Мексико ще купи от Русия още 10 самолета Сухой Суперджет 100

| от |

Съветът на директорите на мексиканската авиокомпания „Interjet“ одобри покупката на още 10 руски самолета Сухой Суперджет 100, в допълнение към вече сключения договор за 20 самолета.

Според източник, запознат с подготовката на решения, преговорите за сключването на допълнителен договор за още 10 самолета са във финалния си стадии.
От компанията „Граждански самолети Сухой“ уточниха, че в момента „Interjet“ успешно използва 11 самолета./Радио Гласът на Русия

 
 

Как да не бъдем идиоти в университета

| от Дилян Ценов |

 Еуфорията около матурите вече мина и сега предстои следващото важно събитие за зрелостниците – кандидатстването в университета. Това ще доведе до десетки хиляди млади хора, които ще се втурнат към съответното висше учебно заведение.

И да, много е хубаво да си студент и да се измъкнеш от стръвната хватка на даскалото, което те следи на всяка крачка. Никой вече няма да те мъмри, че не си пишеш домашните, майка ти няма да ти иска бележника, а класната няма да ти иска обяснение за поредното неизвинено.

Дотук чудесно! Но университетът и социалният живот са две различни неща. Това, че вече никой не ти е над главата и си „на свобода“, не отменя някои основни правила и норми, които налага животът в университета.

Ето няколко съвета за хора, които скоро ще са студенти (или вече са), как да не бъдат идиоти в университета.

Без джапанки и къси гащи

Не че ще те върнат на входа на университета, ако си неподходящо облечен, но със сигурност ще изглеждаш смешно с любимия си анцуг „Адибас“, който слагаш на официални срещи с приятелите, или ако си момиче и се появиш така все едно след малко отиваш в чалготеката да слушаш Андреа. Анцузи, скандално къси рокли, много грим, и изложените на показ части от тялото не са окей, просто не са (и не защото сме консервативни). Ясно че всеки си има собствен вкус и се чувства удобно в дрехите си, но все пак никой не иска да слагаш смокинг.

„Пешооооо, Пешоооо! На кой етаж смеееее?“

И това не се отнася само до университета. Навсякъде говоренето на висок тон е проява на изключително лош вкус. Когато обаче целият коридор се оглася от драматичната история за това колко те дразни оная изрусената по Основи на правото, или как си се „напра’ил на ж’вотно“ снощи, нещата съвсем излизат от контрол. Особено когато оная изрусената чува всичко от кабинета на третия етаж, докато изпитва колегите ти.

Няколко титли, ама важни

„Госпожата“ остава в училище, подарил си й цветя на последния учебен ден и веднъж годишно – около датата на бала, може и да се запитваш „Абе как се казваше тая по немски?“. В университета госпожи няма. И да има – не е твоя работа. Преподавателите имат по няколкостотин студенти всеки семестър, но въпреки това значителна част от тях се стараят да запомнят имената поне на онези, които идват редовно на лекции. От теб се иска да запомниш десетина имена. Тези имена не принадлежат на „Госпожо, т’ва на коя страница е?“, а на професор Андреева, доцент Стоянов, доктор Петров и т.н. Колкото и да не ти допада този или онзи от тях, те са свършили доста повече неща в живота от теб (засега). Дори да не искаш, трябва да се съобразяваш с йерархичната структура. Разговор, в който казваш, че „тая/тоя по еди-какво-си не ти е приел/а курсовата работа“, дава доста информация за самия теб, отколкото за „тая/тоя“, имай го предвид.

Не бъди зубъра, когото всички мразят

Университетът не е училище. Никой не те задължава да бъдеш там.  Ако не искаш – недей. Ако искаш – учи. Никой няма да проверява дали преписваш всяка дума по сто пъти, нито ще се вълнува особено дали си си написал курсовата работа. Това ще вълнува теб в края на семестъра. Затова да си изряден и да учиш методично не е лошо, дори напротив – това е едно от най-хубавите неща, които можеш да свършиш като студент. Но когато се превърнеш в онзи, който има всички лекции, но ги кътка, все едно на тях е написана рецептата на „Кока кола“, това е тъпо. Дай му ги на човека да пробва да изкара три, най-много да те черпи бира. Нищо няма да изгубиш от това. От пазене на лекции от колеги никой не е станал милионер.

„Имах домашно, но кучето го изяде“

Преподавателите се срещат всеки ден с десетки студенти и не са роботи, за да помнят всичко. Мислиш ли, че има смисъл да казваш, че нямаш домашно, защото леля ти от Америка снощи се е прибрала и заедно сте яли традиционна българска кухня до 3 през нощта на семейното събиране? Не. Никого не го интересува. Затова просто не се оправдавай. Няма смисъл, а и честно казано това е доста примитивен училищен навик, който е добре да забравиш. Както на бъдещия ти работодател, така и на преподавателя, не им пука за причината – работата трябва да се свърши и е твое задължение да намериш времето за това.

