Полетите със самолет правят хората по-емоционални

| от |

Изследване, извършено по поръчка на авиокомпанията „Върджин атлантик“, показва, че 41% от мъжете не могат да сдържат сълзите си, когато по време на полет гледат филми от сорта на „Играта на играчките 3″ или „Яж, моли се и обичай“.

Над половината от анкетираните (55%) заявяват, че при пътуване със самолет са по-чувствителни, пише в. „Дейли мейл“. Същите филми, но гледани в обикновени кина, не се струват на зрителите толкова трогателни. По думите на доктор Якоб Емпсън от университета в Хъл, в самолета ние усещаме всичко с по-голяма острота и нашите емоции се променят по-бързо. Това е особено вярно и по-лесно се забелязва при дълги полети, ако пътниците спят малко. Учените твърдят, че тази реакция е свързана със стреса.  Полетите често са силен източник на стрес заради опашките, забавянето и очакването.

А сълзите са една от реакциите при стрес. По принцип хората плачат, след като стресът премине. В труден момент симпатичната нервна система включва режим „борба или бягство“, който ни подготвя за извънредна ситуация. След като напрежението премине, се активизира парасимпатичната нервнасистема, отговаряща за отпускането. Именно тя предизвиква появата на сълзи. Реакцията се задълбочава от психологическия  ефект от това, че се намираме в самолет. Загубата на чувството за безопасност и изолацията от познатото по време на подобни пътувания кара хората да мислят и да се държат по различен начин.

През 2000 г. учени от университета в Тилбург, Холандия, установяват, че именно безсилието е основната причина за сълзите в очите на възрастните в самолета. Освен това при гледането на филми на борда хората се потопяват в собствения си свят заради слушалките и много малкия екран. Всичко това ги прави по-чувствителни.

 

 

С БТА

 
 

Елизабет Мос – актрисата с безброй лица

| от chronicle.bg |

Елизабет Мос е името на този сезон, а 2017-а определено е нейната година. Актрисата участва във филма „Площадът“, който беше отличен със „Златна палма“ на 70-ия годишен кинофестивал в Кан. Той осмива нетолерантността на хората на изкуството и буржоата в Европа към мигрантите, бежанците и бездомниците.

Мос е и в главната роля в хитовия сериал „Историята на прислужницата“ (Handmaid’s Tale) по романа на Маргарет Атууд. Предстои да я гледаме в един и същ сериал с Никол Кидман съвсем скоро.

Със сигурност обаче всички си я спомняме като Пеги от „Момчетата от Медисън авеню“ – роля, която изпълняваше от 2007 до 2015 година. Елизабет Мос обаче доказа, че е много повече от персонажа си и именно след финала на сериала тя започна да разкрива пълния си потенциал, хващайки се с цяла поредица интересни проекти.

Елизабет Сингълтън Мос е родена през 1982 година в Лос Анджелис в семейството на музиканти. Отгледана е в традицията на сциентологията – „учение“, според което всеки минал живот има неестествени преживявания, полепнали по телата ни като кърлежи и това е причината индивидът да е в конфликт с обществото и да не може да се приспособи към живота. За да се промени това, миналите преживявания, наречени енграми, трябва да бъдат открити и премахнати.

Първоначално си мечтае да стане професионална танцьорка, а в ранното си тийнейджърство заминава за Ню Йорк, за да учи балет. Учи танци и в следващите години, въпреки че започва да получава и роли като актриса. За да успее да балансира между образованието и кариерата си, започва да учи у дома и завършва гимназия през 1999 година, когато е само на 16.

Преди да е навършила 35 години, тя вече се е появявала в 76 продукции – филми и сериали, продуцирала е филм и сериал, появявала се е и на сцената.

Въпреки че има малки роли във филми и сериали още преди да навърши 16, големият й пробив идва с ролята на Зоуи Барлет в сериала „Западното крило“, в който играе дъщеря на персонажа на Мартин Шийн. Тя е Зоуи до 2006 година и се превръща в образ, неразделен от четвъртия сезон на шоуто с достоверната си игра.

Участва заедно с Уинона Райдър и Анджелина Джоли във филма „Луди години“ (1999). Въпреки че след това се снима в редица други филми, лудото приключение за нея започва с появата на сериала „Момчетата от Медисън авеню“. В периода получава пет номинации за Еми. Говорейки за кастинга, с който е избрана, Мос разказва: „Явих се на прослужване (за ролята). По това време имаше сценарии за два пилотни епизода, за които всички говореха по това време, че са наистина добри, и „Момчетата от Медисън авеню“ беше единият от тях“. Докато се снима в сериала Мос, прави и дебюта си на Бродуей в пиесата от Дейвид Мамет „Speed-the-Plow“. През 2012 година получава ролята на Галатея Дънкъл във филма по култовия роман на Джак Керуак „По пътя“.

