„За писането и пилотирането, или докога ще пиша за Хари“, Ю Несбьо

| от Ю Несбьо |

„Какво ми минава през ума, когато замислям да пиша книга? Първо, че това е мисия невъзможна. Невъзможно е мислите и чувствата ми да бъдат трансформирани в букви, които да го предадат на читателя, без по-голямата част от замисъла да се изгуби. При всички случаи, казвам си тогава, не е възможно тези мъгляви, звукоподражателни символи да съблазнят читателя, да го убедят да тръгне с мен натам, накъдето искам да го поведа.

В този смисъл приличам на пилот зад щурвала. Макар да съм извършвал това своеобразно чудо неведнъж, здравият разум ми казва, че не е възможно чифт крила и един запален двигател да отлепят тази машина от земята. Да я понесат във въздуха. И да я приземят точно където съм възнамерявал. Впрочем нека малко по-нататък да се върна към темата за предначертаното кацане.

Тогава кое е онова, което вдига самолета във въздуха? Очевидно той не полита само благодарение на скептичния и изплашен до смърт пилот. Така и един разказ не се появява само благодарение на усилията на неговия писател. Първо, този писател – в конкретния случай аз – пише истории, предназначени да бъдат четени в определен контекст, в духа на определена традиция, във връзка с вече написани произведения. Писателите, независимо в какъв жанр творят и без значение дали си дават сметка за това, общуват и със свои предшественици, и със съвременници по перо. В качеството си на криминален автор аз не просто съм задължен на Едгар Алан По, Конан Дойл, Реймънд Чандлър и Джим Томпсън, а и трябва да бъда четен през призмата на техни произведения. Същото важи за Карл Уве Кнаусгор, Джон Ървинг, Астрид Линдгрен, Чарлз Дикенс, а защо не и за Мигел де Сервантес – ако се върнем малко по-назад.

Нека пак да уточня: говорим за четене, не за писане. Писателите невинаги поставят творбата си в литературен контекст. Да не забравяме, че съществуват автори, които не са прочели нито една книга, преди да напишат своята. Но ако тяхната книга стигне до публиката, онова, което са написали, ще бъде четено и преживявано в определен контекст и ще отеква с различен резонанс в зависимост от конкретния жизнен и литературен опит на читателя, от неговия естетически вкус, морални ценности, очаквания към литературата и към съответния жанр. Ако писателят е пилотът, литературната традиция са крилата, а читателят – двигателят. Поне аз се осланям на тази идея, докато самолетът ми набира скорост и виждам пред себе си края на пистата.

Започнах работа по романа „Жажда“ през 2015 година. Понеже той е единайсетият в поредицата за инспектор Хари Хуле, вече познавам много добре главния герой. Толкова добре, че е логично човек да си зададе въпроса дали изобщо имам какво още да разкажа за него, дали всъщност той не ми е омръзнал.

Дали не продължавам да пиша за този персонаж само защото книга с анонса „роман за инспектор Хуле“ на корицата има големи шансове да стигне до по-многобройна читателска публика? Самият аз често се питам същото. Тези въпроси са важни, защото знам, че в деня, когато напиша нещо, било то дори едно-едничко изречение, по задължение, без желание, това ще е началото на края. Подобно на първия път, когато правиш секс с половинката си по задължение. Според мен все още изпитвам интерес към Хари Хуле именно защото го познавам толкова добре. Неслучайно човек не се отегчава от старите си приятели. Напротив, с годините започва да ги цени още повече. Интересът към познатото донякъде е продиктуван от все по-дълбокото проникване в многото лица на познатия ни човек и от начина, по който ние виждаме собственото си отражение в неговите очи, но има и друго: колкото повече опознаваш някого, вместо любопитството ти да се уталожи, то се разпалва още повече. Какво има в стаята зад стаята? Не твърдя, че Хари и неговият свят няма да ми омръзнат. Те са мрачни, а човек се нуждае от светлина. Ала когато съм постоял навън, под ослепителната дневна светлина, винаги ми домъчнява за меланхолията и песимистичния нихилизъм на Хари.

Затова е парадоксално, че „Жажда“ започва с един щастлив Хари. Трудно ми беше да пиша за него, защото не съм свикнал да е щастлив. В края на предишния роман, „Полиция“, той се ожени за Ракел. Сега работи като преподавател в Полицейската академия, а Олег, синът на Ракел, учи там. Самият Хари описва това новo усещане за щастие като стъпване по тънък лед. Всеки ден се буди с надеждата статуквото да се запази, днешният ден да бъде точно повторение на вчерашния, ледът да издържи. Но докато човекът и щастливо жененият съпруг Хари Хуле си мечтае за безметежна семейна хармония, полицаят и ловецът на убийци усеща първите признаци на работохолизъм. Единственият, измъкнал се от ръцете му, се разхожда на свобода.

