужава награда за това. И най-вероятно ще я получи. Някак е логично.

А е на 27 години, още ненавършени. И докато чакаме Оскара да кацне в ръцете му, ви показваме най-добрите му роли, които може и да сте пропуснали.  В галерията горе.

 
 

5 начина да си вдигнете самочувствието чрез Facebook

| от |

Да демонстрираш ниско самочувствие си е човещинка, също като да се оригнеш зловещо след чаша бира. И двете са естествени и присъщи на човешкия род и също така е желателно да не се правят.

Казват, че страданието не е срамно, но когато става въпрос за страдане от ниска самооценка, е желатено да пощадиш околните от нейните манифестации, поне малко. Симптомите и без това не могат да останат скрити и от ненабитото око – надменно говорене, демонстриране на несъществуваща класа, тихо презрение към всичко, шумни селски прояви, налагане на мнение пр.

Добрата новина е, че все още може да промените нещата, малко преди всички да се убедят напълно, че сте излишен за света, вонящ на комплекси, скункс. Едно време беше по-сложно, защото трябваше да показваме колко сме яки наживо и замаскирането на смотанящината и провинциалния манталитет беше по-трудно.

Сега обаче, с инвазията на социалните мрежи в живота ни, замитането на откровената лузърщина под килима и напомпването с изкуствено самочувствие е много по-лесно.

Вижте нашите пет предложения да дадете малко „boost“ на кретащото си самочувствие. Лесно и просто. През Facebook

1. Чеквайте се от всички места, които посещавате

Не е от съществено значение дали сте отишли на околосветско пътешествие с частен дирижабъл или сте слезли да купите кисело мляко от магазина. Във всички случаи го отбележете. Придружавайте чекването със снимка и кратък, оригинален коментар. „Нова прическа, благодарение на Цвети“, at Фризьорски салон „Кифла и половина“ (всички фризьорки се казват Цвети, знаете). „Нова ноктопластика, благодарение на Бубето“, at Козметичен салон „Вярвай в себе си“ (всички маникюристки се казват Бубето). „Един килограм по-лека след обезкосмяване, благодарение на Диди“ at Салон „Красота безкрай“ (всички козметички се казват Диди). Пуснете едни чек от спа хотел във Велинград. От летище – задължително. От мола, от някой краен софийски квартал, ако е лято и се спуснете до морето – знаете какво да правите. Чек на автомагистрала „Тракия“, за да знаят, че отивате към морето. Един от Созопол, веднага като пристигнете. И поне три от плажа.

2. Цитирайте умни хора

Не е лесно човек сам да измисли нещо мъдро. Хубавото е, че няма и нужда. Преди вас са живели достатъчно интелигентни хора, които са казвали интелигентни неща – ако ги цитирате, това значи, че ги разбирате, което прави и вас също толкова интелигентни. Заложете на писатели, учени и известни филмови герои. Имайте едно наум за последните, да не се окаже, че ги мислите за реални хора. Ако в мрежата ви попадне цитат, написан върху снимка на гол женски задник на фона на палма и залязващо слънце, шервайте смело. Ако не, може да се справите и сами. Влезте в Уикицитат, там всичко е сортирано по секции. От опит ви казваме, че най-много се лайкват цитатите за любов, секс, лидерство и величие.

3. Пътувайте и съобщавайте

Снимките на фона на популярни туристически атракции са сред най-лайкваните статуси в социалните мрежи. Лошото е, че пътуването е скъпо. Ако нямате пари да бръмнете до Дубай или поне да посетите някой кофи шоп в Амстердам, не се отчайвайте. Ако сте склонни да лъжете и владеете компютрите, може да си направите колаж на фона на Айфеловата кула. Ако сте честни личности и предпочитате да бъдете себе си, просто пуснете снимка от Google изображения с коментар, че искате да отидете на това място и човек е човек, когато е на път. Не е като да сте там наистина, но приятелите ви ще видят, че поне имате желание да разширявате кръгозора си, а това си струва един лайк.

4. Демонстрирайте любов към ближния

Хората обичат позитивните неща. Ако профилът ви блика от любов, ще генерирате повече харесвания, а оттам – по-добро самочувствие. Снимка на майка ви със съобщение „Моята майка е най-добрата на света“ със сигурност ще събере доста. „Имам си най-хубавата жена, да е ясно“, заедно с фотография от телефон, на която възлюбената ви спи с отворена уста, също ще се котира. Същото е валидно и за жените. Колко е лесно да пуснете снимка на варено яйце с фреш от моркови в чаша на Мики Маус и да напишете под нея „Обичам, когато мъжът ми ми приготви закуска (сърчице). Ако имате щастието да имате деца, там може да се раздадете без чувство за вина, че досаждате. Снимка на бебе Сашо по гащи, снимка на бебе Сашо по без гащи, бебе Сашо хапва, бебе Сашо спинка, бебе Сашо пръцка (това няма как да се заснеме, така че ще се наложи да го опишете). Общо взето, нямате грешен ход. Любовта към родителите, приятелите или съпруга/съпругата може да изглежда превзето, но любовта към децата…тя е безгранична и може да се гордеете с нея публично.