Мос играе и ролята на детектив Робин Грифин в сериала от 2013 година „Top of the Lake”, в който през 2017-а ще я видим да си партнира с Никол Кидман. Най-забележителното е, че Елизабет Мос е различна във абсолютно всяка от ролите си – актьорската й игра се променя радикално спрямо ролята, тя се слива с персонажа си и всички, които са я гледали в ролята на Пеги, няма да повярат, че същата актриса играе и ролята на Офред в „Историята на прислужницата“ и със сигурност ще видят напълно различно лице в ролята на Робин Грифин.

По повод успешната 2017 г. за Елизабет Мос, предлагаме ви да видите някои от най-знаковите й роли + бонус (нейна снимка от 2003 година).

 
 

Заплатата на Гал Гадот за „Wonder Woman“

| от chronicle.bg |

Парите, които Гал Гадот получава за участието си в трите филма на DC, са неочаквано малко.

„Wonder Woman“ е без колебание един от най-големите хитове това лято като има вероятност да влезе в топ 10 на най-печелившите филми за супергерои. Само за първия си уикенд по кината, филмът прави повече от 100 милиона долара в САЩ и 223 милиона долара глобално. До момента филмът е спечелил общо 573 милиона долара.

В същото време обаче заплащането на Гал Гадот не е никак супер. За „Batman V Superman: Dawn of Justice“, „Wonder Woman“ и предстоящия „Justice League“ актрисата ще получи по 300 000 долара на филм. Като се обърнем назад и отбележим огромното значение на Гадот в „Batman V Superman: Dawn of Justice“, както и вече споменатия успех на „Wonder woman“, заплатата й е по-скоро в долния край на очакванията.

Да, 300 000 бройки от която и да е основна световна валута са много пари сами по себе си. Но леко бледнеят, когато ги сравним с 14-те милиона долара, които Хенри Кавил за ролята си на Кларк Кент/Супермен в „Man of Steel“. Още повече, най-голямата роля на Кавил допреди да подпише за Супермен, е в „Immortals“ от 2011 година. Най-голямата роля на Гадот е в поредицата „Fast and Furious“.

 

Някой може да предположи, че ниската заплата на Гадот се дължи факта, че Кавил играе главна роля в „Man of Steel“, а Гал – поддържаща в „Batman V Superman“. Или просто на отношението на Холивуд към жените. И двете твърдения са грешни. За ролята си в „Captain America: The First Avenger“ Крис Еванс  също получава 300 000 долара. Всъщност мнозина от авенджърите получават по 200 000 долара, докато Робърт Дауни Джуниър взима 50 милиона за ролята на Тони Старк/Железният човек.

Явно както навсякъде, така и в Холивуд всичко е до това как човек се договоря. Добрата новина за Гадот е че и тя, както Робърт Дауни, вече е лице на франчайз и ако той ще продължава, заплатата й най-вероятно ще порасне.

 
 

#BOOKCLUB: Наследството на Жан-Пол Сартр

| от chronice.bg |

На този ден през 1905 г. в Париж се ражда Жан-Пол Сартр. Френският писател, философ, есеист и драматург е сред знаковите фигури в литературата и политиката на ХХ век. Представител на екзистенциализма, с леви политически убеждения, защитник на най-онеправданата и бедна част от населението, той прекарва живота си в защитаване на нейните интереси. Затова и на погребението му през 1980 г. десетки хиляди души съпровождат ковчега по пътя към гробището в Монпарнас. Процесия, която се е повтаряла само веднъж преди – за Виктор Юго. Основна част от тези хора са младите, студентите, бедните – всичко онези, за които подкрепата му е била животоспасяваща.

Голяма част от творчеството му е посветено на свободата. Негова е теорията, че човек е „обречен да бъде свободен“. Но трябва да внимава, какво прави със свободата си – да знае, че нищо не е абсолютно и безкрайно. Когато е на 24 години, се запознава със Симон дьо Бовоар (друга знакова за Франция фигура) и двамата остават партньори до смъртта на Сартр. Връзката им е известна с това, че двамата не са се придържали към моногамията, а са си позволявали интимни отношения с много други партньори. Сартр и дьо Бовоар подкрепят марксистката идеология, опитват да водят социалистическа съпротива през Втората световна война и се занимават с издаването на вестници.

В края на живота си авторът казва, че едно от нещата, с които иска да бъде запомнен е книгата му „Погнусата“. През 1964 г. е награден с Нобелова награда, която отказва да приеме – според него писателят не трябва да се превръща в институция. Факт е обаче, че Сартр е повече от институция – той променя цяла една епоха и дава началото на следващата.

