еasyJet пребоядиса свой самолет в чест на стюард

| от CHR Aero |

Водещата европейска авиокомпания еasyJet пребоядиса един от своите самолети в чест на нейния стюард Джеймс Барън от Бристол. 28-годишният Джеймс е отличен с престижната награда „Spirit of easyJet“, която се връчва ежегодно на един от 10-те хил. служители на компанията в Европа, за изключително потребителско обслужване на клиентите. По този повод авиокомпанията именува един от своите Airbus A319 самолета с името на Джеймс.

Тина Милтън, която отговаря за кабинните услуги в авиокомпанията, обяснява: „Всички от нашия екипаж работят неуморно, за да осигурят възможно най-доброто изживяване за пътниците на земята, във въздуха или зад „сцената“. Джеймс работи в Бристол в продължение на 9 години и е вдъхновяващ пример за целия екип. Той постоянно излиза „извън“ своите задължения с дейности в подкрепа на пътниците. Например един път, когато времето в Бристол беше лошо и имаше закъснения на полетите, Джеймс доброволно дойде до терминала, за да организира настаняване на пасажерите. Той прекара 7 часа, докато не се увери, че индивидуалните нужди на всеки наш клиент са удовлетворени – а след като се прибра у дома, се свърза с всички хотели за да се увери, че са се погрижили за пътниците. Джеймс наистина олицетворява ценностите на еasyJet и винаги поставя клиента в центъра на всичко, което прави“.

James Baron with mother Sue Baron and sister Jodie Baron

Джеймс Барън отговаря от своя страна: „Да бъда отличен с наградата „Spirit of easyJet“ е голяма чест и най-доброто признание, което мога да си пожелая. Горд съм и е невероятно името ми да краси самолет, който извършва полети със  стотици пътници всеки ден. Всички колеги в Бристол са фантастични и работим заедно, за да предоставяме на нашите клиенти възможно най-добрите условия“.

Наградите на еasyJet Spirit Awards се проведоха по-рано тази година на стадион Уембли в Лондон. Вече са отворени номинациите за наградите през 2016 г. Клиентите, които желаят да номинират член на персонала, могат да изпратят имейл на orangespirit@easyJet.com с имената на служителите и подробности за полета им.

Авиокомпания еasyJet лети с флот от над 240 Airbus самолета. Авиокомпанията лети до 55 дестинации от летище Бристол, включително до наскоро обявените Базел и Виена (със старт на полетите на 6 ноември, 2015 г.).

 
 

Hannibal the cannibal: 26 години „Мълчанието на агнетата“

| от Амелия Понд |

Знаеш ли на какво ми приличаш с хубавата чанта и евтините обувки, Кларис? Приличаш ми на селянче. Чистичко и пробивно селянче с малко вкус.

Първият разговор между д-р Ханибал Лектър – изтънчен психопат, канибал и сериен убиец, и младата прохождаща агентка на ФБР Кларис Старлинг, изиграни с майсторство от сър Антъни Хопкинс и Джоди Фостър, е обиден, провокативен и възбуждащ едновременно.

Среща на двама титани в пасивно-агресивна обстановка и диалог, които напомнят на вербална канадска борба между, само привидно, силния и слабия. В „Мълчанието на агнетата“ и специално в тази сцена, слаби няма. Фостър и Хопкинс са като сплав от благороден метал. Те танцуват умерен танц на агресия, прикрита зад добро възпитание, обиди, маскирани като констатации, подмолни цели, скрити под обвивката на приятен следобеден разговор. Над нечий черен дроб, полят с количество качествен британски чай.

Модерната класика „Мълчанието на агнетата“ променя трилъра в киното още с появата си през февруари 1991-ва и това му печели 5 Оскара. Днес това би се случило трудно. Трилър киното е подминавано с лека ръка, а на насилието в него се гледа като на зъл порочен кръг, който подбужда населението да прави злини.