5. Живейте здравословно и поствайте

Живеем във времена, в които се знае, че само пушачите умират и само месоядните боледуват. Здравословният начин на живот се е изпъчил на върха на социалния пиедестал, а всички пороци са завряни в ъгъла да се срамуват. Затова е добре да поддържате имидж на болни от орторексия, поне във Facebook. Снимки на здравословна закуска, състояща се от стрък целина с 10 грама обезсолено сирене върши добра работа. Но по-важни от всичко са снимките от фитнес залата. Ако сте мъж, е добре да имате снимка с щанга, на която се виждат едрите капки пот по сбърченото ви чело, а физиономията ви може да накара и Чък Норис да потрепери. Съчетайте я с оригинална мъдрост от типа на „Здрав дух в здраво тяло“ и чакайте лайковете да завалят като тропически порой в дъждовния сезон. Ако сте жена, направете селфи от съблекалнята. Разбира се, преди това нанесете черна очна линия, бледорозово червило и малко фон дьо тен, колкото да скрие пъпките от яденето на целина със сирене. Сложете мотивираното изражение с леко разтворени устни за полъх сексапил и ако не сте сигурни, че се забелязва, просто добавете към снимката „feeling motivated and sexy“.

Следвайте тези съвети и ще пребъдете. И помнете: всеки лайк е пирон в ковчега на ниското самочувствие.

 
 

Досиетата CHR: Да спечелиш от тотото и да загубиш всичко

| от chronicle.bg |

Мнозина си мечтаят да спечелят от лотарията, но всеки трябва да има едно наум: всяка печалба идва със загуба. Печеленето на огромна сума пари наведнъж означава, че човек трябва да е готов за резки промени в живота си и нови възможности.

Затова и за мнозина печалбата значи и проклятие. Списъкът на хората, които са пропилели парите, оставайки потънали в главоболия, е дълъг. Някои от тях дори съжаляват, че са печелили.

Нека ви разкажем няколко истории, които доказват, че да спечелиш много пари, често означава и да загубиш много ценни неща в живота си.

Историята на истинските „Селяндури от Бевърли Хилс“

Уилям Поуст е на 8 години, когато майка му умира. Когато пораства, работи основно по карнавални събития, прекарва известно време в затвора и изглежда напълно безцелен и неспособен да изкарва пари, за да се грижи за себе си.

Изведнъж през 1988 година, когато е на 40 и няколко и разполага само с няколко долара в джоба, печели повече от 16 милиона долара от лотарията в Пенсилвания. По данни на Washington Post, само три месеца по-късно, вече е задлъжнял с 500 000 долара. Една от причините е фактът, че си купува частен самолет, въпреки че дори няма право да пилотира. Това обаче не е всичко. Брат му бива осъден за това, че планира убийството му. В средата на 90-те години вече е обявил банкрут. Умира през 2006 година на 66-годишна възраст.

Да спечелиш два пъти

Евелин Мари Адамс печели от лотарията седемцифрена сума не веднъж, а цели два пъти. Първо печели 3.9 милиона долара през октомври 1985 година, а след това – 1,4 милиона. Част от роднините й започват да хранят омраза към нея, защото е богата. Мнозина се обръщат към нея с молба за финансова помощ. Казва, че й е било трудно да отиде където и да е, без да я разпознаят. Това обаче е добрата част. Тя успява да загуби голяма част от богатството си в казината на Атлантик Сити. През 2012 година вече работи на две места, за да се издържа и съветва всички, които спечелят от лотарията, да отидат първо при адвоката и счетоводителя си.

Джакпот за милионера

За мнозина е трудно да повярват, че е възможно мъж, който вече е милионер, да спечели джакпота от лотарията (в размер на 315 милиона долара) и да го пропилее. Точно това обаче се случва с Андрю Уитакър.

Мъжът печели сумата на Коледа през 2002 година и избира да му бъдат изплатени 170.5 милиона долара наведнъж. Намерението му е да похарчи част от тях за дарение. Нещата обаче не се случват точно така. Уитакър се развежда със съпругата си. После внучката му умира при мистериозни обстоятелства. Уитакър започва да пие много. Често става жертва на обири, в един момент срещу него се водят 400 дела.
„Предпочитам да бях скъсал билета“, казва той пред ABC.

Печалбата след данъци – затвор

Алекс и Рода Тот остават с 24 долара в джоба, когато през 1990 година си купуват лотариен билет. Не очакват, че той ще им донесе 13 милиона долара. Избират печалбата да им бъде изплащана в суми от по 666 666 долара в продължение на 20 години.

Само за няколко години заради богатството си губят приятели и близки. През 2006 година получават обвинение за данъчна измама, защото не са знаели какви са изискванията на закона при подобни печалби.

Алекс умира преди делото, докато вдовицата му лежи две години в затвора.

Милионер с дългове

Сюзан Мулинс печели 4.2 милиона долара от лотарията през 1993 година. След като си поделя печалбата със семейството си, а част от парите отиват за данъци, може да се радва на плащания по по-малко от 50 000 долара годишно, които определено не са достатъчни, за да води богаташки начин на живот.

Само пет години по-късно взима заем от близо 200 000 долара от фондацията към националната лотария, ползвайки печалбата си като гаранция. През 2004 година бива осъдена, тъй като дължи на фондацията повече от 150 000 долара от заетите пари.