ПП: Оправдания от типа на „нямах време“ от момчето с анцуга или момичето с многото грим едва ли си струва да бъдат обсъждани.

 Слон в стъкларски магазин

Лекцията е започнала преди 15 минути. Преподавателят говори или диктува нещо, дали другите пишат или слушат – отделен въпрос, но със сигурност мълчат. Тогава влизаш, без да чукаш, естествено, затваряш силно вратата и си избираш хубаво място, на което да седнеш. Но за да стигнеш до там вдигаш трима колеги, чиито столове стържат по пода, след това ти също изстъргваш пода с твоя стол и следват пет минути за удобно наместване. Нещо нередно има ли?! Ако не искаш да изглеждаш като идиот, просто почукай, влез тихо, седни на най-близкото място до вратата, и не шуми – другото е неуважително спрямо всички в стаята.

 В един са и хлябът, и ножът 

Не се появяваш на лекции и упражнения цял семестър. Но в последната седмица идваш с дебела папка с всички домашни и курсови задачи. Настояваш да си получиш заверката, оценката или каквото там трябва да получиш. Ами не става. Преподавателят нямал право? Хм…  Освен ако той не е злобен човек, който наистина, ама наистина те мрази без причина, обикновено има право – правото на хляба и ножа. Така или иначе при настоящата система за висше образование вероятно ще завършите и то с повече от 3. Недейте да кълнете човека, че все още има някакви критерии.

 
 

Новите сериали през 2017/ 2018 година

| от chronicle.bg |

Ето ги! Идват!

Ако и вие сте на път да си хвърлите компютъра през прозореца и да си отидете на село – недейте! Първо трябва да чуете какво ни очаква през следващия телевизионен сезон 2017/ 2018 година.

Периодът на пилотните епизоди беше тежък, но свърши. Сериалите в галерията ни го преминаха успешно. Сега единственото, което се иска от тях, е да продължават постепенно напред и нагоре, да наберат фен база – и са златни!

Със сигурност ще се влюбите поне в няколко.

 
 

Най-добрите наши и чуждестранни студентски филми показват в НАТФИЗ

| от chronicle.bg, по БТА |

Най-добрите студентски филми от наши и чуждестранни университети показват в НАТФИЗ. Панорамата „CILECT Prize – 2017″ – от игрални, документални и анимационни филми, е от днес до 2 юни в кинозалата на НАТФИЗ, съобщават от академията.

The CILECT Prize е първата по рода си награда, присъдена на студентски филми от висшите училища, обединени в организацията CILECT. Всяко училище има право да изпрати по един филм в трите категории – игрално, документално и анимационно кино. Всички избрани студентски филми стават част от компилацията The CILECT Prize.

The CILECT Prize е основана през 2005 г. по предложение на ректора на НАТФИЗ проф. Станислав Семерджиев, тогава заместник-председател на конференции и фестивали. Церемонията по представянето на наградата е в рамките на годишните конференции на CILECT. Първата церемония е в Мадрид на 21 ноември 2006 г.

В 12-ото издание – „CILECT Prize-2017″ – са 115 игрални, 94 документални и 54 анимационни филма. НАТФИЗ се състезава с анимацията „Terror – Error“ на Александър Начев, документалния филм „Пеем и това е“ на Сюзън Кутайфан и игралния „Добри“ на Орлин Милчев.

 
 

Различното име срещу „хилавото кино на новия век“

| от Амелия Понд |

Само ден след като приключи 70-тото издание на фестивала в Кан, той беше охулен от мнозина и прехвален от останалите.

Много чужди издания вече изразиха мнение за лошата селекция или както я нарекоха някои – „хилавото кино на новия век“. Неприятни емоции предизвика и платформата Netflix, която се бори за участие в престижния фестивал от два сезона и тази година за първи път беше допусната, като филмът им Okja беше част от претендентите за „Златна палма“.

Проблемът дойде от факта, че Netflix отказаха да се съобразят с изискването на фестивала и да пуснат за разпространение филмите си в различни салони, а държат те да се предлагат единствено през тяхната платформа.

Въпреки тези дребни неуредици, фестивалът в Кан си остава (и 70-тото му издание е поредното доказателство за това) най-престижното, елитно, красиво и въпреки всичко, отнасящо се с почит и достойнство към седмото изкуство, събитие.

Тази година журито, оглавявано от испанския режисьор Педро Алмодовар, награди София Копола за режисура и гръка Йоргос Лантимос за оригинален сценарий. Филмът „Площадът“ , който отчасти се вдъхновява от известните Дионисиеви мистерии, грабна голямата награда. А Андрей Звягинцев и неговият „Loveless“ получи наградата на журито. Даян Крюгер и Хоакин Финикс даже няма нужда да ги споменаваме. Снимките им обиколиха половината свят.