Персонажи като д-р Ханибал Лектър, сравними само със злия Норман Бейтс от друга титанична класика „Психо“, се появяват рядко. Да не кажем въобще.

Доброто старо чисто зло беше изтикано и наказано в ъгъла за сметка на социалните проблеми, умиращите от неизлечими болести хора и нещастните сами по себе си хора с обикновени тревоги. От другата страна стои комерсиалното кино, което се присмива доволно на всички останали, защото се къпе в пари.

Животът е низ от несполуки и грешни избори, за които седмото изкуство е освободило доволно място на рафта си. Кръвта, насилието и добрият стар психопат нямат място там. Добре, че е „Мълчанието на агнетата“.

Трилърът на Томас Харис се появява три години преди провокативния филм на Джонатан Деми. Седем по-рано Харис стартира началото на историята на д-р Лектър с „Червения дракон“. По ирония на съдбата това е последната филмова адаптация на романите на Харис и може би най-незабележимата, въпреки участието на Едуард Нортън и Ралф Файнс.

Може би никой тогава, през онази 1991-ва, не очаква „Мълчанието на агнетата“ да се превърне в еталон за трилър кино, нито очаква успехът му да е толкова грандиозен. Близо 9 години след утова Харис пише продължение, което също е филмирано. „Ханибал“ се гордее с една от най-гнусните и притеснителни сцени в киното – изяждането на мозъка на Рей Лиота, в ролята на Пол Крендлер – нахален и надут прокурор. Сцената, дълга близо пет минути, превръща Пол в полужив зеленчук с отворен череп, от чийто мозък, докато Пол е в пълно съзнание, д-р Лектър си взима части от сивото вещество, запържва ги и ги хапва. Джулиан Мур гледа. Автор на това визуално пиршество е Ридли Скот.

Само година по-късно се появява и „Червения дракон“, който бележи финала на Ханибал, такъв, какъвто го познаваме.

„Мълчанието на агнетата“, макар и втора книга от поредицата, си остава монумент за творчеството на Харис и майсторство за изграждането на добър съспенс и трилър на Джонатан Деми.

От най-дребната провокация, съдържаща се в диалозите между Лектър и Старлинг, през изграждането на образа на Бъфало Бил, изигран почти възбуждащо от Тед Ливайн, до кървавите сцени, носещи почти библейска символика, всяка една сцена изгражда култ и превръща филма в шедьовър.

Преди няколко седмици Джонатан Деми издъхна в дома си на 73 години. Майсторът, който стои зад крупните отсечени кадри, затъмнените коридори и брилянтните изпълнения на актьорския състав, ще остане в историята на киното като човекът дал дъх и живот на най-страшния мъж в седмото изкуство – д-р Ханибал Лектър. Сър Антъни Хопкинс влиза в нова фаза на кариерата си с този филм, макар по онова време да е навършил 53 години, а Джоди Фостър, млада и невинна, затвърждава мнението, че облечена в подходящ костюм и обувки, може да изиграе всичко.

Изграждането на добър трилър е майсторство, което онези, които умеят трябва да запазят живо и да го прилагат винаги, когато им се отдаде възможност. 26 години по-късно страшното, придобило човешка форма, е все така търсено и искано. Някой само трябва да го облече в подходящо кино.    

 
 

„Лудетини“: Италианско лято, италианско кино

| от |

 Ако този уикенд трябва да си изберете филм, но не ви се гледа нищо комерсиално или  кърваво („Пришълецът: Завет“ вече е по кината), то спокойно може да се насладите на италианското приключение със слънчев загар „Лудетини“.

Клишетата, че има „мъжко и женско кино“ са толкова нелепи и неприятни, особено когато говорим за добра история. Киното може да бъде много неща. То е визуално, вълнуващо, възторжено, добре или зле разказана история, то трябва да се гледа на голям екран по-често, отколкото вкъщи, то има своите майстори и своите посредствени заглавия.Половото разграничение обаче не е едно от нещата, които дефинират киното и „Лудетини“ е филм, който го доказва.