Хармонията в личен план се противопоставя на професионалната страст към преследването на убийци. Дългът на човека Хари към най-близките му влиза в конфликт с дълга на полицая Хари към по-голямата общност, към обществото. По ирония на съдбата именно обществото, групата, в която Хари винаги се е чувствал аутсайдер, излиза победител. И това повдига въпроса – доколкото, разбира се, една художествена измислица може да повдига въпроси – ако преследването на „щастието“ не е основната движеща сила на човек като Хари, то кое е тогава? Дали пък ние, хората, всъщност не сме стадни животни, чиято потребност да допринасят за доброто на стадото надделява над любовта към брачната половинка и към децата? Дали пък дори аутсайдер като Хари не се нуждае от признанието на себеподобните си повече, отколкото от семейството си? Дали на щастието в личен план не се приписва твърде голяма значимост?

Написах по-голямата част от „Жажда“ в любимото ми кафене в Осло. Редовен клиент съм му от седемнайсет години. Когато се прибера от сегашното си пътуване, то вече няма да съществува. Но именно там, на моята маса край стената, малко след като отлепих самолета „Жажда“ от земята, аз реших да променя курса. Причините бяха две. Първо, случайно дочух разговор между мъж и жена на съседна маса. Отначало помислих, че провеждат интервю за работа. („Къде се виждаш след пет години? Кои са най-забележителните ти качества?“). Впоследствие обаче ми стана ясно, че са се запознали по интернет и се срещат за пръв път. („Котки ли обичам повече, или кучета? Хм… Ти кое предпочиташ?“) Порази ме не толкова рискът, който и двамата без съмнение бяха поели, срещайки се с напълно непознат човек, с когото ги е свързало приложението „Тиндър“, а по-скоро болезнено неловкият им диалог. И двамата явно търсеха общоприети любезности и клишета, зад които да се скрият – без успех. И двамата се представяха за нещо различно, докато седяха, разголени пред погледа и преценката на другия. Всеки от тях влизаше в ролята ту на автор, ту на читател, а историите, възникнали при тази среща, в този почти литературен контекст, сами намериха пътя към моята клавиатура.

Втората причина, подтикнала ме да се отклоня от предначертания курс и – заедно с моите бъдещи читатели –  да се приземя на друго място, беше явлението вампиризъм. Не си спомням какво точно търсех, но се разрових из най-тъмните, дълбоки дебри на психиатричната наука. И когато попаднах на историите за Петер Кюртен, Вампира от Дюселдорф, и за Ричард Трентън Чейз, ми просветна, че именно вампиризмът ще бъде спойката между темите, разглеждани в книгата ми и именно той ще разкрие нова страна от душевността на Хари.

По принцип не харесвам криминални романи по истински случаи, но  историите за вампиристи ме заинтригуваха и смутиха не толкова в криминален аспект, колкото в човешки план. Вампиристите са подвластни на желанието си да пият кръв, макар да рискуват да умрат от натравяне заради високото съдържание на желязо. По същия начин и Хари е подвластен на порока си – алкохолизма. Подобно на него вампиристите търсят най-интимното, най-съкровеното у другия, макар и в по-буквален смисъл. Винаги съм намеквал, че Хари е потенциален престъпник, но не съм го описвал като вероятен кръвопиец. Тук ще открехна леко завесата: в „Жажда“ Хари ще пие кръв.

За какво си мисля, след като съм завършил романа, след като самолетът като по чудо се е приземил и аз осъзнавам, че съм оцелял? В такива случаи в ума ми, с натрапливостта на мания и без да ми дава миг покой, се завърта въпросът кога ще вдигна във въздуха следващия летателен апарат. Ако искате, наречете го жажда. Напълно възможно е писателят да прилича на героите си. Би трябвало това да ме безпокои. Но като Хари и като Вампириста някои писатели просто не знаят спирка. Просто трябва да пишат, трябва да летят.“

Превод: Ева Кънева

 
 

България и Русия си сътрудничат в областта на културата

| от chronicle.bg |

Професионалният синдикат на българските артисти и руската агенция „Съзвездия на културата“ сключиха договор за сътрудничество в областта на изкуството.

Документът ще даде шанс на родните артисти по-лесно да достигнат до руската публика, ще се финансират копродукции между двете страни в областта на киното и ще се осигури възможност на българските зрители да научат повече за съвременното руско изкуство.

Как този договор обаче ще повлияе на практика на нашите артисти?

Цветан Чобанов е собственик на голямо студио за дублаж у нас. Той вярва, че сключеното споразумение ще се отрази благоприятно върху неговата работа.