Предлагаме ви да погледнем към „Погнусата“ – неговата най-популярна книга. Творба-дневник за въртележката, в която всички попадаме рано или късно. За невъзможното бягство и границите, в които сме вкопчени. Но и за свободата в рамките на тези граници, която никак не е малка. Със значителна доза цинизъм.

Ето няколко знакови цитата от книгата: 

„Развълнуван съм, чувствам тялото си като измервателен уред в покой. Аз съм изживявал истински приключения. Никаква подробност не мога да си спомня, но съзирам непоклатимата верига от обстоятелства. Прекосявал съм морета, оставял съм зад себе си градове, плавал съм по реки или съм навлизал в гори, но всякога съм поемал към други градове. Обладавал съм жени, влизал съм в схватки с мъже и никога не съм могъл да се върна назад, както плочата не може да се върти в обратна посока. И докъде ме е довело всичко? До тази минута, до това канапе, до този светлинен мехур, в който жужи музика.“

„Исках миговете от живота ми да се следват и подреждат като мигове от живот, който си спомняш. Все едно да се мъчиш да уловиш времето за опашката.“

„Нищо не се е променило и все пак всичко съществува другояче. Не може да се опише; то напомня Погнусата и все пак е нейна противоположност — най-сетне ме е сполетяло приключение. Замислям се в какво се състои то и разбирам — в това, че аз съм аз и съм тук, че именно аз поря нощта. Щастлив съм като герой от роман.“

„Часовникът отмерва пет и половина. Ставам, студената риза се слепва о тялото ми. Излизам. Защо ли? Ами защото нямам причини да не го сторя. И да остана, и да се свра безмълвен в някой ъгъл, няма да забравя себе си. Ще бъда там, ще тегна върху пода. Съществувам.“

„Вече не ги слушам: дразнят ме. Ще спят заедно. Знаят си го. И всеки от двамата знае, че другият знае. Ала понеже са млади, неопорочени и благопристойни, понеже всеки от тях иска да запази себеуважението си и това на другия, понеже любовта е нещо велико и поетично и не бива да се осквернява, те по няколко пъти седмично ходят по вечеринки и гостилници да излагат на показ жалките си обредни и механични действия.“

„Притъмнява, лампи грейват в града. Божичко, колко естествен изглежда градът въпреки геометричните си форми и как вечерта сякаш го смазва! Оттук това е тъй… тъй очевидно; възможно ли е аз единствен да го съзирам? Нима другаде, навръх някой хълм, нова Касандра не гледа в нозете си град, потънал в глъбините на природата? Впрочем какво ме засяга? Какво бих могъл да й река?“

„Когато сега казвам аз, думата ми се струва някак куха. Тъй забравен съм, че вече ми е непосилно да имам ясна представа за себе си. Единственото останало реално у мен е съществуване, което съзнава, че съществува. Бавно и дълго се прозявам. Никой. За никого не съществува Антоан Рокантен. Забавно ми е. Та какво е Антоан Рокантен? Абстракция. Мержелее ми се смътен спомен от мен. Антоан Рокантен… И внезапно моят Аз избледнява и накрая угасва.“

„Тръгвам, чувствам се като в мъгла. Не смея да взема решение. Ако бях сигурен, че имам талант… Ала никога, съвсем никога не съм писал каквото и да било от този род, само исторически статии, и то криво-ляво. Книга. Роман. Ще има хора, които ще четат този роман и ще кажат: „Авторът е Антоан Рокантен, един такъв риж, дето се мъкнеше по кафенетата“, и за тях животът ми ще бъде като живота на негърката в моите представи — нещо скъпоценно и едва ли не приказно.“

 
 

Съдят Disney заради „Inside out“

| от chronicle.bg |

„Inside out“, история за петте основни чувства в главата на едно младо момиче, е един от най-големите успехи на Pixar. Филмът е спечелил над 857 милиона долара и любовта на критиците.

В момента обаче срещу Disney, който притежава Pixar, е заведено съдебно дело.

Денис Даниелс е експерт по детско развитие, съосновател на National Grief Institue. Тя твърди, че от Disney са базирали „Inside out“ на детската му телевизионна програма „The Moodsters“. Част от концепцията за нея била книга, където емоциите били закодирани със символи в определен цвят – червено за гняв, синьо за тъга и жълто за щастие. По-късно по тази концепция бил направен пилотен епизод, който Даниелс предложила на Дисни няколко пъти между 2005 и 2009 година, но от студиото й отказали.

Това не е единствения случай, в който Didney са обвинявани в крадене на идея за някой от големите си филми… в последните 6 месеца. През март Гари Голдман, създателят на „Total Recall“, съди студиото за това, че базират „Zootopia“ на негови идеи без да го компенсират за това. Отговорът беше, че „в обвинението е пълно с неверни твърдения“, но към момента няма отговор по делото-тема на този текст.

Интересно е защо Денис съди чак 2 години след пускането на филма.