Две жени, една лудница, топла, сочна Италия и сюжет, по нищо по-различен от класическа драма с елементи на абсурдна комедия.

Филмът на италианския режисьор Паоло Вирдзи (режисьор и на The First Beautiful Thing от 2010 г.), прави своя дебют на фестивала в Кан през миналата година. Част е от програмата на режисьорската вечер. На фестивала присъстват самият Вирдзи със съпругата си Микаела Рамацоти и другата основна актриса във филма Валерия Бруни Тедеши.  Филмът не печели почти никакви награди, но това не го прави по-малко чудесен.

Най-големите аплодисменти тук отиват при сценаристите и двете основни актриси – Валерия и Микаела са чаровно луди, всяка в своя собствен свят и имащи неподправена химия помежду си.

Италианското кино разказва умерено фантазни и откачени истории, по своя напевен, като в полупиянски сън, начин. Колкото и абсурдна да е една случка, колкото и безумна да се струва на нас, добрите стари източноевропейци, италианското кино успява да я оправдае.

Диалогът, облечен като почти изпяване на репликите, красивата природа, леката истерична лудост, носеща се от всеки кадър, виното, което се лее, роклите, които се развяват, гърдите, които се показват, храната, която се изяжда, сексът, който винаги е с чувство, парите, които се харчат с лекота… Италианското кино е като добре имитирана реалност, която винаги се случва някъде другаде. Колкото и да е безумна, ти нямаш нищо против да потънеш в нея и да пиеш от извора.

„Лудетини“ е онова приятно, опияняващо и леко ненормално заглавие, което модерните италианци предлагат на по-непретенциозния зрител. Това не е Паоло Сорентино, нито Фелини, Бертолучи, дори и Бенини… но е онова, което по-обикновеното европейско кино иска да бъде, ама не е. Непретенциозен филм с титанично красиви и отличителни жени в кадър, и добра история.

Подобно на Шекспирова комедия Беатриче и Донатела (по дяволите, дори имената им звучат като от абсурден театър) се запознават в психиатрична клиника. Едната е шумна, луда, претенциозна, снобарка по един очарователен начин. Другата е нейната противоположност – леко неумита, странна, затворена, социопатична жена с нервни тикове.

Едната търси лекотата и свободата, а другата детето си. В крайна сметка и двете търсят щастието, просто защото се оказва, че са се родили нещастни. Тъгата и сълзите са техен най-добър приятел още от детството им и това не може да бъде излекувано с никакви хапчета, вещи или дори хора. То просто е това, което е. Или живееш с него, или избираш да не го правиш.

Всеки човек търси щастието. Нуждата от по-доброто, по-хубавото, по-харесваното е фундаментално заложена във всеки от нас. Но най-силно това желание е изразено именно от онези, на които то най-лесно се изплъзва. Онези, които не го откриват в малките неща, онези, които успяват да го зърнат само за миг, с крайчеца на окото си.

За такива две жени, може би защото жените са по-склонни към емоционални залитания, се разказва в „Лудетини“. Те търсят щастието заедно, хванати ръка за ръка.  Филмът съдържа препратки към заглавия, в които лудостта, непокорността и непримирението са в основата, като „Полет над кукувиче гнездо“, „Телма и Луис“ и италианския филм „Познавах я добре“, за който самият Вирдзи казва, че го е вдъхновил за историята. Ясен визуален диалог към всички се виждат във филма и ако сте по-наблюдателни, ще ги хванете. Но дори и това да не се случи, прекарването в компанията на Беатриче и Донатела пак ще бъде приятно.

Киното преди всичко е удоволствие. Като чаша вино, секс, нещо сладко и топло лято. Всички присъстват в „Лудетини“, в случай че се чудите.

 
 

Часовете преди смъртта на Крис Корнел

| от chronicle.bg |

В полицейския доклад за смъртта на Крис Корнел са описани последните му часове. Там пише, че бодигардът на певеца, Мартин Кирстен, го е намерил в безсъзнание на пода в банята на хотелската му стая в 12:15 през нощта, „с течаща кръв от устата му и спортна лента около врата му“.