„Пряка полза ще има не само за нас, а и за цялата култура, тъй като се чу, че ще се работи в изключително много сфери. Очаквам да видя какви ще бъдат самите резултати.“, заяви Чобанов.

Режисьорът Гаро Ашикян също е доволен от подписването на договора.„Очаквам да се появят в България образци на по-авангардната руска култура.“ След подписването на договора, предстои българските представители да посетят Москва и Санкт Петербург за срещи с ръководството на „Мосфилм“ и Едуард Пичугин-генерален директор на „Ленфилм“. Там те ще обсъждат и договарят трайно сътрудничество на двете страни в областта на кинопроизводството

 
 

Kia, Renault, Dacia и Nissan показват най-новото от гамата си в София

| от chronicle.bg |

Kia, Nissan и Dacia залагат на най-новите си модели на Автомобилен салон София 2017. Посетителите изложението в столицата ще могат да видят модели, които през тази есен записаха своите световни премиери.

Един от тях е KIA Stinger – най-мощният автомобил в историята на корейския бранд. Това е автентичен грандтурер, спортен седан за вълнуващи пътувания на дълги разстояния.

В София KIA Stinger е показан в своята топ-версия с 3,3 литров twin-turbo V6 бензинов двигател с мощност от 370 к.с. и ускорение от 0 до 100 км/ч само за 4,9 секунди, 8-степенна автоматична трансмисия и 4×4 задвижване.

KIA Stinger1

Само месец след Международния Автосалон във Франкфурт своя дебют у нас прави и KIA Stonic. Дизайнът на компактния кросоувър на Stonic моментално разкрива произхода на модела – асоциираната с КИА радиаторна решетка тип „тигров нос” е подчертана от хромирана обкантваща рамка, a „Targa“ стилът, който Stonic предлага, дава възможност на клиентите да избират между 20 двуцветни комбинации, загатнати още в прототипа на модела – Provo.

KIA Stonic

В Nissan на свой ред залагат на най-популярния електрически модел в света. Новият Leaf е първият автомобил на компанията в Европа, който ще въведе първи части от най-модерната технология за подпомагане на водача.

Eлектромобилът е оборудван с последните иновативни решения като e-Pedal, позволяващ да шофирате и натискате педала на спирачките по един напълно нов и безпроблемен начин. Пробегът на хечбека е 378 км, като това се дължи на по-мощния задвижващ агрегат – 110 кВт и 320 Нм въртящ момент.

Nissan LEAF

На софийския автосалон своя дебют направи и Dacia Duster.

Новият Duster е първият модел на Dacia, който предлага автоматична климатична система. С пет вентилационни отвора (три по средата и по един във всеки край на арматурното табло) студеният или топъл въздух се обдухва по оптимален начин в купето. Климатичната система е модернизирана за употреба в по-топли климатични условия.

Dacia Duster 2

Новият Duster е достъпен и с безключов достъп – технология, която се използва и тества от няколко години в цялата група Renault. Тази ергономична система отваря автоматично всички врати, когато водачът се доближи до автомобила, и предлага дистанционно заключване (допълнено със звуково потвърждение) при отдалечаване автомобила. Не се налага водачът да изважда ключа от джоба си, за да стартира двигателя, тъй като това става чрез старт/стоп бутон.

Моделът стартира на цени от 21 990 лв. Технически той е запазил гамата двигатели от своя предшественик, като ще продължи да се предлага с 1,6-литров бензинов атмосферен мотор със 115 к.с., като и с 1,2-литров с турбо, развиващ 125 к.с. Дизелите си остават два – с обем 1,5 литра, които предлагат 90 и 110 к.с. При версиите с предно предаване се залага на полунезависимо окачване, а при тези със система 4х4 има независима електромагнитна муфа отзад.

На щанда на Renault голямата атракция е новият Megane RS. Хот-хечът е получил 1,8-литров турбо мотор, зает от възродения Alpine A110, завиващи задни колела и трансмисия с два съединителя. Megane RS запазва предното предаване, а моторът на хотхеча е с мощност 280 к.с. и има максимален въртящ момент 390 Нм.

Renault Megane RS

Колата ще може да се поръчва и с 6-степенна механична трансмисия, а не само с 6-степенна EDC кутия. Моделът получава и система за избиране на различни режими за управление на електрониката Multi-Sense – вариантите са Comfort, Normal, Sport, Race и Perso, при който водачът избира индивидуални за него настройки. На борда присъства и мултимедийната система R-Link 2, която осигурява високо ниво на свързаност с външни устройства, както и функцията R.S. Monitor. Тук е наличен и режим Expert, който дава възможност за включване и камера към системата – отлично решение за всеки трак дей.