Нашият акцент на тазгодишните фаворити обаче пада върху един човек, в чието кино вярваме с плахост и надежда. И това е Йоргос Лантимос.

йоргос лантимос, колин фаръл, колин фарел, никол кидман

Гръцкият режисьор и неговото второ англоезично заглавие „The Killing of a Sacred Deer“ изправиха публиката на крака след премиерата си. Всички смятаха, че той ще грабне Златната палма, която режисьорът си е заслужил още с „Омарът“. Той вече има две награди от фестивала, но не и най-важното.

Не се случва точно това, но появата на „The Killing of a Sacred Deer“, е ясна заявка, че Лантимос е едно от новите имена на различното, алтернативно, сюрреалистично кино, което публиката трябва да следи.

Още през 2009-а, след снимане на музикални клипове, ТВ продукция и реклами, Йоргос Лантимос прави първия си „различен“, почти бунюелски, пълнометражен филм. Dogtooth или Kynodontas – както е на гръцки, е заглавието, което показва на света начина, по който откачения грък вижда нормите, моралните ценности, етиката, живота и семейството. И в неговата версия няма нищо нормално.

Dogtooth е клаустрофобичен, тъжен разказ за семейство, което е принудено от своя патриархален глава да живее изолирано, без да има никакви познания за света навън. От лъжливи думи, които заместват реални термини от живия живот, през измислени, почти фантазни начини за появата на нови хора и животни в изолирания свят на брата и двете му сестри, до свеждането на най-фундаменталните нужди, всичко в света на Dogtooth е сведено до тотална механика и обслужване на физиката за сметка на духа. В този ред на мисли Dogtooth е притеснителен и плашещ, защото изглежда много истински. От насилието до секса и порно филмите, през диалога за жена, която ще роди куче, до това, че котката е най-голямото зло, дадено на планетата, за Йоргос Лантимос не съществува нищо свято.

Той взима познатите норми и правила и ги набучва на вилица. След това ти я завира в очите, ако не си успял да я видиш добре. Всичко при него е озъбена, злостна, изкривена, изнасилена версия на перфектния свят, към който човечеството така жадно се стреми, ама все не успява да достигне.

Dogtooth се превръща в първия гръцки филм, селектиран за Кан от десетилетие, става и претендент за „Оскар“. Изкривената версия на идеалното консервирано семейство, носи на своя автор наградата „Особен поглед“. Йоргос поема по дългия път към киното, което иска да прави и нито веднъж не изменя на извратения си стил.

Две години след Dogtooth се появява филма Alps, който този път проследява процесите на тъга, скръб и полудяване в човека. Alps няма чак такъв успех като Dogtooth, но помага на Йоргос Лантимос да се доближи до световното кино. Така 4 години след него светът се запознава с перфектния свят на гръка – онзи, който той обрисува в „Омарът“.

Леа Седу, колин фарел, колин фаръл, рейчъл уайз

„Омарът“ е шедьовърът на Лантимос. Той носи в себе си нотките на тъга, клаустрофобия и лудост от гръцките му заглавия и същевременно е като пораснала и страшна версия на света, който познаваме. Отново стремежът към перфектност и изчистеност е в основата на сюжета и визията. Но този път те са пречупени през идеята за любовта, близостта и интимността.

Сексът, любовта и човешките нужди са сведени до механични и почти ненужни, но някак полезни за здравето, духа и спортната натура действия, които човек продължава да извършва, защото така е свикнал. Киното на Йоргос Лантимос обича да разбива фундаменталните представи и да ги пъха в криви кутии.

„Омарът“ е шедьовър. Натъпкан до горе с насилие, злоба, тъга и механичен секс. Той е идеалният свят, в който никой не иска да живее. Ако някой още не си е позволил да го е гледал, нека го направи. Разбира се, предупреждаваме, че за Йоргос Лантимос, ви трябва специална настройка. Нека „Омарът“ дойде в перфектния момент.

Две години след „Омарът“ публиката, имала шанс да види „The Killing of a Sacred Deer“, твърди че това е заглавието, което ще донесе на Лантимос нужното комерсиално призвание от добрата привилегирована Америка. Не, че това е необходимо непременно.

Йоргос Лантимос работи за втори път с Колин Фарел и успява да изкара от него нещо тотално различно. От безхаберник и лошо момче, гръцкият режисьор превръща този ирландец в различен мъж всеки път. Тук компания му прави и Никол Кидман. Една от най-красивите жени на Кан тази година, заслужава адмирации за повечето си роли. Тази не прави изключение.

The Killing of a Sacred Deer трябва да дойде у нас на някой от предстоящите филмови фестивали, а дотогава се запознайте с извън рамковия страховит свят на Йоргос Лантимос. Дори гръцкият диалог няма да ви подразни. И се пригответе за филми, които са като крошета в лицето. Може и да звучи мазохистично, но колкото повече боли, толкова повече ще ви хареса.