Кирстен за последно вижда Корнел 45 минути преди смъртта му, според доклада. Той минава през стаята на певеца, за да оправи компютъра му. Охранителят също така му дава две хапчета Ативан, за които Корнел има рецепта и взима против безпокойство. 5 минути по-късно, в 11:35, Корнел разговаря със съпругата си, Вики Корнел, и й казва със фъфлещ тон, че „може би е взел един-два ативана допълнително“.

В 12:15 Вики звъни на Кирстен и му казва „да види съпруга й, защото не звучал много добре“, добавяйки, че „звучал гроги и постоянно повтарял: „Уморен съм“.

Парамедиците пристигат в 1:00 през нощта, но не успяват да съживят Корнел. Доктор произнася смъртта му в 1:30. Малко след това полицаите пристига и започват разследване като един от тях се обажда на Вики, за да й съобщи лошата новина.

Cornell’s death was officially ruled a suicide by hanging Thursday afternoon by a Wayne County medical examiner. The Cornell family has since disputed that ruling in two separate statements, both of which mention Ativan.

 

Ативанът третира лица, които страдат от тревожност и депресия чрез ефективно балансиране на някои химикали. Използването на лекарството може да доведе до появата на редица сериозни странични ефекти, включително влошаване на депресия, промени в настроението, загуба на паметта, халюцинации, възбуда и объркване.

 
 

„Под игото“ излиза на шльокавица – za vseki tvoy priiatel, koyto pi6e taka

| от chronicle.bg |

Издателство „Жанет 45″ отпечатва романа на Иван Вазов „Под игото“ на шльокавица по случай 24 май. Дори и да си мислите, че това е шега, оказва се – не. 500 бройки от абсурдното издание могат да бъдат закупени от книжарниците.

Шльокавицата, известна и с други подигравателни дефиниции, сред които методиевица, маймуница, есемесица и кирливица, е нестандартен начин на изписване на българския език със съчетание от латински букви, цифри и препинателни знаци.

Издателство „Жанет 45″ преобразява словото на Вазов в тази нелепа писменост, за да покаже, че употребата й е реална заплаха за нашата грамотност, за езика ни и за българската култура. Романът вече е в продажба с идеята това да бъде първото и последното издание в подобен формат. За всяка закупена книга на шльокавица, която изчезне от книжарниците завинаги, издателите ще дарят други две български книги на училища, читалища и библиотеки в цялата страна.

„Жанет 45″ обръща внимание на опасността, в която шльокавицата от чатовете и социалните мрежи се е превърнала за езика. Затова дава начало на своята инициатива именно на празника на българската писменост 24 май.

Изборът на „Под игото“ не е случаен – през 2009 година в „Голямото четене“ българските читатели избраха романа на Вазов за своя любима книга. Изписването й на шльокавица показва колко много губим, когато тази абсурдна писменост започне да измества кирилицата.

Когато видиш тази книга, изпадаш в потрес, каза пред Webcafe.bg управителят на „Жанет 45″ Манол Пейков за изданието на шльокавица, в което единственият надпис на кирилица е на задната корица. Надписът обяснява инициативата и насочва читателя към сайта www.podigoto.bg.

Зад идеята стои агенция Saatchi&Saatchi. Заедно с издателството много дълго време са обмисляли и структурирали идеята, за да бъде поднесена максимално разбираемо и да постигнат желания ефект.

„Ако изгубим езика си, губим културата си. Така губим и идентичността си“, посочват от издателството.

Повече информация за инициативата и аргументи защо трябва да пишем на кирилица, вместо на шльокавица, могат да бъдат открити на онлайн платформата www.podigoto.bg. Желаещите да получат дарение от книги училища, читалища и библиотеки могат да се свържат с издателството на booksj45@gmail.com.