 
 

Руши Видинлиев режисира новото видео на Dead Man’s Hat

| от chronicle.bg |

Руши Видинлиев е режисьор на най-новото видео на рокендрол бандата Dead Man’s Hat. Дори и да се крие от обществения живот, Руши продължава да работи по музикални и филмови проекти.

Парчето се казва Little Cars, а най-интересното е, че е заснето с помощта на дрон. Освен че изглежда супер модерен, клипът държи зрителя под напрежение до края. Самите музиканти споделят, че много са се забавлявали на снимките.

Dead Man’s Hat е една различна рокендрол банда, за която българските фенове тепърва ще чуват много. Групата от талантливи музиканти няколко пъти печели сърцата на публиката с концертите си на живо. Това е втората им авторска песен, след парчето After Midnight.

Dead Man’s Hat съчетават рок музика с акустични инструменти, за да представят нещо ново и непознато на българските зрители. Такъв е и новият им сингъл Little Cars. Той е миксиран в Ирландия и носи запазеното инди звучене на Dead Man’s Hat. Групата вече работи и по първия си студиен албум, който се очаква с нетърпение от феновете.

 

 

А за тези, които нямат търпение да чуят парчето на живо, на 19 октомври музикантите от Dead Man’s Hat свирят акустично в клуб “Hambara”.

 

 
 

Кой е Макдоналд в името McDonald’s?

| от chronicle.bg |

McDonald’s е, без второ мнение, най-успешната верига ресторанти за бързо хранене в историята на света. Името му се свързва с това на Рей Крок – предприемачът, който инвестира в ресоранта. Но защо се казва точно McDonald’s – кръстен ли е на някого и ако да , на кого? Каква е историята на веригата?

 

През 50-те години работата на Крок била да продава машини за млечни шейкове. Един от клиентите му е ресотрант в Калифорния, уравляван от братята Ричард и Маурис Макдоналд. Родом от Ню Хемпшир, те се местят в Калифорния през 20-те години и си намират работа като носачи на филмови декори.

Двамата братя влизат в ресторантьорския бизнес през 30-те годни на 20 век благодарение на баща им, Патрик Макдоналд, който отваря “The Airdome” – щанд за хотдози и хамбургери.

През 1940 Ричард и Маурис разрастват бизнеса като отварят „McDonald’s“ – барбекю драйв-ин ресторант. Това ги учи на няколко важни урока – че хамбургерите са една от най-доходоностните храни и че служителите, които занасят храната от кухнята до колата, са ненужни (по онова време те са около 20). Братята имат и няколко идеи как да забързат цялото приготвяне на храната от сурово месо до готов хамбургер в ръцете на клиента.

Те затварят ресторанта за 3 месеца и го отварят пак с ново поразчистено меню, нови възможно най-ниски цени от 15 цента за хамбургер (днешни 1,30 долара) и изключително бързо изпълнение на поръчките.

До 1954 година братята Макдоналд вече имат 9 ресторанта и 21 продадени франчайза като до голяма степен давали на франчайз самия метод на приготвяне, а не името на бранда си.

На 52-годишна възраст Рей Крок влиза в картинката.

Той служи в армията заедно с Уолт Дисни, по-късно е джаз музикант, радио DJ, продава хартиени чаши, работи в ресторант и накрая е търговец на машини за млечни шейкове. Брандъд Prince Castle, чийто машини продава, е доста по-скъп от конкуренцията Hamilton Beach, което ги прави и все по-трудни за продаване. Това кара Крок да потърси ново начинание.

Той познава ресторантьорския бизнес и може да различи добре функциониращ ресторант от лош. Някъде по това време братята Макдоналд се разделят с франчайз агента си Бил Тансей заради влошеното му здраве. Рей заема неговото място и задвижва плановете си – а те се оказват много по-мащабни от тези на Макдоналдови. На 15 април 1955 година той отваря първият си ресторант, а само за 5 години те ще се разраснат до 100.

 

Но как в крайна сметка Рей превзема бизнеса?

През 1961 година Ричард и Маурис са доволни от бизнеса си и нямат интерес да го развиват, за разлика от Крок. Той събира инвеститори и купува ресторанта за 2,7 милиона долара (около 21 милиона днешни долари). Двете страни също така се разбират Рей да изплаща на Ричард и Маурис част от печалбата, но не вписват това в договора по молба на Рей – за да не изглежда зле пред инвеститорите. След сделката, понеже няма нищо написано черно на бяло, Крок не дава на братята нито стотинка от печалбата.

 

50 години по-късно: 35 000 различни ресторанта в 118 държави, 1,7 милиона служители, които обслужват около 68 милиона клиенти всеки ден. Годишните печалби на веригата Макдоналдс са над 5 милиарда долара.